Богдан Ланджев
Южният кръст (5)

Глава V

Не ми бе съдено да бъда спокоен последните дни преди заминаването. Бях подредил грижливо багажа си паспортът беше в джоба ми и реших да отида за един ден на Витоша. Горещината в столицата беше непоносима и жадувах за свеж планински въздух и прохлада. Сутринта на 10 август, обут в къси панталони, с лека закуска в преметнатата през рамото ми чанта, вече слизах по стълбите, когато чух тревожния глас на хазайката си.

— Другарю Колев, другарю Колев!

Без да бъда ясновидец, разбрах, че планинската ми разходка няма да се състои.

— Какво има, хазайке? — запитах без ентусиазъм.

— Търсят ви от службата.

Поблазни ме мисълта да я помоля да каже, че вече съм излязъл, но и този път дългът надделя над малките човешки радости, за които мечтаех. Тръгнах с провлачени стъпки обратно нагоре и вдигнах лениво слушалката.

— Ало, слуша майор Колев.

— Не ругай, старо момче, но трябва веднага да дойдеш при мене — чух гласа на генерал Воденски. — Ще ти предложа един полет с хеликоптер и мисля, че няма да е зле да вземеш и багажа си.

— Какво се е случило?

— Ще поставя на изпитание любопитството ти. Приготви се, ще ти изпратя служебна кола.

Чух тихото щракане на слушалката. Не ми оставаше нищо, освен да прибера туристическия си костюм и да се приготвя за пътешествието, от което не знаех кога ще се върна. Разделих се с добрата си хазайка, погалих Семирамида и се настаних във волгата. Когато стигнахме министерството и посегнах да взема куфара си, шофьорът ме предупреди, че ще пътуваме след малко за летището. Всичките ми надежди, че отново ще се върна вкъщи, се изпариха. Бях попаднал в желязната клопка на генерал Воденски. Видях го да слиза по стълбището, усмихна ми се и се настани на задната седалка.

— Няма как, Колев, хеликоптерът ни чака!

Седнах до него и машината се понесе към летището. Пътувахме, без да говорим, накрая шефът ми не издържа:

— Няма ли поне да ме запиташ къде отиваме?

— Нали вие знаете! Не е ли достатъчно?

— Невъзможен си! Мисля, че Лари Пикеринг много ти повлия с безразличната си мутра. Добре, аз ще ти демонстрирам българския темперамент. Между Пловдив и Стара Загора е станало тази нощ тежко пътнотранспортно произшествие. Има и убит.

— Мисля, че това е работа на КАТ.

— Не споря, но има и нещо, което не знаеш. Колата е с холандски номер и с нея са пътували двама наши приятели, Ван Неескенс и Ван Гроот.

— Това вече е интересно. Кой е починалият?

— Не зная, отиваме на огледа. Наредил съм нищо да не се пипа до нашето пристигане.

Кимнах с глава в знак на съгласие и, признавам, привидното ми спокойствие моментално се изпари. Смъртта на холандците заличаваше една важна следа, на която особено разчитах. Може би пътуването ми с „Осетия“ ставаше безпредметно и единствената ми надежда оставаше Паул Райнбергер. Ако той нямаше нищо общо със заплетената история, увисвах във въздуха и слабата нишка, на която толкова разчитах, се късаше.

Хеликоптерът забуча оглушително, перките се завъртяха в шеметен кръг и ние бавно се откъснахме от земята. Под нас останаха покривите на къщите и всичко долу стана смешно малко. Полетяхме над магистрала „Тракия“, по която пъплеха, подобни на детски играчки, леки и товарни коли. Не можех да се любувам на величествената гледка, мислите ми бяха все при двамата холандци и катастрофиралата им кола. Селищата долу пробягваха едно след друго, прелетяхме над Пазарджик и Пловдив и едва тогава машината бавно започна да се спуска надолу. Вече виждах спрелите коли на КАТ и суетящите се хора в униформи. Видях и разбитата крайпътна бариера и жълтата обгорена кола, която се търкаляше в дола.

— Запалила се е — каза генерал Воденски. — Струва ми се, има нещо, което не е съвсем в ред.

Не му отговорих. И двамата мислехме едно и също. Скоро щяхме да разберем дали се касаеше за обикновено автопроизшествие, или за престъпление. Летецът предупреди, че се спускаме. Неприятното чувство при кацането почти не усетих, толкова бях погълнат от мисълта по-скоро да огледам катастрофиралата кола. Лекият удар ни напомни, че вече сме на земята. Перките спряха лудия си бяг, моторът заглъхна, ние бързо се спуснахме по стълбичката.

