Богдан Ланджев
Южният кръст (10)

Глава X

Настаних Дора Герова във вила край морето, близо до Измир. Тук бе истинска ривиера: чудесен въздух, топло слънце и много, много палми. За да не харча излишни пари, настаних се и аз там, защото пътят до града бе по-малко от половин час. Моят телохранител капитан Юлкер бе осигурил градинар и прислужничка, които без съмнение бяха от неговото ведомство. Още на другия ден Дора се почувствува по-добре, дори можеше да се разхожда по терасата и се радва на слънчевите лъчи. Веднага ме позна и нямаше нужда да й казвам кой съм. Вечеряхме на терасата, когато тя ме запита:

— Инспекторе, мога ли да ви говоря на „ти“?

— Разбира се, доктор Герова! Ако това ви доставя удоволствие!

— Ти си единствената връзка с родината и близките ми — каза тя с тъжна усмивка. — Когато си при мен, не се чувствувам толкова сама. Нали ще бъдеш все при мен?

— Не мога да ви обещая, мисля, че не съм си свършил работата. Тези дни трябва да замина за Анкара.

— Вече? Знаеш ли, когато си тук, имам чувство за сигурност. Без теб се страхувам.

— Казах ви, трябва! Колкото по-бързо свърша работата си, толкова по-скоро ще видите майка си и детето.

— Разбирам те, но на мен ми е добре с теб. — Усмихна се тъжно и наведе големите си блестящи очи. — Наричай ме Дора! — Последва малка пауза. — Можеш ли да ми говориш на „ти“?

— Мисля, че ще ми е трудно. Надявам се да свикна.

Слънцето вече се потопи в морето, когато тя запита:

— Да направим ли една малка разходка из парка? Мисля, че ще ми бъде полезна.

Кимнах и след малко вече се разхождахме. Малката й топла ръка хвана моята. Тя се изчерви и тихо запита:

— Нали не ти е неприятно? Толкова слаба се чувствувам, че трябва да се опра на нещо.

— Ще се радвам, ако мога да ви послужа за бастун.

— Винаги ли си толкова циничен? Ако трябва, ще те пусна!

Стиснах ръката й и дълго вървяхме покрай брега на морето, без да си говорим. Палмите леко разклащаха огромните си листа. Спусна се мрак и небето се покри със звезди.

— Трябва да се върнем — казах аз. — Ще се захлади, а вие сте още изнежена.

— Както кажеш, в твоя власт съм. Знаеш ли, понякога ми се струва, че съм героиня от рицарска история. Заграби ме зъл магьосник и ето че се появи ти, странствуващият рицар, който ми върна свободата.

— Навярно сте чели много рицарски романи?

— Да, някога обичах романтичните истории и често мечтаех. Не го споделях с приятелките си, защото се страхувах, че ще ми се смеят. Навярно сега и ти ми се присмиваш?

— Не, но не мога да се видя в ролята на странствуващия Дон Кихот. Нямам неговите възвишени чувства. Един обикновен пазител на закона, у когото няма нищо необикновено.

— Лъжеш се или се опитваш да скромничиш. Ти наистина си Дон Кихот, възправил си се срещу злото. Може би вярваш, че можеш да го премахнеш. Знаеш ли колко много зло има сред хората?

— Зная.

— Не се съмнявам, че познаваш живота и сигурно не ти е било лесно. Сам ли си?

Въпросът беше толкова неочакван, че почувствувах как се изчервявам. Благодарих на мрака, че прикри слабостта ми и отговорих неопределено:

— Нима в този свят човек може да бъде сам? Заобикалят ни толкова хора…

— Разбирам, ти си самотник. Знаеш ли колко хора се чувствуват сами в този свят?

— Не съм правил статистика — опитах се да се пошегувам, но в устата си усетих горчивина, нещо, което се случва с мен, когато съм смутен.

Повече не говорихме, върнахме се във вилата и тя ми каза своето тихо „лека нощ“. Прибрах се в стаята си и дълго не можах да заспя. Против волята си виждах в тъмнината големите питащи очи на Дора.

Следващия ден си ангажирах по телефона място в самолета за Анкара. На закуската бях в лошо настроение. Опитах се да водя весел разговор, но не ми провървя. Не излизаше нищо и моите шеги съвсем не бяха смешни. Тогава реших да й съобщя за смъртта на Юси.

