Богдан Ланджев
Южният кръст (9)

Глава IX

На клиниката санаториум на д-р Ненчини бе организирано денонощно наблюдение от турската полиция. Всяко лице, което влизаше или излизаше оттам, се заснимаше, но засега нищо съмнително не се установи. Аутопсията на Юсеин Мохамед също не даде нищо неочаквано. Някой бе изстрелял два патрона от пистолет „Нагант“ и те бяха отнели живота на злополучния Юси. Смъртта бе настъпила двадесет и четири часа преди моето посещение в леговището му — нещо, което напълно оправдаваше Ван Гроот. Холандецът не бе излъгал, преди него този някой се бе добрал до съкровището на Юсеин и за него бяха останали само трохите от огромната сума. От „Южния кръст“ нямаше и следа и никой не можеше да отговори на въпроса къде се крие великолепният диамант.

Безспорен успех бе и частичното разгромяване на „Роза росса“, членовете на която падаха един след друг в смъртната схватка. Не можех да се освободя от първоначалните си мисли за гладиаторите, които загиваха за славата на своя Цезар. Кой щеше да бъде следващият? Можехме ли да спрем тази безсмислена касапница?

Споделих мислите си с Пикеринг.

— Напълно те разбирам, Колев. Този зловещ скъпоценен камък подлуди хората от бандата. Всеки се блазни от мисълта, че може да стане притежател на съкровището. И все пак трябва да открием „Южния кръст“! Мистър Франклин Мелони е бесен, ругае, заплашва. Нищо добро не ни чака, стари приятелю!

— Оставете вашия мистър Мелони. Мене повече ме безпокои съдбата на нещастниците, които продават в Казабланка, отколкото проклетият камък. Нека милионерът сам си го намери.

— Зная, че ви е безразлично какво мисли за вас мистър Мелони, но аз обичам хубавите ястия и държа да се храня поне три пъти на ден, Колев! Една дума на мистър Мелони и ще увелича броя на безработните на Трафалгар скуеър.

— Разбирам ви, Лари! Какво трябва да направя за вас?

— Предстои ни пътуване до Анкара и вие трябва да дойдете.

— За да се срещна с мистър Мелони?

— Трябва, Колев! Той финансира цялата операция около „Южния кръст“.

— Добре, ще дойда да се поклоня пред един от боговете на капитала.

— Благодаря ви!

След дълго мълчание казах:

— Имам към вас една молба, Лари!

— Слушам ви!

— Научихте ли кой е собственикът на „Самба“?

— Мога само да ви кажа онова, което е записано в регистрите на пристанището. „Самба“ има около две хиляди тона вместимост и осем моряка екипаж. Капитан е Алварес Лопес, гражданин на Хондурас. Плува под панамски флаг. Използува се главно за увеселителни пътувания на богати хора, които я наемат. Построена е в Портсмут и освен луксозното си обзавеждане, има доста обемист трюм и може да се използува и за превозването на товари.

— Не казахте собственика.

— Като собственик е отбелязана някаква американска компания. Застрахована е при „Лойд“.

— Нещо повече за капитан Лопес?

— Засега не мога да ви кажа нищо. Зная само, че не влиза в нашите картотеки.

— Добре, моля ви, Лари, наредете чрез турската полиция наблюдение над тази яхта.

— Вече съм го направил, Колев, но предупреждавам ви, екипажът е с безукорно поведение. Ако яхтата отплува, никой не може да я спре. Няма законно основание за това.

— Не съм казал, че трябва да действуваме против законите, но вече съм сигурен за връзките на капитана с „Роза росса“.

— Нямате доказателства. Може би посещението на капитан Лопес в клиниката на италианката е случайно.

— Да приемем, че е така, но аз не вярвам много в случайностите. Добре, мистър Пикеринг! Ще ви помоля турската полиция веднага да ме уведоми в Анкара, ако яхтата се стяга за път. При най-малките признаци, разбирате ли?

— Обещавам ви, приятелю — усмихна се Лари. — Аз, от своя страна, ще се опитам да се свържа с „Лойд“, където имам приятели, за да разбера кой е истинският собственик на „Самба“.

Още същия ден отлетяхме за Анкара, за да се срещнем с мистър Мелони. Настанихме се в хотел „Улус“, който се намира непосредствено до гарата на турската столица, в началото на булевард „Ататюрк“. Оттук се откриваше великолепна гледка, целият град бе в нозете ми. На хълма отсреща се белееше мавзолеят на Мустафа Кемал, долу под краката ми бе разположен парк с езеро. Имах голямо желание да разгледам турската столица, но трябваше да остана в хотела, докато ни повика всесилният Франклин Мелони. Свечеряваше се, когато Лари ми позвъни.

— Надявам се, че си готов, Колев. Колата на мистър Мелони ни чака пред хотела.

— Окей, Лари! Слизам веднага.

Дотогава не бях сядал в ролс-ройс и трябва да призная — бях очарован от удобството и комфорта. Бяхме трима: Пикеринг, Юлкер и моята скромна личност и естествено — шофьорът с фуражка, нагиздена със златни ширити. Колата плавно се понесе по булевард „Ататюрк“ и се смеси с хилядите разнообразни по марки и цани автомобили, които кръстосват улиците на Анкара. Продължиха така до аристократичния квартал, където се намират жилищата на местните богаташи и дипломатическите представителства. Ролс-ройсът спря пред желязна ограда, вратата отвори пазачът и ние тръгнахме по постлана с дребни камъчета алея. Спряхме пред ярко осветен вход и лакеят ни поведе по извита стълба към горния етаж. Там в малка уютна зала ни посрещна самият мистър Франклин Жозеф Мелони.

Милионерът се оказа приветлив човек на средна възраст, преминал петдесетте, с атлетично телосложение, но вече понаедрял, с позакръглен корем, който до известна степен разваляше безупречната му линия. Бе облечен извънредно елегантно, с вкус и чувство за мярка. Стисна ръцете ни и ни покани да седнем. Четирите кресла бяха наредени в кръг и имах чувството, че присъствувам на делова среща на високо равнище.

— Какво ще пиете, джентълмени? — каза фамилиарно домакинът и без да дочака отговора ни, стана и сам поднесе на всеки от нас по чаша уиски с лед.

Отпихме по няколко глътки и силният енергичен глас на мистър Мелони отново прозвуча:

— Трябва да кажа съвсем определено, че не съм доволен от вашата работа. Вие сте представители на три страни, през които е преминал „Южният кръст“. Не е тайна, че аз държа особено много на този диамант и честта на банката ми. — Разпери артистично ръце. — Всеки си има хоби, както се казва, моето наистина е скъпо, но аз не държа особено на парите. Ето, обещах награда, ако някой ми съобщи нещо конкретно за тази скъпоценност! Мистър Пикеринг, имате ли да ми кажете нещо?

Докато Лари се опитваше да убеди мистър Мелони в трудността на възложената от Интерпол задача, наблюдавах лицето на американеца. Очевидно не бе свикнал да му противоречат или да има друго мнение, което се различава от неговото. Започна да нервничи и каза рязко:

— Искате да ни убедите, че Интерпол с огромния си апарат, който според пресата е организиран безупречно, не може да се справи с някаква си жалка банда. Така ли е, мистър Пикеринг?

— Мистър Мелони, мисля, че търпението ви много лесно се изчерпва! Надявам се, не смятате, че полицията си губи времето напразно.

— Грешите, Пикеринг! Търпението ми вече се изчерпа, а колкото се отнася до полицията, смятам, че това са банда некадърници, които са склонни повече да философствуват, отколкото да вършат някаква полезна работа!

— Надявам се, че това е само ваше лично мнение!

Лицето на мистър Мелони почервеня от гняв, той дори не се опита да го прикрие.

— Да, Пикеринг, банда некадърници, за издръжката на която ние плащаме. От вашето бездействие губи съкровището на британската корона и това сигурно не ви е безразлично, нали? Моята банка загуби репутацията си, от нейния сейф някакви жалки мошеници отмъкнаха диаманта под носа на вашия Скотланд Ярд. Не забравяйте, мистър Пикеринг, че аз предложих вашето участие в тази история!

— Не съм го забравил, сър, и правя каквото мога.