— Другарю генерал, представя ви се майор Вълков от управление КАТ — Пловдив.

— Добре, добре, оставете формалностите, другарю майор. Да вървим при колата.

Слизането не беше приятно, особено за мен, облечен официално в белия си костюм, с пристегната от връзката шия. Завиждах на останалите за летните им униформи и спортните ризи, с които бяха облечени началникът ми и другите цивилни служители. Най-после стигнахме до колата. Един поглед беше достатъчен да се разбере, че доста се е премятала по стръмнината, сега лежеше смачкана и обезформена в дола. Не беше напълно обгоряла, защото, както разбрахме, шофьорът на един ТИР бе видял пламъците и слязъл с пожарогасител. Благодарение на неговата навременна намеса не бе мъчно да се види, че колата е ауди и е била боядисана с лимоненожълт цвят.

— Жалко за хубавата кола — процедих през зъби и приближих обгореното купе.

Вътре, забил глава в таблото, се виждаше прегърбен труп на мъж с руса брада и яко телосложение. Носеше светлокафяви джинси, доматеночервена фланелка с надпис „Адидас“ и на врата му се виждаше някаква верижка. Лицето не виждах, защото бе наведено към пода, но косите и част от дрехите му не бяха пощадени от огъня и наоколо още се носеше неприятната миризма на обгоряло. Правеше впечатление малката тубичка без капачка, която се търкаляше на задната седалка, също обгоряла и обезформена. Пъхнах глава в купето и усетих миризмата на бензин. Очевидно тубичката е била пълна със запалителна течност, нещо съвсем необичайно за опитен водач. Отново огледах трупа, лежеше някак неестествено на мястото на шофьора, но ръцете му не бяха на волана, а отпуснати надолу. Силни, широки длани като у физическите работници или при хора, които спортуват бокс.

След като фотографът документира всичко до най-малките подробности, лекарят повдигна главата на мъртвеца. Винаги съм изпитвал неприятно чувство при среща със смъртта и сега студени тръпки полазиха по запотената ми снага. Гледаха ме безжизнени широко отворени очи, но това, което веднага привлече вниманието ми, бе малкият медальон, окачен на тънката верижка. Медальонът изобразяваше бухал с остър клюн и широко отворени очи. Вече познавах мъртвеца. Това беше Ван Неескенс, нямаше никакво съмнение, и веднага си спомних думите от писмото на Покровска: „Бухалът да отлети през нощта.“ Сега всичко ставаше по-ясно. Трябваше да разбера кой е „канарчето“ и това щеше да стане на „Осетия“.

Обгарянията на трупа не бяха такива, че да не може да се установи самоличността му и за това най-голяма заслуга имаше шофьорът на тира. Стоеше настрана, объркан от преживяното. Отидох при него.

— Как стана всичко това? Можете ли да ми разкажете?

— Казах вече на катаджиите — избърса потното си чело, ръцете му още трепереха от възбуда. — Когато излязох на завоя, видях пожара долу. Помислих, че овчари са запалили огън, но когато се загледах, разбрах, че гори кола. Имам нови пожарогасители, които винаги проверявам преди път. Грабнах ги и се затичах по нанадолнището. Не беше лесно, виждате какъв е наклонът. Криво-ляво стигнах до горящата кола и видях, че в нея има човек. Тогава пуснах пожарогасителите и успях да угася пожара. Това е всичко.

Искаше ми се да стисна ръката на този човек, който така просто разказваше, сякаш не бе извършил нищо особено. Той спокойно можеше да отмине, както биха сторили мнозина. Едва ли разбираше каква неоценима услуга бе направил на следствието, бе изпълнил човешкия си дълг.

— Не се ли страхувахте, че колата може да избухне и тогава…

— Не мислех за това, съжалявам само, че не можах да помогна на пострадалия. Беше вече мъртъв.

— Как го разбрахте?

— Още докато гореше огънят, той не помръдна. След като пожарът угасна, осветих го с фенерчето и разбрах, че е починал. После отидох при колата и помолих един колега да съобщи на КАТ в Пловдив.

— Благодаря ви!

Стиснах широката корава длан на мъжа, който дори не бе разбрал, че е проявил героизъм.

— Колев, имате ли някакви специални изисквания? — чух гласа на генерала.

— Интересува ме резултатът от аутопсията и какво е намерено у мъртвия.

