Богдан Ланджев
Южният кръст (1)

Глава I

Гумите на полуизгнилата ми жигула свиреха предизвикателно. Не поглеждах стрелката на километража, натисках злобно газта и колата летеше по сивата лента. Когато забелязах служителя на КАТ, вече беше късно. Спирачките изскърцаха пронизително и не ми оставаше нищо друго, освен да отбия вдясно.

— Лейтенант Драганов — представи се младият офицер. — Другарю водач, с каква скорост се движехте?

— Сигурно над сто — отвърнах троснато. Като че младият човек бе виновен за лошото ми настроение и изливах цялата си злоба на него.

— Ще ви помогна — продължи спокойно той. — Сто и двадесет, а може би и малко повече. Позволете да ви попитам каква е разрешената скорост по този път.

— Осемдесет — отвърнах все така гневно. — В правото сте да ме накажете!

— Наказанието е крайна мярка, по-важното е да се предпазят хората, другарю майор. Нали така сте ни учили?

Вгледах се в лицето на младия човек, не ми напомняше нищо. Запитах вече по-меко:

— Откъде ме познавате?

Офицерът се усмихна, лицето му пламна, обагрено от чистата руменина на смущението.

— Та кой не познава майор Колев? Вашите лекции по криминология не се забравят лесно. Бях курсант при вас.

Отдръпна се крачка назад и отдаде чест.

— Приятен път, другарю майор! И все пак, моля ви, спазвайте правилника!

Излязох от колата, запалих цигара и го изгледах строго.

— Още нещо да сте научили от мен, другарю лейтенант?

Офицерът мълчеше, очевидно въпросът ми го обърка окончателно.

— Ще ви помогна, но ако беше на изпит… Слушайте сега! Учих ви, че законът е задължителен за всички! Запомнете добре това! Вадете квитанциите и ме глобете!

— Но, другарю майор…

— Срамно е, лейтенант Драганов, когато пазител на закона го нарушава. И вие ли искате да повторите грешката ми?

Окончателно объркан, офицерът отгръщаше с треперещи ръце кочана с квитанциите. Стори ми се, че видях влага в очите му. Боязливо запита:

— Колко?

— Срамно е, лейтенант! Нима не познавате закона?

— Тридесет лева?

— Тридесет!

Платих глобата и лошото ми настроение се изпари. Срамувах се, че издевателствувам над това непокварено още от живота момче, което очевидно изпитваше най-добри чувства към особата ми. Поднесох му цигара и той жадно дръпна лютивия дим. Ръцете му все още трепереха нервно.

— Не ми се сърдете! Учителят трябва да бъде пример за ученика! Ако бях на вашето място, и аз бих постъпил така. Компромисите са най-лошото в нашата действителност. Те ако не бяха…

Прекъснах нравоучителното си слово. Чувствувах, че ако продължа, ще излея цялата си мъка и огорчение пред този непознат младеж. Как да му разкажа за това, което изживях в София? Аз, човекът, който бе дал повече от тридесет години от живота си в служба на народа, в борба с онези, които погазват мирния му труд, трябваше да изтърпя към края на кариерата си горчилката на разочарованието. Можех да изкарам последните години от службата си като началник-отдел без голямото напрежение на ежедневната ми работа. На това място назначиха друг, напорист и практичен млад човек със значително по-кратък трудов стаж от моя. Затова ме заболя и дори тогава, когато разговарях с младия лейтенант, изпитвах странен горчив вкус в устата.

— Добър път, другарю майор!

Опомних се, кимнах с ръка и влязох в колата. Моторът заработи и отново се понесох по гладкия път към морето. Вече поглеждах от време на време стрелката на скоростта и не позволявах да надмине цифрата осемдесет.

И пак в съзнанието ми изплува последната среща с генерал Воденски. Пушеше нервно, смутен и объркан повече от мен. Реших първи да наруша — противно на устава — тягостното мълчание:

— Очевидно имате да ми кажете нещо, другарю генерал?

— Срамувам се, Колев, но ти трябва да си научил…

— Да, вече зная. След толкова години служба, сега трябва да изживея и това разочарование.

Воденски изгаси нервно недопушената цигара. Разбрах, страдаше повече от мене. Виждах в негово лице истински другар, честен, принципен, предан на дълга си. Малките користни човешки игрички му бяха чужди, намираше ги недостойни.

— Ще пиеш ли едно кафе?

— Няма да ви откажа.

Допивахме кафето, когато той каза:

— Ние, старата гвардия, си отиваме, момче! Времената се менят, с тях и хората.

— И нравите, другарю генерал. Затова ви нося оставката си.

— Чакай, Колев, обидата е объркала съзнанието ти. Нима някога не сме мечтали за по-чист и съвършен свят? Какво, предаваш ли се?

— Не, само излизам от играта. А светът никога не е бил съвършен. Човекът убива и коня си, когато остарее, забравя, че му е служил вярно цял живот.

— Отиваш много далече! Мисля, че е по-просто! Закони на биологията. И най-добрият актьор слиза от сцената и публиката го забравя.

— Но преди това получава някакво признание, не му дават малки роли, за да не го унижат.

Генералът дълго мълча, загледан в някаква точка встрани от мене.

— Значи — решил си да ме напуснеш, да ме оставиш сам. Помисли, от колко години сме заедно и сега изведнъж… Каза нещо за актьорите, но то е валидно и за нас. Те сигурно обичат партньорите си, свикнали са с тях и изведнъж трябва да се разделят. Тогава се получава спад в играта им, както казват критиците. — Запита небрежно: — Къде си намислил да вървиш?