— Всъщност не сте направили още нищо! — Милионерът се изсмя саркастично, размаха безпомощно ръце и след като глътна съдържанието на чашата си, стана и нервно се заразхожда. Внезапно спря и запита капитан Юлкер:

— И вие ли, капитане, ще ми разправяте басни?

— Не са басни, сър! Имаме работа с опитна банда и съвсем не е така лесно да открием диаманта, както си мислите вие.

Неудържимият смях на мистър Мелони отново разтърси тишината.

— Опитна банда, нерешителни и некадърни полицаи! Каква идилия, господа! Може би ще ме посъветвате да потърся помощта на друга опитна банда престъпници срещу похитителите на диаманта?

— И това е идея, сър! — каза раздразнен Пикеринг.

— Тогава вас трябва да ви пенсионират и да отидете някъде да отглеждате кокошки. Казват, цената на яйцата се повишила.

— Бизнесът е по вашата част, мистър Мелони! — отвърна дръзко Лари. — И все пак, благодаря ви за съвета!

— Вие вече се засегнахте! А какво да кажа аз, който съм ограбен и търпя загубите! За това не сте ли помислили?

— Диамантът е застрахован в „Лойд“! — упорствуваше Лари. — Така че загуби практически нямате.

— Ето че разбирате и от бизнес! — опита се да се усмихне милионерът. След това рязко се обърна към мен. — Мога ли да зная какво мисли представителят на страните зад желязната завеса?

— Мисля, че я вдигнахме, сър! Ако имаше желязна завеса, всеки, който я преминава, рискува да си счупи главата. Впрочем мистър Пикеринг беше наш гост и по главата си няма и драскотина.

— Чудесен отговор! — Мистър Мелони се тресеше от смях. — Вие имате чувство за хумор, господине! Мислех, че всички при вас са много сериозни и вместо Библията, четат Маркс.

— Този път не сте далеч от истината, сър!

— Да оставим това! Кажете ми какво мислите за случая. Диамантът е преминал през вашата страна.

— През нашата страна преминават милиони чужденци. За съжаление бяхме предупредени късно — усмихнах се. — Трябва да ви призная нещо, сър. Лично мене съдбата на диаманта ме вълнува много по-малко, отколкото съдбата на мои сънароднички, станали жертва на престъпната банда.

— Забравих, че вие, социалистите, презирате богатството. За каква банда говорите?

— Мисля, че се казва „Роза росса“, сър, и нейната дейност не се ограничава само до краденето на бижута.

— Интересно! — Мистър Мелони стана сериозен. — И как смятате да се справите с тази банда? Тя дори не действува на ваша територия.

— С помощта на Интерпол, сър, или по-точно сега аз сътруднича на западните си колеги. Просто интересите ни си съвпадат!

— Великолепно! — продължи милионерът. — И все пак искам да ви напомня, че лично мен ме интересува „Южният кръст“. Вече ви казах, обявил съм награда за този, който го открие.

— Наградата не ме интересува, сър! — продължих да упорствувам. — Целия си съзнателен живот съм посветил на борба срещу онези, които погазват човешките закони. Забележете, не правните, а човешките закони, защото понятието за законност е много разтегливо в някои страни.

— Мисля, че спорът ни става идеологически — усмихна се Франклин Мелони. — Предупреждавам ви, че от политика не разбирам!

— Не съм убеден в това, но явно е, че вие служите на класата си, сър!

— И вие сигурно на вашата!

— Безусловно, но в случая е извършено престъпление, открадната е чужда собственост, нарушен е човешки закон. Ето че ние двамата имаме една цел: престъпниците да бъдат открити и наказани.

Мистър Мелони стана и напълни отново чашите ни. След това се чукна първо с мен.

— Поздравявам ви, господине! Бих искал и нашата полиция да разсъждава така. Вече ви имам доверие, а доскоро гледах с известен скептицизъм на вашето включване в операцията.

По-нататък разговорът ни стана значително по-приятен. Мистър Мелони се оказа прекрасен събеседник и вечерта мина много добре. Когато се разделихме, излезе да ни изпрати до входа и дълго стиска ръката ми. Блестящият ролс-ройс ни върна в хотела. На раздяла Лари ми стисна ръката.

— Благодаря ти, приятелю! Ти направи невъзможното — укроти един разярен тигър.

— Всички диви животни се поддават на дресировка. Виждаме го всеки ден на цирковата арена.

— Животът не е цирк, Колев!

— Не съм съвсем сигурен, че сте прав, мистър Пикеринг!

Вечерта, преди да заспя, дълго мислих върху преживяното.

На следващия ден трябваше отново да летим за Измир след обяд. Събрахме се в моята стая да обсъдим положението и бъдещите си действия. Към края се обърнах към колегите си:

— Господа, може би ще ви шокирам с предложението си, но ще си позволя една молба!

— Кажете, Колев!

— Капитан Юлкер, бих ви бил признателен, ако организирате следене на дома на мистър Мелони. Има такива апаратури, които могат да заснемат всеки, който излиза или влиза в този дом.

— Това е много смело, господин Колев! Представяте ли си какъв скандал ще стане, ако мистър Мелони разбере, че го следим?

— Зная, драги Юлкер, зная и че ще си изгубите хляба, затова не настоявам, само ви моля.

— Невъзможно, колега Колев! Това може да предизвика дипломатически скандал. Знаете ли кой е мистър Мелони?

— Да, давам си сметка за всичко и дори ви се извинявам! Добре тогава, ще имам още една молба. Заминете за Измир и следете „Самба“. На мен Анкара ми хареса и бих искал да видя забележителностите й. Имаме телефонна връзка и ако се наложи, веднага тръгвам.

Лари първи стана, протегна ми ръка.

— До скоро виждане, Колев! Надявам се, че Анкара ще ви хареса!

Изпратих ги до летището и се върнах в града. Не бе особено приятно, защото сумата, която имах на разположение, бе на привършване. Купих малък японски фотоапарат, много чувствителен и удобен, и следващата сутрин, преобразен отново на хипи, тръгнах към дома, в който бе отседнал мистър Мелони. Огледах разкошната къща и доволен се върнах в хотела. Дойде ми една идея и веднага пристъпих към изпълнението й. Пред хотела бях забелязал няколко момчета, почти деца, които стояха със сандъчета и чистеха обувките на минувачите. Между тях ми направи впечатление едно момченце с живо, умно лице и къдрави тъмни коси. Наричаше се Мурад и въпреки царственото си име, носеше закърпени панталони и поизбеляла моряшка фланелка. Вече два пъти бях прибягвал към услугите на Мурад и ме изненада интелигентността и откритият нрав на малкия ваксаджия. Плащах му добре и при всяко мое преминаване край него той ставаше на крака, за да ми засвидетелствува уважението си. Реших, че този малчуган може да ми бъде извънредно полезен и моят маскарад става излишен.

Облечен прилично, отидох при ваксаджийчето, въпреки че обувките ми бяха чисти. След малко светнаха като стъклени и аз подадох банкнота от сто лири.

— Не мога да ви върна, господине! Платете ми, когато ви е удобно, аз цял ден съм пред хотела.

— Не, те са за тебе, Мурад.

— Шегувате се. Искате да си имам неприятности с полицията ли?

— Не! Наистина, давам ти ги.

Очите му светнаха от щастие, бързо прибра банкнотата.

— Мурад, остави сандъчето си при някой приятел! Искаш ли да хапнеш нещо?

— Аз вече се храних, господине, но ако настоявате…

Заведох го в отсрещния парк, където имаше сергии с най-различни лакомства. След като добре нахраних изгладнялото момче, седнахме на една пейка. Мурад ми гласува пълно доверие и научих, че има три по-малки братчета и сестриче и трябва от ранни зори да се труди, защото парите, които баща му изкарва, не стигат за многобройното семейство. Неочаквано го запитах:

— Можеш ли да си служиш с фотоапарат?

— Не зная, едно момче, на което баща му работи в Германия, има такъв апарат. Аз само веднъж…

— Добре, ще опитаме!

Показах му японския фотоапарат, който не беше по-голям от малка кутийка, и му обясних как се снима. След това Мурад ме фотографира и остана много доволен.

— Този е много по-прост…

— Да, по-прост е и мога да ти го подаря, ако ми направиш една услуга. Освен това ще ти платя!