— Ще разберем всичко това в Пловдив. Да вървим, машината ни чака!

Тръгнах нагоре по стръмнината. Настигнах шофьора и запитах:

— Още един въпрос, другарю! Не видяхте ли някого наоколо?

— Не, никого не видях — махна ръка. — И да е имало, съвсем не ми беше до него. Едно ще ви кажа, другарю! Хората станаха ужасни, всеки себе си гледа. Докато се мъчех да гася горящата кола, десетина автомобила минаха по пътя. Никой не спря да ми помогне, поне от любопитство да дойде да види какво става. Такива са хората, не гори ли неговата кола, не го засяга.

Кимнах в знак на съгласие. За съжаление — беше прав.

Когато стигнахме магистралата, стиснах още веднъж ръката на шофьора и заех мястото си във вертолета. Пристигна и линейката, която трябваше да отнесе трупа в моргата. Машината се издигна и не след дълго пристигнахме в Окръжното управление. Помолих генерала да ми разреши да присъствувам на аутопсията и колата ме откара пред съдебната медицина на Пловдивската медицинска академия.

Д-р Стоянов бе много любезен, опасяваше се само от моето поведение по време на обдукцията. Облечен в бяла престилка, бях въведен в залата с каменни маси. На една от тях лежеше нещастният Ван Неескенс. Голото му тяло бе на истински атлет с хармонично развита мускулатура. Гледайки го, изпитах съжаление към младия човек, загинал така нещастно. Колко несъвършено все още бе човешкото общество! Щеше ли да дойде мечтаното време, когато нямаше да има нито такива като Ван Неескенс, нито хора като мене.

Разгледах натрупаните на една маса вещи на мъртвеца, готови за опис. Освен полуизгорелите дрехи, бельото и обувките, единствен медальонът представляваше за мене някакъв интерес. Документи и пари не се намериха. Всичко това говореше за престъпление, а не за нещастен случай. Някой се бе погрижил да затрудни следствените органи в определянето на самоличността на трупа и с това очевидно искаше да печели време. Къде беше изчезнал спътникът на мъртвия? Ако го откриехме, можехме да научим от него много неща. Не бе изключено самият той да беше премахнал колегата си. Взех медальона и го завих в къс хартия, можеше да ми потрябва. Оперативният работник, който описваше вещите в протокола, ме изгледа учуден, но аз му кимнах и той успокоен продължи работата си.

Д-р Стоянов, облечен в чудноватите си одежди, се готвеше да започне работа. Тревожният му глас ме накара да отида веднага до каменната маса.

— Погледнете това, другарю! — сочеше докторът с облечената си в гумена ръкавица ръка.

Върху обгорената гръд на Ван Неескенс отляво се виждаше малка раничка, не по-голяма от половин сантиметър, покрита досега от черната овъглена кожа.

— Мисля, че там е сърцето, докторе. Смятам, че се касае за убийство и ще ви моля да бъдете много внимателен при аутопсията. Вашето заключение ще бъде от голямо значение!

Патологът кимна в знак на съгласие и острият скалпел се заби в мъртвата плът. Това, което последва, не бе никак приятно нито за гледане, нито за описание, но картината скоро се изясни. Прободна проникваща рана, която бе засегнала сърцето, недвусмислено говореше в полза на извършеното престъпление. Ударът е бил нанесен от опитен в това направление човек и смъртта бе настъпила почти веднага от сърдечна тампонада. Ако се съди по раната, убийството е било извършено с тънка и дълга кама, извънредно остра на върха с режещи странични ръбове. Когато колата била запалена, Ван Неескенс е бил вече мъртъв, защото по дихателните му пътища липсваха следи от изгаряния. Мъртвият вече не е дишал и не е поел от горещия въздух. Картината се изясняваше! Престъпникът първо бе убил жертвата си, после е запалил колата, след като я облял с бензин, и я изпратил в пропастта. Надявал се е, че поради късния час никой няма да я забележи и тя и мъртвият напълно ще изгорят. Ако това бе станало, щеше да бъде много трудно да открием самоличността на трупа, както и чия е колата. За това трябваше много време, а дотогава убиецът щеше да е вече далеч зад нашата граница. Съвсем ясно бе, че по време на убийството Ван Неескенс не е карал колата и е седял отдясно на шофьора. Ударът с камата е бил нанесен внезапно с дясната ръка и проникващото острие е преминало отдолу нагоре. След това престъпникът е преместил трупа на мястото на шофьора, надявайки се да заблуди следствените органи и да ги накара да мислят, че в злополучното ауди е имало само един пътник.