— Знаете ли, Дора, трябва да ви съобщя нещо неприятно.

— Едва ли ще ми направи впечатление. Не намираш ли, че този свят е безкрайно тъжен?

— Може би — събрах смелост и казах: — Вашият съпруг е мъртъв!

— Кой съпруг?

— Юсеин. Нали ви е съпруг?

— За съжаление — беше. Знаете ли какъв изверг бе този Юсеин?

— Зная, той е вулгарен престъпник, но вие все пак сте го обичали!

— Сигурно — каза бавно тя. — Но това беше толкова отдавна… Нещо друго имаш ли да ми кажеш?

— Да, днес заминавам за Анкара.

Изненадах се от въздействието, което оказаха последните ми думи. Тя пребледня, очите й се наляха със сълзи.

— Това вече наистина е неприятно. Знаех, че ще стане, но толкова скоро…

— Трябва, Дора!

— Зная, рицарю! Дон Кихот ще гони вятърните мелници.

— Може и така да се каже! — опитах се да се усмихна и сам останах изненадан от обзелата ме тъга. — Аз ще се върна, Дора!

— Пази се и знай, че те чакам!

Неочаквано стана и се наведе над лицето ми. Почувствувах замайващия й дъх и топлата бърза целувка съвсем ме смути. Жената бързо се отдалечи от терасата. На вратата спря и се обърна:

— Запомни, чакам те, рицарю!

Не я видях повече този ден, затворила се бе в стаята си. Докато летях за Анкара, забравих за „Роза росса“ и цялата банда. Мислите ме пренесоха при Дора Герова и нейните прекрасни очи.

В Анкара се настаних в същия хотел и бях особено щастлив, когато видях приятеля си Мурад. Ваксаджийчето ме забеляза и се усмихна. Очевидно и той беше доволен от нашата нова среща. Кимнах му като на стар познат, оставих багажа си и се отправих към къщата, в която бе отседнал мистър Мелони. Оказа се, че не е в дома си. Имал уредена среща с директора на един от клоновете на своята банка в Анкара. Не ми оставаше нищо друго, освен да се прибера и след вечерята да се озова в леглото.

На другия ден преглеждах сутрешните вестници и едно заглавие привлече вниманието ми. С едри букви бе написано: „Загадъчно убийство край старата крепост“. Нямаше да обърна внимание на произшествието, ако не бе снимката, която показваше по доста натуралистичен начин убития. Лицето ми се стори познато. Вгледах се внимателно. Нямаше съмнение, трупът бе на Леон Майер. В съобщението се казваше, че вчера следобед един от пазачите на анкарската крепост открил в един ров труп на неизвестен мъж. Следваше описание на убития и апел: който го познае, да съобщи на полицията данните за самоличността му.

Прибрах вестника и бързо напуснах хотела. Отбих се при Мурад, който старателно почисти обувките ми, и се запътих към най-близкото полицейско управление. Трябваше да се уверя, че наистина се касае за Леон Майер и приликата със снимката от вестника не е случайна. Поисках от дежурния офицер да видя трупа, но учтиво ми бе отказано. Тогава си послужих с името на капитан Юлкер и съобщих целта на идването си в Турция. Направиха справка, след което жандармерийският поручик стана любезен и ми предложи кола, която да ме заведе в моргата.

Наистина убитият бе Леон Майер. Аутопсията бе вече извършена и поисках да се запозная с резултатите и материалите от следствието. Данните бяха оскъдни. При обиколка на старинната крепост над града един от пазачите забелязал в страничен ров трупа и веднага уведомил властите. На направената снимка се виждаше сгърченото тяло, което вероятно е било хвърлено тук след убийството. Казваше се, че никой не е чул шум от борба или изстрели. Медицинският протокол установяваше, че смъртта е настъпила преди повече от едно денонощие и причината е прободна рана, която достига до сърцето. Нанесена била от остър предмет с тясно острие с два заострени ръба. У убития не били намерени документи и пари, освен билет от самолета Измир-Анкара. Предположението бе, че целта на убийството е грабеж.

Помолих жандармерийския офицер да ме свърже с Измир и разговарях с капитан Юлкер.

