Богдан Ланджев
Южният кръст (3)

Глава III

В барчето на летище София чаках пред чаша бира да кацне самолетът на Британските въздушни линии, с който трябваше да пристигне Лари Пикеринг, един от асовете на Интерпол. Имаше с какво да го изненадам и бях убеден, че някогашната ни съвместна работа го е накарала да свали гарда на британското си високомерие. С такъв стриктен, опитен и честен човек като Лари бе истинско удоволствие да се работи съвместно и ме блазнеше мисълта, че британецът изпитва към мен същите чувства, каквито изпитвах аз към него.

Мислено правех преглед на последните събития. Фактите бяха следните: Юсеин ел Мохамед бе заминал с новата си съпруга д-р Дора Герова на сватбено пътешествие за Истанбул, за предишните му две български съпруги не знаех нищо. Отчитах го като мой пропуск, който трябваше да запълня. Изясняването на съдбата на Яна и Вики щеше да хвърли светлина върху целта на женитбите на пакистанския гражданин. Трябваше по някакъв начин да науча от близките на д-р Герова какво знаят сега за нея и обаждала ли се е от Турция. Юсеин можеше да бъде задържан и срещу него имахме основание да възбудим следствие, като го обвиним в убийството на Виолета Кънева. Не ми бяха още ясни мотивите за това престъпление и не беше логично да се мисли, че я премахна само за да се отърве от нея. Очевидно тя е знаела нещо, което компрометира Юсеин, но е отнесла тайната си в гроба. Николина Паскалева скри нещо от мен и сега не можех да преценя доколко това е съществено. Кой беше приятелят й Паул и каква роля играеше в заплетената история? Особено ме интересуваха Ван Неескенс и Ван Гроот, които търсеше Интерпол. Посещението им при Евгения Покровска не бе случайно, както и пътуването им до Габрово. Очевидно те търсеха връзка с Юсеин и със същата цел бе идването на италианеца. Съобщението за „голямата акция“ имаше навярно също нещо общо с тази тройка чужденци. „Южният кръст“ може би бе някаква парола. Вероятно Пикеринг знаеше нещо повече по въпроса, ако въобще бе запознат с всичко това. На българска територия бе извършено престъпление, а относно двамата холандци ние бяхме безсилни. Бандата, за която съобщаваше Интерпол, не бе извършила нищо престъпно у нас, но длъжни бяхме да подпомогнем международната организация в борбата й срещу взелата вече големи размери престъпност в Европа.

Накратко такива бяха фактите, които премислях. Гласът на информаторката ме върна отново на летището.

„След три минути на втора писта каца самолетът на Британските въздушни линии от Лондон. Повтарям! След три минути…“

Станах, поправих връзката си и се отправих към мястото на посрещачите. Показах служебната си карта и излязох навън. Чаках Лари пред входа на помещението, където се посрещаха официалните гости на страната. Пътьом се огледах в голямото огледало и останах доволен от външността си. Белият костюм лежеше много добре и жълтата връзка на черни точки ми придаваше сдържана елегантност.

Самолетът плавно се докосна до пистата и след като направи полукръг, послушно зае мястото, посочено му от ръководител движението. Подвижната стълба доближи машината и вратата се отвори. Пътниците тръгнаха към малкото автобусче. Отдалеч видях Лари. Носеше светъл панталон и неизменното карирано сако. Когато автобусчето спря, той също ме забеляза и тръгна към мене.

— Особено съм щастлив, че отново ще работим заедно, мистър Колев! — усмихна се той и ми подаде десница.

— Надявам се, че не сте разочарован от това. Дължа ви извинение, че не ви посрещам с букет цветя, мистър Пикеринг!

— Предполагам, че пазите цветята за вашите прекрасни сънароднички — пошегува се британският ми колега.

След малко, седнали в меките кресла пред чаша ароматично кафе, продължихме разговора си.

— Повтарям, особено съм щастлив, че ще работя именно с вас. Интерпол има високо мнение за вашата полиция и в частност за вас, Колев! Не демагогствам, при съвместната акция в Италия ни сторихте неоценима услуга. Високо ценим помощта ви!

— Милиция, мистър! — заядох се аз.

— Да, милиция. Простете, не го казах нарочно!

— Мистър Пикеринг — започнах аз с престорен патос, — искам да подчертая особеното си задоволство, че ви виждам в родината си. Особена чест…

— Престанете, Колев! Достатъчно се правихме на шутове. — Получих силно потупване по рамото, което ме раздруса. — Как сте, приятелю?

Отвърнах му по същия начин и казах:

— Всичко е окей, Лари!

Избухнахме в смях, нещо, което не подхождаше много на солидната ни възраст.

— Предпочитате обяда или първо банята, сър?

— Мисля, че не съм в Лондон, приятелю, и мога да наруша строгия британски протокол, на който ме учиха в колежа. Смятам, няма да си навлека презрението на управата на хотела, ако първо обядваме. Страшно съм гладен и трябва да ви призная, Колев, въздържах се от храна последните дни.

— Грижа за линията или болен стомах?

— Нито едното, нито другото. Изложихте се като първокласно ченге! Просто имам добър спомен от вашата кухня и реших да си хапна хубаво тук, в България.

— Отлично, мистър Пикеринг! Обедът ни очаква.

Служебната волга, която ни чакаше пред сградата на летището, ни отведе в „Ню Отани“, където за Лари имаше запазен апартамент. Очаквах го в ресторанта и той дойде без забавяне. Потриваше длани, обърна на един дъх малкия скоч и каза умолително:

— Гладен съм, Колев!

Мистър Пикеринг потвърди декларацията си и в продължение на половин час унищожи порядъчно количество от апетитните ястия на хотела. Най-после задими лулата си, пусна няколко гъсти кълба и отпи глътка горещо кафе.

— Сега на работа, Колев! Научих една ваша поговорка, която много ми хареса. „Гладна мечка хоро не играе!“ Мисля, че можем да започнем нашето хоро!

Реших, че най-добре е да не избързвам и да не запознавам колегата си със събитията, на които бях свидетел в последните дни. Първо трябваше да науча какво се иска от мене в това сътрудничество с Интерпол, а след това да накарам мистър Пикеринг да вдигне вежди и да каже с престорено безразличие: „Изненадан съм, Колев! Виждам, не сте си губили времето напразно.“

— Работата е много заплетена, приятелю! — започна с равен глас британецът. — Срещу нас действува опитна престъпна банда, бих я нарекъл организация, която има свои закони и умее да действува решително. Доколкото зная, корените й проникват дълбоко в нашето общество, затова борбата ще бъде трудна.