Всичко това говореше, че убиецът не е случаен, а опитен в тези работи престъпник, който е имал предварително съставен план. Ван Неескенс не е очаквал покушението, защото не е направил никакъв опит да се защити. Ударът е бил изненадващ и той не е могъл да реагира.

Помолих д-р Стоянов, докато диктува протокола, да се обадя в Окръжното управление. Свързаха ме с генерал Воденски.

— Какво има, Колев? — чух дрезгавия му бас.

— Убийство — отвърнах лаконично. — Другарю генерал, моля ви да наредите щателно претърсване на местността. Ако има водоизточници, да се проверят и те!

— Оръжието ли търсите, Колев?

— Каквото се намери, ще е от полза. Съществува вероятност престъпникът да е побързал да се отърве от всички компрометиращи предмети. Разбирате ли ме?

— Разбирам те много добре. Възбуда, страх и желание да се унищожат всички следи. Добре, ще действуваме. Чакаме те, Колев! Мисля, че не е учтиво да пием кафето си без тебе!

— Предпочитам да го пия при по-романтична обстановка. Например в заведението при античната арена.

— Романтик! Добре, ще се срещнем там.

Напуснах царството на смъртта и с облекчение поех чистия въздух навън. В заведението изпих студена кока-кола, поръчах си втора и вперих поглед в древните останки. Колко малко се бе изменил светът! Тогава хората са жадували за кръв и зрелища и за да задоволят тази си низка страст, построили огромната арена. Там под сводестата арка са пристъпвали гладиаторите и обречените диви животни. По мраморните пейки, които можех да докосна с ръка, са седели настръхналите в очакване на кървавото зрелище граждани и сякаш чувах крясъците им. Спомних си древния латински израз: „Аве, Цезаре, моритори те салутат!“. Студени тръпки полазиха по снагата ми. Какви ужасни думи! „Здравей, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват!“ Стремежът към зрелище бе останал и до наши дни, дори жаждата за кръв се бе запазила, скрита някъде дълбоко в човешкото съзнание. Политици тръбяха за най-модерни средства за унищожение, престъпници служеха на могъщи господари и дяволски напомняха древните гладиатори. Рицари на плаща и кинжала, жалки платени роби на могъщи ръце, които дърпат конците. Те сигурно биха поздравили господарите си с древния латински израз. Не беше ли Ван Неескенс един от тези жалки роби? Той падна на арената, друг трябваше да го замести. И това щеше да продължава…

— Къде се бе захласнал, романтико? — Началникът ми се отпусна тежко на стола. — Тук е прохладно и ти вече пиеш колата си. Егоист!

Чак когато изпихме кафето, генералът ме запита:

— Кажи сега твоята версия за починалия холандец!

Изложих му фактите и предположенията си. Той кимна замислен.

— Имаш право! Кой според теб е престъпникът?

— Вероятността да е нашенец е почти изключена, макар че съществува… По-приемливо е убиецът да е от техните среди. Очевидно Ван Неескенс е извършил някаква грешка и затова е бил премахнат. Работата говори за ръка на професионалист. Може убиецът да е от друга, враждебна група. Много искам да зная къде е сега другият холандец, Ван Гроот, и кой е бил спътникът на убития.

— Хипотези, които трябва да се доказват, Колев! Или Ван Гроот е убиецът, или и него ще сполети същата участ.

Същото мислех и аз, но не го казах. Не казах и за писмото, в което се заповядваше на двамата холандци да претърсят „гнездото на птичето“, след което „бухалът“ да отлети нощем, а „канарчето“ да предприеме морското пътешествие с „Осетия“. Пазех ревниво това доказателство. Човешкото самолюбие все още не ме е напуснало и умирах от любопитство да разбера дали това канарче не е хрисимият и безупречен Паул Райнбергер. Запитах разсеяно:

— Ако открием Ван Гроот, да го арестуваме ли?

— Мисля, че трябва! От него може да се научи много.

— Аз съм на противното мнение — казах упорито.

— Защо, ще ми бъде интересно да чуя.

— Имам предчувствие, че у Ван Гроот може би е ключът на загадката около нощната драма и той играе важна роля в нея. Аз разсъждавам като прагматик, търся ползата.

— Казвай, прагматико, не го усуквай толкова!