Юлкер вече знаеше за смъртта на Леон Майер от вестниците и бюлетина на турската полиция. Съобщи ми и за залавянето на отец Филипо, който дори не направил опит да се скрие.

— Трябва да дойдете, господин криминален инспектор! Ще чуете много интересни неща и ще ви дам възможност сам да разпитате престъпниците. Има неща, които интересуват преди всичко вас. Касае се за вашите сънароднички.

— Ще се видим в най-скоро време, капитан Юлкер! Нуждая се от малко почивка.

След разговора напуснах управлението и се опитах да събера мислите си. Кой и защо бе премахнал Майер? Майсторският удар с кама ми подсказваше, че това е дело на моя стар познат Ван Гроот. Тази нощ почти не спах, размислях, съпоставях фактите, изграждах хипотези. Така ме завари утрото…

На следващия ден направих ново посещение на мистър Франклин Мелони. Този път ми провървя. Милионерът ме прие в своя кабинет и раздруса десницата ми като на стар приятел.

— Много се радвам да ви видя — каза той. — Ще пийнете ли нещо?

— Няма да ви откажа, сър. У нас казват, че само болният се пита, а аз съм в отлично здраве.

Мистър Мелони много се смя на шегата ми и позвъни. Влезе млад мъж с очила.

— Мисля, че при миналото ви посещение не ви представих секретаря си мистър Райнбергер.

Младият човек се поклони церемониално и ми се стори, че лицето му трепна.

— Той беше във вашата страна и въобще често я посещава — продължи мистър Мелони. — Досега е представлявал западногермански фирми, а сега ще служи при мен. Може да сте го срещали някъде.

— Не, не си опомням да сме се срещали с господин Райнбергер!

— Жалко, той е забележителен човек и сигурно щеше да ви направи впечатление. Мистър Райнбергер, моля донесете ни уиски.

Секретарят побърза, да изпълни поръчката и скоро отпивахме големи глътки от кристалните чаши. Американецът се усмихваше самодоволно.

— Какво ви води насам, господине? Сигурно ще ми кажете нещо за „Южния кръст“!

— За съжаление нищо, мистър Мелони, но, надявам се, скоро ще знаем нещо за прословутия диамант. Този път съм в Анкара като турист.

Той смръщи вежди.

— Знаете ли по какво си приличат полицаите и търговците? Те непрекъснато хвалят своята стока и на купувача не остава нищо друго, освен да им повярва. От обещания глава не боли!

— Вие също не сте лишен от чувство за хумор, сър!

— Радвам се да го чуя!

След кратка пауза американецът продължи:

— Не ми се сърдете, но вече изгубих търпение и вяра, че някога камъкът ще бъде върнат. Реших да наема частни детективи, които да се заемат с тази работа.

— Това е ваше право!

Последва кратка пауза и милионерът напълни отново чашите.

— И все пак интересите ви на турист не обясняват всичко. На какво дължа вашето посещение, господине?

— Дойдох, за да ви уведомя, че сте били изложен на голяма опасност, сър.

— Шегувате се, не се е случило нищо необикновено. Ако забележех нещо, щях да уведомя местната полиция.

— Мистър Мелони, посетил ви е известен престъпник и това сигурно не е било случайно. Съветвам ви да бъдете по-внимателен, когато се срещате с непознати лица!

Милионерът се разтревожи, дори стана от мястото си и се заразхожда нервно.

— Моля кажете ми всичко! Не ви разбирам!

— Четете вестници и знаете какво става по света — продължих аз. — Богати хора като вас са прицелна точка на престъпниците. Не изключвате ли възможността да ви похитят срещу откуп?

— Вие се шегувате! Моля уточнете се!

Извадих фотографията на Леон Майер и му я показах.

— Познавате ли този човек?

Той дълго се взира и най-после отговори:

— Срещам се с толкова хора… Чакайте, спомних си! Срещах този човек, но къде?

— Ще ви помогна! — показах му втората фотография, направена от малкия Мурад. — Това е пред дома ви в Анкара. Сега сигурно ще си спомните!

— Но да, разбира се. Той идва тук при мене.

— Какво иска от вас този господин?

— Бизнес. Бил собственик на увеселителни заведения в Истанбул, които срещу малко пари можели да дадат големи печалби. Убеждаваше ме да посетя едно от тях и сам да се уверя колко доходно може да стане това предприятие.

