Богдан Ланджев
Южният кръст (8)

Глава VIII

През нощта Измир представлява запомняща се гледка. Самолетът направи няколко кръга над осветения от стотици хиляди светлини залив и бавно се спусна към пистата. Скоро таксито ме понесе към хотела. Настаниха ме в удобна стая с изглед към морето и след като вечерях, първата ми работа бе да си поръчам кола под наем. Разбирах колко трудно ще ми бъде да открия Юсеин, въпреки че знаех за клиниката на д-р Ненчини и за фамозния отец престъпник Филипо. Мислено подготвях десетки планове за действие, но нито един не можеше да ме задоволи. Така, преследван от кошмари, най-после заспах с мисълта, че сутринта е по-мъдра от нощта.

Събудих се рано, уверих се по телефона, че колата вече е на мое разположение и се намира пред хотела и слязох да закуся. Купих карта на града и цялата област, много подробна, специално издадена за туристи, и намерих в телефонния указател адреса на клиниката на д-р Ненчини. Реших да започна оттам. Колта чувствувах до тялото си и това ми даваше сигурност. Излязох на пусто място, извадих от чантата си черна брада и мустаци и те ме направиха отново неузнаваем. Потеглих към болницата. Оказа се, че се намира в покрайнините на града, непосредствено до морския бряг. Малко жълто здание, прозорци с решетки и висока тухлена стена, над която бе опъната бодлива тел. На входа висеше табела с надпис: „Психиатрична клиника пансион на д-р Ненчини“.

Позвъних на звънеца. През шпионката някой дълго ме оглежда и най-после тежката дъбова врата се отвори.

— Какво ще обича господинът? — запита портиерът.

— Търся д-р Ненчини. Аз съм италианец и се нуждая от преглед.

Покани ме в малка чакалня, доста тъмна и прохладна. На масичката се търкаляха в безпорядък медицински илюстровани списания. Бях единственият пациент и направих всичко възможно да се представя за нервен, неуравновесен човек. Разхождах се насам-натам, правех гримаси с лицето си и чувствувах, че отнякъде ме наблюдават. Най-после една от вратите се отвори и се показа някаква сестра със строго и сурово лице.

— Д-р Ненчини ви очаква, господине!

Последвах я и тя ме въведе в тъмен кабинет. На бюрото седеше жена на средна възраст с бяла престилка. Вече знаех от указателя, че Бланка Ненчини е от женски пол, затова не се учудих. Едра, тъмноока, с мургава кожа и сресана на кок къносана коса, лекарката ме гледаше изпитателно.

— На какво дължа посещението ви, господине?

Направих нервна гримаса, която трябваше да наподобява усмивка.

— Мисля, че един страдащ човек не търси лекаря за удоволствие.

— Моята специалност е психични разстройства у жената.

— Съжалявам, но няма как да си сменя пола! — ударих с юмрук на масата. — Отказвате ли да помогнете на един ваш съотечественик?

— Господине, не правете скандали! Тук е болница!

— Госпожо, не съм свикнал да ми се отказва, аз плащам!

Долових лукавството в погледа й и все пак тя не издържа, надделя алчността.

— От какво се оплаквате?

— От всичко: не мога да спя, не мога да се храня, преследват ме и трябва да се крия. Трябва да ми помогнете, защото…

— От коя част на Италия сте? — запита тя. Очевидно заплахата й подействува.

— Да не сте решили да пишете биографията ми? Напразно, госпожо доктор, дори името си няма да ви кажа. Лекувате ме, плащам и толкова. Ако потърсите полицията, не ви чака нищо добро.

— Заплашвате?

Разхождах се нервно насам-натам и същевременно оглеждах през прозореца двора на болницата. Лекарката ме следеше с нескрита тревога. Посегна към звънеца, но така силно сграбчих ръката й, че тихо извика.

— Слушайте, докторке! Без номера, защото ще ви пратя при дълбокоуважаемия светец Петър. Никакви шеги! Знаете ли какви видения имам? Виждам се как чупя с юмрук черепи като вашия и наоколо се пръскат костни парчета и пихтия от мозък. Да ви го покажа ли?

— Но, господине! — Беше изплашена не на шега.

— Лекувайте ме, защото…

— Не съм ви отказала.

— Добре, това е друго.

Сложих на бюрото няколко банкноти.

— Предупреждавам ви и без шеги!

Започна един от странните разпити, които в медицината се наричат анамнеза. Стараех се да отговарям колкото се може по-объркано и дори безсмислено. Непрекъснато твърдях, че някой ме преследва и нито за миг не спрях разходките си край прозореца. Тогава видях питомките на заведението. Извеждаха ги на разходка. Бяха седем, придружени от надзирателки с камшици. Д-р Ненчини проследи погледа ми, стана неспокойна.

