Богдан Ланджев
Южният кръст (12)

Глава XII

На гара София ни посрещнаха генерал Воденски и майката на Дора Герова. Изпитах истинско облекчение, бях вече в родината. Дора замина с щастливата си майка, а ние, тримата мъже, отидохме в новотел „Европа“, където бе настанен Лари. Определихме си среща на следващия ден и колата на генерала ме отведе към дома ми. По пътя той каза:

— Поздравявам ви, Колев! Отлично сте се справили със задачата си. Получихме писмена благодарност от турската полиция и това сигурно ще те зарадва. Предложил съм те за орден!

— Сега и орденът не ме блазни, другарю генерал! Жадувам за малко почивка.

— И това ще имаш, приятелю! Есента в Пампорово е много красива!

— Не зная дали имам вече право да почивам.

— Защо, Колев?

— Не открихме „Южния кръст“, а това е задача номер едно за Интерпол.

— Да си го търсят! — махна с ръка генералът. — За нас най-важното бе да разгромим бандата и открием отвлечените наши сънароднички.

Разказах му за съдбата на първите две съпруги на Юсеин и тъжната история на Евгения Покровска. За Ван Гроот премълчах, защото Воденски щеше да ме упрекне за проявената слабост. Холандецът сигурно вече бе напуснал Турция и пътуваше за далечна Австралия. Признавам, че не изпитвах злоба към него, въпреки че на два пъти можеше да ме изпрати в „отвъдния“ свят, откъдето връщане няма. Щях да бъда щастлив, ако някога научех, че е тръгнал по правия път и живее честно и почтено.

Когато слизах от колата пред дома ми, помолих началника си:

— Другарю генерал, утре имам намерение да претърся квартирата на покойната Покровска. Моля издайте ми разрешение за обиск!

— Ще го имаш, Колев, а сега — приятна почивка!

Хазайката бе много щастлива, когато ми отвори вратата. Семирамида измяука и се загали в панталона ми.

— Чудно животно, господин Колев! Знаете ли, никой не може да обича, както животните. Навярно сте били още долу пред входната врата и котката стана неспокойна. Замяука и тръгна към вратата. Веднага ви подуши. Когато заминахте, два дни не вкуси нищо.

Не се съмнявах във верността на животното, взех Семирамида и я поставих в скута си. Тя дълго мърка доволна, докато аз пиех горещото кафе, което ми поднесе хазайката.

На следващата сутрин рано отидох в службата и взех разрешителното за обиск. С мен дойде и наш служител, специалист по заключените брави. Изкачихме познатите поизтъркани стълби и се озовахме пред запустялото жилище. Колегата ми се зае с бравата и след няколко минути ме лъхна застоялият въздух. Квартирата на Евгения Покровска се оказа по-скромна, отколкото очаквах. Освен приемната на гледачката, имаше още една стая, която й служеше за спалня, малка кухничка и тоалетни помещения. Правеше впечатление, че освен тайнствената стая с причудлива наредба, в която предсказваше бъдещето на лековерните си клиентки, другите помещения бяха светли и много приветливи. Особено спалнята, където широкото легло светеше от чистота. Тук по старинните мебели бяха наредени вази и украшения от истински китайски порцелан, останки от минало благополучие. На леглото бе оставена бележка, на която със закръгления почерк на Евгения Покровска бе написано:

„Оставям всичко, каквото имам, на българската държава. Дано вехториите ми послужат за нещо!“

В гардероба открихме грижливо подредени много тоалети от времето на младостта на гледачката. Всичко бе опаковано в найлонови торби и наръсено с нафталин. В нощното шкафче видях чудесно изработена дървена кутия, в която се намираха златни и сребърни бижута, чудесни образци на ювелирното изкуство. Най-голям интерес за мене представляваха големите, добре подредени албуми. По тях можеше да се види нагледно целият живот на Евгения Покровска — от най-ранното й детство до зрялата възраст. Прелиствах с тъга тези албуми, последното, което бе останало от един живот, и си мислех колко жалки сме ние, хората, с нашите амбиции и алчност. Тогава открих, че на единия от албумите кадифената обвивка е умишлено повредена, и то доста умело, без да се забелязва на пръв поглед. Бръкнах в този своеобразен джоб и извадих няколко фотографии. Разгледах ги с интерес и любопитство. На повечето бе снимана тя в различно време. Трябваше да призная, че Евгения Покровска някога е била образ на съвършенство и красота. От една от тях ме гледаше усмихната млада жена, скръстила изящно дългите си, прекрасно оформени крака. Над нея бе надвесен млад красив мъж, облечен по всички правила на тогавашната мода. Разгледах внимателно лицето му, нямаше съмнение — това бе мистър Мелони. На гърба на снимката открих няколко думи, написани със същия заоблен почерк. „Капри 1938 год. С. Джек.“

И последната загадка рухна и отново изпитах тъга. Колко щастливи са били някога Мамичка и Шефа? После животът ги е хвърлил в различни посоки, за да се стигне до ужасяващия край!