— Предложи ви да станете негов съдружник?

— Нещо такова. Да участвувам със средства в основния капитал и, разбира се, след това и в печалбата. Имаше грандиозни планове.

— Съгласихте ли се?

— Как смятате? — мистър Мелони дори се разгневи. — Аз съм вярващ член на англиканската църква и доходи, придобити по съмнителен начин, не ме интересуват. Всички тези увеселителни заведения миришат на проституция. Не сте ли съгласен?

— Споделям възмущението ви, въпреки мнението на някои, че парите не миришат. И все пак не можете ли да ми разкажете нещо повече за този човек?

— Не го познавам, но имах чувството, че говоря със сутеньор или нещо подобно. Тези хора са ужасни, надушат ли пари. Ето и този, прочел във вестниците, че съм в Турция и решил, че може да спечели нещо. Едва не го изхвърлих.

— Мистър Мелони, съществува подозрение, че този човек е замесен в изчезването на „Южния кръст“!

— Боже мой! — възкликна американецът. — Но защо не ме предупредихте? Щях да уведомя полицията! Та той беше тук!

— Не се безпокойте, той вече е в ръцете на полицията.

— Поздравявам ви! Кога го заловихте?

— За съжаление не го заловихме. Сега той лежи на една от каменните маси на съдебната медицина в Анкара. Този господин — мисля, че се казва Розенберг, е бил убит от неизвестни лица. Сигурно сте чели вчерашните вестници.

— Не разбирам турски, а и от политика не се интересувам — каза с нотка на разочарование мистър Мелони. — Жалко, че полицията закъсня, можеше да се научи много от този човек. Кога е убит?

— Преди няколко дни. Трябва да ви разочаровам, той беше важна нишка към диаманта. Сега трябва да почнем всичко отначало.

— Да не би да е бил във връзка с онази престъпна организация, за която говорехте при предишното си посещение?

— Да, мистър Мелони. „Роза росса“ вече не съществува фактически, добрахме се до някои от членовете й, но главното действуващо лице си остана неизвестно. Ако го открием, ще научим как е изчезнал диамантът и още много интересни неща за престъпната дейност на бандата. Освен с кражби на диаманти, се е занимавала с търговия на бели робини, наркотици и оръжие. В Измир открихме леговището й, вестниците не съобщиха в интерес на следствието, сега ни остава да се доберем само до шефа й и вие ще имате вашия диамант.

— Поздравявам ви! — каза възторжено мистър Мелони. — И все пак този проклет „Южен кръст“ трябва да бъде намерен, колкото и да струва това. Хвърля се петно върху моите банки и върху доброто ми име. Вие разбирате, някой може да каже, че дори аз съм организирал загадъчното изчезване на скъпоценния камък, за да получа обезщетението.

— Да, разбира се, дори могат да ви обвинят, че сте присвоили „Южния кръст“ и нарочно разигравате комедията по неговото търсене. Това понякога се случва във вашите среди, нали, мистър Мелони?

— За съжаление имате право! — поклати загрижен глава милионерът. — Особено моите врагове, а и аз като всеки човек си имам такива. За щастие — не могат да го докажат! Радвам се, че ме разбирате, господин криминален инспектор. Моето положение наистина не е приятно.

— Трябва да се пазите от журналистите! — казах аз. — Те са майстори на такива инсценировки. Знаете колко ваши колеги, притежатели на кораби, потапят нарочно собствените си съдове, за да получат застраховката на „Лойд“.

Мистър Мелони стана съвсем угрижен, очевидно нервите му бяха обтегнати до крайност. Сграбчи ръката ми и каза натъртено:

— Господине, ако знаете колко разчитам на вас! Вие сте умен човек, доказахте го преди малко. Направете всичко да върнете диаманта и аз ще ви бъда вечно задължен! Търсете! Човек като вас не може да не надуши отново следата.

— Мисля, че трябва да ви разочаровам. Направих всичко, което мога, изпълних задачата си и открих сънародничките си, които „Роза росса“ е продала като бели робини. Сега мисля да се върна в родината си.

— А „Южният кръст“?

— Това е работа на Интерпол.

— А ако ви помоля?

— Съжалявам, мистър Мелони! Сигурен съм, че така ще е по-добре.