— Сега трябва да ви прегледам. Легнете, затворете очи и отговаряйте на въпросите ми!

— Това няма да го бъде — упорствувах аз. — Затворя ли очи, тутакси ще дойдат хората на Висконти и…

— Но вие бълнувате, кой е този Висконти?

— Не е ваша работа — казах заплашително. — Лекувайте ме, защото ми омръзнаха въпросите ви!

Опита се да ме успокои.

— Господине, вие сте нервно разстроен, страдате от мания за преследване. Вероятно ще ви е необходимо продължително лечение в психиатрично заведение. Шокове, психотерапия, медикаменти…

— Само медикаменти, а шоковете и другите глупости запазете за себе си. Пишете рецептата и никакви приказки, че съм идвал, защото пак ще се срещнем и тогава…

— Престанете да ме заплашвате! Идвате при лекар, а се държите като престъпник.

— Престъпник ли казахте!

Сграбих я за тялото и така я раздрусах, че кокът й се отпусна и косите на лекарката се разпиляха в безпорядък. Лицето й пламна, очите се уголемяха от ужас.

— Пишете рецептата, мърша такава, и предупреждавам ви, че ще проверя при някой ваш колега какво сте ми написали и ако искате да ме отровите…

Докато дрънках разни нелепости и се правех на ненормален, огледах отново двора с пациентките на д-р Ненчини. Всички те бяха облечени в еднакви по цвят и кройка халати, нещо привично за болничните заведения. Разхождаха се бавно, в движенията им имаше нещо призрачно и зловещо. Напомняха восъчни кукли, които се движат без своя воля, и ми приличаха поразително на сомнамбули. Разбирах, че опиатите и други неизвестни медикаменти бяха направили от тях послушни кукли. Това ми се стори ужасно и още веднъж, този път с истинска омраза, раздрусах едрото тяло на лекарката. Тогава открих, че има нещо познато у една от нещастниците, които се разхождаха на двора. Изправена стройна снага, висока шия и спуснати тъмни коси. Почти бях сигурен, че това е Дора Герова, последната жертва на Юси. Бях свършил вече работата си тук, научих каквото ми трябва. Затова блъснах д-р Ненчини на стола и й изкрещях.

— Рецептата!

Тя се опита да пооправи разрешените си коси, но срещайки гневния ми поглед, взе бяло листче и написа някакви лекарства.

— От първите ще взимате три пъти дневно след ядене по едно хапче, а от второто — вечер преди лягане по една таблетка. И все пак повторете прегледа и при друг психиатър.

— Най-после постъпихте разумно, мръснице! — прошепнах през зъби. — Но предупреждавам, ако сте човек на Висконти, така ще ви надупча, че ще заприличате на рибарска мрежа.

Грабнах рецептата, скрих я в джоба си и изсъсках:

— При никакъв друг психиатър няма да ходя, вие ще ме лекувате, защото не вярвам в умението на турските лекари. Искам да бъда здрав, разбирате ли, здрав!

— Успокойте се, моля! — шепнеше с треперещи устни тя. — Ще оздравеете, уверявам ви!

— Добре, ще видим, и друг път не се дръжте така със страдащ човек, който е ваш сънародник. Клетва сте давали!

Вече по-спокойна, тя се опита да ме отпрати.

— Виждате, направих всичко, което можах за вас. Освободете ме, моля, имам задължения и към останалите си пациенти.

— Добре, но ако лекарствата не помогнат, пак ще дойда.

Тя кимна в знак на съгласие и позвъни. Появи се същата сестра.

— Сестро, моля отведете господина. Довиждане!

Кимнах и последвах сестрата. Масивната врата се затвори зад гърба ми и с бързи крачки се отправих към колата. Трябваше веднага да се махам, за щастие мястото бе пусто, отдалечено от града и бях спокоен, че никой не ме следи. Запалих двигателя и силно натиснах газта. Колата полетя напред, гумите изсвириха и аз бързо се отдалечих от санаториума. Пътьом свалих буйната растителност от лицево си и прибрах брадата и мустаците в жабката. Вече можех да отдъхна, неприятната, дори смешна комедия беше свършила за щастие благополучно и смятам, че добре изиграх тогава ролята си. Д-р Ненчини ме взе сигурно за престъпник, каквито между нейните сънародници се срещаха често. Спрях край пътя и почистих лицето си от лепилото. Трябваше спокойно да премисля ползата от това необикновено посещение в психиатричното здравно заведение и бъдещите си действия.

Пиех с удоволствие втората чашка ароматично кафе, каквото само в Турция може да се вкуси, и в главата ми се завъртя смел план, в който, както сам можех да преценя, рискувах много. Ако се обърнех към официалните турски власти, нямаше да постигна нищо. Това щеше да бъде предупреждение към бандитите и те щяха да побързат да заличат следите си. Единствената ми надежда оставаше Ван Гроот.