— Във вашето общество, мистър Пикеринг — поправих го аз.

— Да, прав сте, но бацилът е заразен и прониква навсякъде, където има хора. Никое общество не е застраховано срещу престъпността. Лошото е заложено във всяко човешко същество, Колев. Не зная дали ще можем някога да го изкореним.

— Вие сте философ, Лари? Струва ми се, недооценявате средата. Вашият сънародник Бернард Шоу в „Пигмалион“…

— Да не спорим, Колев! — прекъсна ме той. — Изгубил съм вяра в човешкото общество. Изглежда, алчността, ненавистта и безумието са по-силни от нас. Искам да ти разкажа една история, която е повод за нашата среща тук.

— Целият съм превърнат в слух, мистър Пикеринг!

— Навярно не сте чували нищо за „Южния кръст“?

— Доколкото се простират познанията ми по астрономия, мисля, че се касае за съзвездие.

Спомних си, че за първи път чух за този прословут южен кръст при Евгения Покровска, но не го казах на Лари. Исках да запазя в тайна моя „двоен агент“, в какъвто се бе превърнала поне на думи гледачката. Събеседникът ми продължи:

— Още преди Бурската война в Трансваал живял някакъв преселник от Фландрия на име Ян Крюгер. Този бур имал деспотичен характер и бил истински звяр за местните черни. Всякаква законност била потъпкана в неговите имения, човешкият живот нямал никаква цена. Този Крюгер се занимавал с всякакви мръсни сделки. Правел хайки и ловял черните. Възрастните убивал, а младите жени и мъже продавал като роби. Някои от пленените докарвал да работят в плантациите му и те оставали там, докато, изтощени от глад и болести, умирали в нищета или били убивани от жестокия господар. За жестокостта на този човек се разправяли невероятни истории, като че единствената цел в живота му била да превърне кръвта и сълзите в пари. Истинското нещастие за бедните роби дошло, когато Ян Крюгер открил в земите си залежи на диаманти. Никой не знае колко чернокожи са оставили костите си в мината на алчния бур, докато един ден той наистина се задавил от алчността си. Намерен бил диамант с необикновени размери, който в необработен вид подсказал, че ще бъде едни от най-ценните скъпоценни камъни на нашето време. От този момент Крюгер станал друг. Вече не ходел в плантациите си, не посещавал диамантената мина. Затворил се в къщата си, не приемал никого, в лицето на всяко живо същество виждал грабител и убиец. Разхождал се по цял ден въоръжен из пустите стаи и застрелвал всеки, който дръзвал да доближи къщата му. Единствено някаква стара негърка имала право в определено време да доближи жилището и остави продукти на подивелия си господар. Крюгер не се отделял от диаманта, носел го в кожена торбичка, окачена на врата му, и злокобният камък станал единствената страст за нещастника, на чиято съвест лежали толкова престъпления, че хората го нарекли „проклятието на Трансваал“. Може би на този човек принадлежи заслугата, че кръстил необикновения камък със звездното име „Южният кръст“.

— Разказвате ми история, която прилича на легенда, мистър Пикеринг. Доста такива истории зная за скъпоценности, опръскани с човешка кръв. И все пак е интересно, продължавайте, моля!

— Всички тези истории за човешката алчност са кървави, Колев, но тази е истинска и това е само началото. Крюгер се готвел да остави всичко и да потегли за Европа с „Южния кръст“, но избухнала Бурската война и отпътуването му било осуетено. Аз няма да се спирам на историята на тази кръвопролитна война, която за съжаление говори за алчността на цяла нация — и колкото и да ми е неприятно да призная, това е моята. Някакъв сержант от шотландския на Нейно величество кралица Виктория полк, а именно сержант Мак Крейзи, научил за необикновения камък на Крюгер. Той едва изчакал генерал Кичинер да доведе войната до победоносен край, напуснал частта си и тръгнал към имението на Крюгер. Няма свидетели на това, което се случило там, но един ден стопанинът бил намерен с прострелян череп, а от „Южния кръст“ нямало някаква следа. Изминали повече от три години, докато в Амстердам се появил бившият сержант. Кой и кога е обработил камъка не се знае, но скоро амстердамските бижутери заговорили за необикновената му красота. Всички с нетърпение очаквали появяването му в борсата, когато намерили собственика му с прерязано гърло в един третокласен хотел. „Южният кръст“ никога не се появил в Амстердамската борса за скъпоценности, той просто изчезнал. Това възбудило духовете на вестникарите и лондонските бижутери, които намислили да купят камъка каквато и да е цената му и да обогатят с него съкровищата на британската корона. Подходящ случай бил рожденият ден на кралица Виктория, но тя никога не видяла „Южния кръст“.

Минали години, камъкът бил почти забравен и съществувал само в списъците на най-красивите и известни диаманти, когато мълвата донесла, че тази необикновено красива вещ почива в един от сейфовете на американския милиардер Менехем Майер, когото мнозина подозирали, че е във връзка с „Коза ностра“, американския клон на Сицилианската мафия. Точно преди Първата световна война „Южният кръст“ отново сменил собственика си. Било организирано дръзко нападение, при което загинали трима полицаи и двама от нападателите и камъкът изчезнал. Менехем Майер похарчил много средства, за да си го върне, но допуснал съдбоносна грешка, като дал изявления пред представителите на печата, в които се споменавали имената на известни босове и хора на бизнеса и техните връзки с престъпния свят. Не минало много и милионерът се поминал при загадъчни обстоятелства. Тогава избухнала войната и сензационното престъпление, което някои нарекли „обира на века“, потънало в забрава.

— Логично, Лари! По бойните полета са се леели реки от кръв. Нима някой е можел да мисли за няколкото трупа, оставени по следите на въпросния камък? Собствената кожа е по-скъпа от чуждата скъпоценност, драги!

Този път Лари не ме удостои с отговор. Изпусна още няколко кълба дим и продължи невъзмутимо:

— Как, кога и по какви пътища „Южният кръст“ се е озовал в колекцията на страстния събирач на скъпоценности лорд Сакс, никой не знае. Той отнесе тайната си в гроба, но когато след Втората световна война отворили завещанието му, разбрали, че оставя колекцията си на музея в Тауър, един от най-богатите в света. За съжаление пресата даде широка гласност за постъпката на щедрия дарител и оповести подробно описание на скъпоценностите, като възхвали патриотизма на лорда. Публикувани бяха и множество снимки на това забележително съкровище. Най-сензационната бе на въпросния диамант.