— Ван Гроот няма да се разприказва веднага, ще ни бъде необходимо доста време, докато птичето запее. Това време е загубено, а задържането му може само да обърка работите. Това ще бъде тревожен сигнал за престъпниците да се спотаят и цялата акция ще пропадне. Настоявам да открием на всяка цена Ван Гроот! Той ще ни заведе където трябва!

— Логично, но къде е този дяволски холандец?

— Другарю генерал, във ваши ръце е огромна добре организирана машина и аз не се съмнявам, че ще се намери холандецът. Стига да не действуваме яваш-яваш…

— Хайде, сега пък искаш да ме смаеш с познанията си по турски език! Добре, прагматико, искам да те успокоя, че съм наредил на „огромната си машина“ да действува. Снимката на Ван Гроот вече се предава до всички окръжни управления и граничните органи. Допълнително ще наредя да не го задържат, но да следят всяка негова стъпка и ме уведомяват. Понеже ти ще останеш до утре в Пловдив и оттук ще гониш морето, ще получаваш същите съобщения. Възприемам идеята ти на старо ловджийско куче да оставим дивеча свободен, за да можеш да стигнеш до бърлогата му.

— Сърдечно благодаря, другарю генерал!

Лицето на началника ми се отпусна, стана сериозно, дори малко тъжно.

— Ще трябва да се разделим, старо момче! Да похапнем нещо и аз ще отпътувам за София. — Последва дълга пауза. — Ще мисля много за тебе и ще се тревожа. Моля те, много внимавай, Колев! Онези там не се шегуват! Не ми се иска да носят ордените ти на възглавничка и някой формално да чете траурно слово за особата ти. Уверявам те, ще ми бъде много тежко!

— Черен гологан не се губи!

— Престани да се шегуваш! — сопна ми се той. — Говоря ти сериозно! Пази се, Колев!

— Слушам, другарю генерал!

— Непоправим си! — махна ръка шефът ми.

По-късно, когато се разделяхме, преди да тръгне за летището, той ме прегърна здраво в мечешката си прегръдка и тихо пошепна:

— И все пак пази се, старо момче! Много ще ми липсваш…

Обърна се рязко и тръгна към колата, без повече да ме погледне. Трябва да призная, почувствувах онзи предателски сърбеж в носа си, който още от детските години ми подсказваше, че ще последва досадната влага, която размътва погледа. И сега, когато разказвам за моментното си разнежване, не се срамувам, защото чувствувах Воденски не като началник, а преди всичко като приятел. В нашето „напрегнато“ време истински щастлив е онзи, който има приятел, който го разбира и на когото може да се облегне в трудни моменти.

Първата вест дойде от Стара Загора. Забелязали Ван Гроот на кръстовището за Казанлък. Чакал на автостоп и дори един старшина му помогнал, като спрял някаква частна кола. Разбира се, нашият служител уведомил по радиотелефона колегите си от Казанлък и те се погрижили холандецът да продължи пътя си към морето. След няколко часа се обадиха от Бургас, че Ван Гроот е пристигнал благополучно и се настанил в евтин хотел близо до пристанището.

Всичко това научих в Окръжното управление, в което останах и където реших да нощувам, защото рано сутринта ме чакаше дълъг път за Несебър. Вече се свечеряваше, когато дойде и друга извънредно важна вест. Трудът на колегите ми от Пловдив бе възнаграден. Групата, която се занимаваше с претърсването на местността около обгорената кола, бе открила истински веществени доказателства за извършеното престъпление. Тържествуващ, капитан Абаджиев докладваше:

— Другарю майор, открихме камата, с която е извършено престъплението в зарибено езеро недалеч от колата. Намерихме и тези кожени ръкавици на същото място. Съвсем наблизо в трънака са били горени документи. Сега пепелта е за изследване и възстановяване в лабораторията. Престъпникът е бързал и не е успял да стъпче изгорените листове и да ги унищожи.

Постави на бюрото пред мене малък вързоп. Когато го развързах, видях в него мокри кожени ръкавици и тънка кама с дължина на острието около двадесет сантиметра. Очевидно бе, че с това оръжие бе умъртвен Ван Неескенс. Широчината на раната в гърдите му напълно отговаряше на широчината на тънката стомана. Следи от кръв нямаше, водата ги бе измила. Не се надявах да се открият отпечатъци по дръжката, но за всеки случай си послужих с кърпата и разгледах отблизо камата. Дръжката бе обикновена, метална, но острието поразяваше с обработката си и добрата закалка на стоманата.

