Богдан Ланджев
Южният кръст (11)

Глава XI

Когато се събудих, слънцето отдавна бе изкачило хоризонта. Протегнах ръка, но Дора вече я нямаше и сам не можех да разбера дали всичко не бе само един хубав сън.

Приготвих се за закуска. Дора вече ме чакаше и този път очите й бяха блестящи и топли и заедно с това, както на мене тогава се стори — щастливи.

— Добро утро, рицарю! — Запита тихо: — Сърдиш ли ми се?

— Не, Дора! Искам да кажа, че сте много мила…

Не ми отговори, лицето й пламна и нямаше защо да бъда психолог, за да разбера колко щастлива е младата жена. Хранехме се мълчаливо и ми се искаше това да продължи безкрайно дълго.

Влезе икономът и прекъсна очарованието на това незабравимо утро.

— Господине, търсят ви по телефона.

Знаех, че не бива да ругая, въпреки че ужасно ми се искаше да го сторя. Кимнах на Дора и се отправих към телефона, проклинайки откривателя му Бел и всички онези, които са усъвършенствували тази дяволска машинка.

— Ало!

— Мистър Колев, нали? — каза някакъв глас на английски.

— Кой сте вие, дявол да ви вземе?

— Един ваш познат.

— Кой?

— Ван Гроот. Спомняте си, нали?

— Безкрайно съм изненадан, мистър Гроот! Вие ли бяхте снощи в спортната кола?

— Досетлив сте, мистър Колев! Мамичка особено много ви цени.

— По дяволите вашата Мамичка! — изругах гневно. — Поздравявам ви за последните ви подвизи, Ван Гроот!

— Благодаря, правя, каквото мога!

— На какво дължа вашето внимание? — запитах аз.

— Искам да ви видя! Такова е и желанието на Мамичка.

— Ще бъда очарован от такава среща! Какво предлагате?

— Ще излезете сам, без опашка, и аз ще ви отведа където трябва. Мамичка ви гарантира безопасността.

— А вие, Ван Гроот?

— И аз. Мисля, че битката свърши.

— Не ви ли е минала мисълта да ме вземете за заложник? — запитах предпазливо.

— И това няма да помогне, мистър Колев. Аз също ще искам от вас да ми осигурите безопасността.

— Не мога да ви обещая нищо, преди да се срещнем. Определете ден и час!

— Още днес в единадесет. Ще ме чакате сам на петстотин метра от вилата, в която сте отседнали, по посока на Измир. Приемате ли?

— Приемам!

— И предупреждавам ви, никакви опашки, защото ще анулирам договора!

— И с това съм съгласен.

— Тогава до скоро виждане, господин ченге!

Слушалката щракна. Погледнах часовника си, беше десет и пет минути. До срещата имаше цели петдесет и пет минути. Първото ми хрумване беше да позвъня на капитан Юлкер и му разкажа за срещата. Това бе най-разумното, което можех да направя, но ми стана срамно. Бях обещал, дори обещанието, дадено на един престъпник, трябваше да се изпълнява. Знаех, че Лари и всеки друг разумен човек биха ме обвинили в лекомислие и авантюризъм, но на мене нравът ми е такъв. Дадената дума е нещо, на което държа. Върнах се при Дора.

— Кой беше? — запита тревожно тя.

— Един приятел. След малко трябва да ви оставя отново сама.

— Предчувствувах, когато те извикаха.

Запалих цигара и дълго мълчах. Единствено цъкането на стенния часовник нарушаваше тишината. След третата цигара станах.

— Трябва да се подготвя.

Тя само кимна и не мръдна от мястото си. Наведох се, целунах косите й и отидох в стаята си. Пристегнах коланите на пистолета и взех още два пълнителя. Облякох сакото, за да прикрия оръжието, и отидох да се сбогувам с Дора. Тя стоеше все така на мекото кресло, стори ми се, че дори не е помръднала.

— Довиждане, Дора! Бъди спокойна, дете, ще се върна!

— За първи път ми проговори на „ти“ — опита да се усмихне тя. — И моля те, не ме наричай никога вече дете!

Наведох се и отново целунах косите й. После тръгнах към вратата. Чух гласа й след мене:

— Не забравяй, че те чакам, Дон Кихот!