— Господине, или сте много богат, или обичате да се шегувате! — Видях как светнаха очите на ваксаджийчето, озарени от надеждата, че може да стане притежател на това богатство. — Какво трябва да направя?

— Нищо особено. Ще седнеш пред една къща и ще снимаш незабелязано всеки, който влиза и излиза. Предупреждавам те, трябва да бъдеш много предпазлив!

— Само това ли?

— Само това.

Очите му грейнаха от щастие, почувствувах, че е готов на всичко за мене. Подаде изцапаната си от боята ръка и каза твърдо:

— Съгласен!

Стиснахме си десници като истински мъже и Мурад се върна пред хотела да вземе сандъчето си. След това го заведох пред къщата, в която бе отседнал мистър Мелони, и моят нещатен сътрудник започна работата си. През това време аз имах възможност да разгледам Анкара като истински турист, когото не чака никаква работа. Едно приятно безделие, свързано с неочаквани открития, каквито може да направи в непознат град един чужденец. Освен мавзолея на обновителя на турската държава, направи ми силно впечатление прекрасният музей, кацнал на един от хълмовете непосредствено до старата порутена крепост. Изпитвах особено вълнение от това, че тук някъде, навярно в подножието на крепостта, някога се е разигравала една човешка трагедия. Куцият Тамерлан бе разбил войските на поробителя на България Баязид Светкавицата и го поставил в клетка. Не изпитвах особено съжаление към жестокия Баязид, но се опитвах да си представя трагедията му. От мощен владетел, покорител на балканските народи, се бе превърнал само за няколко часа в жалък роб, който служи за посмешище и подигравки на друг, по-силен от него. Наистина понякога съдбата е много жестока.

Изминаха два дни, през които моят нещатен сътрудник Мурад изпълняваше ролята на истински полицай. Когато се прибрах, той ме чакаше пред хотела.

— Готово, господине, филмът свърши.

— Браво! Много ли посетители идваха в къщата?

— Много — мъже, жени, всякакви. Мисля, че добре си свърших работата!

Подадох му четири банкноти от по сто лири и той съвсем се обърка. Гледаше ме опулен и не можеше да произнесе дума.

— Сега ме почакай, ще извадя филма и ще ти подаря апарата. Нали съм ти обещал!

Прибрах се и извадих касетката. Асансьорът ме сне в салона.

— Господине, търсиха ви по телефона от Измир ме уведоми хотелиерът. — Казаха, че ще се обадят пак към двадесет и един часа. Бъдете, моля, в стаята си, за да ви свържем!

Поблагодарих и разбрах, че се слагаше край на моята леност и приятни преживявания. Разделих се с Мурад и се прибрах в стаята си. Очакването бе тягостно и когато телефонът иззвъня, изпитах истинско облекчение. Чух познатия глас на Пикеринг.

— Мисля, че добре си починахте, Колев. Време е да се прибирате!

— Нещо ново?

— „Самба“ се готви да отплува.

— Пристигам утре с първия самолет. Кога смятате, че ще стане това събитие?

— След два-три дни. Още са в подготовка. Капитан Перес е получил телеграма.

— От кого?

— Такива неща не се говорят по телефона, приятелю. Ще ви чакам на летището!

Тази нощ спах неспокойно, през цялата нощ виждах красивото лице на д-р Дора Герова, която протягаше ръце към мене, и огромните й искрящи очи, окъпани в сълзи.

В Измир кацнах рано сутринта, Пикеринг вече ме чакаше на летището. Стиснахме си ръце и през цялото време в таксито мълчахме. Едва в хотела го запитах:

— Разказвайте, моля!

— Тук стават странни неща, Колев! Има някаква шетня около санаториума на д-р Бланка Ненчини. Няколко пъти там е идвал някакъв католически свещеник.

— Фотографиран ли е?

— Да, ето вижте сам!

Нямаше съмнение, на показаната фотография не бе мъчно да се открие маститата фигура на отец Филипо.

— Друго, мистър Пикеринг?

— Капитан Лопес е получил телеграма от Казабланка с текст: „Търсенето голямо, очакваме стоката!“ Подписана е от някой си Хасан.

— Надявам се, че не е кралят на Мароко Хасан II.

— Престанете с шегите си, Колев! Работата наистина е сериозна!

— Драги приятелю — казах аз, — мисля, че завесата скоро ще падне след края на първото действие. Какво ви тревожи?

— Втората телеграма до същия капитан. Подадена е във Виена и текстът е повече от ясен: „Пазете стоката, вълците са край вас. Не губете време.“ Подписана е „Мамичка“. Разбирате ли, смутени са. Някой ги предупреждава, че ние сме тук. Те трябва да бързат.

— Разбирам ви, затова трябва да действуваме енергично. И все тази „Мамичка“. Знаете ли, Лари, бях сигурен, че това е Леон Майер. Много мислих. Нали сам казахте, че го наричат Санта Мария? Какво значи това? Богородица, майка. Не мислите ли, че прословутата Мамичка е мустаката?

— Може би сте прав, Колев, но трябва да разберем дали този Леон Майер или господин Розенберг, както го наричат в Анкара, не е ходил във Виена…

— Мисля, че този път няма да ви се изплъзне, Пикеринг. Имам записани на магнетофонна лента показанията на една от неговите жертви, Ухаещия нарцис от „Ориент“.

— Това е много добре, но предупреждавам ви, той е много хитър.

— Мисля, че в противниковия лагер са смутени и бързат.

И двамата дълго мълчахме, всеки премисляше последните събития. Нямаше съмнение, готвеха се да пренесат нещастниците от клиниката санаториум през морето в Казабланка, където чакаха стоката. От друга страна, някой ги предупреждаваше да действуват, а „вълците“ бяхме ние, полицаите. Кой беше този „някой“? Вече не бях сигурен, че е Леон Майер. Това не бе хипотеза, която почива на сериозна и неопровержима основа, само предчувствие, интуиция. Гласът на Пикеринг прекъсна мислите ми:

— Какво предлагате, Колев?

— Наблюдението на санаториума и „Самба“ трябва да се засили, акцията трябва да се предотврати още тук, на брега. Ако действуваме в открито море, могат да потопят кораба заедно с момичетата. Тогава няма да има доказателства.

— Друго?

— Това е най-важното! Не забравяйте, че между тях има моя сънародничка! Ще замина още днес да се позапозная с отец Филипо. Зная къде да го намеря. Имам още една идея.

— Казвайте! — Пикеринг беше нетърпелив.

— Някой трябва да отиде в санаториума, да огледа обстановката.

— Кой? Съвсем не е лесно. А поводът?

— Ще заведе душевно болно момиче на преглед. Мисля, че това е възможно.

— Откъде да вземем тази душевно болна?

— От някое психиатрично заведение. Има едно заболяване — психозис маниакус депресива. Болна в депресивния стадий е много подходяща.

— Вашите познания по медицина ме смайват!

— Благодаря, Пикеринг! Мисля, че е във възможностите на турската полиция да ни снабди с такава болна.

— Кой смятате, че трябва да я придружи?

— Например вие, Пикеринг.

Британецът се усмихна тъжно.

— Не съм подходящ, Колев. Не зная турски. Ние, британците, страдаме от манията, че целият свят трябва да говори английски. В моята родина са малко хората, които говорят друг език.

— „Знанието е сила!“ — издекламирах аз. — Тогава кой?

— Според мен Юлкер също е неподходящ. Навярно противниковият лагер познава добре светилата на турската полиция, а там трябва да действува опитен човек. Оставате вие!

— Аз, но аз вече ходих там. Рискуваме да ме познаят.

— Прав сте, че рискуваме, но вие имате завидни артистични способности.

— Благодаря, макар че малко закъснях за театъра. Някога, когато играех в самодейни представления, казваха, че съм талант. Майка ми мечтаеше за театрална кариера на сина си.

— Виждате ли, с вашата майка сме на едно мнение. Моля ви, Колев, вие говорите отлично турски. Ще ви оставя, вие помислете! — Пикеринг се надигна. — Отивам да уговоря с капитан Юлкер доставката на болната с необикновеното заболяване, името на което не можах да запомня.

— Добре, Лари, ще ви чакам! Обадете се следобед!