— Капитан Абаджиев, вие и групата ви заслужавате похвала и благодарност за проявеното старание. Мисля, че доста сте се потрудили!

— Не беше лесно, особено търсенето в тинята. Все пак успяхме!

Капитанът отнесе предметите в лабораторията и трябваше да изпуша почти цял пакет БТ, докато най-после дойде резултатът от изследването на изгорените документи и хладното оръжие. Преваляше полунощ, когато тържествуващ се появи капитан Абаджиев, придружен от завеждащия лабораторията. Обгорелите листове бяха от паспорт, на който кориците липсваха. Бяха разчели името на Ван Неескенс, възрастта му — тридесет години, и холандското му гражданство. По дръжката на камата нямаше следи от отпечатъци на пръсти. Беше работена някъде в Близкия изток и стоманата й бе от тази, които наричаме дамаска. Трябваше да възнаградя съвестните служители за голямото търпение и акуратната работа.

— Знаете ли, другари, имам в куфара добро нес кафе и захар. Ще ви бъда особено признателен, ако се погрижите за гореща вода!

— Няма нужда, другарю майор. Вие сте изморен и трябва да починете…

— Всички сме уморени, капитан Абаджиев, и не забравяйте, че съм по-старши, а заповедта на началника се изпълнява!

Допихме кафето, разделих се с колегите си и отново останах сам. Нощта бе толкова тиха и спокойна, че чувах ударите на сърцето си. На бюрото блестеше острието, което бе причинило смъртта на един човек. Тогава си спомних как наричат специалистите подобни ками — „змийски език“. Подходящо име, не бе измислено случайно! Безшумно се плъзга, прониква в човешката плът и носи смърт като ухапването на отровна змия. Какво не бе измислила човешката фантазия и жестокост!

Загасих лампата и се опънах на дивана. Нямаше ги вече отблясъците на дамаската кама, само меката светлина на луната потапяше нощта в синкаво сияние. Умората надви и се унесох в дълбок, спокоен сън.

Бяла волга с бели чисти перденца на задното стъкло летеше по асфалтовия път към морето. Денят отново бе прогонил нощта и по зеленото поле се виждаха работни селски труженици. Равномерното свирене на гумите ме унесе в мисли. Бяла кола, бяла светлина на настъпващия ден, бели забрадки на трудолюбивите селянки. Като че всичко това бяло се бе вдигнало на борба да победи черния мрак и черните души, които все още цапаха човешкото общество. Не беше ли бял и моят моден костюм?

Усмихнах се на нелепите си поетични мисли, победени от справедливия гняв на изгладнелия ми стомах, и продължих да се любувам на прекрасната земя, която прелиташе край стъклото на колата. Така, завладян от бялото, черното и глада, пристигнах преди пладне в Несебър. Оставих багажа си в морската гара и отидох, в ресторант „Месемврия“ да се отдам на малко пиршество, каквото се полага на всеки изгладнял жив човек. След обяда, значително по-уравновесен и земен, тръгнах да разглеждам познатите ми прелестни средновековни църквици. Отдавна мъртви, те бяха запазили неподражаемата си красота, докато онези, които ги бяха построили, лежаха някъде, превърнати в прах. Колкото и да се силеше църквата да убеди вярващите, че са били сътворени от земя и ще се превърнат отново в земя, имаше нещо, което остава след човека. Не плътта му, не богатството му, а онова, което можеше да родят неговата мисъл и чувството за красота. Изцяло завладян от философските си разсъждения, крачех по криволичещите улички и отново пред очите ми се появи морето. На кея вече бе спрял бял красавец с димящи комини, на който съвсем ясно се четеше името „Осетия“. След по-малко от един час той щеше да ме понесе върху морските вълни към неизвестни брегове, където ме чакаха още по-неизвестни събития.

След формалностите и митническата проверка настаних багажа си в тясната единична каюта и излязох на горната палуба. Пътниците вече прииждаха — туристическата група на „Балкантурист“ и единични чужденци. Тогава видях Нина Паскалева и нейния Паул Райнбергер. Вървяха като влюбени, притиснати един към друг. Последва патетична раздяла с нежности и горещи целувки и германецът изкачи тясната стълбичка, която го отдели от брега. След малко се появи на долната палуба и остана там, докато „Осетия“ плавно се отдели от кея и след като направи голям кръг, се отправи към открито море. Малката бяла фигурка на Нина ставаше все по-малка, докато съвсем се стопи сред другите изпращачи. „Осетия“ взе курс към Бургас.