Тръгнах по асфалтовия път към Измир, имах на разположение още десет минути. Тогава си спомних, че я бях нарекъл „дете“. Мина ми мисъл, която изведнъж пречупи радостта от преживяното. Тя наистина беше дете и ако някога се бях оженил по-млад, можеше да ми бъде дъщеря. Отново ме обзе онова ужасно чувство на самотност. Спомних си фотографиите на Юсеин, където той бе млад, красив и редом с него видях своя образ на все още изглеждащ отлично човек на зряла възраст. Тогава чух изскърцването на спирачките на спортно BMW.

— Заповядайте, мистър Колев! Бяхте се замислили и можех да ви блъсна и офейкам. Наоколо е съвсем пусто, нали?

— Защо не го направихте?

— За да ви докажа добрите си намерения.

Влязох в колата и седнах до Ван Гроот. Той рязко потегли и полетяхме по горещия асфалт.

— Не се ли страхувате за гумите? Асфалтът е ужасно напечен.

— Гумите ми са клетъчни и няма опасност от авария. Страхувате ли се?

— Не, иначе нямаше да дойда. — След кратко мълчание продължих: — Знаете ли защо не ме блъснахте? Аз ще ви кажа. Вие сте в безизходица, Ван Гроот, нарушихте тукашните закони и два трупа тежат на съвестта ви. Няма да ви е леко, ако аз съм третият. Сега разчитате на мене да се измъкнете. Така ли е?

— Отгатнахте, мистър Колев! После, ние сме нещо като съюзници. Аз премахнах ваши врагове, които по силата на известни обстоятелства станаха и мои.

— Да, вие спестихте труда на палача. Позволете да ви задам един въпрос! Откъде знаете името ми?

— Каза ми го Мамичка.

— Тази Мамичка е отлично осведомена. Сега още един въпрос! Вие ли премахнахте Леон Майер?

— Нима се съмнявате! Преди малко загатнахте за това.

— Заради диаманта и парите ли?

— И за това. Нареди ми един човек, който е във връзка с Шефа.

— Интересно! Мога ли да зная името му?

— Това ще реши Мамичка.

— А да знаете случайно името на Шефа.

— Не, Леон Майер го знаеше, но плати за това, а на мен ми се живее още. Готов съм дори да се откажа от мръсната игра и да заживея нормално, стига да се измъкна.

— Вие сега сте богат човек. При обиска на трупа на Майер не са намерили никакви пари. Не допускам да е бил толкова беден.

— Парите са у мене.

— А диамантът?

— Не беше у него. Майер е убил Юсеин заради „Южния кръст“, но се е излъгал. Този диамант просто пропадна някъде, почвам да мисля, че никога не е съществувал.

— И за нещо, което не съществува, се избиха толкова хора?

— Непонятно ми е, мистър Колев! Поне този път ми повярвайте!

Колата се отби по страничен черен път и се озовахме в пуста местност. Навлязохме в рядка гора, между клоните на дърветата забелязах да се червенеят керемидите на някаква сграда.

— Пристигнахме! — каза Ван Гроот и спря пред желязна ограда.

Холандецът слезе и отвори вратата, след което подкара колата в двора. Спряхме пред не особено голяма мрачна сграда и той ми отвори вратата.

— Ще ви заведа при Мамичка. Благодаря ви, че изпълнихте обещанието си и зад вас няма опашка.

— Аз държа на думата си!

Той само кимна и ме поведе по скърцащия под краката ни пясък. Сградата наистина бе мрачна и навяваше тъга. Голяма част от тухлените стени бяха покрити с бръшлян, който скриваше прозорците. Вътре бе още по-неприветливо и цареше полумрак. Въведе ме в тъжен хол със старомодни мебели, на които плюшът бе доста поизтъркан.

— Почакайте, моля! Ще съобщя за вас.

Седнах в едно от креслата, стараех се да преодолея потискащото чувство, което ме обземаше против волята ми. Постарах се да бъда с гръб към стената, за да не ме изненадат отзад. Разкопчах сакото, за да ми бъде под ръка колтът, и зачаках.

Тишината бе напрегната, струваше ми се, че чувам ударите на сърцето си. Отдясно вратата изскърца. Обърнах се рязко натам. Наметната с дълъг ориенталски шал, се появи женска фигура. В сумрака не различавах чертите на лицето й, но вече се догаждах коя е Мамичка.