Мистър Пикеринг бръкна във вътрешния си джоб, извади портфейла си и постави пред мен една фотография. Разгледах я внимателно. На тъмен фон лежеше златна верига с необикновено майсторски изработени орнаменти от по-светъл метал, вероятно платина. На края на веригата в нещо като медальон се открояваше прочутият диамант. Дори на фотографията личаха съвсем ясно отблясъците. Подобно на стотици звезди, те сякаш трепкаха на тъмния фон, който наподобяваше черно небе. Не можах да скрия възхищението си.

— Прекрасна фотография, дава пълна представа за красотата на този поразителен камък. Касетката и веригата са също необикновено красиви. Кой ги е работил?

— Никой не знае, Колев. Каналите на престъпниците са неизвестни и тайната се пази ревниво. Полицията е безсилна да проникне до някаква следа. Казах ви, дори не знаем как камъкът е достигнал сейфа на лорд Сакс.

— Прекрасно! Моля ви, продължете историята!

— И както вече знаете, камъкът се появи с цялото си великолепие в многоцветни илюстровани списания. Разказваше се необикновената му история, като любителите на сензация не пропускаха да наблегнат на кървавите събития, да обгърнат диаманта с тайнственост и да съобщят съвсем точно всичко около неговата настояще съдба. Светът научи за делата, които водеха наследниците на лорда, оскърбени, че им се отнема лъвският дял от богатствата на починалия им роднина. Печатът съобщи кога блиндирана полицейска кола със засилена охрана ще пренесе съкровището от замъка Сакс до известна лондонска банка. Не пропуснаха да упоменат пътя, по който ще мине полицейската кола, точното време и числеността на охраната. За щастие всичко мина благополучно и колекцията на лорд Сакс се озова в сейфовете на банката, докато безкрайните съдебни дела решат кой е нейният сегашен собственик. Историята се позабрави, слезе от страниците на печата и ето че избухна нова сензация. Диамантът беше откраднат.

— Как стана това?

— Сигурно очаквате традиционната история със стрелба на автоматично оръжие, маскирани бандити и много кръв — усмихна се Лари. — Страхувам се, че ще ви разочаровам. Докато комисията по експонирането на съкровището на лорда вършела своята работа и със специално разрешение на управата на банката посетила няколко пъти подземието, където се съхранявали нейните ценности, „Южният кръст“ изчезнал.

— Не ви разбирам. Как така изчезнал?

— Така, просто изчезнал, въпреки че към комисията били прикрепени човек от Скотланд Ярд и експертът на банката по скъпоценности и ценни книжа Малкълм О’Брайт.

— Съвсем ясно е, че крадецът е доверен човек на банката, който има свободен достъп до хранилищата й — възкликнах глупаво аз.

— Това е ясно и на всеки хлапак, читател на криминални романи, Колев! — усмихна се снизходително Пикеринг и трябва да призная, това ме засегна.

Ругаех мислено собствената си особа за глупавата забележка, която се изпуснах да направя, но събеседникът ми продължи:

— Оказа се, че похитителят е въпросният мистър О’Брайт, но цяло нещастие бе, че мина доста време, докато се разбере за изчезването на диаманта. Обирът бил извършен извънредно просто. Експертът, който последен заключвал сейфа, прибрал скъпоценния камък в джоба си и спокойно излязъл от банката заедно с останалите нищо неподозиращи членове на комисията. Проверка, съгласно предписанията на управата, е имало, но тя, разбира се, била повече формална, отколкото истинска. Особено това се отнасяло до мистър Малкълм О’Брайт, уважаван и ценен служител на банката, с повече от двадесет и пет години служба в това ведомство. Напускайки сградата, експертът се отправил спокойно към дома си, взел една чанта с най-необходимите му вещи и без да предизвиква някакво съмнение, се качил на последния кораб от Дувър и се озовал във Франция. Цели три дни на никого не направило впечатление тайнственото изчезване на мистър О’Брайт. Хазайката му била свикнала с честите краткотрайни пътувания на наемателя си, а безукорната репутация на банковия служител, когото всички познавали като сериозен и крайно честен човек, не дала никакви основания за тревога в ръководството на банката. Едва на третия ден след изчезването на „Южния кръст“, когато комисията отново влязла в подземията да върши своята работа, този път без мистър О’Брайт, открили липсата на диаманта. Вдигнала се обичайната тревога, Скотланд Ярд веднага се явил на мястото на произшествието, но, разбира се, всичко било напразно. Дори пропуснали да уведомят своевременно полициите на съседните държави за изчезването на мистър О’Брайт, защото все още никой не се съмнявал в неговата почтеност. Едва когато експертът не се появил повече от десет дни, поведението му се сторило подозрително на полицията и била вдигната тревога. Никак не било трудно за похитителя да се скрие в милионния Париж под друго име и да остане незабелязан за френските власти. В Лондон въпросът достигна до правителството, а управителният съвет на банката се събра по спешност. Дори бе повикан един от акционерите, американският милионер Франклин Жозеф Мелони. Мистър Мелони бе особено възбуден от инцидента, ругаеше не съвсем изискано и именно той предложи с работата да се заеме Интерпол. Между другото попаднахме в следите на Малкълм О’Брайт.

— Все още не мога да разбера защо потърсихте нашето сътрудничество, Пикеринг?

— Ще стигнем и дотам, скъпи приятелю. Бъдете търпелив! — усмихна се Лари. — Вероятно съвестта е заговорила у О’Брайт, който наистина дотогава водел скромен и много порядъчен живот на голям специалист, чиито познания са били използувани най-рационално. Срещу това е получавал трохи от трапезата на банковите магнати. Очевидно мистър О’Брайт е получил от някого съблазнително предложение, което щяло да сложи край на безметежното му, но трудно съществуване. Пред него се откривал непознат свят на удоволствията и излишеството, а може би и на финансовото могъщество и това е съблазнило експерта. След дълги колебания най-после направил решителната крачка и взел диаманта. Заминал за Париж и там очаквал по-нататъшните нареждания на господарите си, както и обещаните значителна сума и паспорт на чуждо име като награда за престъплението. Впрочем инструкции той е получил още в Лондон от двама холандци.

— Ван Неескенс и Ван Гроот? — запитах аз.