Пристигайки, направихме малка маневра и корабът отново се долепи до пристанищния кей. Бях особено внимателен, защото тук групата на пътниците бе значително по-голяма от тази в Несебър и се страхувах да не изпусна Ван Гроот. Познавах го само от фотографията на Лари и се страхувах, че ако холандецът е променил намеренията си да пътува, трябваше да се лиша от една особено важна за моята работа диря. След дълго взиране въздъхнах с облекчение. Познах, го сред тълпата туристи, които търпеливо чакаха, за да се изкачат към първата палуба. Отдалече се набиваше в погледа фигурата на едрото хипи с дълги руси коси, жълта блуза и протъркани сини дънки. На гърба му стърчеше неизбежната раница, спътница на всеки, уважаващ себе си автостопаджия. Отдалеч не можех да видя добре лицето му, но едрата атлетична снага го правеше една глава по-висок от заобикалящите го пътници. Масивна шия, още по-масивни рамене, истински гладиатор — като тези, изобразени по древните римски паметници. Пристъпваше съвсем спокоен, без да бърза, като човек, на който нищо не тежи на съвестта. Ако Ван Гроот бе убиецът на Ван Неескенс, трябваше да призная, че освен престъпник, той е и един отличен актьор, който знае как да изиграе ролята си.

Проследих го с поглед и когато се изкачи на първата палуба, бързо слязох долу, за да разбера в коя кабина ще бъде настанен. Не видях, нито Ван Гроот, нито Райнбергер, затова се отправих към бара, където вече оркестърът изпълняваше една от песните на Алла Пугачова. И този път предчувствието ми не ме излъга. Докато допивах водката си, в бара влезе Ван Гроот. Седна недалеч от мен и си поръча чаша водка. Можех да го разгледам отблизо. Съвсем не приличаше на канарче, ако авторът на бележката при мадам Покровска бе имал предвид него. Лицето му беше едро, скулесто, със сиви, леко изпъкнали очи. Брадата и навитата на кок коса имаха рижав оттенък, но най-силно впечатление оставиха у мене огромните му силни длани. Чашата просто се губеше в тях и имах чувството, че всеки момент ще се разстроши на хиляди парчета. Не мина много и се появи Паул Райнбергер, пълна противоположност на холандеца. Елегантен, изискан, светски, той се огледа и като видя свободно място на моята маса, приближи и поиска разрешение да седне. Допуснах, че го е направил нарочно, но германецът не прояви никакъв интерес към личността ми, не се опита да установи контакт. Изпи лениво две цитронади, и чаша кафе и впери безизразен поглед в оркестъра. Когато стюардът покани пътниците в ресторанта, Райнбергер стана отривисто и със стегната стъпка напусна бара.

В ресторанта всеки седна на посоченото му място. Вечерята напълно доказа твърдението, че в съветските кораби храната и обслужването са отлични. Това не разбраха само някои от туристите, подложени на изпитанията на морската болест. В бара имаше достатъчно свободни места. Хората там се веселяха, подскачаха под игривите звуци на рока, ръкопляскаха на широките и мелодични руски песни. Като че ли само ние не взехме участие в общото веселие. Още нямаше единадесет, когато Паул Райнбергер стана и със същата отривиста стъпка напусна бара. Последвах го, защото предишната безсънна нощ и лекото полюляване на кораба непрекъснато насочваха мислите ми към чистото легло в каютата. Излязох навън и запалих цигара. Можех да виждам изхода на бара и дългия коридор, в който изчезна германецът. Прохладният морски въздух ме освежи, далеч проблясваха светлините на селищата, а луната правеше морето чудно красиво със светлата пътека от разтопено злато. Най-после се появи и Ван Гроот. Спокойно приседна на пода и извади къса луличка, без да обръща никакво внимание на влюбените двойки край парапета и на моята усамотена особа. След като изпуши лулата си, изтърси пепелта в морето, с тежки стъпки премина покрай мен и се отправи някъде в коридора.

Не ми оставаше друго, освен да се прибера в каютата си и да потъна в обятията на ободрителния сън. Не зная колко съм спал, разбудих се внезапно. Само монотонното ръмжене на машините смущаваше тишината, но ми се стори, че вратата на кабината леко изскърца. Някой опитваше с рамо здравината й. Заслушах се, бравата леко помръдна, после отново се повтори това, което прецених като натиск отвън. Скочих и запалих нощната лампа, но колкото и да се вслушвах, не чух друго освен тракането на корабните машини. Завъртях тихо ключа и внезапно отворих вратата. Нямаше никой, пуст бе и осветеният коридор. Реших, че всичко е плод на опънатите ми нерви и след като заключих, отново се опънах на леглото.