Жената се обърна към светлината. Пред мен стоеше с поднос, в който димяха две чашки горещо кафе, Евгения Покровска.

— Добър ден, господин Колев! Зная, че обичате кафето ми и ви оставих да почакате, докато го сваря. Ще ме извините, нали?

— Щастлив съм да ви видя, мадам!

Тя доближи и остави подноса на масичката. Седна срещу мене и се усмихна неестествено.

— Много ли се изненадахте? Сигурно не сте очаквали да видите тук вашия двоен агент.

— Ще ви разочаровам. Почти бях сигурен, че ще ви срещна тук. Дори в Анкара един мой помощник ви направи снимка. Несполучлива наистина, но страшно ми напомни за вас. Искате ли да я видите?

Не изчаках отговора, поднесох фотографията на Мурад. Тя я пое и дълго я разглежда. После ми я върна и се опита да се усмихне.

— Улика, нали? Вие сте интелигентен, господин Колев, но признайте, все пак се излъгахте.

— Вие също, мадам.

— Защо?

— Давахте ми сведения и това много ми помогна да разгромим „Роза росса“. Организацията вече не съществува.

— Да, нанесохте тежък удар.

Отпи от кафето си, последвах я и аз. Тя ме разбра и каза:

— Нямам намерение да ви сторя лошо, господин Колев. С това само ще утежня положението си. Аз загубих играта!

— Защо поискахте да ме видите?

— Сантименталност на стара жена, господине. Имаме доста да си побъбрим. Нали имате свободно време?

— На ваше разположение съм, мадам!

— Това ще бъде нещо като самопризнание, но ще го направя само пред вас. Обещайте ми, че няма да стане достояние на турските власти и на вестниците. Не обичам шума!

— Престъпленията трябва да бъдат наказвани. Това е и възпитателна мярка. Не сте ли съгласна?

— Вие сте непоправим служител на закона! Нима човешкото във вас не съществува? Трябва да ви предупредя, че не съм извършила нищо нередно на турска територия!

— Вярвам ви, но между нашите страни съществува конвенция за екстерниране на престъпници. Вярвам, че ви е известно!

— Разочаровате ме! Изглежда, че полицаите от времето на Жавер досега не са претърпели никаква еволюция.

— Грешите, мадам! Сравнението ви никак не е уместно. Нима не виждате колко много се промени светът? Жан Валжан бе преследван за кражба на хляб, а сега гладни хора, поне у нас, няма. А и престъпниците…

— Зная какво ще ми кажете! — прекъсна ме тя. — Убийства, грабежи, социална среда! Може би сте прав, но все пак, надявам се, че ще ме изслушате. Ще запалите ли един „Ротманс“?

— Не, предпочитам БТ.

— Любов към родното! — каза горчиво тя. — Ще ми дадете ли една от вашите цигари?

Запушихме, отпихме последните глътки от кафето и тя започна с равен глас:

— Направихте една грешка, господин Колев. Не проверихте, че няколко пъти съм пътувала до Виена. Имам там съученичка, която ми изпраща покани. Веднъж с „Балкантурист“ обиколих Западна Европа. Това може би щеше да ви подсети за нещо! Не ви излъгах, че произхождам от богато търговско семейство, но не ви казах, че баща ми се оказа предвидлив човек и внесе в швейцарска банка значителна сума на мое име още преди проклетата ви революция. Мразех ви много, дори се блазнех от мисълта, че всичко, каквото правя срещу вас, руши устоите на държавата ви. Уви, излъгах се горчиво!

— Надявам се, че не сте ме повикали да ми четете политически лекции — усмихнах се аз. — Не можете ли да бъдете по-конкретна?

— Не, оставете ме да си говоря. Свещениците по време на изповед са по-търпеливи и затова вярващите получават облекчение след изповедта.

— Вие на изповед ли сте?

— Може и така да го наречем. Представете си, че търся срещата с вас, за да успокоя съвестта си и не забравяйте, че мога да ви премахна! Зад вратата е Ван Гроот и не може да ви спаси и желязото, което е издуло сакото ви под лявата мишница. Но аз не ви смятам за мой пленник!

— Говорите така, защото сте в безизходица. „Роза росса“ е разгромена, Интерпол и турската полиция са по петите ви. Какво бихте спечелили, ако ме премахнете? Вие — присъда за престъпление на турска територия, която ви осигурява затвор до края на живота ви, а Ван Гроот — сигурна вратовръзка от насапунисано въже. Така ли е? Мисля, че можем да разговаряме като равни и посещението, което ви направих, е само на добра воля.