Той се появи на следващия ден в уговорения час пред паметника на Мустафа Кемал, който признателният турски народ бе нарекъл Ататюрк. Ван Гроот бе малко неспокоен, когато го доближих.

— Здравейте, Бухале! Как пътувахте?

— По дяволите, опасно ченге сте, не ме изпускате.

— Това говори за симпатии към особата ви. Последвайте ме до отсрещния ресторант. Ще ви почерпя едно голямо уиски, ако не предпочитате плодов сок или сироп.

Той изруга тихо, но ме последва. Седнахме на една странична маса на терасата и отпихме първите глътки от шотландския еликсир.

— Искам да сключим договор за взаимно подпомагане — казах аз. — Мисля, че съм по следите на Юсеин.

— Какво ще получа?

— Повече от това, което ви обещах. За мен камъка, за вас парите, които трябваше да предаде на О’Брайт. Малко ли ви е?

— Какво трябва да направя?

— Да ме придружите при една нощна акция. След това Юсеин е ваш. Ако се забавим, Леон Майер ще ви открие и с вас е свършено. Той сигурно също се интересува от Юсеин. Ако го напипа първи, и вие, и аз ще останем с празни ръце.

— А ако откажа?

— Ван Гроот, само една дума и няма да можете да се отървете от турската полиция. Бъдете разумен!

— Ако приема, какво трябва да направя?

— Надявам се, че продължителната ви близост с покойния Ван Неескенс ви е научила на някои неща.

— Какво точно?

— Ван Неескенс е бил според вас царят на заключените брави и ако вие сте овладели само половината от изкуството му, бихте били много полезен.

— Значи обир?

— Не, само проникване в заключени помещения. Да бъдем по-точни! Посещение на добра воля в една лудница.

— Да не сте побъркан?

— Представете си, още не — усмихнах се и му предложих цигара. — С нетърпение чакам отговора ви!

— Мисля, че ще се справя — процеди през зъби холандецът. — Кога?

— Можете ли още тази нощ?

— Необходими са ми инструменти. Заключените брави не се отварят с голи ръце.

— Прав сте, тогава утре през нощта. — Извадих пари и му ги подадох. — Това е за инструментите, давам ви ги в аванс.

Обърна на един дъх остатъка от чашата си и каза:

— Утре в полунощ. Ще ви чакам пред паметника.

Стана и напусна терасата. Проследих го с поглед. Този престъпник дори ми стана симпатичен. Можеше вече никога да не го видя, защото нищо не ми гарантираше, че ще дойде на нощната среща. И все пак знаех, че сега той разчита на мене да се добере до Юсеин. Ако откриеше у него „Южния кръст“, едва ли можех да разчитам на добрата му воля да ми го предаде, но дотогава можех да бъда сигурен, че ще играе честно. Изпих чашата си и прошепнах на невидим събеседник: „Смело, Колев! За твоя успех, старо момче!“ И сякаш чух друг някакъв глас да повтаря думите ми — гласа на генерал Воденски. Знаех, че нарича такива постъпки като моята необмислени авантюри, но аз, от своя страна, смятах, че на началника ми му липсва въображение.

На следващия ден реших, че няма да бъде излишно да се надзърне към светилището на католиците, гроба на Богородица. Не очаквах нищо интересно, но като любител на легендите и археологията смятах, че няма да изгубя времето си напразно. Пътят се оказа кратък и първо разгледах развалините на Ефесус. Великолепието на този античен град така ме омая, че забравих за какво съм в тази страна. Поразиха ме величествените колонади и статуи, внушителните улици и стадионът с хилядите си места. Пазачи нямаше и стотиците туристи се разхождаха свободно, щракаха фотоапарати и кинокамери и купуваха сувенири от десетките сергии край древния град. С изненада прочетох в указателя, че Ефесус имал повече от двеста хиляди жители и с нищо не отстъпвал на Александрия.

Очарован, поех за гроба на Девата и си мислех колко много светилища са си създали хората. В Ефесус на античните богове, наблизо в съвременното селище към небето се издигаше минаре в чест на аллаха и неговия пророк Мохамед, а тук бе свято място за християните. Човекът като че искаше да изкупи чрез тези светилища многобройните си престъпления, да успокои гузната си съвест.

Оставих колата на паркинга и смирено, като вярващ католик, навлязох в гористата местност, където се намираше малката църква. Посрещна ме великолепна статуя на божията майка и оттам алеята ме отведе до самото светилище. Тук туристи и вярващи чакаха реда си да влязат в храма. Между тях сновяха католически монаси, продаваха иконки и кръстчета. Доближих един от тях, целунах му ръка и запитах смирено на италиански:

— Отче, отдалече идвам да се поклоня на светото място. Търся един абат, който често идва по тези места. Знаете ли нещо за отец Филипо?