— Да, не мисля, че е трудно да се досетите, след като сте се запознали с материалите, които ви изпратих. А сега пригответе се да чуете още една изненада. Мистър Малкълм О’Брайт е трябвало да предаде диаманта на Юсеин Мохамед, който се подвизава от доста време във вашата страна.

— Хюсеин Халеб ел Мохамед — го поправих аз. — И все пак, как се добрахте до всичко това?

Мистър Пикеринг не бързаше да ми отговори. Бавно натъпка отново лулата си, запали я и едва след като тютюнът хубаво се разпали, каза тихо:

— За съжаление не се добрахме сами до нищо. Един ден френската полиция откри тялото на Малкълм О’Брайт и оставеното от него писмо и ни уведоми. Нещастникът се бе обесил в мизерната си квартира и бе оставил писмо.

— Не смятате ли, че някой му е помогнал в това начинание, Лари?

— Не, Колев. Всякакви съмнения за насилствена смърт отпадат. Бях на огледа и уверявам ви, той сам бе сложил край на живота си. Златните врати на сладкия живот внезапно се затворили пред него и не му оставало нищо друго, освен да си надене примката. От писмото се разбра за двамата холандци и за въпросния Юсеин Мохамед. Покойникът бе написал всичко, което знае. За съжаление не бе много, но не беше и съвсем нищо. Най-трогателното бе извинението на бившия експерт до неговите шефове и молбата му да не го помнят с лошо. Молеше ги да му простят за неприятностите и загубите, които причинява на предприятието, и даваше указание как да бъдат използвани след смъртта му скромните спестявания, които оставя.

Пикеринг се усмихна саркастично:

— Трябва да ви зарадвам и с това, че банковото ръководство, след като се взеха предвид големите заслуги на покойника към предприятието, му устрои на собствени разноски скромно погребение и дори беше произнесено сдържано слово, в което се изтъкнаха заслугите и приносът на покойника към банковия свят, неговата всеотдайност и безкористна дългогодишна служба и т.н. Така че мистър О’Брайт може да бъде доволен, че след смъртта си получи едно напълно прилично погребение.

— Искате да ме проагитирате да повярвам в милостта на капиталистическото общество ли, мистър Пикеринг? Страхувам се, че ще ви разочаровам, няма да пролея нито една сълза!

— Въпрос на здрави нерви, Колев, и на лични убеждения. Уверявам ви, че много хора бършеха очите си, слушайки прочувственото слово. Няма ли да ме попитате какво пишеше в писмото на достопочтения мистър О’Брайт?

— Мисля, че познавате моето търпение и такт, мистър Пикеринг!

— Много добре! — Едва забележима усмивка пробягна по лицето на британеца. — Мистър О’Брайт описваше в началото душевната борба, която се е разразила в душата му, дори напомняше онзи пасаж от Библията, където дяволът се опитал да изкуши Христос. Изглежда богатството, което го очаквало, и перспективата за охолен живот са надделели над християнското му смирение и той се поддал на изкушението, което му предложили Ван Неескенс и Ван Гроот. Планът бил прост, но извънредно ефикасен, нещо, което се потвърди и от бъдещите събития. Както ви казах, за ползващия се с пълно доверие чиновник не било никак трудно да се добере до „Южния кръст“. След като заминал за Париж, се настанил в указаната му от двамата холандци мизерна квартира в квартал, където полицията нямала особено голям достъп. Там трябвало да чака човек с името Юсеин Мохамед, който да му предаде скромната сума от 150 000 фунта стерлинги и паспорт, с който да замине за Неапол, а оттам с кораб за Истанбул. Двамата холандци пък чакали въпросния Юсеин в Рим, където щял да им предаде диаманта. О’Брайт изчезнал от сцената и не можел да знае нищо за по-нататъшната съдба на скъпоценния камък. Нещо друго! И холандците, и пакистанският гражданин са само дребни пионки в играта. Друг дърпа конците и мисля, че вече знаем кой стои зад цялата тази история.

Пикеринг очакваше да му задам въпрос, но обезкуражен от моето ледено мълчание, продължи:

— В стаята на покойника не открихме и следа от злополучния диамант, нито някаква значителна сума, ако не се броят мизерните 25 франка в джоба на сакото му. Очевидно нещастникът е бил изигран от ловките и брутални престъпници и разбирайки безизходното си положение, прибягнал към логическия завършек на авантюрата си. Интересно е дали Юсеин е носел парите, кому ги е предал и каква е съдбата на „Южния кръст“. Може би ги е дал на организаторите на престъплението, но не изключвам възможността да се намират още у въпросния Юсеин. Допускам, че в случая имаме двойно престъпление, при което грабители са ограбени от своя сътрудник.

— Интересно предположение — прекъснах го аз. — Прощавайте, мистър Пикеринг, но на каква сума е оценен самият диамант?

— Огромна, драги ми Колев! Милиони фунта стерлинги, а като се има предвид неговата изключителна рядкост… — Тук Лари прекъсна мисълта си и се замисли: — Обещаната на О’Брайт сума също е била у Юсеин. В това не се съмнявам, у престъпниците съществува една необяснима почтеност при сделките им и това ме кара да мисля, че пакистанецът е присвоил наградата, определена за О’Брайт, рискувайки да предизвика гнева на боговете от престъпния свят. Те никога няма да му простят тази постъпка. И все пак вие не питате, кой стои зад всичко.

— Чакам ви сам да ми кажете.

— Много сте дискретен и аз дълбоко ценя това ви качество! — пошегува се събеседникът ми. — Престъпниците са допуснали една голяма грешка! В писмото, което остави покойният О’Брайт, е написана паролата, която трябвало да му каже пакистанецът: „Роза росса!“

— Червена роза! Това не ми говори нищо.

— На вас не, но това е името на един от клановете на „Коза ностра“. Един от най-опасните и безскрупулни кланове на тази организация. Недоказани твърдения говорят, че един от притежателите на „Южния кръст“, Менехем Майер, е имал връзки с тези хора. Трябва да чуете още нещо! „Роза росса“ има многостранна дейност и една от първите и специалности е търговията е бели робини. На това вероятно дължи и поетичното си име. В тази си дейност организацията разпростира пипалата си из Европа и Азия, следите се губят някъде в арабските емирства и Африка, където има голямо търсене на подобен вид стока и заплащането е фантастично.

— Удивлявате ме, мистър Пикеринг! Трябва да призная, че това, което чух, надминава и най-смелите ми очаквания. Сега пригответе се и вие да чуете нещо от мен!