— Не съм се съмнявала никога във вашата интелигентност! — усмихна се тъжно тя. — И все пак постарайте се да ме изслушате, без да ме прекъсвате, господин полицай!

— Слушам ви!

— И тъй, мразех ви! — продължи тя. — Чувствувах известна сигурност поради парите си в Швейцария и очаквах момента, когато ще проявите наивност и ще ме пуснете на Запад. Когато това стана, бях още красива жена. Във Виена се запознах с един твърде изискан господин, американец от италиански произход. Прекарахме отлично. Виена, Алпите, посетихме и Италия, Париж! Разбира се, българските власти не подозираха нищо за моите пътешествия, за тях аз бях гост на моята приятелка. Тогава този господин ме посвети в неща, които наричаше подривна дейност, и поиска да му сътруднича. Бях луда от любов и вярвах, че правя нещо за каузата на „свободния свят“. Уговорихме се след две години отново да се срещнем във Виена, като дотогава не правя нищо, което да възбуди подозрение у българските власти. Завърнах се и дори влязох в единната ОФ организация. Мисля, че добре играех ролята на приобщила се към социализма патриотична буржоазия. Между другото станах гледачка и това заедно с парите, които понякога ми носеха гости на нашата страна, ми осигуряваше съвсем прилично съществуване. Когато след две години отново посетих Виена, там ме посрещна млад човек от името на американския ми приятел. Това беше известният ви Леон Майер. Тогава бе млад и дори красив и скоро замести онзи, който го бе изпратил. Аз, красивата жена на средна възраст, се впуснах с жар в тази нова любовна авантюра. Леон пръскаше пари с щедра ръка и бях очарована от него. Тогава той ми обясни ролята, която трябваше да играя: да бъда надеждна пощенска кутия, срещу което ще получавам своя дял. Вече подразбирах, че не участвувам в благородна политическа борба, а в нещо, което няма нищо общо с идеалите.

— И от политически, станахте криминален престъпник — прекъснах я аз.

— Пак ме прекъсвате! Колко сте нетърпелив!… Но да продължа! И тъй, станах член на организация с поетичното име „Роза росса“ и получих прозвището Мамичка. Между другото международното положение се подобри. България бе обявена за туристическа страна и това доведе до нахлуването на милиони хора от Запада. Значително се облекчи ролята ми на посредник и моята гледаческа кариера тръгна по възходяща линия. Тогава започнаха да ми водят млади жени, съпруги и любовници, на които предсказвах щастливо бъдеще. Оттам ги отвеждаха някъде и ги продаваха като бели робини. Имаше и пратки с наркотици, които в началото преминаваха почти безнаказано границите и от изток се отправяха на запад. Постепенно българската милиция стана все по-опитна и бдителна и работата се усложни. И все пак нямахме провал и аз получавах своя дял. Капиталът ми във Виена непрекъснато растеше. Ходих там още няколко пъти, но вече не видях американеца, срещах, се с Леон Майер. Разбира се, възрастта направи своето и той не проявяваше вече някогашната жар към моите ласки. Правеше го повече да отбие номера, докато накрая съвсем ме отстрани като жена.

— Сигурно го изживяхте трагично?

— Да, не скривам! Никоя жена не обича залеза си и колкото и да се преструва, най-добре от всички знае какво значи скръб по отлитащата младост. С мъжете не е ли така?

Сигурно не предполагаше колко ме нарани с въпроса си. Отново видях Дора и младата й красота и ме заболя. Опитах се да отклоня въпроса й.

— Мисля, че това не е въпросът, за който се срещнахме! Ще бъдете ли така любезна да ми кажете името на вашия американски приятел?

— Тогава на мене се представи като Джек Раймонди, но уверявам ви, сигурна съм, че това не беше истинското му име. Оттогава не съм го срещала. Леон единствен знаеше кой е той.

— Значи това е Шефа?

— Сигурно, но казах ви, това е единственото, което зная за него. Дори му нямам фотографията. Впрочем има една, тогава се снимахме в Капри, но тя се намира в България.

— Във вашия дом?

— Да, скрила съм я добре, като скъп спомен от мистър Раймонди.

— Добре, продължавайте, моля!