Монахът се оказа поляк, говореше отлично италиански.

— Чакаме го, синко. Брат Филипо се е нагърбил с непосилната задача да сее семето на истината в далечна Азия на неверниците.

— Кога ще пристигне, падре?

— Най-късно следващата седмица. Ако имате възможност, минете пак!

— Непременно, искам да видя този свят човек.

Брат Себастиян, така се казваше монахът, счете за свой дълг да ме разведе лично в църквицата, издигната над гроба, обясни ми, че мястото е било осветено от самия папа, показа ми доказателство за светостта на това място и извършените чудеса и накрая ме заведе до чешмата, където трябваше да измия лицето си, след което станах нещо като хаджия. Благодарих на любезния монах, дадох скромна сума като дар на светилището и поех обратния път към Измир.

Облякох черно поло и тъмен панталон, пристегнах колана, на който висеше колтът, взех в чантата си леки адидаски, кожени ръкавици, електрическо фенерче и вече бях готов за нощната си авантюра. Признавам, колкото повече стрелките на часовника ми доближаваха дванадесет, толкова повече се засилваше вълнението ми. Не беше лесно от полицай да се превърна в обикновен престъпник, който с помощта на наемен убиец влиза чрез взлом в една частна клиника санаториум. При провал компрометирах не само себе си, но и българската милиция. И все пак поех риска!

Точно в полунощ спрях близо до паметника и загасих фаровете. Видях едрата фигура на Ван Гроот, приседнал на стълбите под бронзовата статуя, и тръгнах към него.

— Мисля, че съм точен, Бухале!

Той само кимна и тръгна след мен. Бях нащрек, защото от човек като холандеца можеше да се очаква всичко. Ван Гроот кротко се настани на седалката до мен и аз запалих мотора.

— Надявам се, че нямате кама в лявата ръка!

Той изруга и се изплю шумно през стъклото.

— Слушайте, господин ченге! Ако си нямаме доверие, да не тръгваме! Вие ни презирате, но ние също имаме чувство за чест. Обещаем ли нещо, правим го!

— Добре, добре, вие не разбирате от шега!

Запалих фаровете и колата ни понесе към санаториума за психичноболни. Спрях на прилично разстояние и отново изгасих фаровете.

— Имате ли оръжие, Ван Гроот?

— Погрижил съм се за всичко.

— Тогава да вървим!

Беше приятна вечер и за наше щастие небето бе покрито с купести облаци, които понякога скриваха за дълго време луната. Вървяхме в сянката и тихо приближихме потъналата в мрак сграда. Лампата на главния вход бе загасена и бях доволен, че не се наложи да я чупя.

— Вече стигнахме, Ван Гроот, сега покажете майсторството си!

За първи път имах възможност да наблюдавам как действува един престъпник и се удивих от предвидливостта, която притежава. Отвори малкото куфарче и извади пръскалка за смазване на метални предмети. С нея обработи бравата и пантите на тежката врата и едва тогава пристъпи към действие. Работеше пипнешком, без светлина и сръчността му ме изненада. Бе му необходимо по-малко от минута и тежката врата се отвори безшумно. Озовахме се в познатата ми обстановка и само слабата светлина на някаква синя лампа осветяваше помещението. Втората врата не се оказа заключена и преминахме в дълъг коридор, осветен със същата синя светлина. Надписите ни ориентираха: „Зала за шокове“, „Манипулационна“, „Сестринска стая“, „Лекарски кабинет“, „Стая на надзирателките“. Преминахме безшумно край стената и многобройните надписи и достигнахме до втора врата, която се оказа заключена. Бравата бе без дръжки, нещо обичайно за такива болници. Ван Гроот потвърди още веднъж майсторството си и се намерихме в нов коридор, осветен от същата синя, спокойна светлина. По продължението му се намираха врати, на които всички брави бяха без дръжки. Номерата ми подсказаха, че това са болнични стаи. В коя от тях беше д-р Герова, ако изобщо беше тук? Ван Гроот ми направи знак, с който питаше: „А сега?“

Повдигнах рамене и му посочих вратата с номер едно. Той ме разбра и скоро тя безшумно се отвари. Пак същата светлина, заковани към пода мебели, прозорец с решетки, странична врата за тоалетната и едно легло, на което се бе проснала млада жена. Приближих тихо, но бях спокоен. Знаех, че на такива болни вечер се дава приспивателно. Застанах до леглото и осветих лицето на жената с фенерчето. Красива азиатка с придръпнати очи и тъмни, разпилени на възглавницата коси се появи в светлия кръг. Заоблените твърди гърди се повдигаха равномерно и лицето й беше съвсем спокойно между повдигнатите нагоре разголени ръце. Кимнах на спътника си и се измъкнахме безшумно, като заключихме вратата след нас. Същото се повтори и в следващите стаи, които по нищо не се различаваха от първата. Обитателките им бяха още две азиатки и две красавици, очевидно от арабски произход. Едва в шестата стая открихме жена с ослепителнобяла кожа и тъмнокестенява разкошна коса. Вече можех да разгледам спокойно лицето на Дора Герова. Без съмнение това беше тя, жената от масления портрет, окачен в хола на жилището на старата Герова в София. Същата дълга нежна шия, същото лице, само големите очи бяха затворени, покрити от сянката на тъмни дълги мигли.