Разбуди ме чукането на стюарда.

— Госпожи и господа, наближаваме Истанбул!

Заех се със сутрешния си тоалет и бързо излязох на палубата. Тук вече имаше други, по-ранобудни от мен пътници, които се наслаждаваха на открилата се гледка. Все още далеч на брега, загънат в сутрешна мъгла, се откриваше с цялото си великолепие градът, който бе играл почти две хилядолетия първостепенна роля в съдбата на европейските страни. Градът на Константина, Цариград, Истанбул — все имена, напомнящи за слава и исторически повратности.

На палубата не се появяваха двамата ми „спътници“, очевидно този град не представляваше никакъв интерес за тях. Видях ги едва тогава, когато „Осетия“ забави хода си и тръгна послушно след лоцмана. Промъкнахме се край различни морски съдове и най-после корабът спря на определеното му място. Очевидно съветският флаг на „Осетия“ бе привлякъл вниманието на зяпачите, които се тълпяха на пристана. Различавах амбулантните търговци, които с кресливи викове предлагаха стоката си, както и шофьорите на частни таксита, „долмуши“ както ги наричаха тук. Тогава видях спрял встрани черен мерцедес, на който се вееше родният флаг. До колата освен шофьора, забелязах висок елегантен мъж с леко прошарени коси, очевидно чиновник от нашето консулство. Вече бях сигурен, че бяха тук в моя чест и зад това виждах пръста на генерал Воденски. Изругах мислено, защото това не влизаше в сметките ми. Планът ми беше друг. Смятах да проследя Ван Гроот и да вървя по стъпките му, но проявеното внимание от страна на моя шеф връзваше здраво ръцете ми. Очевидно най-голямата му грижа бе моята безопасност и за в бъдеще трябваше да проявя големи усилия, за да се отърва от опеката му.

Не ми оставаше друго, освен да видя как холандецът и германецът слизат от кораба и всеки поема своя път, напълно безразлични към особата ми. И все пак споменът за нощното преживяване бе жив в моето съзнание. Дали беше случайност, или плод на уморената ми психика, или някой вече бе насочил вниманието към мен? Блъсках ума си да открия кой можеше да бъде този някой. Единствен Паул Райнбергер можеше да знае нещо за мен, предупреден от Нина Паскалева, но и той можеше да ме познава само по описание. С Ван Гроот изобщо не бяхме се срещали, затова не можех да изключа мисълта, че има и трети. Изпитвах много неприятно чувство на човек, който е под наблюдение, но не знае откъде да се пази.

— Другарят Колев от „Техноекспорт“?

Бях толкова унесен в мислите си, че не забелязах кога съм се озовал на най-долното стъпало на стълбата, която ни свързваше с брега. Елегантният мъж край мерцедеса се усмихваше любезно.

— Казвам се Александър Илиев и тук ще работим съвместно. Моля заповядайте в колата, в консулството сме известени за пристигането ви и ви чакаме!

Нямаше какво да се прави, вече се чувствувах като арестант. Стиснах ръката на посрещача и тръгнах към колата. Илиев едва бе преминал четиридесетте, въпреки снега по слепоочията му. Мъчех се да си спомня откъде бях чувал това име и едва когато седнах на задната седалка, си припомних за въпросния чиновник. По негова покана д-р Герова бе дошла в Турция. Настроението ми бързо се подобри, чрез него може би щях отново да се добера до желаната следа.

Докато колата се движеше бавно по оживените улици на древния град, спътникът ми ме насочваше към местните забележителности и трябва да призная, че от него можеше да стане отличен „чичероне“, ако преживее крах в дипломатическата си кариера. Реших да опитам почвата.

— Другарю Илиев, мисля, че на вас трябва да предам поздрави от майката на д-р Герова от София. Спомняте си я, нали?

Спътникът ми очевидно се смути, напомних му нещо неприятно.

— Старата Герова много се интересува от дъщеря си. Вие сигурно сте във връзка с нея, защото тя е тук по ваша лична покана.

Изглежда, ударът ми бе прекалено силен за Александър Илиев, защото млъкна и единствената му реакция бе поклащането на главата. Оттук до консулството не ми бе посочена никаква забележителност на Истанбул. В колата настана гробно мълчание.