— Вразумихте се най-после и решихте да ме изслушате. Оставете Шефа! Дори да го откриете, нямате свидетели. Леон е мъртъв, аз…

— Вие сте жива!

— Да, аз съм жива — поклати тя тъжно глава. — Жива развалина, на която са отнети всички мечти и илюзии. Богата съм, но парите вече за нищо не могат да ми послужат. Но да продължим! Когато се появи Юсеин, почувствувах към него нещо повече от симпатия. Обикнах го, жадувах за любовта му. Той беше последната ми надежда в залеза.

За няколко минути спря разказа си, очевидно изживяваше отново оскърблението си. След това продължи, като се стремеше да запази спокойствие:

— Юси ме държеше в лапите си, те всички ме държаха здраво и отлично разбирах, че не мога да се откажа от играта. Не беше само обидата, която ме накара да се замисля. Животът пред мене се променяше, хората замогваха, дори започнах да слушам радиото с удоволствие, вълнувах се от всички постижения на сънародниците си. При едно от посещенията си в чужбина се запознах с някакъв беглец емигрант. Той така ми говори, че ме разстрои. Питаше ме за България, плачеше и ми завиждаше, че имам родина. Той беше вече богат човек, но както сам казваше, мъката му ежедневно растяла. Това ме накара да се замисля!

— Но въпреки всичко продължавахте да работите за „Роза росса“!

— Да, продължих, знаех, че ако се откажа или отида в милицията и призная всичко, те щяха да намерят начин да ме премахнат. Тогава и съвестта ми не беше спокойна. Исках да узная от Юси каква е съдбата на жените, които той ми водеше. Така разбрах, че Михайлова е станала танцьорка в Истанбул и печелела добри пари. По-интересна е съдбата на Виктория Паскалева. Купил я някакъв шейх от Йемен, но после тя му станала първа жена. Писах й писмо и я молих да ми прости за това, че съм спомогнала да я отведат като стока в чужда далечна страна. Знаете ли какво ми отговори?

— Любопитен съм да чуя.

— Тя наистина била щастлива. Обикнала съпруга си, а той я обожавал. Станала майка на три деца, живеела като свободен човек и смятала да посети със съпруга си България и се види със семейството си.

— Истинско изключение! — възкликнах аз.

— Да, наистина изключение. Поне за нея съвестта ми е чиста. Познавате ли родителите и?

— Само баща й. Майката е починала от скръб по изгубената си дъщеря. Баща й гледа внучката си и тя е единствената му радост. За дъщеря си не знае нищо.

— Успокойте нещастния човек, когато се върнете в България! Сега да преминем към това, което най-много ви интересува! Навярно знаете за кражбата в Лондон?

— За „Южния кръст“?

— Не се съмнявах, че знаете. Това е дело на „Роза росса“, една от най-смелите й операции. Юси замина за Париж да получи диаманта. В Австрия се срещнал с Леон Майер, който му дал крупната сума от сто и петдесет хиляди долара, които трябвало да предаде на истинския крадец. Юси взел камъка и парите и нещастника, някакъв банков чиновник, се самоубил. Тогава Юси се завърна в България, вече бях получила съобщението от Леон и трябваше да убедя арабина да върне парите и скъпоценността. Казах му, че го заплашва смърт, но Юси използува слабостта ми, подари ми една любовна нощ и аз обещах да му помогна. Безпокоеше се за живота си, но не по-малко го вълнуваха „Южният кръст“ и парите. Алчността е страшно нещо!

— Показа ли ви диаманта?

— Не, не съм го виждала, но знаех, че струва много пари. Тогава Юси бе вкопчил в примката си Виолета Кънева. Веднъж се яви много развълнуван при мен и ми каза, че бе направил глупостта да й покаже скъпия камък. Довери ми, че Виолета е бременна. Още една любовна нощ и той успя да ме склони да й изпратя отровата. Останалото знаете. После Юси замина с доктор Герова.

— Диамантът в него ли беше?

— Сигурно, но не съм го виждала. Тогава дойдоха двамата холандци, които имаха за задача да накажат Юси и открият диаманта. Аз ги насочих към дома на Виолета и Николина Паскалева. Ван Гроот заподозрял Ван Неескенс, че е присвоил „Южния кръст“ и го премахнал, но не открил у него диаманта. Последва пътуването по следите на Юси и след като го открил, Ван Гроот разбрал, че някой го е изпреварил. Този някой бил Леон Майер и Ван Гроот премахнал и него. Не открил „Южния кръст“, а само сума около двадесет и пет хиляди долара, която Майер е взел навярно от Юси. Останалите пари липсвали. Сигурно знаете всичко това?