Дадох знак на Ван Гроот, че сме намерили това, което търсим, и той заключи вратата. Оставих го зад гърба си, като прекрасно разбирах какво рискувам. Решително за моята съдба оставаше желанието на холандеца да притежава „Южния кръст“ и голямата сума, която се намираше у Юсеин. Поне засега интересите ни си съвпадаха.

Приготвих носната си кърпа, в случай че жената извика, и се наведох над нея. Погалих леко челото й, но тя не реагира. Тогава разтърсих раменете й. Тя отвори очи и запуших устата й с кърпата. Наведох се над ухото й и казах на български:

— Доктор Герова, аз съм ваш приятел и нося поздрави от майка ви.

Видях как големите й очи още повече се разшириха и от тях избликна влага. Все пак погледът й оставаше блуждаещ, без всякакъв израз. Тогава я разтърсих още веднъж енергично и повторих:

— Чухте ли ме, нося поздрави от майка ви и детето.

Тя поклати глава в знак, че ме е разбрала и тогава свалих кърпата от устата й, като направих знак да мълчи. Очевидно ме разбра и поклати глава, после прикри голотата си. Движенията й бяха бавни, мъчно ги контролираше. Запита шепнешком, като провлачваше думите:

— Кой сте вие?

— Ваш сънародник, който е дошъл да ви помогне. Желаете ли да се завърнете при вашата майка и детето?

Поклати глава утвърдително и отново сълзи намокриха бледите й страни.

— Искам да си отида…

— Разбирам ви, но трябва още малко да потърпите. Важното е, че ви открих.

— Не ме оставяйте, моля ви! Онзи звяр, лекарката…

— Д-р Ненчини ли имате предвид?

Тя отново поклати глава и се надигна. Тогава видя Ван Гроот и нададе лек писък.

Отново притиснах кърпата към устата й и се ослушах. Тишината си остана същата, както преди. Свалих кърпата и я помолих:

— Моля ви, не крещете, ще ни открият и всичко ще пропадне! Нали искате да се завърнете в България? Този е мой приятел, не се плашете!

След като жената напълно се успокои, я запитах:

— Кой ви доведе тук?

— Юси.

— Идвал ли е да ви види?

— Не, него го преследват.

— Кой?

Повдигна безразлично рамене.

— Те, онези там…

— Знаете ли, че Юси е престъпник?

— Вече зная, но нямам никакви сили и воля да сторя нещо. Те ми слагат инжекции.

Разголи бедрото си и видях десетки малки ранички, каквито оставя иглата на спринцовката. Нежната удължена ръка посочи заобленото бедро:

— Това прави тя, д-р Ненчини!

— Зная, ние ще ви помогнем, но вие трябва да бъдете послушна! Нито дума, че съм идвал. Правя го за вас и другите.

— Разбирам. Какво трябва да направя?

— Засега нищо, да бъдете спокойна и да чакате. Кажете ми къде се крие Юсеин? Знаете ли?

— Мисля, че зная. В Ефесус.

— Как в Ефесус, та той е един мъртъв град?

— Не зная, така беше казал. Ще се крие от преследвачите си в Ефесус. Аз никога не съм била там.

— Добре, не се пресилвайте! Показвал ли ви е Юси един диамант?

— Не, той е много богат, има толкова пари…

Очевидно разговорът я измъчваше, устните на жената засъхнаха и все по-мъчно разбирах думите й. Налях чаша вода и тя жадно пи.

— Искам да отида при майка си и детето! — повтаряше тя.

Трябваше ми доста време да я успокоя.

— Помолих ви, не се вълнувайте! Моля потърпете малко!

Тя протегна нежните си ръце, загали лицето ми, сълзите отново замокриха страните й.

— Нали няма да ме излъжете! Доведете полицията и ме изведете оттук!

Нежно свалих ръцете й от лицето си и станах от леглото.

— Аз пак ще се върна! Чакайте ме!

Дора Герова се отпусна на възглавницата, поклати глава в знак, че ме е разбрала и ние с Ван Гроот се озовахме отново в коридора. Нищо не се бе променило. Заключихме вратата и тръгнахме по обратния път. Провървя ни, не срещнахме никого и това потвърди мнението на учените, че сутрешният сън е най-сладък.

Едва когато се намерихме навън, въздъхнах облекчен. Заваля ситен дъжд и разхлади пламналото ми чело. Когато се върнахме в Измир, вече се развиделяваше.