Останах сам и с удоволствие се потопих във ваната. Вече разбирах защо благородните римски патриции са завършвали живота си във вана или като оставяли кръвта им бавно да изтече. За щастие произходът ми беше селски и не се поддадох на изкушението като Петроний. Приведох външността си в ред и преоблечен като турист, възседнах мурада, който ме понесе към гроба на Богородица. Преди това дадох филмчето за промиване в едно фотоателие, което се намираше непосредствено до хотела.

Християнското светилище бе отново претъпкано с туристи. Този път се стараех да остана по-малко забелязан. Навирах се между различните групи, огромните черни очила скриваха половината ми лице, другата, половина бе в сянката на модната спортна шапчица. Едва не извиках от радост, когато видях отец Филипо. Ходеше угрижен насам-натам, скръстил ръце над обемистия си корем, насочваше туристите, упътваше ги и от време на време подаваше за целувка тлъстата си десница. Сега можех да го разгледам отблизо. Лицето му, позатлъстяло и отпуснато, не беше лишено от интелигентност. Особено умни и проницателни бяха очите, които подобно на лазерно устройство опипваха всеки, който се изпречваше пред него. Очевидно бе неспокоен, предположих, че очаква някого, защото няколко пъти ходи към паркинга и поглеждаше часовника си.

Не се излъгах. На паркинга спря мустангът на д-р Бланка Ненчини. Отец Филипо едва не се затича, когато видя едрата отпусната фигура на жената. Тя му целуна ръка и двамата тръгнаха към потънала в зеленина постройка недалеч от светилището. Очевидно не подозираха нищо, защото нито веднъж не се обърнаха и все разговаряха нещо оживено, като размахваха ръце. Разбрах, че това е нещо като малък манастир, в който живеят монасите, пазители на гроба. Изчезнаха зад масивната врата и за мен не оставаше нищо, освен да чакам.

Забавиха се повече от час и най-после д-р Ненчини отново се появи, този път сама. Лекарката дори не се спря пред светилището, очевидно бързаше. Отиде направо към колата си и бързо потегли. Вече се чудех как да постъпя, когато от манастирчето се заниза шествие. Отпред вървеше в молитвена поза отец Филипо. Следваха го наредени в две редици млади монахини със скръстени ръце и наведени към земята лица. Веднага се озовах там, където щяха да минат, и имах възможност да ги огледам добре. Улесни ме тълпата богомолци и поклонници, които бързо се струпаха да видят „годениците на Христа“.

Повечето бяха азиатки и арабки. Въпреки смирените им лица, чувствувах любопитните им погледи, когато крадешком повдигаха лица към заобикалящите ги туристи. Щракаха апарати и камери, всеки искаше да запечата забележителното зрелище.

Наблюдавах внимателно минаващите послушнички. Направи ми впечатление една група от осем момичета, която рязко се открояваше от останалите. Бяха най-красивите. Особеното у тях беше, че вървяха като сенки, загледани в далечна точка. Като че за тях окръжаващите ги не представляваха никакъв интерес. Докато другите успяваха да хвърлят по някой любопитен поглед крадешком, тези бяха съвсем безразлични към всичко, което ги заобикаля. Особени грижи за тях проявяваше отец Филипо, тихо ги напътствуваше накъде да вървят, показваше им пътя.

— Колко силна е вярата! — чух да казва до мене възрастна американка в червени карирани панталони, със смешна шапчица на главата.

— Силата на вярата, мила! Истински светици, завиждам им! — отговори спътницата й, съсухрена бабка с огненочервена боядисана коса.

Мен лично това религиозно шествие не можа да доведе до екстаза, в който изпаднаха двете възрастни американки. Вече разбирах защо д-р Ненчини посети достопочтения отец. Наркотикът бе оказал своето влияние върху момичетата и те щяха да бъдат следващата партида пациенти на престъпната лекарка. Очевидно бе, че досегашните питомки на злокобния санаториум щяха да се отправят със „Самба“ към Казабланка и пазара за бели робини. Тръпки полазиха по снагата ми, като си представих, че между тях може да бъде и Дора Герова. Трябваше незабавно да се действува. Нямах работа повече тук, бях научил достатъчно.

На връщане карах като бесен. Злоба душеше гърдите ми и ако се оставех да ме водят желанията, сигурно щях да спра пред пансиона и хладнокръвно да застрелям ужасната Ненчини и цялата банда престъпници. Разбира се, не се поддадох на чувствата си и се прибрах в хотела в очакване на телефонния разговор с Лари.

Той като че нарочно се бавеше и нервите ми се опънаха до скъсване. Най-после, когато здрачът вече се спускаше над морския град, чух спокойния му глас по телефона:

— Юлкер ни осигури болна с онова странно заболяване. Момичето е на седемнадесет години и почти не реагира на нищо. Истинска бездушна кукла. Нали такава ви трябва?

— Отлично, приятелю! За колко часа е визитата ми?

— Бъдете готов към девет и половина. Напълно прилично време за един загрижен баща, а и за вас, защото ще имате време да се поизлежавате в леглото.

— Престанете с шегите си! — креснах аз. — Ако знаете колко е сериозно…

— Представете си, че зная! — прекъсна ме той. — Лека нощ, приятелю, събирайте сили и се упражнявайте за новата си роля.

Нямах време да го наругая, защото той затвори слушалката.

Сутринта излязох преди уречения час пред хотела. Трябва да призная, че доста се поупражнявах пред огледалото и мисля, че накрая успях да създам истински нов образ. По интонация и движения напълно се отличавах както от италианеца Джовани Антонели, така и от собственото си аз. Дебелите рогови очила с тъмни стъкла, тъмносиният костюм с жилетка и бялата колосана риза ме оприличаваха на богат турски търговец. Послужиха ми и малките мустачки, които си лепнах. Дори Пикеринг и Юлкер ме гледаха, изненадани от новото ми превъплъщение.

— Гениално, Колев! Сложихте в джоба си Лауренс Оливие. Как се казвате сега?

— Осман Папазоглу, търговец на тютюни от Гюреме — представих се аз.

— Изумително! Влизайте в колата!

Колата беше тъмнозелен ягуар и напълно подхождаше на новата ми роля. Едва вътре съгледах седналото до мен момиче. Беше младо и хубаво, но лицето й приличаше на маска. Големи вторачени очи, изострен тънък нос, болезнено бяла опъната кожа и бледи устни. Това беше портретът на бъдещата ми дъщеря, която, както научих, се казваше Гюлгюн. Тя дори не ме удостои с поглед, гледаше все в една точка и сякаш аз не съществувах.

— Все така е — обясни ми Юлкер. — От няколко месеца. Послушна е, но не говори и сякаш не се интересува и от околните. Баща й наистина е търговец, но предупреждавам ви, в никакъв случай не трябва да я задържаме повече от ден-два! Вършим закононарушение.

— Знаете ли йезуитския девиз, Юлкер? „Целта оправдава средствата!“ — отвърна вместо мене Лари.

Когато доближихме санаториума, Пикеринг и Юлкер слязоха от колата. Едва тогава забелязах, че ни следваха още две коли.

— Погрижихме се за вашата безопасност, господин Колев!

Лари и Юлкер изчезнаха и аз продължих сам с новоизлюпената си дъщеря. Спрях пред болницата санаториум и изведох момичето от колата. Тя не се противи, остана апатична и безразлична към всичко, което я заобикаля. Хванах я нежно под ръка и бавно приближихме вратата. Натиснах звънеца и се появи същият прислужник.

— Какво обича господинът?

— Моля за преглед при госпожа Ненчини.

— Не зная дали ще ви приеме, господине, но ще запитам. Лекарката тези дни е много заета. Ще изписваме пациентките си.

Тикнах му банкнота в ръката и казах умолително:

— Моля ви, човещина е да помогнете на един баща. Къде не съм ходил, но чух за д-р Ненчини и тя ми е последната надежда! — Казах го така убедително, че почувствувах влага в очите си.

Не зная какво направи по-голямо впечатление на портиера — сълзите или банкнотата, но той благосклонно ни пусна в преддверието. Не мина много и пред мен застана лекарката. Стори ми се нервна и дори малко разстроена. Запита почти грубо:

— Какво искате, господине? Днес не приемам.