Станах и се сбогувах. Милионерът ме изпрати чак до пътната врата. Стисна ми ръката.

— И все пак помислете, господин криминален инспектор! Готов съм да ви заплатя…

— Знаете, че парите не ме интересуват особено много. По-важно е чувството, че си сторил справедливо дело. Приличам ли ви на гладиатор?

— Не ви разбирам!

— Някога гладиаторите умирали за славата на господаря си. Преди смъртта си го поздравявали. А този господар надживявал своите гладиатори.

— Познавате добре историята!

— Това ми е хоби. И още нещо ще ви кажа! Господарят оставал винаги недосегаем, защото бил Цезар!

— Сигурно е било така, вярвам ви!

— Довиждане, мистър Мелони!

Оставих слисания милионер и се слях с тълпата. Вече нямах работа в Анкара, затова, след като се разделих с моя малък приятел Мурад, взех самолета за Измир и вместо след пристигането си да се обадя на Пикеринг, отправих се към моя временен дом, където ме очакваше Дора. Тя ме посрещна радостна и стори ми се — дори щастлива.

— Чаках те, рицарю!

Тези три думи така ме стоплиха, че ми се поиска времето да спре неумолимия си ход. За мене, скитника, който дори няма свой дом, те бяха достатъчни, за да разбера какво съм загубил безвъзвратно. Досега ме бяха чакали само майка ми и Семирамида.

— Няма ли да ме целунеш? — запита тя.

Гледах изненадан младата жена, големите й питащи очи, в които сега грееше толкова щастие. Не дочака отговора ми, изтича и се притисна към мен, обви врата ми с топлите си ръце. Чувствувах тръпнещото й тяло, изгаряха ме ласките й. Тогава се запитах имам ли право! Аз, мъжът, почувствувал полъха на есента на живота, и тази разцъфнала, изпълнена с живот жена. Отстраних я нежно и погалих косите й.

— Търсил ли ме е някой?

Тя остана поразена от студенината ми, в очите й бликнаха сълзи. Отвърна съвсем тихо:

— Не зная, запитай иконома. — После се опита да се усмихне. — Ще пиеш ли кафе? Сигурно си уморен, ще ти го направя аз. Мама казваше, че умея да правя кафе.

Кимнах й в знак на съгласие и тя, избърсвайки сълзите си, изтича към кухнята. Седнах на терасата и разбрах, че ми е безкрайно тъжно. Появи се икономът.

— Господинът трябва да се обади на този телефон. — Подаде ми листче с номера и се оттегли.

Знаех, оттатък щях да чуя гласа на Пикеринг или Юлкер и странно, този път не бързах, чувствувах се уморен и ми се искаше да забравя за проклетата „Роза росса“ и злокобния диамант.

Появи се Дора с поднос, на който димяха две чашки. Пиехме мълчаливо, единствено поклащането на листата на палмите нарушаваше тишината.

— Ти сигурно пак ще ме оставиш сама! — каза тя. — Видях преди малко иконома.

— Да, ще трябва да се обадя по телефона.

Станах бързо и отидох в съседната стая. Набрах номера и чух познатия глас на Юлкер:

— Чакахме ви, господин инспекторе. Вие сте във вилата, нали? Ще ви изпратя кола.

Измърморих нещо като съгласие и се върнах на терасата.

— Ще трябва да ви оставя за малко, Дора!

— Зная. Майка ми казваше, че жените са създадени да чакат. Виждал ли си скулптурата на гроба на Димчо Дебелянов?

Кимнах утвърдително и тя се усмихна тъжно. Разбирах я отлично, изгарях от желание да я притисна до гърдите си, но потиснах желанието си и казах със спокоен глас:

— Някога също обичах романтиката, но животът ме научи да бъда реален.

— Сега всички са реалисти и затова може би изчезна много от красотата. Когато обикнах Юсеин, не допусках, че той вижда в мое лице стоката, от която може да получи печалба. Как гледаш ти на мене, Дон Кихоте?

— Като на Дулцинея Тобозка.

— Охо-о! — сви устни тя. — Нима наистина за тебе съм Дулцинея?

В това време се появи икономът.

— Колата ви чака, господине!

Бях му безкрайно благодарен. Бързо се надигнах от стола. Дора се усмихна тъжно.