— Какво ще кажете, Ван Гроот? — запитах спътника си.

— Интересувам се само от Юсеин и диаманта. Останалото си е ваша работа, господин ченге.

— Не ставайте груб! Мисля, че свършихме добра работа, от която полза имаме и двамата. Благодаря ви, Ван Гроот! Сега трябва да намерим Юсеин Мохамед! Познавате ли старинния Ефесус?

— Нямам представа, съборетините не са ме привличали никога.

— Липсва ви култура, Ван Гроот, но признавам, в отварянето на заключени брави нямате равен. Защо не се преквалифицирате от убиец в крадец? По-малко рискове, по-леки присъди.

— Ще обмисля съвета ви, господин ченге. А сега какво ще правим?

— Мисля, че ще трябва да позабравите временно отвращението си към археологическите забележителности. Кога ще отидем в Ефесус?

— Нали вие ръководите операцията?

— Добре тогава, в петнадесет часа тук, при паметника.

Ван Гроот кимна в знак на съгласие и слезе от колата. Когато спрях пред хотела, беше съвсем съмнало. Умората ми надделя и се проснах на леглото. Спах неспокойно, този път смутителка на съня ми бе Дора Герова и нейните големи топли очи, които сякаш ми казваха: „Вземи ме, не ме оставяй тук!“

Към обяд се събудих. До срещата с Ван Гроот оставаха по-малко от два часа. Затова облякох спортен костюм и слязох да обядвам. Заредих колата с бензин и в уреченото време бях на площада с паметника. Ван Гроот не беше там. Не дойде и следващия половин час. Разбрах, че нещо се е случило. Имах две възможности: или да телефонирам на Лари и Юлкер и да направим щателно претърсване на развалините с помощта на полицията, или да отида сам и се опитам да намеря леговището на Юсеин. Разгледах още веднъж пътеводителя и картата към него. Встрани от главната улица на старинния Ефесус бе отбелязано, че се намират римски развалини и катакомби. Реших да действувам сам и да започна от тях претърсването. Фенерчето бе още в колата и това се оказа решително за необичайната ми разходка.

Вече разбирах, че Ван Гроот ме е пратил за зелен хайвер. Очевидно след като е премислил, е решил да действува сам. Така можеше да стане собственик на голямата сума и на „Южния кръст“. Трябваше да бъда голям наивник, за да повярвам, че холандецът ще ми предаде камъка, както се бяхме уговорили. Сега той знаеше какво му трябва и ме изостави.

Пътят до Ефесус ми се стори безкрайно дълъг. Проклинах се за глупостта, че бях повярвал на един закоравял престъпник. Ако закъснеех, камъкът и прословутият холандец щяха да изчезнат в неизвестна посока. Ако пък някой научеше за нощната ни съвместна акция, можеха да ме обявят за съучастник и последствията съвсем нямаше да са приятни за мен. Подгонен от черните си мисли, натисках газта на мурада и ми се струваше, че машината едва-едва лази по асфалтовия път. Достигнах паркинга с пъстрите сергии и оставих колата. Купих си билет и за втори път се озовах сред развалините. За мое щастие посетителите бяха малко и аз забързан минах покрай античния театър, дома на философите или Школата, както я наричаха в пътеводителя. Там пътят правеше завой наляво и продължих покрай храма на любовта и другите светилища на различни божества. Вече не се интересувах нито от колонадите, нито от статуите.

Свърнах надясно към хълма и се озовах пред римски развалини. Нямаше го изяществото на древните елини, постройката беше груба и между камъните се редуваха тухли, нещо характерно за римските строежи. Груби сводове се издигаха над зеещи тъмни отвори. Реших да започна претърсването оттук. Бях сам и никой не ме видя, когато хлътнах в един от тях. Обгърна ме хлад, миришеше на мухъл и други изпарения, които показваха, че понякога това място се използува и за клозет. Навярно това беше входът за катакомбите, защото открих два тунела, умело прикрити зад солидни тухлени колони. Единият се оказа затрупан веднага след входа, оставаше ми другият. Този път ми провървя. Успях да проникна доста навътре. Обнадежден бях и от това, че на влажния под открих пресни човешки стъпки. Значи и други любопитни бяха идвали тук.

Промъквах се предпазливо, като криех с длан светлината на фенерчето. Преминах през малко помещение, по стените на което зееха празни гробни камери. Не беше приятно тук — влага, гробове и изплашени от светлината прелитащи прилепи. Никога не съм имал склонност към пещерите, винаги съм предпочитал светлината и слънцето, затова почувствувах тръпки да лазят по гърба ми. Причината за това не бяха само студът и влагата.