Останалото не представляваше особен интерес. Валута на обща стойност около пет хиляди лева, малко български пари и препарираният бухал, в който бе монтиран фотографическият апарат. Задействуването му ставаше от стола, на който обикновено седеше Евгения Покровска, посредством добре прикрито в дървото копче и жичка, която водеше до апарата. Така Мамичка бе запечатвала образа на всеки, който представляваше някакъв интерес за нея или бандата й.

Направихме опис на вещите, повиках една от съседките за свидетел и след като всичко бе приведено в известност, подписахме протокола и запечатахме квартирата на покойната гледачка.

Часът вече наближаваше дванадесет, когато отидох в Новотела, но не намерих там мистър Пикеринг. Беше ми оставил бележка, в която съобщаваше, че се е наскучал да ме чака и затова решил да излезе и се поразходи. Определяше ми среща в тринадесет часа на обяд в ресторанта на Новотела. Не ми оставаше нищо, освен да седна в почти празната сладкарница и да си поръчам една голяма водка за аперитив. Замислих се върху последните събития и се опитах да възстановя всичко от началото.

Навън заръмя есенен дъжд, но скоро облаците се разкъсаха и отново се появи слънцето. То прогони тъгата и мрачните ми мисли и тогава почувствувах, че съм страшно гладен.

— Надявам се, че не сте ругали много по мои адрес! — хилеше се срещу мене британецът. — Аз доста ви попроклинах, че ме оставяте цялата сутрин да ви чакам. Навярно сте посетили вашата прекрасна Дора?

— Не, Лари, поработих. Хора като нас нямат много време за личен живот.

Пикеринг се настани на стола пред мен и си поръча голяма водка. Алкохолът го направи словоохотлив:

— Завиждам ви, Колев! Вие сте щастлив човек.

— Пояснете, Пикеринг!

— Ще имате прекрасна млада жена, вас ви уважават. Нима това не е щастие?

— Аз ще си остана сам, Лари!

— Не ви разбирам!

— Всеки трябва да си знае мястото в живота, приятелю! Не съм изгубил чувството за реалност и не забравям, че скоро ще вляза в последната четвърт от живота.

— Ужасен реалист сте, а аз ви мислех романтик.

— Да оставим това, мистър Пикеринг. Държа да видите една фотоснимка от 1938 год.

Показах му фотографията и той възкликна:

— По дяволите, но това е мистър Мелони!

— Да, мистър Франклин Жозеф Мелони, който тогава се е казвал Джек Раймонди. Вече няма съмнение, че мистър Мелони е Шефа. Каза ми го Мамичка преди трагичната си смърт. За съжаление нямам показанията й.

— Мъртвите не говорят, Колев! Мистър Мелони излиза сух от историята с „Роза росса“ и никой в нищо не може да го обвини. Ударът му е бил великолепно премерен. Да получи скъпоценния камък и огромната застраховка на „Лойд“, без да помръдне дори малкия си пръст.

— За тази гениална идея много хора заплатиха с живота си, Пикеринг!

— А аз — с кариерата си, Колев. Сигурен съм, че след като се върна в родината си, ще попълня едно незаето място в армията на безработните. Остава ми само едно, да стана частен детектив, но провалът с „Южния кръст“ ще ми донесе лоша слава и едва ли някой ще прибегне към моите услуги.

— Песимист сте, Лари!

— Друго не ми остава, Колев!

— Струва ми се, че грешите. Мисля, че зная къде да търсим „Южния кръст“.

— Шегувате ли се?

— Не, много мислих и стигнах до заключението, че съм истински идиот и най-некадърният полицай за всички времена.

— Оригиналничите!

— Не, казвам истината. Предлагам да се нахраним и тогава ще отидем да търсим проклетия диамант.

Пикеринг само вдигна рамене, колежанското му възпитание не му позволяваше да реагира като обикновен човек. По време на обеда се държа съвършено спокойно, сякаш нищо особено не бях му казал. Платих сметката и станах.

— Да вървим, Лари!

Навън ръмеше, таксито ни откара пред малката жълта къщичка на „Макаренко“ 12. Всичко си беше същото, само зеленината в градинката бе малко пожълтяла. Открехнах желязната врата, преминах през дворчето. Лари Пикеринг ме последва. Двамата не разменихме дума. Позвъних и се показа старата хазайка.