— Може би в „Софстрой“! Там сигурно ще ме приемат, все още съм силен и ще мога с нещо да бъда полезен. После, там никой няма да се полакоми за мястото ми.

Генералът стана и се заразхожда нервно напред-назад. Внезапно спря и впери поглед в лицето ми.

— Несправедливо е, Колев! Ти си най-опитният между нас, обучил си толкова кадри. Поне остани преподавател в школата!

— Мислил съм и за това, но вие знаете, че съм човек на действието. По-добре ще бъде, ако ми дадете някоя педагогическа стая. Там поне ще правя нещо, обичам децата…

— Добре, ще помисля! — прекъсна ме троснато генерал Воденски. — А сега ти предлагам да отидеш в отпуск. Педагогическата стая ще почака. За къде искаш карта?

— За Несебър, но не за наша станция. Предпочитам профсъюзен дом, където никой не ме познава.

— Влюбил си се в този Несебър. Може би старите спомени те теглят?

— Не, обичам повече този древен град, откакто научих, че бавно потъва. Стара слава, прекрасни църкви и един ден всичко ще изчезне под вълните, след като хилядолетия е служило на хората. Нещо като стария кон…

— Стига с тези коне! Ще позвъня в профсъюзите да ти осигурят карта за почивния дом „Яна Лъскова“ — продължи замислен. — Беше прекрасна другарка, разстреляха я малко преди да победи революцията. Поне името й остана, стотиците хиляди, които ще почиват в дома, го произнасят. За повечето това ще бъде само едно име, а какво е сторила Яна, за какво е дала живота си — няма да знаят. Несъвършен е човекът, Колев, бързо забравя. Стига на него да му е добре, останалото не го засяга!

— Песимизъм? — запитах язвително.

— Не, констатация, старо момче! Сега върви и приготви багажа си!

Така тръгнах за Несебър, без настроение. Напук на всичко, взех и Семирамида, моята стара котка, която цели десет години споделяше самотата ми на стар ерген. Направих го нарочно! Едни мъкнеха кучетата си от другия край на света, купуваха им билети за самолет. Защо пък аз да не взема със себе си една котка?

И сега, когато сред сините вълни в далечината изплува древният Несебър, Семирамида почиваше кротко в голямата пътна чанта. Протегна се, разтвори уста в широка прозявка и ме загледа с кротките си големи очи. Сякаш искаше да ми каже: „Не се ядосвай, пак сме заедно и нищо лошо не може да ни се случи. Както и да те обидят, аз съм винаги с теб!“

Погалих меката й пухкава козина и тя сякаш ме разбра. Сви се в чантата и задряма. Затворих ципа, за да я прикрия от погледите на строгите чиновници от почивния дом, които сигурно щяха да ме изгонят, ако видеха необикновения ми багаж. Спрях пред голямото бяло здание, уредих всички формалности и получих прекрасна стая с изглед към морето и затворен отвсякъде балкон — нещо, което веднага ми допадна. Скриваше от любопитните погледи мен и моята Семирамида и най-после получавах жадувания отдавна оазис на самотата.

Думата оазис наистина подхождаше на белокаменния дом за почивка. От балкона виждах зелените вълни на дърветата, сред които се извисяваха стройни кипариси. Зад тях беше морето, набраздено от белите гребени на вълните и пенливите дири на кораби и платноходки. Вляво се открояваше пристанът на несравнимия Несебър.

В това райско кътче постепенно възстановявах душевното си равновесие, избягвах всякакви контакти с хората, дори не посетих старите си познати леля Катя и бившия фелдфебел Близнашки, чийто внук Златко изучаваше тайните на криминологията в една от нашите школи. Почиващите в станцията сигурно се чудеха на моите чести разходки с голямата пътна чанта, в която се бе разположила нищо неподозиращата Семирамида. И тъй от пазител на закона се превърнах в нарушител на обществения ред и правилника на дома, където заедно с мен почиваше и моята космата приятелка.

Така поне си мислех аз, докато един ден някой почука тихо на вратата ми. Направих знак на Семирамида и тя бързо се скри под леглото. След това открехнах внимателно вратата. Очаквах да видя строгото лице на управителя и вече бях готов да платя полагаемата ми се глоба, но вместо него пред мене застана добродушна пълна женица — прислужницата. Държеше нещо, увито във вестник. Усмихна ми се и тихо прошепна:

— Това е за котенцето ви. Пържена рибка, остана от стола. Аз също имам котка вкъщи, много е добричка.

Пъхна плика в ръцете ми и бързо се отдалечи. Така Семирамида стана обект на конспирация и аз вече не бях сигурен, че освен мен и прислужницата, никой в дома не знае за присъствието на моята знаменита ангорка, защото един ден чух леля Денка да шепне на една своя колежка:

— Самотник, сигурно си няма нийде никого, затова е взел котенцето. Изглежда ми добър човек…

Не можах да чуя края на изречението, но признавам — нещо ме жегна. Очевидно будех съжаление у добрата жена, сигурно ме смяташе за някакъв несретник, писарушка и чудак. Не беше особено утешително за моята особа това заключение. Започнах да се оглеждам в огледалата и стремейки се да бъда обективен, открих, че не изглеждам съвсем зле. Леко оплешивял, с посребрени бакенбарди, но все още строен, аз забелязвах отправените към мен погледи на млади дами и в тях не се четеше съжаление.