Напредвах бавно и внезапно открих слаба светлина в тъмния коридор. Загасих фенерчето си и продължих да вървя напред. Не се лъжех, наистина там имаше светлина. Тогава видях Ван Гроот да се приближава бавно, светейки с фенерчето си. Прилепих се до стената и го осветих. Пистолетът ми бе насочен към едрата му фигура.

— Не мърдайте, Ван Гроот! Предупреждавам ви, че ще ви очистя!

— Не се съмнявам, ченге — вдигна той ръцете си. — Не очаквах да ме намерите веднага. Мислех, че като не дойда, ще предупредите полицията и докато тя се размърда…

— Вие ще се измъкнете. Така ли? Както виждате, излъгахте се. Открихте ли Юсеин?

— За съжаление да, но закъснях.

— Не ви разбирам!

— Добре, ще ви заведа при вашия Юсеин.

Холандецът се обърна и тръгна напред. Последвах го, като осветявах коридора. След десетина метра достигнахме второ помещение, подобно на първото, през което бях преминал. Подът бе покрит с дебел слой слама. Една изрязана в скалата гробна камера бе пригодена за легло. Виждаха се завивката, две дебели вълнени одеяла и трето, с което бе постлана. Наоколо се търкаляха разхвърляни бутилки, повечето празни, кутии консерви, два разтворени куфара и много лоени свещи. Ван Гроот се отмести и видях проснатото тяло на Юсеин Мохамед. Лежеше по гръб, с разперени ръце и разтворени крака. Лицето му бе насочено към тавана, устата полуотворена, със засъхнала вадичка вече кафеникава кръв, очите изцъклени и безжизнени. Нямаше съмнение, Юсеин беше мъртъв.

Не изпитвах никакво съжаление към мъртвия, той беше заслужил края си. Единственото, което ме измъчваше, бе това, че не можах да го предам на правосъдието. Прибрах оръжието си и се надвесих над трупа. Окървавените му дрехи на гърдите недвусмислено показваха как бе завършил престъпникът. Направи ми впечатление, че джобовете на сакото и панталоните бяха обърнати, ризата разкопчана, дори панталоните висяха леко смъкнати. Някой бе претърсвал безцеремонно трупа, в това нямаше съмнение. Разхвърляното легло и куфарите потвърждаваха предположението ми. Обърнах се към Ван Гроот:

— Ти ли го направи?

— Лъжете се, господин ченге, и моля, говорете ми на „вие“!

— Сега не е време за формалности. Ти ли го претърси?

— Уви, изпреварил ме е някой. Открих само няколко мизерни хилядарки. Знаете ли, подозирам вас!

— Ти си луд, Ван Гроот!

— Не толкова, колкото смятате. Кой друг знае, че Юсеин е тук? Вие сам признахте, че вече сте идвали в Ефесус.

Видях насочения му пистолет и проклех непредпазливостта си.

— Ван Гроот, уверявам ви, че не съм ви лъгал! Ако това, което казвате, е вярно, защо трябваше да идвам отново?

— За да ме премахнете, господин ченге. Свършили сте си работата, взели сте диаманта и парите и сте решили да ме доведете тук, за да се справите с единствения свидетел.

— Вие наистина сте луд — опитах се да бъда убедителен — Аз…

— Млъкнете, не съм свършил! Понеже не дойдох на срещата ви, правилно сте решили, че можете да ме намерите тук и преди да офейкате, дойдохте да се разправите с мен. Не е ли така? Знаете ли колко ченгета познавам, на които могат да завидят много по-големи престъпници от мен?

— Млъкнете, Ван Гроот! Аз също се интересувам не по-малко от вас от убиеца на Юсеин. Не ми ли вярвате?

— Не, а сега дайте диаманта и доларите, защото не отговарям за това, което ще ми хрумне! Знаете, не се шегувам!

— Ван Гроот, прекалявате! Повярвайте…

Със светкавична бързина обувката му се стовари върху долната ми челюст, почувствувах, че губя съзнание. Нов удар и пред очите ми се спусна черна мъгла.

Не зная колко съм лежал, но когато се пробудих, свещта все още гореше. От холандеца нямаше и следа, само мъртвецът продължаваше да лежи на предишното си място. Седнах, дрехите ми бяха раздърпани, липсваха парите от портмонето, паспортите и пистолетът бяха на мястото си, фенерчето се търкаляше върху сламата. С големи усилия успях да се изправя на крака и да приведа в ред външността си. Разтърсих глава и болката малко понамаля. Изгасих свещта и запалих фенерчето. Нямах никакво желание да правя компания на мъртвеца и залитайки, тръгнах към изхода. Обратният път ми се стори безкрайно дълъг. Дневната светлина и свежият въздух ме ободриха, дори главоболието намаля. Отправих се към колата и като карах съвсем предпазливо, се върнах в Измир. В хотела видях малката раничка на брадата си, но беше истинска дреболия и ако не бяха подутините по лицето ми, щях да помисля, че приключението в римските развалини е плод на болната ми фантазия. Поръчах си вечерята в стаята и поисках няколко сурови пържоли. Сервитьорът не се учуди. Изглежда, бе свикнал на подобни странности на клиентите. Нахраних се и се обадих на Лари в Анкара.