— О, другарят от милицията! — възкликна тя. — Къде се загубихте толкова време? Нинчето скоро ще се върне от работа. Много се разстрои, горката, когато научи за обира в квартирата й.

— Нося й изчезналите вещи — казах аз. — Водя един приятел, чужденец, който не е имал възможността да пие вашето превъзходно кафе.

— Ласкаете ме! — изчерви се тя от удоволствие. — Но защо стоите вън? Заповядайте моля.

Въведе ни в малкото холче, но аз я помолих да седнем на остъклената тераса, където се намираха нейните знаменити цветя.

Въпреки началото на есента, цветята още ухаеха и бе истинско удоволствие да седнеш сред разкошната зеленина. Хазайката отиде да приготви кафето. На стола бе вечната й плетка с дългите пластмасови куки.

— Посещение на вежливост или?… — запита Лари.

— Спокойно, приятелю — прекъснах го аз. — Мисля, че сега не бива да се бърза.

Появи се хазайката с кафето и след като го изпихме, извадих часовника на Николина Паскалева и го сложих на масата.

— За съжаление квартирантката ви ще трябва да се прости с парите!

— Здраве да е! Важното е, че часовникът се намери. Нинчето много ще се радва, беше й скъп семеен спомен.

Вратата хлопна и хазайката скочи зарадвана.

— Нинчето е. Ще я извикам да я зарадвате.

Въведе Николина Паскалева и тя малко се намръщи, когато ме видя, но часовникът на масата веднага подобри настроението й.

— Нали е ваш? — попитах аз.

— Да, разбира се. Вие ли го намерихте!

— Това не е най-важното. Моля ви да седнете, искам да поговорим!

През цялото време Лари Пикеринг се държеше съвсем безучастно. Разговорът се водеше на български и горкият Лари можеше само да се усмихва без нужда и да се държи като глухоням.

— Другарко Паскалева, кажете ми какви подаръци ви правеше Юсеин Мохамед?

— Пак ли за този Юсеин! — сбърчи недоволна вежди Нина. — Отдавна съм го забравила, а вие все за него.

— Простете ми, но така трябва! Впрочем, да ви поздравя от вашия Паул. Разбрах, че държи на вас и…

— Видяхте ли го? — оживи се Нина.

— Да, и смятам, че скоро ще дойде при вас.

Изчаках да премине радостта й и запитах:

— Та не ми отговорихте, какво ви подаряваше Юси!

— Нищо особено, повечето пъти цветя.

— А цветя в саксии поднасял ли ви е?

— На мене не, но на хазайката ми.

— Този кактус с оригиналната керамична саксия, нали? Някога така ми казахте, но тогава не обърнах внимание.

— Да, защо, не ви ли харесва кактусът ми? — запита хазайката. — От Юсеин или от друг, той е прекрасен. Виждате ли какъв цвят има? Не забравяйте, че цъфти веднъж в годината.

— За мене по-интересна е саксията. На нея е изобразена Гърмящата змия.

— Това пък какво е?

— Индианско божество. Поливате ли кактуса?

— О, какъв невежа сте. Кактусите обичат суха песъчлива почва. Аз зная как да се грижа за него. Какво, не ви ли харесва?

— Всъщност, доколкото си спомням, при първото ми посещение казахте, че кактусът е бил подарен на Нина, но вие сте го взели, за да не загине. Навярно Нина е лош градинар?

— Не, но нали знаете младите! Цветята са като хората, искат любов и грижи, а младият човек няма време за цветя.

— Чудесно! Ако предположим, че някой е знаел за този кактус и го е търсил в стаята на Нина, не е могъл да предположи, че вие сте новата му стопанка, нали?

— Сигурно, но кой се интересува толкова много от кактуси?

— Може би крадците, които претършуваха Нинината стая, да са били любители на цветя.

— Не ви разбирам!

— Нищо, дайте ми една от вашите куки, моля!

Изненадана, жената ми подаде куката. Вероятно реши, че не съм съвсем в ред, защото взех куката и почнах да бода с нея песъчливата земя в саксията. Нина Паскалева също ме гледаше изненадана, а Лари едва се въздържаше, за да остане спокоен. Сантиметър по сантиметър вкарвах куката на различни дълбочини и признавам, бях по-напрегнат от другите. Едва не извиках от радост, когато иглата опря на нещо твърдо, което съвсем не беше дъното на саксията.

— Ще бъдете ли така любезна да ми дадете един нож и да постелете вестник на масата?