Веднъж се разхождах из Слънчев бряг, припомнях си някои скорошни събития, в които играх не второстепенна роля, и случайно погледът ми попадна на дъска, сложена вероятно от някакви палавници между две приближени пейки. Дъската бе нова и здрава, може би използувана за игра „на копче“ или за мост. Прииска ми се да изпитам силата на удара си. Не го бях правил отдавна, а и никак не беше лесно да се счупи с гола ръка такава здрава дъска. Наоколо нямаше никой, бях сам и не устоях на изкушението. Стегнах десницата си, изправих дланта и се приготвих да нанеса удара. Тази хватка от „карате“ бях учил някога, когато косата ми не бе още оредяла и фигурата ми бе гъвкава и атлетична. Усетих как мускулите ми се напъват, после замахнах отсечено и дъската с трясък се счупи. За щастие никой не видя „героичната“ ми постъпка, иначе рискувах да срещна някой психиатър, на когото трябваше да давам отговори и да доказвам, че всичко у мене е в ред.

Върнах се с повишено настроение, дори си подсвирквах — доволен, че още не съм за изхвърляне и на доста от по-младите мога да дам добър урок по сила и ловкост. Следващите два дни тичах сутрин по плажната ивица, вдишвах жадно йодните пари, плувах на големи разстояния за ужас на спасителите, които ме преследваха с моторницата си и крещяха ругатни по мой адрес. Леля Денка носеше редовно пържени рибки на Семирамида и горчилката от преживяното в столицата постепенно се стопи. Животът вече не ми се струваше така черен, както преди, и започнах да се заглеждам дръзко в мургавите красавици по плажа.

Вечерта в станцията предстоеше тържество, щеше да дойде Нептун и всички бяха в трескаво приготовление. Най-притеснена бе масовичката, развяваше дългите си крака и се щураше насам-натам тревожна и угрижена. Тъкмо се канех да напусна столовата на обяд и тя се приближи към мен.

— Другарю, ще ви моля да дойдете по много важна работа в стаята ми! — каза тихо тя.

Реших да се пошегувам и също тихо и заговорнически попитах:

— В стаята на радиоуредбата или във вашата собствена стая?

— Не ми е до шеги! — троснато отвърна момичето. — Не ви е срам! Мене главата ми се е запалила, а вие…

Не можах да разбера причината за пожара в моминската глава, защото тя обидена се отдалечи. Все пак реших да я последвам. Почуках на вратата с надпис „Културни мероприятия“ и след като чух утвърдителния отговор, влязох.

— Ето ме и мене. Казахте, че главата ви се е запалила. Дойдох да гасим.

— Ама вие сте невъзможен! — После каза по-меко: — Моля, заповядайте, седнете! Само вие можете да ми помогнете.

— Аз? — настаних се удобно в мекото кресло. — Кажете как да изгасим пожара в едно красиво момиче. Не разбирам много от пожарно дело, но може и да помогна.

— Можете — затова ви поканих.

— Целият съм в слух!

— Ще имаме вечер на Нептун.

— Четох съобщението, чух го и по радиоуредбата.

— Аз ви наблюдавам отдавна, спирам се на вас…

— На мен? — прекъснах я аз. — Ако има танци, обещавам ви да танцуваме цялата вечер.

— Не, вие трябва да бъдете Нептун, богът на морето?

— Аз? Простете, но нищо божествено няма в мен, а и дикцията ми страда. Боя се, че не съм подходящ за тази роля.

— Напротив! — Лицето на момичето се оживи. — По-подходящ от вас няма. Вие сте един такъв солиден, ще бъдете истински цар на морето!

— Ненавиждам царете, с боговете също съм скаран. По-добре ще бъде, ако си изберете друг.

— Знаете ли, че съм давала риба на леля Денка за вашата проклета котка, въпреки че не мога да понасям тези животни? Нарушавате правилника, а с нищо не искате да помогнете… — нацупи се момичето.

— Изберете си друг! — казах твърдо и станах. — Кажете на управителя за котката ми и той ще ме изхвърли, но Нептун няма да бъда!

Излязох, като се преструвах на сърдит, но вътрешно бях доволен. Намираха ме царствен, а и не ми бе все едно, че моята Семирамида е станала обект на грижите на толкова хора. Значи у хората, освен егоизма, имаше и нещо добро. Това момиче например и прислужницата леля Денка с риск да си навлекат гнева на управителя хранеха моята рунтава приятелка. Колко сложен бе животът! В човека, както твърдяха древните, има заложено и добро, и зло. Важното бе кое ще победи. Ормус или Ариман. Те се редуваха един след друг. Ако не бе така, хората сигурно щяха да се превърнат в сиви безлични същества. Един свят, в който живеят или ангели, или демони би бил страшно скучен и досаден. Тогава за такива като мене не би имало работа. Просто ангелите щяха да напъхат в дранголника лошите демони и всичко щеше да бъде в ред. А ако станеше обратното? Не, и двете начала са заложени във всеки от нас, иначе няма да бъдем хора. И кой знае защо, в съзнанието ми изплува образът на красивата Сабина, с която ме свързваха някога толкова много неща.

Дойде и паметната вечер, когато Нептун щеше да се появи от морските дълбини със свитата си, за да върши безобразия с избрани жертви от почиващите. Голямата тераса бе претъпкана, всички очакваха царя на морските дълбини и неговата зловеща свита. Най-нетърпеливи бяха децата, приличаха на гларуси, които летят насам-натам с пронизителни крясъци.

— Идат, идат!