— Да предположим — отклоних въпроса. — Къде са сега парите?

— У него. Нещастникът мисли само как да се измъкне и да заживее далеч от Европа и престъпния свят. Тази сума ще му помогне да се оправи. Знаете ли, Ван Гроот не е лошо момче, у него има нещо благородно и добро. Израсъл е в нищета, без родители, това е опропастило душата му.

— Това „добро момче“ има удивителна склонност да нанася точни удари с камата си. Кажете ми, откъде получихте цианкалия, който изпратихте на Виолета?

— Даде ми го Юси, донесъл го е от Запад.

— Ясно, ще отговаряте на общо основание за предумишлено убийство — казах твърдо аз.

— Това е въпрос на бъдещето, господин Колев! Нека се върнем към настоящето! Говорехме за Ван Гроот. Знаете ли, изпитвам към него майчински чувства, нещо, което е залегнало дълбоко в душата на всяка жена. Не съм изпитала радостта да бъда майка и може би оттам идва и тази ми слабост към младия холандец. Моля ви, оставете го да се измъкне! Ще замине за Австралия и ще стане фермер. Ще отглежда овце, ще се ожени и ще има деца. Той дори ви направи услуга — замести правосъдието! Уверявам ви, че ще заживее честно! По-лоши от него са доктор Ненчини и отец Филипо. Те винаги са имали всичко, крили са се зад почтените си професии и са трупали пари за сметка на сълзите на продаваните нещастници. Алчността и самолюбието им на интелектуалци са по-страшни, отколкото първичните инстинкти на Ван Гроот, който е само един самотен нещастник.

— Може би сте права! Кажете ми как подадохте телеграма от свое име, когато бяхте в София?

— Подал я е Леон Майер, но я подписал „Мамичка“. Така ме предпазваше от подозрения.

— Приемам го! Кажете ми каква е ролята на Паул Райнбергер в тази история?

— Никаква. Паул е невинен. Той е един честен чиновник на своята фирма. Когато е бил на Запад, е получил предложение да стане секретар на някакъв си американски милионер и да изпълнява поръчките му.

— Мистър Франклин Жозеф Мелони?

— Възможно е, не съм чувала това име. — Беше напълно искрена. — При мен го доведе Нина Паскалева. После пристигна нареждане да предам снимката ви на Паул Райнбергер, а той да я даде на Ван Гроот. Пътувахте с кораб, нали?

— Да, и какво е знаел за мене Райнбергер?

— Нищо, че сте търговски агент и ще преговаряте в Турция с конкурентна фирма. Фотографията трябвало да се предаде от Ван Гроот на неговата фирма, която да получи предварителна представа за вас. Знаете ли, Паул наистина обича Нина! Сам ми го каза и аз му предсказах светло бъдеще. Беше много щастлив, този мил наивник!

— Мога ли да ви попитам как попадна моята фотография у вас?

— Скъпи господин Колев! Вие идвахте няколко пъти в дома ми. Спомняте ли си препарирания бухал, който бе кацнал пред вас на стената?

— Да, много добре. Започвам да разбирам.

— В едното му око бе монтиран фотоапарат, който аз задействувах.

— Ясно, а защо ми сътрудничехте?

— Предпазна мярка и смятам, че успях да ви убедя в добрите си намерения. Пред другите казвах, че им давам възможност да ви премахнат и това не беше далеч от истината. Затова дадох фотографията ви на Ван Гроот. Той трябваше да ви убие, но вие сте го преварили. Всъщност момчето ви уважава, не знаете ли това? Дори ви се възхищава и безкрайно съжалява за случката в Ефесус.

— Трогателно! — Запалих нова цигара, след като поднесох и на нея. — И все пак не разбрах какво искате от мене.

— Аз — нищо. Исках само да ви направя честни самопризнания. Молбата ми е да пощадите Ван Гроот!

— Имам ли право?

— Сам ще прецените. — Смукна няколко пъти от цигарата. — Още един въпрос. Приема ли българската държава дарения от такива като мене?

— Не зная, не съм финансист.