— Винаги съм ненавиждала третия, който се появява между двамата.

— Довиждане, Дора!

— Припомни си статуята на чакащата жена. Аз ще седна на този стол и няма да мръдна, докато не се върнеш!

Кимнах и побързах да се отдалеча, защото чувствувах, че ако се забавя още малко, колата трябва да си отиде празна.

Юлкер ме посрещна в кабинета си в зданието на жандармерията. Беше много любезен.

— Хареса ли ви Анкара?

— Много. Мистър Пикеринг тук ли е?

— Не, и той изчезна някъде като вас. Странни хора са полицаите! След като изпълнят задачата си, се впускат в живота да наваксат изгубеното. „Роза росса“ е разгромена и туризмът стана привлекателен за вас.

— Може би е така, капитане, но диамантът още е в неизвестност. Срещнах се с мистър Мелони.

— Е, беснее ли още всесилният милионер?

— Поукротил се е, но не пее благодарствени псалми в наша чест.

— Правим, каквото можем! — вдигна рамене Юлкер. — Искате ли да поговорите с отец Филипо?

— С удоволствие.

— Добре, ще ви оставя да си побъбрите, той е особено словоохотлив. На нас разказа много, искам и вие да имате впечатление. — Позвъни и бързо запита: — Според вас кой е убил Леон Майер?

— Някой, който е търсил у него нещо, което го интересува.

— Диаманта?

— И това, но и мълчанието му. Залавянето му беше предстоящо, Майер е знаел много неща и този „някой“ е решил да прекъсне следата, която сигурно води към самия него.

— Интересно. Трябва да намерим на всяка цена убиеца! — каза замислен Юлкер.

— Аз вече се страхувам за него!

— Сигурно сте прав! — кимна капитанът. — Убедих се, че имате голям опит.

— Благодаря ви! — поклоних се церемониално.

В това време въведоха отец Филипо. Вървеше бодро, със самочувствие. Не носеше белезници и на пълното му лице се появи благодушна усмивка. Дори вдигна десница да ни благослови. Нахалството му ме ядоса:

— Излишно, отче! Капитанът е мюсюлманин, а аз атеист. Запазете благословиите си за други.

За миг отецът се смути, но после каза с примирение:

— Заблудените овци ще се върнат в стадото. Наш дълг е да им помогнем!

— Не мога да въздържа радостта си, че ме смятате за овца. Капитан Юлкер ще бъде по-нещастен от мен, защото не разбира италиански. — Посочих му стола. — Да оставим теологическите разговори, имаме по-важна работа!

Капитанът ни остави сами и аз дълго разглеждах розовото пълно лице на монаха. В погледа му имаше толкова наивност, че ми се искаше да чукна дебелата му мутра. Запитах спокойно:

— Надявам се, че съзнавате сериозността на положението си, отец Филипо? Самопризнанието би облекчило съдбата ви.

— Невинен съм пред съвестта си, господине! Помагах само на заблудени девици, отдали се на порока. След това те намираха семейство и почтен живот.

— И вие правехте това, за да получите материални облаги, нали? Учудвам се на вашата безкористност!

— Не може да го докажете. Правех всичко безвъзмездно, както подобава на служител на католическата църква. За делата ми може да ме съди само духовен съд!

— Това ще решат турските власти. Сега разказвайте за богоугодната си дейност!

— Вече казах всичко.

— На мене — не!

— Какво искате да знаете?

— Всичко, от самото начало. И трябва да ви предупредя, че зная доста неща!

— Тогава защо искате да говорите с мене?

— За да сверя каквото зная с вашите показания. — Запалих цигара и твърдо казах: — Искам да ви предупредя, отче, че въпросите ще задавам аз, а вие сте тук да отговаряте!

— Грубост на атеист?

— Не, само откровение? Слушам ви!

Отецът се поизкашля, лицето му почервеня. Явно думите ми го бяха смутили.

— Аз не съм извършил нищо лошо — каза той.

— Това вече чух. Разкажете за девойките, които водехте „на лечение“ в санаториума на д-р Ненчини! Откога започнахте тази си „спасителна мисия“?