Пръв се появи пратеникът на морския бог и донесе посланието му. Това бе физкултурникът на станцията, облечен с рибарска мрежа, със запалена димяща факла в ръка. После се зададе и самото шествие. Важен с тризъбеца си и с брада от морски водорасли, пристъпваше Нептун, посрещнат с приветствени викове от летуващите. До него бе неизменната му царствена съпруга — момичето от „Културните мероприятия“. Бе прелестна със своята голота и разпуснати дълги коси, украсени с цветове на морски лилии. Оранжевата прозрачна наметка обгръщаше стройното бяло тяло и тя крачеше тържествено, опряла се на ръката на божествения си съпруг. Само лицето й ме изненада. Липсваше предишната веселост и жизненост. Приличаше на восъчна маска с поглед, отправен високо над главите на шумната възхитена тълпа. „Наистина е прелестна“ — си помислих. Не свалях очи от нея, дори не удостоих с поглед шумната свита на бога и съжалих, че не приех поканата й да стана цар на тази вечер. Следваха обичайните шеги. Изкъпаха някои от присъствуващите, буфосинхронисти изпълниха интересна и забавна програма, но странно, тя не помръдна. Лицето й си оставаше все така каменно и вцепенено. Не трепна и когато по повелята на божествения Нептун от горните етажи върху нас се изсипа водата от няколко маркуча, не я смутиха и веселите крясъци на измокрените летовници. И може би на мене се стори, че когато шествието на бога напусна терасата, изпратено от възторжените крясъци на почиващите, видях на оскъдната светлина в очите й влага.

Гръмна танцовата музика, започна веселието. Искаше ми се да поканя царицата на тази вечер, да изкажа възхищението си от отлично изиграната роля, но тя не се появи повече. Разочарован, тръгнах към стаята си. В хола ме пресрещна управителят.

— Нали вие сте другаря Омуртаг Колев?

— Да, аз.

Очаквах упреци и забележки и вече си представях как ни изхвърлят със Семирамида, но лицето му имаше съвсем миролюбив израз. Само размаха късче хартия пред мен и ми го подаде.

— Телеграма за вас, бърза, от София. Сигурно е нещо важно!

Кимнах в знак на благодарност и разтворих листчето хартия. На него бе написано кратко:

Тръгни веднага! Много си необходим! Имаш на разположение чудесна педагогическа стая!

Воденски

Свършваше сънят сред зеления оазис! Началството зовеше и не ми оставаше друго, освен да събера токове и отвърна с традиционното „слушам“, после да се заема с разхвърляния из цялата стая багаж.

— Нещо неприятно ли? — запита управителят.

— Да, телеграма не се праща току-тъй. Покойната ми майка, когато получеше телеграма, винаги я прочиташе седнала. Казваше, че ако припадне, няма да си нанесе допълнителни телесни травми. Съветвам ви, правете и вие така! Лека нощ, другарю управител! Много съм ви благодарен!

Обърканият човек не свари да ми отговори. Остана си така, смутен от полезния ми съвет, за който можеше да ми благодари или да ме наругае.

Тази нощ спах лошо, сънувах педагогически стаи, в които ми се хилеха странни същества с разкривени физиономии. Кривяха се и крещяха: „Иска да ни прави добри! Глупак! Глупак!“ После се появи лицето на морската царица, студено и бледо, с вторачен в мен поглед. Разтвори лилавата си дреха и по голото й тяло премина тръпка. „Защо не дойде, Нептун? Аз те чаках, чаках…“

Събудих се, плувнал в пот. Навън се зазоряваше. Стори ми се, че някаква жена изплака някъде, но това не се повтори. Само чуруликането на пробуждащите се птички предвещаваше слънчевия изгрев. Семирамида лежеше, спокойно опъната в краката ми. Обръснах се и поприбрах багажа. Сложих на балкончето чинийката със закуска и вода за моята космата красавица и се загледах в морето. Огнената ивица на изгрева обхвана постепенно набраздената водна шир, после изплува и кървавочервеното светило и се устреми нагоре по неизменния си път. Птичият хор премина от „пианисимо“ във „форте“ с подчертано „кресчендо“. Светът се събуждаше!

Реших да изляза и прегледам колата си преди тръгването и тихо тръгнах по покритите с килими коридори. Всички още спяха, но в партера ме посрещна необичайна глъчка. Управителят по пижама се щураше насам-натам, домакинът, приседнал във фотьойла, бе обхванал главата си с длани. Леля Денка плачеше, приглушено свита на една от табуретките.

— Какво се е случило? — запитах с леден тон управителя.

— Оставете! — махна той ръка. — Ужасно нещастие. Авторитетът на станцията ни…

— Питам ви какво се е случило?

— Това не е ваша работа, а на милицията. Чакаме ги всеки момент.

Признавам, че не постъпих както трябва. Хванах изплашения човек за яката и го разтърсих така, че той се заогъва като дрипа.

— Милиция, милиция! — разкряска се той и бях принуден да го пусна.

В това време дойде и милиционерската кола. Млад наперен старши лейтенант влезе в хола. Обърна се към управителя.

— Какво се е случило? Вдигате такъв шум…

— Този щеше да ме убие! — посочи към мен управителят. — Не ми стига нещастието, а и той буйствува и сплашва. Настоявам да се задържи, искаше да се измъкне рано сутринта. Може би той да е замесен…

— Задържам ви за дребно хулиганство и обида на служебно лице! — каза строго лейтенантът. Очевидно бе нов тук и още изграждаше авторитета си.

Обърна се със същия сериозен тон към управителя:

— Кажете сега, другарю управител, какво се е случило?

— Нашата културпросветничка… мисля, че е мъртва, — каза с треперещ глас управителят.