Разказах му всичко за престъпната дейност на Юсеин, за присъствието на двамата холандци в нашата страна, но умишлено скрих наличието на Евгения Покровска, тайното ми оръжие в започващата борба с престъпната „Роза росса“. Лари Пикеринг ме изслуша с голямо внимание и това очевидно му направи впечатление. Когато завърших, каза:

— Типични за тях действия, но най-важното е да се доберем до центъра на организацията, ако искаме окончателно да я разгромим. Това не е нито лесно, нито безопасно. Никой не знае могъщите й покровители — усмихна се и изтърси пепелта от лулата си. — Мога да ви зарадвам и с нещо съществено! Мистър Франклин Жозеф Мелони е обещал значителна парична награда на онези, които върнат „Южния кръст“ в неговата банка. За него и неговите съдружници това е въпрос на престиж пред британското правителство!

— Страхувам се, че е твърде рано да говорим за наградата на мистър Мелони, Пикеринг! Моят народ има поговорка: „Рибата още в морето, а те приготвили тигана!“

Лари се разсмя искрено на шегата, после стана енергично.

— Колкото и да е приятен разговорът ни, Колев, мисля, че е време да ме представиш на началника си. За съжаление аз съм тук служебно и…

След минута намусеният и изнервен от чакане шофьор на служебната волга ни понесе по софийския асфалт към министерството, където генерал Воденски сигурно бе изгубил всякакво търпение.

Възхитих се от спокойствието му, въпреки че гневните погледи, които ми хвърляше, недвусмислено говореха в полза на факта, че в най-скоро време ще получа „строго мъмрене насаме“. Добре изстуденото шотландско уиски скоро поправи всичко и Пикеринг трябваше отново да разказва занимателната си история за „Южния кръст“ и да поблагодари официално на българските власти от името на своята организация за сътрудничеството и от свое име за оказаното гостоприемство. Една дълга и скучна процедура, която най-после свърши. По-нататък разговорът протече делово и се реши Лари да отпътува на другия ден с влака за Истанбул, а аз да остана в България, докато някои неща се изяснят. Трябваше да се вземе и официалното съгласие на турските власти за моята бъдеща работа в страната им.

Мислех си колко по-леко е на престъпниците да минават от страна в страна, докато ние, служителите на реда и правосъдието, бяхме значително по-ограничени в нашата дейност. Куп формалности, от които не се печелеше нищо!

Най-после разговорът свърши. Мистър Пикеринг пожела да се оттегли в хотела си, тъй като се чувствувал уморен, и аз, след като го изпратих до колата, се смесих с шумната улична тълпа.

В настъпилия сумрак вече святкаха луминесцентните лампи и следвайки пътя си без компас, се озовах пред осветените витрини на ЦУМ. Нямам особено влечение към магазините, но наблизо се намираше квартирата на мадмоазел Покровска и споменът за прекрасното и кафе ме отведе пред тежката дъбова врата. Последва познатото тайнствено отваряне, после предпазната верига падна и гледачката ме посрещна прекалено любезно.

— А-а-а! Другарю, вие? Каква изненада! Аз точно се канех да ви потърся…

Не зная доколко зарадвах госпожицата с посещението си, но също като нея демонстрирах пресилена любезност. Вече пиех неизбежното кафе, когато домакинята тихо ми прошепна:

— Вчера бе голям ден! Посети ме Нина с Паул и се получи телеграма от Париж, която предадох на германеца.

— Помните ли съдържанието й?

— Разбира се, другарю Колев! — смигна ми съучастнически жената. — Нали се разбрахме? Мисля, че между нас всичко е окей.

— Щастлив съм да го чуя, госпожице Покровска!

— В телеграмата пишеше — гласът й премина в шепот: — „Татко е много разгневен от вашето шляйкане. Не се бавете много!“

— А подписът?

— „Мамичка“. Да, така пишеше — Мамичка!

Написах в бележника си текста на телеграмата и запитах:

— Сега нещо за Нина и Паул. Как разбрахте, че именно Паул трябва да получи съобщението от майка си?

— Господин Паул още при едно от предишните си посещения ме помоли да се съглася да получавам неговата кореспонденция, защото той непрекъснато пътувал и не знаел какво става със семейството му. Беше много мил и аз се съгласих.

— И не сте сбъркали. Знаете ли пълното име на господин Паул?

— Райнбергер. Зная, че е от западногермански произход. Казва, че работи като представител на „Сименс“ и „Химикиндустри“. Работи на Балканите и в Близкия изток, но понякога посещава и страните от Африканския север.

— Опишете, моля, господин Паул!

— Възраст между 35 и 40. Висок, елегантен, много интелигентен. Говори няколко езика, между които руски и сръбски, дори се опитва да разговаря и на български. Трябва да ви кажа, че това му се удава нелошо. Тъмнорус, средно подстриган, коса — сресана на път, очи сини, носи рогови очила с матови стъкла, вероятно е малко късоглед. Не се разделя с черно малко куфарче-чанта. На четвъртия пръст на дясната му ръка има два чудесни златни пръстена…

— Страшно сте наблюдателна, госпожице Покровска! — прекъснах я аз, защото вероятно след малко щях да чуя и номера на обувките на господин Паул. — Не го разбирайте като комплимент, но започвам да съжалявам, че нашата служба е могла да има във ваше лице един извънредно талантлив служител.

Думите ми явно поласкаха гледачката. Лицето й пламна и тя отговори:

— Старая се, другарю Колев! Зная, че ми се подигравате, разбирам и колко ниско съм пропаднала, но се старая поне сега, в края на жизнения си път, да направя нещо полезно.

— Не се сърдете, госпожице Покровска, не исках да ви засегна! — Вече съжалявах за хапливия си език.

— Не ви се сърдя, вие сте прав! Тогава, когато си отидохте, дълго мислих върху безсмисленото си съществуване. Зная какво ме очаква! Затвор или старчески дом, но това е справедливо. Докато съм ви необходима, ще остана сред тези вехтории, след това ще се махна, ако, разбира се, не ме подведете под отговорност.

Трябваше да разсея тъжните й мисли.

— Не бива да се поддаваме на тъгата, госпожице Покровска! Трябва да запазим вярата си в истината и доброто. Иска ми се да вярвам, че справедливостта е залегнала в човешкото начало.

— Благодаря ви! — опита се да се усмихне тя. — Вие наистина сте добър човек и във вас вярвам.

— Ще се радвам, ако е така — опитах се да отклоня разговора в друга насока. — Кажете ми, моля, как се държи този Паул с Нина?