Д-р Ненчини говореше развалено турски и аз имах възможност да демонстрирам познанията си по този език. Ръкомахах, сочех момичето и се мъчех да й втълпя, че тя е единствената надежда на един нещастен баща. Лекарката не се чувствуваше поласкана от думите ми. Едва ме понасяше и желаеше колкото се може по-бързо да ме отпрати.

— Господине, съжалявам, но нямам никаква възможност да приема дъщеря ви!

— Какво, отказвате да прегледате детето ми? Вие сте дали лекарска клетва…

— Престанете! — прекъсна ме тя и лицето й пламна.

— Не, няма да престана, напротив, отивам в редакцията на ежедневник, за да се оплача и всички да научат що за лекар сте! Аз бия път от Гюреме, готов съм да платя, а вие…

— Но моля ви, господине! Не съм казала, че отказвам да прегледам дъщеря ви. Моля заповядайте!

В този момент се позвъни и портиерът въведе моя стар познат Леон Майер. Признавам, изтръпнах, защото хората, които ме бяха виждали, макар и с друго лице, станаха двама. За щастие на тези двама явно не им беше до моята личност. За д-р Ненчини бях само досаден пациент, а Майер въобще не ми обърна внимание. Лекарката му каза на италиански да я почака, докато свърши прегледа, и той изчезна някъде. Въведох болната във вече известния ми кабинет. Прегледът не продължи много, очевидно д-р Ненчини бързаше. Тогава реших да продължа рискованата игра и мигновено скроих смел план.

— Какво ще кажете за дъщеря ми?

— Депресивна форма, меланхолия, почти ступорно състояние.

— Чакайте, чакайте, говорите така, като че съм длъжен да разбирам медицинските термини. Кажете как можем да я лекуваме. Ще заплатя разноските!

— Нуждае се от сериозно болнично лечение — каза с досада д-р Ненчини. — Платете хонорара и се опитайте да я настаните в болница за душевноболни.

— Нима вашата не е такава?

— Нямаме никаква възможност да я приемем. — Лекарката едва сдържаше гнева си.

— Как нямате? Нима ще откажете на един нещастен баща?

— Прекалявате, нашето заведение…

— Ще се оплача на валията на Измир! — крещях аз. — Ще разберете кой е Осман Папазоглу!

Не зная какво впечатление направи на д-р Ненчини това нищо незначещо име, но сигурността на гласа ми я стресна. Отлично разбирах, че точно сега, когато очевидно подготвяха отплуването на „Самба“ за Казабланка, всякакви неприятности утежняваха положението на бандата. Лекарката се опита да ме успокои.

— Не се вълнувайте, господине! Може би след няколко дни…

— Нямам време за губене! — прекъснах я аз. — Още сега отивам при валията и вие ще съжалявате!

— Почакайте! Ще измислим нещо.

Разбрах, че я поставих в мат. Тя очевидно премисляше как да постъпи. Може би искаше да се посъветва с Леон Майер.

— Почакайте, моля! Ще отида да видя какво е положението с леглата.

— Държа детето ми да бъде при подходящи условия. Не забравяйте, че плащам!

Инициативата вече беше в мои ръце. Д-р Ненчини напусна кабинета. Не се бави много и когато отново се появи, лицето й вече бе по-приветливо.

— Мисля, че ще можем да вземем дъщеря ви. Както знаете, при нас посещения няма и искам да ви предупредя, че положението на дъщеря ви е много сериозно. Не очаквайте от нас чудеса!

— Аллах знае! — повдигнах аз молитвено очи към небето. — Воля негова!

Тържествувах, станах още по-нападателен.

— Благодаря ви! Искам да видя къде ще настаните дъщеря ми!

— Ще видите! — каза троснато тя. — Предплаща се предварително.

Избърсах потта от челото си, усмихнах се като човек, който е преживял тежки минути и вече е излязъл от неприятното положение.

— Виждате ли, уважаема д-р Ненчини! Когато човек иска да помогне, може. Не се съмнявам във вашата лекарска съвест! Ще кажа хубави думи за вас на моя приятел валията!

Последваха формалностите по настаняването на мнимата ми дъщеря, сълзи на умиление и благодарност и накрая сестрата я поведе по познатия коридор. Следвахме я аз и лекарката. Вратите на болничните стаи бяха затворени, не се чуваше никакъв шум и помислих, че сме закъснели с акцията.

— Колко е тихо тук — опитах се да се усмихна. — Прекрасно място за лечение и почивка, а казвахте, че няма свободни места.

— Сега болните почиват, докарваме ги до положение на дълбок сън. Така нервната система си отпочива, премахваме всякакви възбудни дразнения. Това е част от лечебния комплекс — отвърна високомерно д-р Ненчини.

— Признавам, невежа съм — грабнах ръката на лекарката. — Докторе, ако излекувате детето ми, ще ви позлатя!

Тя само се усмихна, не ми отговори. Настаниха нещастната душевно болна в стая, която бе в непосредствена близост със стаята на Дора Герова.

Разделихме се сърдечно с хиляди извинения от моя страна за невъздържаното ми поведение. Най-после с облекчение напуснах злокобното здание и потеглих към града. Видях в огледалото колата на Пикеринг и спрях пред някакво заведение. Седнахме на отдалечена маса, поръчахме кафе и Лари запита:

— Как мина всичко? Вече се безпокояхме за тебе!

— Отлично, дори по-добре, отколкото очаквах. Видяхте ли Леон Майер?

— Онзи брадатия, който влезе малко след вас. Дори го заснехме.

— Отлично! Смятам, че капитан Юлкер трябва да организира денонощно наблюдение на санаториума. Питомките са в състояние на дълбок сън. Предполагам, че тези дни ще ги пренесат на „Самба“.

— Направих го, колега! — усмихна се Юлкер. — Мисля, че няма да ги изпуснем.

— Предлагам тази нощ да дежуря — казах аз.

— Защо смятате, че тази нощ ще пренесат момичетата? — запита Лари.

— Нямат време, новата партида на отец Филипо чака. Освен това предупреждението. Това ще ги накара да бързат. Какво е положението със „Самба“?

— Корабът е готов за път. Наблюдателите ни донесоха, че са направени всички обичайни за такъв случай приготовления — отвърна Юлкер.

— Не ни остава нищо, освен да се оттеглим на почивка. Ще помоля за полицейска кола на свечеряване.

— Ще я имате.

— С радиоуредба, нали?

— Естествено.

— Тогава ще вървя да почивам. Какъв е планът за действие?

— Вие, Колев, ще следите санаториума. Ние ще останем някъде по пътя. При нужда ще действуваме по ваши указания. Ще тръгнем или към пристанището, или към санаториума. Постовете ще се запазят както досега.

Станах и се разделих с колегите си. Останалото време прекарах в полудрямка. Дори човек с моите нерви не можеше да заспи, бях възбуден до крайност. И имаше защо, предстоеше тежък удар върху „Роза росса“.

Преди тръгването прегледах още веднъж колта, работеше безупречно. За тонус нанесох във въздуха няколко удара от карате и бързо се спуснах по стълбата на хотела. Колата, която Юлкер обеща, ме чакаше долу и потеглихме към санаториума. Мракът ни позволи да заемем позиция между паркираните коли и оттам можех добре да наблюдавам заведението на д-р Ненчини. Беше пусто, скоро и редките коли, които преминаваха, изчезнаха и настана спокойна тишина. Наближаваше полунощ, когато се зададе болнична линейка-фургон. Движеше се бавно и спря пред вратата. Видях отец Филипо да слиза от мястото до шофьора. Колата носеше знаците на „Червения полумесец“ и с нищо не будеше съмнение. Тогава вратата се отвори и се появи в бяла престилка д-р Ненчини. Двамата си казаха нещо и шофьорът слезе и отвори задната врата. Той дори помогна на момичетата в облекло на послушници да слязат. Бяха осем и вървяха, без да оказват никаква съпротива. Отец Филипо подкрепяше някои от тях, други водеше лекарката. Нямаше нищо, което да привлече вниманието на обикновени граждани, ако такива се намираха случайно там. Записах номера на санитарния фургон и помолих шофьора да попита по радиото има ли такъв номер, регистриран за медицинско превозно средство. Отговорът беше утвърдителен. Фургонът бил повикан съвсем редовно от здравното заведение на д-р Ненчини да превози психично болни девойки.