— Наистина спасителна! — оживи се отец Филипо. — Намирах тези момичета в публичните домове и вертепите на Изтока и ги спечелвах за светата вяра. Уверявам ви, чудото ставаше, те се превръщаха от блудници в завладени от религиозен екстаз девици. Много труд ми струваше това — да обикалям вертепите, да ги поучавам, да ги карам да се замислят върху живота, който водят. След просветлението на вярата разбираха досегашния си живот и се отказваха от него, ставаха Христови невести. Тогава ги повеждах по светите места и вероятно разбирането на собствената им грешка ги довеждаше до разкаяние. Ставаха тихи и вглъбени в себе си и когато това надминеше допустимото, водех ги на преглед при д-р Ненчини. Какво лошо съм сторил?

— Добре, отговорете ми: интересувахте ли се след това за съдбата на послушниците?

— Да, казваха ми, че след оздравяването им ги изпращали до различни манастири, които те сами си изберат.

— Уверявам ви, че са ви лъгали, но не съм убеден, че не сте знаели какво ще стане с момичетата. Кажете ми, откога се познавате с Леон Майер?

— Не познавам такъв човек.

— Ще опресня паметта ви!

Показах му снимката на покойния Майер пред санаториума и след това неговата собствена фотография.

— Били сте заедно при лекарката, ще го отречете ли?

— О, да, познавам този господин, но не зная, че се казва Майер. Мисля, че името му е Розенберг. Много възпитан и акуратен човек.

— Няма да спорим. Откога го познавате?

— Може би от една-две години. Запознахме се случайно.

— Кой ви запозна?

— Не мога да си спомня, но мисля, че беше д-р Ненчини.

— Добре, отче, ще извикаме лекарката тук и тя навярно ще ви помогне да си спомните някои неща. Мисля, че знаете за арестуването й, когато са прехвърляли вашите Христови невести със сандъци в един кораб, които се казва „Самба“. Той е трябвало да ги откара за Казабланка на пазара за бели робини. След това и вие щяхте да получите поредното си комисионно, но събитията се развиха неблагоприятно за вас. Искам да ви осведомя, че възпитаният Леон Майер, или както го нарекохте Розенберг, е международен мошеник и убиец, картотекиран в Интерпол. Той е един от хората на „Роза росса“. Трябва да ви съобщя, че д-р Ненчини е признала всичко и в показанията й има сериозни обвинения срещу вас и вашата дейност, която е от десетина години… Навярно ще ме попитате коя е тази „Роза росса“?

Отецът се поизпоти, разбра, че нещата не се развиват в негова полза. Можа само да каже:

— Не забравяйте, че съм свещеник!

— Нито за миг, отец Филипо! Вашата мръсна работа няма нищо общо със светостта, с която искате да се окичите. Тя е разобличена от останалите свидетели, доктор Ненчини и капитан Перес. Затова съветвам ви: напишете искрени показания!

— Господине, повтарям ви, мене може да ме съди само духовен съд!

— Отец Филипо, вие сте стар грешник! Къде са мръсните ви пари, които спечелихте с продажбата на човешка плът?

— Господин инспекторе…

— Оставете! — прекъснах го аз. — Цялата мръсотия, в която сте се потопили, мирише. Обещавам ви да приложа цялото си влияние пред турските власти да ви предадат на граждански съд. Сега кажете ми какво знаете за Шефа?

— Нищо — смънка той. — Дори нямам представа дали е мафиоз или някой друг.

— Сигурен ли сте?

— Кълна ви се! Аз съм италианец от Сицилия и зная законите на тамошните организации. Вярвайте ми, това, което казвам, няма нищо общо със закона на мълчанието. Аз наистина не зная нищо за него.

— А за Мамичка?

— И нея не съм виждал. Леон Майер казваше, че я познава. Някаква стара дама…

— Сигурен ли сте, че е жена?

— Мисля, че да. Леон ми е казвал, че него смятат за Мамичка. Него го наричаха Санта Мария, което ще рече божия майка. Затова…

— Знаете ли, че Леон Майер е мъртъв?

— Не! — Удивлението му беше искрено. — Кой го е убил?

— Защо смятате, че е убит? Човек умира и от естествена смърт.

— Предполагам. Последната вечер, когато сте влезли в санаториума, той бе крайно неспокоен. Каза ми, че се е получило предупреждение…

— От Мамичка ли?

— От нея. Каза, че вероятно полицията е по следите ни и трябва поне за известно време да спрем дейността си. Мислеше да замине за Хонконг, където щях да отпътувам и аз.