— Много е внимателен и учтив. Мисля, че у него няма нищо от арогантното и дръзко поведение на Юси и другите.

— Благодаря би! — Станах и й подадох ръка. — Моля ви, продължете работата си! Не бива да допускаме други трагедии като тази на Виолета!

Тя само ми кимна, дори не се опита да се усмихне.

Потънах в неоновата лятна вечер, забързах към службата и въпреки късния час, направих справката за всички столични хотели. Оказа се, че в парк хотел „Москва“ е отседнал западногерманският гражданин Паул Райнбергер, по професия търговски пътник, представител на фирми, неженен, с безукорно поведение, който наистина често пътува.

Тръгнах без посока по вече опустелите улици. В съзнанието ми изплува Виолета Кънева — изпърво като прекрасна, изпълнена с живот съпруга на господаря на моретата Нептун, после мъртва и безжизнена. Озовах се пред осветения корпус на институт „Пирогов“. Сирена на линейка раздра спокойната тишина, хора в бяло, тревожни и загрижени, я посрещнаха. Носилка с проснато на нея човешко тяло, обичайната суетня и всички се загубиха в светлината на дългия коридор. Линейката си отиде и отново всичко потъна в тишина. Измамна тишина, защото сега там някъде, може би в операционните зали, започваше истинска битка за живот. Тогава разбрах, че аз също съм длъжен да водя битка в името на онова възвишено и добро, което е заложено във всяко човешко същество. Обързих крачките си и се насочих към близката улица „Макаренко“.

Всичко бе потънало в тъмнина, само тук-там някой прозорец все още светеше. Светеше и стаята на Николина Паскалева. Опитах внимателно бравата на пътната врата и тя се отвори с леко скърцане. Промъкнах се с тихи стъпки по пътечката и доближих осветения прозорец. Съзнавах, че не постъпвам както подобава на почтен криминален инспектор, но вече бях решил, че трябва да говоря с момичето. Надигнах се на пръсти и надникнах в осветената стая. Оттам се носеше тиха музика, а на канапето, излегнала се по нощница, Нина допушваше цигарата си. Смутен повече, отколкото се полага при такива случаи, се отдръпнах и тихо почуках на стъклото. Не чаках дълго, светлината угасна и прозорецът се отвори. Очерта се фигурата на момичето.

— Ти ли си, Паул!?

— Не, мисля, че и в тъмното ще ме познаете.

— Какво искате, другарю? — долових тревожна нотка в гласа й.

— Простете за късния час, но много ми се иска да поговорим. Може и да ми откажете, времето наистина не е най-подходящо за служебни разговори.

— Чуден сте! — отвърна тя с нескрито раздразнение. — Възрастен човек, уж сериозен, а чукате посред нощ по прозорците на момичетата.

— Нямам перверзни наклонности. Казах ви, може и да откажете, но утре трябва да се явите при мен служебно!

Изглежда, решителността ми я смути, защото стана значително по-любезна.

— Щом трябва! Почакайте да ви отворя!

— Мисля, че по-добре ще бъде да поговорим на луна. Не е съвсем удачно да посещавам квартири на млади жени по това време. Ще ви излезе лошо име в квартала.

— Признателна съм ви, че се грижите за името ми — отвърна предизвикателно тя. — Почакайте да се облека!

Прозорецът се затвори и вътре светна. Напуснах ухаещия на разцъфнали цветя двор и излязох пред пътната врата. Не мина и времето за една цигара, когато чух приглушените й стъпки.

— Ето ме, на ваше разположение съм — каза дръзко тя.

— Ще запалите ли? — подадох й пакет цигари.

— Много сте любезен. — Запали цигарата и пое няколко пъти. — Не съм вярвала, че има романтични полицаи, които провеждат разговори на луна.

— Изглежда, съм един от тях. Тук ли ще останем или ще се поразходим?

— Предпочитам да не стоя тук на показ.

— Този път мислим еднакво.

Тръгнахме бавно по пустата улица. Запитах я:

— Сигурна ли сте, че не сте скрили нещо от мен при първата ни среща?

— Вечното недоверие, казах ви, каквото зная.

Отново продължително мълчание.

— Тогава не споменахте нищо за Паул Райнбергер.

— Трябваше ли? Не виждам какво общо има той с вашата криминална история.

— Фактите ще преценявам аз! Вашата задача е да ми ги предоставите.

— Така ли? Питайте тогава!

Продължителна въздишка, с която трябваше да ми покаже колко много скучае, се отрони от гърдите й.

— Ще ви помоля за още една цигара!

— Моля, заповядайте! Сега на въпроса! Разкажете ми всичко отначало, като не скривате нищо. Ако ви е по-удобно, ще ви задавам въпроси.

— Както желаете — отвърна отегчено момичето.

— Нещо за запознанството ви с Виолета Кънева и Юсеин Мохамед.

— С Виолета се познаваме от няколко години, още като ученички. Ходихме на екскурзия в Габрово и там спах в дома й. Мисля, вече много работи ви казах в предишната ни среща. Не мога да разбера какво искате още да знаете?

— Доколко бяхте приятелки, доверявахте ли си всичко? — продължих да питам настойчиво.

— Бяхме много добри приятелки, но естествено има неща, които човек запазва за себе си.

— Точно за тези съкровени неща трябва да ми разкажете, но за това има време, нощта е наша! Какви бяха стремежите на Виолета?

— Като на всяко младо момиче, израсло без баща и в оскъдица. Тя беше красива, вие знаете това, и никак не я задоволяваше перспективата да преживее живота си в някаква почивна станция. Следва женитба с някакво добро, но бедно момче, деца и слугински задължения. Всеки млад човек иска да живее. Не е ли така?

— И вие ли?

— Защо не, нима това ви учудва?

— Вие също сте красиво момиче, дори много красиво. Както сама казахте, с Юси сте се запознали в Кореком. Навярно често сте ходили там?

— Какво пък, и така да е! — отвърна дръзко тя. — Нали магазините са за това? Да ходим, да разглеждаме стоките, да купуваме.

— И тъй, понеже изложеното в останалите магазини е за простосмъртните, да търсим по всякакъв възможен начин западна валута, за да задоволим особено изискания си вкус на аристократи.

— Преувеличавате! Не съм аристократка, защото съм родена в малък провинциален град, но обичам хубавото.

— И за да се сдобиете с това, което ви трябва, сте готова дори на унижения.