Усмихна се тъжно.

— Някога Леон казваше, че парите не миришели. — Стана енергично. — Това е всичко, господин Колев! Още веднъж ви моля, пощадете Ван Гроот! И една лична молба, поздравете родината ни! Тя е прекрасна!

Изчезна така безшумно, както се появи. Влезе холандецът.

— Да ви отведа, господин Колев! Къде ще заповядате да ви закарам?

— Във вилата, от която дойдох.

Върнах се при Дора страшно изгладнял, тя също не беше хапнала. Едва когато ни поднесоха закъснелия обяд, ме запита:

— Зная, че няма да ми кажеш къде си бил, но имам един въпрос! Кога ще видим отново България?

— Скоро. Мисля, че свърших работата си тук.

Деня прекарах в приятна леност. Разхождахме се с Дора по крайбрежието, пихме кафе и нощта ми донесе отново нейните топли милувки.

На следващия ден бях посетен най-после от Лари Пикеринг. Седяхме на терасата пред чаша уиски и той запита с присъщия си сарказъм:

— Как сте, романтични полицаю? Виждам, че компанията тук ви е подействувала много ободрително. Четохте ли сутрешните вестници?

— Не, Лари. Много добре знаеш, че романтиката откъсва човека от заобикалящата го среда.

— Това за един полицай е непростимо! Обясни ми, приятелю, защо ходи в Анкара?

— Обичам хубавите градове.

— И милионерите, нали? Аз също бях в Анкара.

— Имаме еднакви вкусове, Лари!

— Изглежда, че е вярно. Искам да ви съобщя някои подробности, които още не знаете. Мистър Франклин Мелони замина внезапно за САЩ, като освободи секретаря си. Вероятно ще направи дълга разходка с яхтата си към Хавайските острови.

— Това ли е всичко?

— Не, дойде и справката за „Самба“. Един от най-важните акционери на дружеството на кораби, на което принадлежи „Самба“, е мистър Мелони.

Мълчахме дълго. Най-после аз запитах:

— Лари, как мислите, мистър Мелони има ли нещо общо с Шефа на „Роза росса“?

— Хипотеза, приятелю! Хипотеза, която освен моя, е и ваша. В това съм напълно убеден. Но трябва да ви разочаровам. Дори да е така, не можем да го докажем. Всички, които познаваха Шефа или знаеха нещо за него, са мъртви. Освен това дори за Интерпол е крайно опасно да се занимава с личности като мистър Мелони. Сред финансовите кръгове и обществото той е безукорно чист. Всеки, който би дръзнал…

— Разбирам те, Лари, но има един жив, който може да докаже нещо, ако открием снимката.

— Каква снимка и къде се намира тя? — оживи се Пикеринг.

— На младини един мъж с името Джек Раймонди се снимал с млада и хубава по това време жена, която по-късно станала член на бандата му и я нарекли Мамичка. Снимката се намира някъде в нейната квартира в България и сигурно ще я открием. Ако Мамичка проговори…

— Ще се намерят хора, които ще докажат, че това е провокация на комунистите — махна ръка Пикеринг. — Хора като мистър Мелони са недостижими за такива като нас, приятелю!

— И все пак жената…

Лари не каза нищо и продължи да пие невъзмутимо уискито си. Взех да преглеждам вестниците и открих, че вече съобщаваха за случилото се в санаториума на доктор Ненчини. Като голям успех на турската полиция се таксуваше залавянето на лекарката, екипажа на „Самба“ и само се споменаваше, че в тази история бил замесен и някакъв католически абат. Под него в графата произшествия се съобщаваше, че в някаква стара къща край курортната част на Измир полицията открива трупа на възрастна жена. Документи не намерили, но имало всички основания да се мисли, че мъртвата е чужденка. Полицията и съдебните органи смятали, че се касае за самоубийство с цианкалий. Следваше описание на трупа, който безсъмнено бе на Евгения Покровска.

— Страхувам се, че бяхте прав, приятелю! — казах аз. — Мистър Мелони е недостигаем. Единствената, която можеше да бъде свидетел, е вече мъртва!