В това време момичетата бяха въведени в болницата и вратата се затвори. Санитарната кола бързо се отдалечи към града. Вече губех търпение, когато по пътя се зададе камион със запалени фарове. Той спря пред входа и видях от него да слизат няколко едри мъжаги. Всички бяха с фуражки и реших, че това са хора от екипажа на „Самба“. Един от тях позвъни и му отвори мъж с брада. Познах веднага Леон Майер. Той въведе мъжете, остана само един, който очевидно бе на пост. Виждах да святка огънчето от цигарата му. След малко Майер отново се появи и каза нещо на мъжа. Той бързо отвори задния капак на колата и се заоглежда наоколо. Когато се увериха, че е спокойно, Майер влезе в санаториума. Очаквах, че ще се появят момичетата, но се излъгах. Двама моряци носеха внимателно някакъв сандък, който ми напомни ковчег. Натикаха го в камиона и отново се върнаха. Така пренесоха шест сандъка, а от момичетата нямаше и следа. Леон Майер се въртеше неспокоен, после се появиха отец Филипо и д-р Ненчини. Размениха си няколко думи и се прибраха. Моряците се качиха на камиона. Той бавно направи кръг и тръгна към пристанището. Тогава разбрах: момичетата бяха в сандъците, навярно упоени от голямо количество сънотворни. По радиотелефона предупредих на английски:

— Пикеринг, Юлкер, слушате ли ме?

— „Юнона“ слуша.

— „Юнона“, тук „Сатурн“. Стоката потегли към пристанището. Номерът на камиона е… Организирайте наблюдение на болницата, тримата наши приятели останаха там, арестувайте ги! Аз тръгвам след камиона.

— „Сатурн“, следи камиона със стоката! — чух гласа на Пикеринг. — На пристанището чакат полицаи. Край!

Движехме се със загасени светлини и шофьорът доста се измъчи. За щастие камионът напредваше бавно и не го изпуснахме през целия път. Пристанището бе добре осветено и оставих колата, като помолих шофьора да се свърже с „Юнона“ за съдействие и помощ. Прикрих се зад товар сандъци и оттам можех да наблюдавам „Самба“. Когато камионът пристигна, товареха някакви бали и моряците свалиха сандъците, завързаха ги със здрави въжета и скоро товарът бе на корабчето. Всички се прибраха и снеха стълбата. Очевидно на разсъмване „Самба“ щеше да потегли в открито море. Мислех трескаво какво да предприема. Нямах пълномощно за обиск, а Пикеринг и Юлкер се бавеха някъде. Ако „Самба“ потеглеше, можехме да я настигнем само с полицейски катер и тогава рискувахме живота на момичетата. Възможно бе капитан Лопес, след като забележи, че е преследван, да направи опит да се отърве от живата стока и спусне сандъците на морското дъно през някой страничен люк. Тогава не можехме да задържим кораба, а и да го направехме, трябваше да доказваме, че е унищожил товара си чрез водолази. Работата наистина се объркваше, затова реших да действувам сам, докато дойдат подкрепления. Промъкнах се до самия кораб и се прикрих в сянката му. Носех черно яке, черно поло и черен панталон. Това ме прикриваше добре в мрака. Ослушах се — на „Самба“ беше тихо, светлините бяха загасени и изобщо не констатирах никакви признаци на живот. Знаех, че е невъзможно да оставят кораба без охрана и дълго гадах къде може да бъде прикрит пазачът. Реших да използувам задните въжета, с които бе прикрепен корабът към пристанището, и пропълзях натам. Отново се ослушах и не чух нищо. Тогава се хванах за едно от тях и запълзях към борда. Той не беше висок и за мен не бе особено трудно да се прехвърля на кораба.

Изчаках в сянката на борда и при светлината на луната видях пазача. Беше седнал на навито въже край носа на кораба. В това време облак скри луната и това ми даде възможност да пропълзя напред под сянката на борда. Тихо, сантиметър по сантиметър приближавах нищо неподозиращия моряк. Чувах равномерното му дишане и ми се стори, че прави героични усилия, за да не заспи. Направих няколко стъпки и стоварих юмрука си на врата му. Той изохка и се свлече безмълвен. Нямах нищо, с което да вържа ръцете му, затова го оставих да лежи и бързо доближих люка на товарното помещение. Повдигнах бавно капака и видях, че долу свети — някакъв човек бе седнал гърбом към мене.

— Ти ли си, Фернандо? — каза човекът на италиански. — Идваш да видиш кукличките ли? Почакай малко, докато отплуваме в открито море.

— Не мърдай или ще те застрелям като куче — изсъсках тихо и човекът стреснат се обърна рязко.

Насоченият към главата му колт го накара бързо да вдигне ръцете си. Продължих шепнешком:

— Не се шегувам и ако държиш да излезеш оттук жив, изпълнявай заповедите ми! Корабът ви е обкръжен и всякаква съпротива е безсмислена!

— Не ви разбирам, господине! Аз съм само наемен моряк за това пътуване. Какво искате от мене?

— Да отвориш сандъците!

— Но аз…

— Действувай бързо, човече, защото ще те изпратя на онзи свят! — прекъснах го аз. — Не се шегувам!

Другият неохотно се надигна и тръгна към наредените сандъци.

— Кои от тях, те всички са заковани.

Едва сега видях, че сандъците са повече, отколкото се натовариха на камиона пред санаториума.

— Тези, в които са куклите, както ти сам каза преди малко.

Морякът неохотно се зае да изпълни заповедта ми, като все мърмореше нещо под носа си. Взе железния лост и откърти пироните от един от капаците.

— Отвори го!

Капакът се отмести и видях на продълговат дюшек да лежи млада жена със затворени очи. В началото помислих, че е мъртва, но после видях как равномерно се повдигат гърдите й.

— Отвори и другите!

Той продължи бавно работата си, явно искаше да печели време. Във втория сандък също лежеше непозната млада жена. В третия видях Дора Герова. Тогава направих грешка, която едва не ми струва живота. Спуснах се по стълбата и за миг оставих моряка без наблюдение. Нещо профуча покрай главата ми и железният лост издрънча в металната обвивка.

— Куче! — кряснах аз и нанесох удар с пистолета по главата на моряка.

Той рухна на пода, но шумът разбуди останалия персонал на „Самба“, чух горе трополящи стъпки. Нямах време за губене, прикрих се зад товара и насочих оръжието си към отвора на люка.

— Какво става, Енцо?

На отвора се появи лицето на капитан Лопес и още двама непознати моряци. Очевидно те видяха лежащия си другар и отворените сандъци. Вече нямаше какво да губя. Викнах заканително:

— Капитан Лопес, не мърдайте, защото ще стрелям. Кажете на хората си да се отстранят. Вие оставате за заложник.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе! — кресна капитанът.

— Полиция, капитане. Проверявам стоката ви и нямам намерение да ви оставя да се измъкнете.

Последва тлъста моряшка ругатня, която би смутила с вулгарността си всяко по-чувствително ухо.

— Момчета, очистете тази гнида!

— Към мен, капитане! — изкомандувах аз и стрелях над главата на Лопес.

Ефектът беше удивителен. Гърмът, който се разнесе в затвореното помещение, бе десетократно по-силен от обикновено. Капитанът изруга повторно, но вече в гласа му се прокрадваше нотка на страх. Тръгна покорно към мен. В това време чух глъчка навън на палубата. Усмихнах се саркастично:

— Това е последното ви пътуване, капитал Лопес. Полицията вече заема кораба ви.

Той само поклати глава, сломен и покорен. На входа се появи лицето на Пикеринг.

— Здрав ли сте, Колев?

— Всичко е окей, Лари!

Нахлуха полицаи и отведоха капитан Лопес и все още зашеметения моряк. Прибрах пистолета и се залових с лоста да отварям останалите сандъци. И в шестте се намираха момичета, но каква бе изненадата ми, когато в един от тях открих леко автоматично оръжие.

— Лари, стоката им не е само жива.