— Невъзможен сте! — Момичето започна да нервничи и вече съвсем безцеремонно ми поиска нова цигара.

— Ще ви дам целия пакет, защото имам друг, неотварян.

— Много сте щедър!

— Не колкото вашия Юсеин.

Ударът попадна на място. Видях разстроеното й лице при светлината на клечката кибрит, с която запали цигарата си. Продължих неумолимо:

— Версията ви за „приятелство без значение“ с Юсеин не е убедителна. Изглежда, че имате особен вкус към чужденци с натъпкани портфейли. Засега засичаме само Юсеин и Паул, но може би те не са единствените. При госпожица Покровска са ходили и други чуждестранни гости. Улица „Сердика“ ви е позната, нали?

Видях как малкото пламъче на цигарата потрепери в ръката й. С дрезгав глас тя каза на пресекулки:

— Какво искате от мен? Знаете всичко и продължавате да ме измъчвате. Много сте жесток…

— Не, не съм, искам само да ви помогна, но и вие трябва да ми помогнете!

— Не виждам с какво. Не съм направила нищо…

— Можехте да бъдете на мястото на Виолета, а и сега не е късно.

— Аз не съм слаба като Виолета! Да сложиш край на живота си е глупост!

— Съгласен съм, но трябва да ви кажа, че Виолета е убита.

Цигарата падна от ръката й, почувствувах, че цяла трепери. С внезапен порив се притисна към гърдите ми и зарида приглушено. Изчаках бурята да премине и когато разбрах, че се е поуспокоила, леко я отстраних от себе си. Сигурно бихме представлявали любопитна двойка за околните, ако имаше минувачи. Аз, застаряващ донжуан, прелъстител на млади момичета, а тя — изоставена и убита от скръб жертва. Благославях нощта и пустотата на улица „Макаренко“.

— Сега сигурно вече ще говорите? — извадих кърпичката си и избърсах мокрото от сълзи лице на момичето.

Последва дълга пауза, нова цигара и най-после тя проговори:

— Запознанството ни с Юсеин не беше толкова невинно, както ви го представих. Той идваше често при мене. Хазайката ми е възрастна жена, има дълбок сън и никак не беше мъчно да го вкарвам в стаята си. Пренощувала съм и при него, в апартамента на някакъв негов приятел. За това той ми заплащаше добре с долари и скъпоценности. Казваше, че много ме обича и иска да се ожени за мен. Говореше, че при социализма аз нищо няма да получа, а там, където той ще ме заведе, ме чака охолство и сладък живот.

— Пътуваше ли Юсеин често?

— Да, знаете, че е пакистански гражданин. Имал роднини в Париж и Рим и често ги посещаваше. Винаги ми носеше подаръци. Тогава се появи Виолета.

— Той се влюби в нея и ви изостави. Така ли?

— Не мога да кажа. У мене се появи съмнение в неговата искреност и му го казах.

— Кое ви накара да мислите така? Казахте, че бил към вас много мил и щедър, обещавал ви много и изведнъж — отлив. Не сте логична!

— Ами това са интимни работи… Почувствувах, че не ме обича…

— Държа да се уточните! Обещавам, няма да ви искам писмени показания!

Гласът й премина в шепот.

— Започна да се държи с мен като с вулгарна проститутка, дори веднъж ме би, защото не исках…

— Разбирам, продължавайте!

— В квартирата, за която ви разказах, ми направи много снимки…

— Предполагам, не бяхте облечена по време на този фотоспектакъл?

— Да, така беше. Каза ми, че искал да ме вижда по време на пътуванията си, за да не ме забрави, и аз се съгласих.

— Не ви ли мина мисълта, че сте рекламна стока?

— Прекалявате!

Отново имаше опасност да стана свидетел на нова истерична криза. Затова продължих разпита:

— Виолета не ви ли е казвала, че и тя е попълнила фотоколекцията на фамозния Юсеин?

— Каза ми. По време на едно от пътуванията им в някаква гора…

— Достатъчно! Може би и д-р Герова?

— Не зная. Никога не съм била близка с нея, едва я познавам.

— Друго нещо да ви е разказвал Юсеин? Да е бил неспокоен, да се е плашел от нещо?

— Вие сте забележителен. Откъде знаете?

— Интуиция на старо ченге, мила. Говорете, говорете!

— Да, той наистина се плашеше от нещо, разказваше ми за някакви негови врагове от Пакистан. Там сега има реакционна власт на военна хунта, а Юсеин принадлежал към прогресивната партия на убития бивш президент Бхуто. Това била и причината да напусне страната и потърси убежище у нас. Приятелите му от Западна Европа били също негови съмишленици и изгнаници.

— Какъв голям революционер! — възкликнах театрално аз. — Вие наистина сте наивна, Нина! Та Юсеин е от египетски произход и само паспортът му е пакистански. Възможно е никога да не е виждал Карачи. Можете ли да ми кажете откога започна страхът му от политическите му противници?

— Ами от няколко месеца. Приблизително от времето, когато се запозна с Виолета. Идваше понякога вечер и ме молеше да остане при мен, защото се страхувал. Аз го приемах…

— Разбирам. Вие не забременяхте ли?

— Не, Виолета беше нещастницата. Сигурно затова я уби…

— Може би, но това е въпрос на уточняване. Жалко, че офейка навреме.

Последва продължително мълчание. И последните светли прозорци потъмняха. Наоколо беше съвсем пусто. Тогава я запитах:

— Как се запознахте с Паул Райнбергер?

— И той ли? Не може да бъде, Паул е толкова изискан и добър. Знаете ли колко е почтен?

— Не казвам нищо лошо за господин Райнбергер, само ви питам.

— Връзката ни е отскоро, макар че Паул много пъти е бил в България. Аз съм секретарка в „Техноекспорт“ и Паул често идва там по служба. Знаех го от по-рано, но отношенията ни винаги са били чисто служебни. Харесвах го, защото наистина е забележителен човек и всички в предприятието го уважават, но никога не съм се надявала, че ще ме забележи. Едва наскоро…

— Щастието винаги идва неочаквано и като птица каца на рамото на онзи, който го заслужава. Кога кацна въпросната птичка на рамото ви?

— Ужасен сте! Няма ли за вас нещо свято в живота?

— Има, но не съм тук да правя изповеди. Питам ви, кога?

— Около месец. Паул ми донесе разкошен букет и беше много мил. Следващия път ме покани на вечеря.

— Познава ли господин Райнбергер квартирата ви?