Че съобщението се отнася до Евгения Покровска, се уверих, когато с Пикеринг посетихме моргата. Тъжната усмивка все още се бе запазила на мъртвото лице на Мамичка…

 

 

Вече нямах работа в Измир и на следващия ден, изпратени от капитан Юлкер, който сега имаше задачата да успокоява със съдържателни интервюта възбудените журналисти, отлетяхме за Истанбул. Бяхме тримата — Лари, Дора и аз. Британецът бе особено любезен с младата жена, оказа се знаменит кавалер и занимателен събеседник. Качество, което не подозирах, че притежава в дамска компания. Този път настаних Дора във вилата, където ме очакваха Али и съпругата му. Лари отседна в „Хилтон“. Използувайки моментното отсъствие на Дора, успя да ми каже:

— Ще заминем заедно, Колев, но вие ще отчетете успеха си в разгрома на „Роза росса“, а аз трябва да подам оставката си.

— Не ви разбирам, Пикеринг! Нали успехът е общ!

— Трябваше да открия „Южния кръст“, приятелю! Сега, когато раздразнихме мистър Мелони, той никога няма да ми прости. Отлично разбирам безсилието си.

— Успокойте се, Лари! Каня ви в България и се надявам, че там малко ще поразсеете мрачното си настроение.

Завръщащата се Дора бе чула последните ми думи и изпадна в истински възторг.

— Ще бъде чудесно, ще ни гостувате. Нали няма да откажете, господин Пикеринг!

— На такава прелестна жена и свети Джон не би отказал — усмихна се британецът. — Добре, след няколко дни заминаваме за България!

Трябваше да приключа „търговската“ си дейност в кантората, затова на другия ден се появих там. Вяра Манчева опули очи от изненада. Не по-малко изненадан бях и аз. Безцветната застаряваща мома се бе превърнала в прелестна млада жена с много чар и женственост.

— Какво става с вас, другарко Манчева! Нима сте решили да покорявате света!

— Не — отвърна с достойнство тя. — Нямам намерение да покорявам никого освен съпруга си, а още по-малко вас, другарю Колев!

— Кажете поне кой е щастливецът!

— Познавате го — Александър Илиев.

— Поздравявам ви, другарко Манчева!

— Благодаря, но предупреждавам ви, че ще имате неприятности! Оставихте кантората толкова време без представител. Това наложи да прекъснем отпуската на другаря Владов…

— Чудесно! Радвам се, че работата не е изостанала.

— Невъзможен сте! Сашо казва…

— Какво казва вашият Сашо, моля!

— Казва, че дори връзките ви с министъра не могат да ви оправят. Толкова сте безотговорен, че…

— Не ми остава нищо, освен да емигрирам или да си посипя главата с пепел. И все пак дойдох да се разделя с вас, другарко Илиева, и да изкажа съжаленията си, че не можах да бъда един от свидетелите по сватбения ви обред, който стана причина и да измените името си.

— Вие не сте лош човек, но прекалено се шегувате с живота! — каза вече по-благосклонно тя. — Дано нямате неприятности!

— Благодаря за съчувствието. Мога ли да ви целуна ръката?

Тя цяла пламна, но ми подаде десницата си, която аз горещо целунах. След това напуснах кантората и се упътих към „Ориент“. Трябваше да се срещна с Яна Михайлова. Намерих я в стаята й в хотела. Когато ме видя, тя се оживи.

— Къде се загубихте толкова? Мислех, че вече няма да ви видя.

— Пътувах — казах неопределено аз. — Знаете ли за смъртта на Леон Майер или господин Розенберг?

— Да, научих от вестниците, а получихме и официално съобщение.

— Не сте много натъжена!

— Не, никога не съм можела да го понасям.

— Добре, идвам при вас с едно предложение. Знаете кой съм и мога да ви съобщя, че можете да отпътувате за България.

Видях, че по лицето й премина тъга. Поклати глава.

— Не мога да се върна, поне засега. Имам договор с „Ориент“, който трябва да изпълня. След това ще помисля. — Помълча малко. — Знаете ли какво значи да се върнеш опозорена? Не мога да отида и при майка си, след като зная за връзката й с бившия ми съпруг. Ще бъда съвсем сама.

— Родината ще ви приеме, Ухаещ нарцис!

— Много сте мил — опита се да се усмихне жената. — Бъдете сигурен, един ден ще се върна! Ще пиете ли с мен едно прощално уиски?

Кимнах утвърдително и дълго разговаряхме приятелски с танцьорката. След това се прибрах при Дора и разбрах колко много ми липсват вече тя и родната земя.