Дълго всички мълчаха, най-смутен бе лейтенантът. Очевидно за първи път се сблъскваше с такъв случай. Избра мен за подходяща жертва.

— Къде тръгвахте толкова рано?

— За София, получих телеграма от началника си да се явя при него по служба — отвърнах заядливо.

— Никаква служба, началникът ви ще почака. А сега легитимирайте се!

Подадох служебната си карта, лейтенантът се вцепени.

— Виноват, другарю майор! — удари токове и застана мирно.

— Оставете! — потупах го приятелски по рамото. — Сега да направим огледа.

Тръгнахме към стаята на младото момиче, пред нас, съвсем объркан и смутен, пристъпваше управителят. Посегна да отвори вратата на стаята, но аз го спрях.

— Не пипайте! Само с ръкавица, лейтенант! Трябва да се вземат отпечатъци.

— Ръкавици нямам — промълви съкрушено момчето.

Извадих носната си кърпичка и отворих внимателно вратата, без да докосвам бравата. На леглото лежеше, облечена в лилавата си одежда, съпругата на Нептун. Косите й блестяха, разпилени върху възглавницата. Очите бяха вторачени към тавана, устните полуотворени, ръцете висяха безжизнени, едната извън леглото. На пода се търкаляше чаша, на нощното шкафче лежаха някакви листчета.

— Никой да не влиза! — казах строго. Събух обувките си и приближих мъртвата.

Когато се наведох над лицето й, почувствувах особения дъх на горчиви бадеми. Всичко бе ясно — цианкалий. Смъртта бе настъпила мигновено. Наведох се и подуших чашата, без да я вземам в ръце. Същата миризма. До нея на завивките се открояваше влажно петно. Химическият анализ щеше да потвърди или отхвърли предположението ми за отровата, която мъртвата бе използувала. Прочетох внимателно съдържанието на двете листчета от нощното шкафче. Написаното бе с големи, добре закръглени букви, очевидно от ръката на мъртвата.

Прости ми, мила майко!

Виолета

Другото бе телеграма, изпратена от София на името на Виолета Кънева, почивен дом на профсъюзите „Яна Лъскова“ — Несебър. Ето и съдържанието й:

Юси е сключил преди два дни брак. Не съжалявай!

Нина

Запомних адреса на подателя: Николина Паскалева, ул. „Макаренко“ 12, София — 1000. Запитах управителя:

— Кога получи покойната телеграмата?

— Вчера, преди нептуниадата. Занесох я лично.

Сега вече разбирах защо покойната Виолета бе восъчнобледа по време на тържеството. Очевидно се касаеше до обикновена любовна история с непознатия Юси, завършила трагично. Дожаля ми за момичето, бе постъпило неблагоразумно, един млад живот бе секнал завинаги. Не можех да оправдая безразсъдството на девойката, но в гърдите ми се надигна злоба към непознатия Юси. Управителят не можа да ми каже нищо за злокобния любовник, не го познаваше, не го бе виждал. Тогава забелязах полуотвореното чекмедже на нощното шкафче. Внимателно го отворих. В него се намираше малко шишенце и куп фотоснимки. Миризмата от шишенцето бе същата, както съдържанието на чашата. Това бе отровата, а от снимките ме гледаше усмихнатото щастливо лице на покойната Виолета. Редом с нея бе застанал красив младеж, къдрокос, с тъмни мустаци. Прецених, че е на възраст около тридесет години и вероятно това беше прословутият Юси. На много от фотографиите бе прегърнал младото момиче, а тя щастлива се притискаше до силното му тяло. Повечето от снимките бяха правени тук, на морето, но имаше и такива в някаква планинска местност. На една от тях се виждаше част от лека кола със скосена задница, не беше мъчно да се открие моделът, а номерът не се виждаше. Показах ги на управителя.

— Да сте виждали този човек?

— Не, никога не е идвал тук.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно, щях да го запомня.

— Вие, лейтенант, да кажете нещо? — подадох снимките на офицера.

— Съжалявам, другарю майор. Толкова хора идват тук през летния сезон.

Оставих снимките обратно в чекмеджето. Дори да се откриеше въпросният Юси, нямахме никакво законно право да го задържим и да търсим отговорност за смъртта на момичето. Юси бе само морален убиец, а не физически, както потвърждаваха и обстоятелствата. Затова наредих на лейтенанта да повика бригада от Бургас, да се заснеме произшествието и направят всичко необходимо. За мене повече работа тук нямаше, затова снех багажа си и Семирамида и скоро колата ме понесе към Бургас.

Не спрях в града, продължих направо за София. Пушех цигара след цигара да убия ужасното настроение, в което бях изпаднал след сутрешната случка. Не можех да прогоня бледото красиво лице на Виолета, нито неприязънта към непознатия Юси. Семирамида като че разбра мрачното ми настроение и до София не помръдна.

Следобед се явих пред генерал Воденски в министерството. Той ме очакваше, но не ми каза веднага защо ме е повикал. Изпихме обичайното кафе и едва тогава генералът започна разговора.

— Съжалявам, че наруших почивката ти, Колев! Надявам се, че не си ругал много по мой адрес.

Тъй като не му отговорих, той продължи.

— Вярвам, че си размислил след последния ни разговор!

Продължавах да мълча, знаех, че това е само предговорът и Воденски опипва почвата.

— Имам да ти казвам още нещо, което навярно те засяга — каза натъртено той. — Награден си с орден за безукорната ти тридесетгодишна служба в отдела.

— Сърдечно благодаря! Това утешителна премия ли е?