— Да, идвал е, но само през деня. Знаете ли, той едва вчера ме целуна, когато ме изпрати, и дори не настоя да влезе. Казвам ви, съвсем порядъчен човек.

— Ще се радвам, ако е така. Сега внимавайте с отговора си! Имате ли впечатление, че господин Райнбергер познава Юсеин? Някакъв намек, въпрос или нещо друго?

— Не, той никога не е проявявал интерес към моите предишни връзки.

— Как стана така, че вчера сте ходили у госпожица Покровска?

— Тя има връзки с много чужденци, известна е като голяма гледачка. От Юсеин съм чувала, че идват чак от Западна Европа, за да научат бъдещето си. Паул знаел за нея от своя братовчедка, която е била два пъти на почивка в България и потърсила услугата на гледачката. Покровска й предсказала нещо извънредно важно, за което германката й била признателна. Тя дала адреса на братовчед си и той я помолил да получава домашната му кореспонденция. Той много пътува и сменя хотелите си понякога.

— Ясно. Какво му даде Покровска?

— Телеграма от неговата майка. Той дори ми я прочете.

— Мисля, че няма да нарушите тайната на кореспонденцията, ако ми кажете съдържанието й.

— Ами бащата на Паул не бил доволен от професията на сина си, намирал, че работата му е празно шляйкане и настоявал да се завърне. Искал синът му да се посвети на политиката и да изостави бизнеса.

— Да, да. Амбициите на родителите са понякога бреме за децата. Някога родителите ми настояваха да стана учител по история.

— Мама искаше да ме види лекарка — усмихна се вече поуспокоено момичето. — Мисля, скоро ще пропеят първи петли, макар че такива в квартала няма. Не е ли време да си вървим?

— Време е, но трябва да ви задам още един въпрос. Да се надяваме, че няма да дочакаме и вторите петли.

— Питайте!

— Кога смята Паул да се завърне при разтревожените си родители?

— В най-скоро време, но преди това трябва да отиде в Турция по нареждане на фирмата си. Когато си свърши работата, ще отлети оттам за Германия. Каза, че веднага ще ми телеграфира или ще ми се обади по телефона. Мисля, че пак ще дойде в София.

— Ако знае, че го чака такова прекрасно момиче, сигурно ще се върне.

— Умеете и да ласкаете.

— Още един въпрос! Кога смята да отпътува господин Райнбергер?

— Вече си е заангажирал място в един съветски черноморски кораб, който пътува между Одеса и Истанбул. Аз имам право на малко отпуска. Ще отидем до Слънчев бряг и на 12 август той ще отплава от Несебър. Аз ще го изпратя. Днес сме 4 август, на 6-и ще заминем.

— Мисля, че вече сме пети, но това не е най-важното — усмихнах се аз. — Можете ли да си спомните името на кораба?

— „Осетия“. Но защо така разпитвате за Паул, да не би нещо да се съмнявате?

Беше много разтревожена и трябваше да я успокоя, че нищо лошо не мисля за нейния Паул. Тръгнахме бавно към дома й. Някои прозорци вече светнаха и можеха да се видят ранобудните домакини. На изток небето просветна. Спряхме пред пътната врата.

— Нина, ще ви помоля за нещо! Не сте ме виждали, не сте говорили нищо с мен. Забравете този разговор! Ако някога пак ме срещнете, не ме познавате, освен ако ви припомня за тази нощна разходка! Говоря ви сериозно!

— Слушам! — отдаде чест на гола глава. — Служа на народната република!

— Не се правете на дете, а може би действително сте такава. Желая ви щастие, Нина! И не спете днес на бюрото си. Нали знаете, трудовата дисциплина…

— Същото ви желая и аз. Знаете ли, ако всички ченгета са такива, може и да се влюбя в някой от тях.

— Не се влюбвайте често! Лека нощ, Нина!

Тя ми махна и фигурата й изчезна в пепелявия сумрак. Тръгнах към трамвайната спирка с бодра крачка, като си подсвирквах песента за патето Яки. Отдалеч чух тътена на първия трамвай.

Прибрах се вече по светло. Набрах номера на Лари. Най-после чух сънения му глас. Разтегнатото „Ало-оу“ звучеше като ругатня.

— Добро утро, мистър Пикеринг! Надявам се, че вашето колежанско възпитание не ви дава право да ме ругаете.

— Вие сте говедо, Колев! За какъв дявол съм ви потрябвал по това време?

— Винаги съм смятал, че буржоазното възпитание е фалшиво и служи само за лустро.

— Това ли трябваше да ми кажете?

— И това. Другото е по-маловажно. Съществува ли във вашата колекция име Паул Райнбергер?

— Не, такова име чувам за първи път.

— Напънете се, мистър Пикеринг! Един такъв висок, слаб, около 35 години, тъмнорус, сресан на път, носи очила, много изискан и вежлив. Представлява две западногермански фирми — „Химикиндустри“ и „Сименс“.

Последва дълго мълчание. Чух звук, който недвусмислено говореше за продължителна прозявка, и после Лари каза:

— Съжалявам, приятелю. Такъв човек няма в архива ни. Проверете все пак дали това е истинското име на вашата очилата птица. Ако можех да видя снимката му…

— Ще се постарая да я имате, сър! — Последва, кратко мълчание. — Кога заминавате за Истанбул, Лари?

— Днес в 17 часа от гара София. Нещо друго?

— Ще ви изпратя с разкошен букет, но настоявам за един прощален обяд, на който да присъствува и моят шеф.

— С удоволствие, знаете, че съм гастроном.

— Добре тогава, в 12 пред хотел „София“ — срещу нашия парламент.

— Окей!

— И още нещо, Лари! Слагайте ръката си пред устата, когато се прозявате!

Последва изискана ругатня на истински джентълмен и не ми оставаше друго, освен леко да поставя слушалката на мястото й. Следващият разговор беше със службата ми. Наредих веднага да бъде заснет образът на господин Райнбергер в парк хотел „Москва“ и до 12 да имам направените снимки в хотел „София“. Предупредих да бъдат внимателни, защото това противоречи на законите на гостоприемството. Западногерманският гост щеше с право да се възмущава, ако забележи непредпазливия фотограф и можеше да протестира срещу полицейските методи зад желязната завеса, но трябваше да приема риска.

Едва тогава разбрах колко съм уморен. Навих часовника да ме събуди, сварих си кафе и напук на всички теории, че кафето прогонва съня, се проснах на леглото. Семирамида тихо приближи и се сви до мене.