Не дочаках отговора му и се наведох над Дора Герова. Тя беше жива и очевидно под влияние на сънотворното. Взех я на ръце и тръгнах нагоре по стълбичката. Свежият утринен морски въздух разхлади пламналото ми лице. Положих тялото на жената върху нагънати въжета и заразтривах слепоочията й. Вече се развиделяваше. Видях Пикеринг застанал над главата ми.

— Колев, постъпихте безразсъдно! Ако бяхме закъснели…

— Не се грижете за мен. Не можех да постъпя по друг начин. Моля ви, вместо да ми давате наставления, погрижете се за санитарни линейки, които да откарат нещастниците в болница. Не разбирате ли, те са упоени!

— Погрижил съм се, приятелю, и всеки момент ги очаквам. Ех вие, безразсъден романтико!

— Хванахте ли престъпниците? Леон Майер, отец Филипо, доктор Ненчини. Къде са те?

— За тях замина капитан Юлкер.

Тишината се раздра от зловещия вой на приближаващите линейки. Скоро те отнесоха упоените жени в болницата. Отидохме с Пикеринг да видим събрания в голямата каюта екипаж. Лари каза на капитана:

— Капитан Лопес, от името на Интерпол ви арестувам за пренасяне на оръжие и жива стока.

Белезниците щракнаха над дланите на капитана и моряците. Полицаите отведоха задържаните в полицейската кола. „Самба“ опустя.

— Да отидем в санаториума, Пикеринг! — предложих аз.

Колата ни отведе пред здравното заведение на д-р Ненчини. И тук имаше полицейски коли, разхождаха се мъже в униформи.

Намерихме Юлкер в кабинета на лекарката. Тя също беше там, но лицето й бе загубило предишната самоувереност. Като ме видя, извика тихо.

— Познахте ли ме, доктор Ненчини?

Тя само кимна и закри лицето си с длани.

— Мисля, че имате за какво да отговаряте пред турските власти и Интерпол.

Доведоха и момичетата, които бе докарал абатът. Те все още не можеха да разберат какво е станало и какво прави полиция в болницата. Гледаха уплашени и объркани. За съжаление Юлкер беше закъснял. Леон Майер и достопочтения отец Филипо бяха изчезнали някъде, преди да пристигне турската полиция. Отведоха момичето, което представих за моя дъщеря, в болница и започна разпит на монахините. Те всички бяха единодушни. Отец Филипо бил крайно внимателен с тях, но вярата им малко ги поразстроила. Затова отецът ги довел в болницата. Държаха се враждебно към нас, твърдяха, че полицията няма право да потъпква религиозното им чувство и заплашваха, че ще се оплачат във Ватикана. Пикеринг им обясни каква е щяла да бъде по-нататъшната им съдба, ако не бяхме дошли навреме, но те не само че не повярваха, а направо ни обвиняваха в посегателство към личната им свобода и съвест. Доктор Ненчини бе по-словоохотлива, разбираше, че признанието може да облекчи съдбата й.

— Откога се занимавате с тази си дейност? — я попита Лари.

— От няколко години, господин инспекторе, но твърдя, че господин Майер не ми е обяснявал каква ще бъде по-нататъшната съдба на момичетата. Казваше ми, че трябва да заздравя психическото им състояние…

— Не се правете на глупава, доктор Ненчини! — прекъснах я аз. — Не намирате ли, че е смешно да твърдите, че не сте знаели какво правите? Сънотворните, които сте давали, и те ли са част от лечението ви?

— Разбира се, всеки психиатър би потвърдил, че сънят влияе благоприятно на психичните страдания.

Доближих се и силно раздрусах пълното й тяло.

— Не се правете на смахната и не ни залъгвайте с това, че не сте знаели какво вършите! Добре ли ви плащаха?

— Хонорара…

— Оставете хонорара! Съветвам ви да съберете мислите си и да не ни правите наивници. Къде се крие Леон Майер?

— Не зная, може би в Истанбул.

— Знаете ли, че той там се казва Розенберг?

— Подразбрах такова нещо, господин криминален инспектор.

— Познавате ли ръководителя на организацията, известна под името „Роза росса“, в която членувате и вие?

— Не съм чувала за такава организация.

— Името на шефа!

Разтърсих я още веднъж енергично и главата й се разлюля смешно.

— Не го познавам, дори името му не съм чула. Изпълнявах само заповедите на Майер. Това е всичко?

— А за отец Филипо не знаехте ли?

— Кой е той, не го познавам.

— Лъжете, ще ви покажем снимките на тези, които ви посещават, и тогава ще видите кой е отецът. Кой друг от началниците познавате?

Лекарката беше съвсем сломена. Кимна глава.

— Ще ви кажа, само не бъдете груб.

— Доктор Ненчини, трябва да знаете сериозността на положението, в което сте изпаднали. Първо, да ви се представя! Казвам се Колев и работя в българската милиция. Господинът е от Интерпол. Капитан Юлкер ще потвърди, че турската полиция е много добре запозната с дейността на вашата банда и има достатъчно доказателства, за да ви арестува и съди. Ако нещо не й достига, уверявам ви, че ние с колегата ще и го набавим. Така че за вас не остава нищо, освен да направите искрени самопризнания и да кажете имената на съучастниците си. Само това може да облекчи съдбата ви пред съда. Разбирате ме, нали?

— Значи не сте италианец! — Каза го с нескрито разочарование. Очевидно разчиташе на мен като на сънародник, а и някои нрави на италианската полиция сигурно й бяха известни.

— Съжалявам, че ви разочаровах! Слушаме ви!

Лекарката продължаваше да мълчи, но очевидно бе, че думите ми я стреснаха. Едрото позатлъстяло тяло се прегърби, лицето й изгуби предишната свежест и руменина, под очите се появиха отпуснати торбички. Поиска разрешение и запали цигара. Кокът на косите и стоеше смешно отпуснат, яркото червило се открояваше като кърваво петно на бледото повехнало лице. През цялото време говори тихо, без да повдига очи към нас, като палеше цигара след цигара.

— Вече наближавам петдесетте и животът ми почти свърши — започна разказа си д-р Ненчини. — За моята дейност са виновни условията в нашия безскрупулен и несъвършен свят. Когато завърших с отличие, имах светли стремежи и амбиции, смятах, че хората са други — честни, непокварени. Разочарованието дойде постепенно — колкото повече опознавах хората, толкова по-силно беше разочарованието. Разбрах, че с честен труд нищо не мога да постигна. Други използуваха труда ми и обираха лаврите. За да постъпя на работа в реномирана клиника, трябваше да се отдам на престарял професор и да търпя грубите му ласки. След това ме въведоха в различни недостойни истории, присъщи на върхушката в научните среди. Омъжих се, съпругът ми, също лекар, се оказа член на някаква религиозна секта. Виждах, че чистотата, за която съм мечтала, е пълна илюзия и се хвърлих с всички сили в борбата за преуспяване. Станах добър психиатър, но пътят за мечтаната научна кариера бе затворен за мен. Тогава под влияние на професора започнах недостойна борба с човека, от когото бях научила много неща, един от най-уважаваните и способни психиатри. Беше горд и непокварен човек, не участвуваше в нашите борби. След моя избор той подаде оставка и се оттегли в малка провинциална болница. Чувствувах, че честните хора в клиниката ме презират и дори ме мразят. Професорът внезапно почина от инфаркт и земята под нозете ми се разклати. Съпругът ми се отдаде на сектата си и почти заряза семейството си. Имах две деца, които искаха да учат и за това трябваха пари. Така се стигна до падението ми.

Не прекъсвахме разказа на доктор Ненчини, оставаше онова, което ни интересува. Тя продължи:

— Веднъж при мен се появи Леон Майер. Не го познавах дотогава. Стана мой пациент, но отлично разбирах, че е здрав и няма нужда от моите лекарски услуги. Носеше ми цветя, ухажваше ме и един ден му се отдадох. Тогава той ми заговори, че имам отлични възможности да забогатея. Предложи ми да купи на мое име клиника за мен в Турция, където ценят добрите лекари и могат да се спечелят куп пари. Съгласих се, исках да забогатея, да стана независима. Нали това е човешко?