— Престани да се заяждаш! Не разбра ли, че устата само ти пречи? Много говориш, старо момче, настройваш срещу тебе началниците си! Сега слушай! Напускаш отдела и ставаш нещо като офицер със специално предназначение. Единствен началник ще ти бъда аз.

— И какво ще заповяда единственият ми началник?

— Непоправим си. Аз ти говоря сериозно, а ти…

— Аз също говоря сериозно. Какво става с обещаната педагогическа стая?

Чувствувах, че го изкарвам от кожата. Само старото ни приятелство го спираше да ме наругае. Продължи троснато, като избягваше да ме гледа в лицето. През това време аз нахално пуснах гъсти облаци цигарен дим и не свалях очи от зачервеното от гняв и напрежение лице на началника си.

— Интерпол иска нашето съдействие. Касае се за някаква международна банда от голям мащаб. Крайно опасни хора, занимават се с тъмни сделки, търговия с валути, примамват млади момичета и жени, пренасят наркотици и оръжие. Истински рицари на кинжала и пистолета.

— Не разбирам само с какво можем да помогнем на Интерпол — запитах аз. — Да не би тази банда да се подвизава у нас?

— Не, пазил ни бог! — усмихна се генералът. — И все пак тази работа засяга и нас. Не става въпрос само до международно сътрудничество, но има улики, които показват, че те работят и тук. Един от центровете им е Истанбул, важен кръстопът между Азия и Европа. Не забравяй, че главният път за вътрешността на континента минава през нашите земи.

— Всичко това е известно. Нещо по-конкретно?

— Има и конкретно. Доскоро дейността на бандата се е ограничавала в Югославия и Гърция, но вече проявяват интерес и към нашата страна. Ще ти дам да се запознаеш с материалите, които „Интерпол“ ни изпрати.

— И все пак още нищо не мога да разбера.

— Една от точките, които ни засягат, е привличането на млади жени, които след съответна обработка изпращат някъде и ги продават за харемите на сладострастните шейхове. Изглежда, че такъв род търговия носи големи доходи.

— Може би, но чакам нещо по-определено и точно.

— Виждам, че си нетърпелив! Чувал ли си за някой си Юсеин Халеб ел Мохамед?

— Не. Какво е извършил този юнак?

— Оженил се е преди няколко дни за една млада лекарка.

— Не виждам в това нищо престъпно, другарю генерал. У нас расизъм няма и всеки може да се жени за този, към когото го тегли сърцето.

— Прав си, Колев, но този юнак, както го нарече, прави това трети път за по-малко от две години.

— Доколкото зная, Коранът разрешава до четири женитби — пошегувах се аз. — Пророкът Мохамед е със значително по-широк мироглед от аскетично настроения Христос. Аз като неверник не използувах досега нито веднъж правото си да бъда съпруг. Мога само да завиждам на този Юсеин с многото сложни имена.

Чувствувах, че генералът едва сдържаше гнева си при моите забележки. Опитах се да бъда сериозен.

— Чакам да чуя задачата си!

— Първо се запознай с материалите и когато се настроиш на сериозна вълна, ела при мен да поговорим! — троснато каза събеседникът ми и подаде обемиста папка.

Разтворих я и запрелиствах страниците. Написаното бе на английски, имаше и фотографии, вероятно на хората, които се търсеха от Интерпол. Една от тях спря вниманието ми. Гледаше ме наперен хубавец с къдрави коси и мустаци. Къде го бях виждал? Но това бе фамозният Юси, приятелят на мъртвата Виолета. Да, не се лъжех, това наистина бе той. Лицето ми сигурно е променило израза си, защото генерал Воденски ме запита:

— Какво ти стана, Колев? Да не би да откри някакъв стар познат?

— Ето този тук! — показах фотографията на събеседника си. — С удоволствие бих разбил зализаната му мутра. Заради него едно момиче се самоуби.

— Виждаш ли! А ти казваше, че тази работа не ни засяга. Това именно е въпросният Юсеин с многото женитби. Гражданин на Пакистан, но има египетски произход. Идвал е доста често тук, и сигурно не само да се жени. Проучи всичко, Колев! Както казват ловците, не се знае откъде ще изскочи зайчето.

— Интересна педагогическа стая ми предлагате, другарю генерал! Признавам, доволен съм.

Ръкувах се с началника си. Той ме изпрати до вратата и там, вече на прага, каза:

— Забравих да ти кажа, че ще работиш заедно с твоя стар приятел Лари Пикеринг от Интерпол. И тъй, желая успех на новия офицер за специални поръчения и не се съмнявам, че ще представиш достойно страната ни!

— Служа на народната република, другарю генерал!

Разбирах, че зад тези служебни фрази се крие нещо друго, човешко, връзката между двама приятели, излагали неведнъж живота си на опасност в името на една голяма цел. Очите на Воденски излъчваха топлина, лицето му стана благо, омекнаха острите черти. Бръчките по лицето му се изгладиха, стопиха се в нескрита доброта. И чувах неизречените думи: „Пази се, Колев, пази се, старо момче! От старата гвардия останахме само двамата. Не бива да се предаваме, нали?“

Тръгнах бързо по коридора, не исках да издам, че и аз се вълнувам. Знаех колко усилия е струвало на началника ми да ме измъкне от неудобното положение, да смекчи обидата, която ми нанесоха.

Качих се в тролейбус №2, папката почиваше кротко в черното куфарче. Слязох на „Военна болница“ и тръгнах по улица „Макаренко“. Инстинктът ме водеше към непознатата Николина Паскалева. Спрях пред номер 12 — двуетажна, жълто боядисана къща с градинка. В следобедния час възрастна жена се припичаше на слънце. Влязох и я поздравих учтиво.