— Мистър Пикеринг, трябва веднага да ви видя. Много е важно! Намирам се в Измир.

Казах името на хотела, етажа, стаята. Лари не запита нищо — изглежда, разбра сериозността на положението. Само промърмори:

— Окей! Утре съм в Измир.

Тогава се заех да приведа в ред външността си. Един мой приятел, който на младини беше боксьор, ми бе доверил, че когато лицето му се подувало от многобройните удари на противника му след мача, налагал го със сурово месо и на сутринта всичко било наред. Реших да опитам рецептата. Налепих парчетата по подутото си лице, превързах го с кърпи и легнах да спя. Сутринта трябваше да призная, че той е имал право. Всички подутини и синини бяха изчезнали, дори изглеждах по-свеж отпреди.

Лари все още не идваше, затова реших да наблюдавам сам клиниката пансион на д-р Бланка Ненчини. Оставих бележка в рецепцията да ме чакат в хотела, ако някой ме търси, и поех към брега на морето. По пътя сложих отново брадата и мустаците, с които за първи път се появих пред психиатърката, и се настаних в едно павилионче близо до плажа. Седнах под сенчестия чадър, поръчах си бяло сладко и кафе и се задълбочих в сутрешните вестници. От това място можех чудесно да наблюдавам входа на болницата и бях готов да прекарам тук целия ден.

Към десет часа се появи небесносин мустанг, от който слезе д-р Ненчини. Вървеше бавно и спокойно, поклащайки месата си, като човек, който няма бърза работа. От това заключих, че лекарката не държеше особено много на практиката си. Тя сама си отключи и изчезна зад входната врата. Вече скучаех, когато сребрист ягуар спря пред клиниката. Едва не извиках от изненада. От колата слезе брадат мъж на средна възраст и не бе никак мъчно да позная в негово лице Леон Майер. Той позвъни и също изчезна зад масивната врата. Нямаше съмнение, Майер се държеше като човек, на който всичко тук е познато и явно, че това не беше първото му посещение в санаториума. Вече се чудех как да постъпя, когато се появи нов посетител. Люлеещата се походка и фуражката показваха, че е моряк. Той също не се оглежда много, когато разбра, че е сам, позвъни и веднага му се отвори.

Вече бях сигурен, тази среща не бе случайна и проклинах Лари, че не се появи сутринта. Можехме да организираме наблюдението на тези господа, нещо, което сам не можех да направя. Реших бързо да се върна в хотела и да проверя няма ли вест от колегата ми от Интерпол. Платих и вече ставах, когато по пътя се зададе някакво такси. То също спря пред болницата. От колата слезе мастит католически абат. Разстоянието беше голямо, не можех да видя добре лицето му, но вероятно бе това да е достопочтеният отец Филипо. Той се разплати с шофьора, благослови го, след това бавно, без да бърза, доближи входната врата и натисна звънеца. Отвориха му и абатът се скри от погледа ми.

Поръчах си още едно кафе и две баклавички и отново седнах на мястото си под чадъра. Учуденият сервитьор не разбра причината за странното ми поведение и очевидно бе доволен от това, че ще може да спечели още някоя пара. Вече четях обявленията и почесвах обляното си в пот лице, понасяйки стоически неудобството от залепената брада, когато вратата на санаториума се отвори. Тримата мъже, придружени от лекарката, се отправиха към двете коли. При д-р Ненчини в колата й седна морякът, а отецът се настани при Леон Майер. Потеглиха плавно, нямах време да платя, оставих парите на масата и се затичах към колата си. Отлепих бързо брадата и мустаците и тръгнах след тях, като запазих прилично разстояние. Пътят се разделяше, продължаваше към центъра на града, а вляво друг път водеше към закотвените на пристанището кораби. Ягуарът продължи за Измир, а мустангът сви към пристанището. Трябваше да реша кого да проследя. Избрах лекарката и капитана. Новото бе морякът и реших, че той е по-важният за мен.

Небесносиният мустанг продължи бавно по крайбрежната улица и спря на края на пристанището, където акостираха кораби с по-малък тонаж. Спрях и аз. Оттук можех чудесно да видя как капитанът и лекарката се отправиха към кея, където ги чакаше моторна лодка. Тя ги отведе към бял кораб-яхта, на която съвсем ясно се четеше името „Самба“. Нямаше съмнение, „Самба“ не бе невинен кораб и играеше определена роля в дейността на бандата. Реших, че съм научил достатъчно и потеглих към хотела. Там действително вече ме чакаха Лари Пикеринг и капитан Юлкер.