Ние не отговорихме и тя продължи:

— Така се озовах в Измир. В началото работата вървеше добре, Леон често ме посещаваше и имах пациенти. Един ден той ми каза, че трябва да освободя санаториума за десет момичета, от които щели да паднат добри пари. Направи ми впечатление, че момичетата бяха някак си особени. Предположих, че някой им е давал опиати и го казах на Леон. Тогава той ми разказа за „Роза росса“ и нейната дейност. Бях ужасена, реших да отида в полицията и разкажа всичко. Леон е интелигентен, дори повече от обикновено. Разбра намеренията ми и няколко дена бях затворена тук. Насочи пистолет към мене и ми каза, че няма да се отърва лесно от играта, щом веднъж съм я започнала. Напомни ми с какви пари е купена клиниката. Постепенно със заплахи и увещания ме склони и аз започнах сътрудничеството си с тях.

— Кога беше това?

— Преди около десетина години. — Жената се разплака, но леденото ни мълчание й показа, че имаме намерение да чуем още много неща от нея. — И тъй, започнах работа с тях. Заплащаха ми много пари, които внасяха в чековата ми сметка. Бях вече богата жена, но съвестта ми не бе чиста.

— Разкажете как ставаше това.

— Планът бе прост, но много ефикасен. Различни мъже водеха при мен приятелки или съпруги, докарвах ги до пълно безволие и след това ги изпращаха с кораби и яхти в Казабланка. Леон ми разказваше, че там сделките били много изгодни и за белите робини можело да се получат баснословни суми. Една мулатка, чудно красива и женствена, била продадена за повече от един милион долари. Аз получавах процент.

— Интересувахте ли се от народността на момичетата?

— Не, дори не знаех имената им. Зная, че напоследък се търсели много азиатките. Имаше всякакви — европейки, скандинавки, азиатки, дори негърки от черна Африка. Всички бяха красиви и стремежът бе да се задоволят вкусовете на клиентите.

— Колко момичета са минали през това време през „клиниката“ ви? — продължих да разпитвам неумолимо.

— Сигурно повече от петстотин. Не съм сигурна.

— Внушителна цифра. А сега разкажете ни нещо по-подробно за Леон Майер. Къде е той сега?

— Леон отдавна не е вече мой приятел. Както сами виждате, повехнах и едва ли бих се харесала на някой мъж.

— Искате да кажете любовник? Уточнете се!

— Нека бъде така. И все пак, моля ви, не бъдете груб! Сега Майер е само мой съдружник, или по-точно работодател. Властен, груб и безкомпромисен — това е той. Разбрах, че отговаря за „Роза росса“, която е клон от голямата организация, но шефът е друг. Леон никога не говори за него, само веднъж ми каза, че е влиятелна личност и свири първа цигулка.

— Нещо за народността на този шеф?

— Не мога да ви кажа нищо, защото не зная. Казах ви, за него не се говори. Над Леон, когото наричат още Санта Мария, седи някакъв човек, когото той нарича Мамичка.

— Мъж или жена? — продължих разпита.

— Не мога да ви кажа. Всичко е много объркано и никой няма право да се интересува за висшестоящите. Това е закон! Например на отец Филипо казват Сирената, а той, както сами знаете, е мъж. Отчето е един от главните ми доставчици. Докато другите водят по едно момиче, той пристига с десетина. Всичките са послушнички. Отец Филипо е много богат човек и сигурно ако не завърши трагично, ще свали расото. Неговият процент върху печалбата е най-голям, дори по-голям от този на Майер. Парите му са в швейцарски банки. Другите печелят и от оръжие и наркотици, отецът не участвува в такива сделки.

— А вие?

— В моята болница често остават на склад такива стоки, затова и аз имам своя дял.

— Разностранна дейност!

— Да, може и така да се каже. Нещо друго да ви, интересува?

— Да, например къде са сега Леон Майер и достопочтеният отец?

— Напоследък Леон е неспокоен, особено когато му казах за чужденеца.

— Какъв чужденец? Любопитно е да чуем!

— Наскоро в клиниката се появи някакъв мъж и пита за Леон. Говореше английски.

— Опишете го!

— Висок, атлетичен, рус, с бръснато грубовато лице.

Това вече беше нещо. Показах на докторката снимките на Юсеин, Ван Гроот и Ван Неескенс. Тя ги разгледа внимателно.

— Арабина познавам добре, но не зная името му. Идвал е няколко пъти и винаги водеше със себе си по една жена. Последния път…

— Зная! — прекъснах я аз. — Разгледайте другите двама!

— Този е — каза тя и посочи Ван Гроот. — Той подплаши Леон.

— Двамата срещаха ли се?

— Не, но когато го описах, Леон запита холандец ли е. Отговорих му, че не зная, защото моят английски не е такъв, та да позная кой го говори като матерен език и кой не.

— Кога се измъкна Леон Майер?

— Веднага след като взеха момичетата. Двамата с отеца минаха през една задна вратичка, която вие сигурно не знаете. Бяха неспокойни. Предполагам, че Леон е заминал за Анкара.

— Защо?

— Казваше, че има работа там. Отец Филипо може би е с него.

— Добре, а защо изведохте момичетата по такъв начин, като пратки, в сандъци?

— Така нареди Леон. Един ден преди това им дадох сънотворни и никак не беше мъчно да ги сложат в сандъците. Сигурно сте видели, че тези сандъци са добре подплатени с мека материя, за да не се наранят момичетата. В кораба ги разковават и докато пристигнат в Казабланка, съвсем се съвземат. След тава ги обличали подходящо и ги показвали на клиентите.

Показах й снимките на трите жени на Юси.

— Тези виждали ли сте?

— Да, последната до тази вечер…

— Зная, а вие знаете ли, че ви е колежка?

— Казах ви, не се интересувам от имената и предишните професии на момичетата. В болничната книга ги записвам обикновено с измислени имена. Датата на постъпването и датата на изписването, както и резултата от лечението.

— Всичко това вие измисляте, нали?

— Естествено! — Лекарката наведе смутена очи.

— Да ни кажете още нещо, доктор Ненчини?

Тя за миг се поколеба и после тихо промълви:

— Леон спомена, че Мамичка е някъде наблизо. Къде точно, не зная.

— Достатъчно за днес. Ако си спомните още нещо, кажете го на капитан Юлкер.

Отведоха жената и аз трябваше надълго и нашироко да предам целия разговор на турския си колега, който не говореше италиански. По-нататък следствието щеше да води той, като представител на местната полиция.

Навън беше съмнало и се чувствувах страшно уморен, но доволен. Юлкер остана да ръководи обиска на санаториума, а ние с Пикеринг потеглихме към града.

— Направихте голям удар, Колев! — усмихна се британецът. — Можем само да ви благодарим.

— Оставете това, Лари, предстои ни още много работа. Мога ли да ви помоля за нещо?

— Разбира се, приятелю!

— Средствата ми са на привършване, а искам да настаня една моя сънародничка във вила край Измир. Тя трябва да се възстанови.

— Лекарката?

— Познахте.

— Знаете ли, Колев, ако някога започна да пиша музика, ще създам оперета със заглавие „Романтичният полицай“.

— Желая ви успех, Лари!

Колата спря пред моя хотел. Разделихме се сърдечно. Преди да тръгне колата, Пикеринг ми пошепна:

— Интерпол е поел всички разходи по операцията. Така че можете да настаните вашата сънародничка.

Не можах да му благодаря, Лари бързо потегли и се скри зад съседния ъгъл. Тогава си спомних за филма, който бях дал за промиване в близкия магазин. Отидох, взех лентата и снимките и се прибрах в апартамента. Чак когато се опънах в леглото, започнах да ги разглеждам. Станали са по-добри, отколкото очаквах. Различни непознати хора бяха посетили вилата на мистър Мелони, но ето че подсвирнах от изненада. Нямаше съмнение, на една от фотографиите бе запечатан образът на Леон Майер. Втората изненада бе друг мой предишен познат, който също бе посетил този ден дома на милионера. Това бе Паул Райнбергер, за когото вече почти бях забравил. Имаше и няколко жени, една от тях ми се стори позната, имах чувството, че някъде съм виждал фигурата й. Казвам фигурата, защото бе снета в гръб, и то при залез-слънце, в сумрак.

Опитах се да размисля върху станалото през нощта и да анализирам необичайната находка във филма, но клепките ми натежаха и потънах в дълбок сън.