— Мога ли да видя другарката Паскалева?

— Да не сте й роднина? — Старата жена стана и ми предложи стол. — Ще пиете ли едно кафенце? — И без да дочака моя отговор, продължи: — Не ми отказвайте! Много обичам да си побъбря с някого, тогава и кафето ми се услажда.

Кимнах утвърдително и тя забърза към къщата. Настаних се на стола и заоглеждах добре подредената градинка. Мислех си, че е добре сред бетонените сгради на столицата да има повече такива тихи и приветливи местенца, които ухаят на рози и други цветя. Нещо ми напомняше за мамината градина с чемширите, ухаещите рози и само бистрата вадичка липсваше, за да бъде приликата пълна. Паскалева очевидно не беше вкъщи, но и от старата жена може би щях да науча нещо. Зададе се и тя, пристъпвайки предпазливо със старовремска табличка, в която димяха два филджана и запотени от студената вода пълни чаши.

— Заповядайте! Аз кафето го правя по старовремски, не признавам разни там машини и кафеварки. Машините убиват вкуса на кафето, тъй зная аз! Та не ми отговорихте — роднина ли сте на Нинчето?

— Не, роднина съм на нейна приятелка, от чието име идвам. Що се отнася до кафето, признавам ви за майстор. Покойната ми майка го правеше такова.

Похвалата оказа въздействието си, лицето на старата жена светна, а и кафето наистина беше чудесно. Сърбахме мълчаливи от филджаните. Най-после тя проговори:

— Нинчето е добро момиче, не скитосва, не прави глупости. Е, понякога закъснява, ама може ли млад човек все вкъщи да стои? Работи в „Техноекспорт“ и сигурно скоро ще се върне. Вие на кого сте роднина?

— На Виолета, една такава руса, хубавица.

— На габровката ли? Зная я, когато дойде в София, винаги се обажда на Нинчето. Казваше, че работи нещо по културата, ама какво точно. — Сниши поверително глас: — Само едно не ми харесваше у нея. Помъкна се с някакъв чужденец, и у нас го е водила. Един такъв, хубавец, ама аз чужденците много-много не ги тача! Я какви напети момчета имаме, а нашите хукнали по чужденци. Не съм ли права?

— Права сте, и аз така мисля.

— Онези ги привличат с долари — продължи хазайката. — И те нали са млади, лъжат се. Аз преживях 50 години с покойния си съпруг, долари нямахме, пък не умряхме. Къща направихме, челяд изгледахме и лоша дума не сме си казали. — Старата избърса насълзените си очи. — Вие прощавайте, ама аз като си спомня за онова време, винаги си поплаквам. Та за Нинчето ми е думата! Онзи, чужденецът, й казвал, че имал много богат приятел и когато дойдел в България, щял да й го представи. А аз й викам… А, ето я и Нинчето!

Старата стана чевръсто, за да посрещне стройно чернооко момиче, късо подстригано, със загоряло от слънцето лице.

— Нинче, тебе чакат! Един роднина на Виолетка.

Станах и се представих. Нина ме изгледа изпитателно.

— Какъв сте на Виолета? — запита тя.

— Вуйчо — излъгах без колебание. — От Габрово съм, дойдох по работа в София и реших да поговоря с вас.

— Заповядайте в моята стая! — покани ме момичето.

Очевидно недоволна, старата жена сбърчи чело и аз съучастнически й кимнах, като безпомощно вдигнах рамене. Тя ме разбра и само махна с ръка, като че искаше да каже: Такива са те, младите, не обичат да присъствуваме на техните разговори.

Последвах момичето в стаята й. Цареше пълен порядък и само една снимка на Лили Иванова показваше, че Нина има слабост към естрадната музика. Седнах на предложения стол и зачаках.

— Как е Виолета? Отдавна не ми е писала.

— Доколкото знам, добре е. Скоро ходих служебно към Бургас и се отбих до Несебър да я видя.

— С какво мога да ви услужа?

Момичето ме разглеждаше с любопитство, но долових в погледа й и скрита тревога.

— Мога ли да запуша? — запитах аз, за да печеля време и чак когато запалих цигарата си, продължих: — Ние, семейството й, сме малко обезпокоени. Нали знаете, онази нейна връзка с чужденеца…

— Досетих се, че за това ме търсите. Виолета ми казваше, че майка й е против. — След кратка пауза продължи: — Той наистина излезе мошеник.

— Не ви разбрах. Какво е направил този, името му забравих.

— Юсеин. Сваляше й звезди от небето и накрая се ожени за друга. Такива са мъжете!

— Трябва да ми разкажете нещо повече за отношенията на Виолета с Юсеин — казах вече с твърд глас аз.

— Вижте какво! — нацупи се момичето. — Аз не съм клюкарка и не ме интересува интимният живот на приятелките ми. Ако сте дошли да ме въвличате в някаква история, сбъркали сте адреса.

— Не съм сбъркал. Нали вие изпратихте телеграмата на Виолета?

— И това ли знаете? Значи виждали сте Виолета съвсем наскоро.

— И още много работи зная — продължих настъпателно. — Зная например, че приятелката ви сложи край на живота си, след като получи вашата телеграма.

Ефектът от думите ми беше толкова голям, че момичето дълго време не можа да се опомни. Лицето й пребледня, ръцете й трепереха. Станах, налях вода в чашата и я подадох. Тя я изпи на глътки, зъбите й тракаха в стъклото.