— Защо се измъкнахте от санаториума?

— Нали ви казах. Леон беше неспокоен, дори д-р Ненчини го укори за страхливостта му. Той повлия и на мене и аз също…

— Се измъкнахте през задния вход, нали?

— Да, така беше.

Виждах, че достопочтеният отец става все по-словоохотлив. Очевидно се стараеше да получи благоразположението ми.

— Господин инспекторе — продължи боязливо той, — ще ви напиша всичко, без да крия нищо, но моля ви, предайте ме на духовен съд. Обещавам ви голяма част от спечеленото да дам в полза на бедните.

— Добре, отче! Дано вашият бог се умилостиви от индулгенцията ви. Не ви ли е казвал Майер за някакъв откраднат диамант?

— Спомена такова нещо. Спомена някакъв арабин, който се опитвал да надхитри всички, но платил за измяната си.

Едва не се издадох, толкова ме развълнуваха последните думи на отеца. Разбира се, на такива като Майер не можеше да се вярва. Може би той е намерил камъка у Юсеин, когото е премахнал, и сега е искал да заблуди друг член на бандата. Тогава диамантът може би беше вече у Ван Гроот, защото не се съмнявах, че убиецът на Юси е Майер. „Южният кръст“ бе огромна притегателна сила за всички от „Роза росса“ и те не се спираха пред нищо, за да го притежават. Помислих си колко различни щяха да бъдат нещата, ако Леон Майер беше жив!

Позвъних и когато полицаят се появи, го помолих да отведе отец Филипо. От него нямаше какво повече да науча. Появи се капитан Юлкер.

— Още ли е така упорит, колега? — запита той. — Създаде ни много неприятности, заплашваше с Ватикана.

— Вече е мек, капитане, и моли да бъде предаден на духовен съд. Накарайте го да напише нови показания и ми ги дайте да ги прочета. Ако е изпуснал нещо, ще го подсетя да го добави.

— Благодаря, инспекторе! И все пак трябва да ви разочаровам. Най-вероятно този престъпник ще бъде предаден на духовен съд на католическата църква. Никой у нас не желае да изостри отношенията си с Ватикана. Политиката си е политика!

— Разбирам ви, капитан Юлкер! Мисля, че ние изпълнихме дълга си. Сега има думата правосъдието. Знаете ли нещо за Лари Пикеринг?

— Разбрах, че замина някъде. Истанбул или Анкара — не зная.

Вече жадувах да се прибера и уморен се отпуснах на задната седалка. Стори ми се, че когато нашата кола тръгна, някаква спортна кола се залепи зад нас. Не й обърнах внимание, защото хиляди туристи отиваха да се полюбуват на красивото крайбрежие. Колата ни задмина едва когато спряхме пред вилата.

Забързах към терасата, където ме чакаше Дора. Намерих я седнала на плетеното кресло, загледана в залеза. Море, пламтящо небе и на този фон се полюшваха кичестите палми. Скоро очарованието на природата изчезна и синкав мрак обви брега.

— Беше красиво, нали? — каза Дора.

— Много. Колко милостива е природата! Поднася ни красота, за да ни направи по-добри, за да забравим калта на живота…

Тя погали ръката ми. Останахме дълго така, докато небето се покри със звезди и луната нарисува в морето своята златна пътека. Вечерята премина все така в мълчание. Отнякъде долиташе тиха музика и признавам, тогава се чувствувах истински щастлив. Искаше ми се времето да спре. Колко продължи това, не зная, но Дора ме върна отново в действителността.

— Лека нощ, Дон Кихот!

Отдалечи се безшумно и не ми оставаше нищо, освен да се прибера в стаята си. Опънах се в леглото и загасих лампата. Вратата на стаята ми бе отворена и гледаше към осветената от луната тераса. Ветрецът поклащаше прозрачното леко перде и всичко бе неземно, призрачно и неописуемо красиво.

Тогава като видение с развети коси се появи чудна женска фигура, пердето се отмести и жената безшумно тръгна към мене. Почувствувах галещите топли ръце и чух тихия нежен шепот:

— Не ме отпращай, рицарю!

Ухаещите коси покриха лицето ми и аз забравих дори прекрасната лятна вечер.