— Успокоихте ли се? Сега трябва да ви кажа още нещо. Идвам при вас служебно и трябва да дадете показания.

— Кой сте вие?

— Служител от криминалния отдел на милицията. Трябва ли да се легитимирам?

Беше съвсем съкрушена, но постепенно се поуспокои. Запита с отпаднал глас:

— Какво ви интересува?

— Всичко. Започнете от самото начало и не скривайте нищо, дори най-малките подробности ме интересуват. Не забравяйте, че носите отговорност за всичко, което казвате! Сега говорете, а утре ще се явите да дадете и писмени показания.

— С Юси се запознах най-напред аз — започна момичето с треперещ глас. — Обикалях един ден в Кореком и той ме заговори. Българският му бе сносен, каза, че е студент и аспирант в България. Учил медицина и сега специализирал ортопедия и травматология. Беше много мил, запита ме какво ми трябва и въпреки че аз се противих, купи ми една много хубава рокля и подходящи за нея имитации бижута. Аз го уверявах, че ще му платя в български пари, но той решително отказа. Каза, че за него е радост да зарадва едно българско момиче. После отидохме в „Балкан“. Така започна приятелството ми с Юсеин.

— Държа да се уточните с думата „приятелство“! Имали ли сте интимни връзки с въпросния чужденец?

— И да, и не. Целунал ме е няколко пъти, но нищо сериозно не е имало. Тогава дойде Виолета. Тя често прескача до София и винаги ми гостува. Разказах й за Юсеин и тя каза, че иска да го види. Последва нещо като „любов от пръв поглед“.

— Къде стана тази съдбоносна среща?

— Тук, в тази къща. Виолета танцуваше и пееше по пеньоар, разказваше ми нещо весело, когато на вратата се почука. Не очаквах Юсеин по това време. Помислих, че е хазайката и казах „да“. Тогава той влезе. Носеше огромен букет. Раздели го на две и поднесе половината на мен, половината на Виолета. Беше много галантен и мил, но скоро цялото му внимание се пренесе към приятелката ми.

— Вие не ревнувахте ли?

— Не, казах ви, нямах нищо общо с Юси.

— Продължавайте!

— Така започна връзката между Виолета и Юси. Той просто я преследваше. С неговия фиат ритмо обиколиха България. Виолета ми довери, че Юси иска ръката й, но майка й не била съгласна да замине с него. Бил много богат, казал й, че баща му е някакъв благородник в Пакистан, шах или не зная какво. Обещавал й да обиколят света.

— Защо женитбата не стана? Може би майката…

— Не, настъпи някакъв разрив. Виолета не ми каза нищо, но аз разбрах. Юси вече не я търсеше при мен, когато дойдеше в София, не носеше повече и подаръци.

— Какво й подаряваше?

— Дребни неща, но купени с долари. На мен носеше цветя, знаеше, че съм луда по тях. — Замисли се и продължи: — Предчувствувах, че Юси има друга връзка и така излезе.

— Как разбрахте?

— Срещнах го с нея, позаинтересувах се и научих коя е. Млада лекарка, д-р Дора Герова. Разведена, с едно дете. Не казах на Виолета, но когато тя дойде, за породен път между тях избухнала сцена. Виолета много плака, тогава й разказах за лекарката и тя замина за Несебър, където работеше. Когато научих за женитбата, изпратих телеграмата. Това е всичко.

— Да-а-а! — проточих отговора си аз, страшно разочарован от баналната история, която чух. — Жалко за момичето!

В това време на вратата се почука и влезе хазайката.

— Господинът е още тук? Поприказвахте ли си? Аз през това време полях цветята. Обичате ли цветя? — обърна се тя внезапно към мене. — Нинчето много ги обича, но тук, в нейната стая, нещо не виреят.

— Обожавам ги — усмихнах се аз. Не исках да разочаровам старата жена, още повече че й бях длъжник за прекрасното кафе.

— Личи си, веднага разбрах, че сте фин човек, не сте като другите. Искате ли да ви покажа цветята си?

— С удоволствие.

Беше добър повод да прекратя тягостния разговор с момичето и да не събудя подозрението на хазайката относно моята особа. Станах и я последвах на закритата тераса, където видях истинска оранжерия.

— Това са магнолии, а това — прекрасни кремове, но моя гордост са кактусите.

Старата жена се увлече в обяснения за нейните питомци в саксии. Не я слушах, само кимах в знак на съгласие.

— Вижте този кактус, господине! Такъв рядко се среща, тази година ще цъфти. Този чужденецът Юсеин го подари на Нинчето, но при нея щеше да загине. Взех го тук и вижте какъв стана! Мисля, че тук му е по-добре, отколкото в родината му.

Признавам, че от цветя нищо не разбирам, особено от кактуси, но саксията на месестото бодливо растение ми направи впечатление. Истинска мексиканска керамика с индиански мотиви, сякаш взета от някой древен храм на инките. Чудесна декорация на бодливия кактус. Изобщо на тази оранжерия можеше да завиди всеки прецизен градинар.

— Във възторг съм от вашите цветя, но трябва да вървя. Имам задължения.

— Щом трябва — повдигна разочарована рамене старата жена. — Надявам се, че пак ще ни посетите!

— С удоволствие.

Разделих се със старицата, Нина ме изпрати до пътната врата и аз успях да й прошепна утре да се яви в Районното управление и да напише показанията си.

Цялата вечер четох и разсъждавах по материалите на Интерпол. Оказаха се извънредно интересни. Вече и през ум не ми минаваше да подавам оставката си.