— Какво ще правите?

— Ще се постарая да не разваля знаменития ви кактус. Моля, правете каквото ви казвам!

Поставих саксията на постлания вестник и отделих с помощта на ножа земята от саксията. Бавно и внимателно я обърнах, като се стараех да не повредя месестото бодливо растение. Тогава всички видяха в земята до самото дъно нещо, обвито в найлонова обвивка. Взех го и изчистих пръстта, после разгърнах найлона. В него се намираше не особено голяма кутия от лакирано дърво и кожен продълговат портфейл, обвит също с непроникваема обвивка. Отворих кутията.

— Сега ще имате удоволствието да се полюбувате на прочутия диамант „Южният кръст“, изчезнал преди известно време от хранилището на една лондонска банка.

Камъкът заблестя с всички цветове на дъгата. Почиваше в своето платинено ложе, заобиколен от верижката си. Беше такъв, какъвто го бях видял в илюстрованите списания на Пикеринг. Дълго никой не проговори, всички бяха захласнати по необикновената красота на диаманта. Лари наруши протокола и без да иска разрешение от дамите, запали ужасната си лула.

— Това е необикновено, Колев! Как ви дойде на ума?

— Ще ви обясня. Докато се любувате на „Южния кръст“, ще прегледам портфейла. Ловя се на бас, че в него има около сто хиляди долара!

И без бас парите се оказаха горе-долу толкова, колкото ги бях определил. След като ги преброих, взех кактуса със земята и го поставих отново в саксията.

— Надявам се, че няма да пострада растението от това, което направих!

— Не, разбира се. Ще му сложа малко пясък и ще го полея и той пак ще цъфти — успокои ме хазайката.

— И все пак не ми казахте как се досетихте, че камъкът е тук? — запита нетърпелив Лари Пикеринг.

— Преди малко ви казах, че съм идиот, приятелю, и поддържам думите си. Когато за първи път дойдох в този дом, ми се каза, че Юсеин е правел подаръци на момичето. Още тогава ми показаха този кактус и необикновената му саксия. Юсеин е взел камъка и парите и е трябвало някъде да ги скрие. Всички места му са се виждали несигурни и той е измислил нещо необикновено, за да заблуди преследвачите си. Купил е тази саксия, която освен със своята оригиналност, се отличава и с достатъчен обем. Опаковал е диаманта и по-голямата част от парите и ги е поставил на дъното. След това е насипал пръст и пясък и накрая е посадил кактуса. Едва ли някой би се сетил какво съкровище лежи при корените на растението. Това, че го е оставил в България, е било за него също предимство. Тук „Роза росса“ не е могла да действува свободно и това е било гаранция, че съкровището ще остане в негови ръце.

— Напълно сте прав. Престъпниците измислят най-невероятни начини да прикрият престъпленията си и заграбеното.

— Мисля, че в това няма нищо ново. Легенди разказват, че моите деди са заравяли златото си в земята при опасност. В града, от който произлиза родът ми, все още при развалянето на стари къщи се натъкват на скрити съкровища и златни монети. Ако не беше така, археологията и нумизматиката биха загубили много. Юсеин само е повторил нещо отдавна известно на хората.

— Да, така е — усмихна се доволен Лари. — Моля, продължете разсъжденията си!

— Сметките на арабина са се объркали от енергичните действия на „Роза росса“. По петите му тръгнали изпечените убийци Ван Неескенс и Ван Гроот. Леон Майер и Мамичка са получили инструкции да се намери диамантът и да се преследва Юсеин. Разбира се, той им е трябвал жив, затова веднага не са прибегнали към крайни мерки. Един мъртъв Юси не е можел да каже къде е „Южният кръст“. Женитбата на Юсеин с Дора Герова не е била случайна. Той все пак е смятал да не губи връзката с България, но надделели алчността и професионалният навик. Той предал и тази си съпруга в ръцете на доктор Бланка Ненчини, като е получил своя дял. Съществува и втори момент в тази отвратителна история. Някой, вероятно Шефа, е предположил, че диамантът е в България и е скрит на място, където Юси вече не посещава. Мамичка е знаела за всичките му връзки и похождения и съвсем правилно е предположила, че този дом може да бъде вероятно скривалище на съкровището. Тогава е последвала инсценираната кражба, но за щастие престъпниците не са и предполагали, че съкровището може да бъде у хазайката на Нина. Ван Неескенс е намерил парите и скъпия часовник и не е могъл да устои на изкушението. Взел ги е да ни заблуди, че се касае за обикновена кражба, но едновременно с това е извлякъл лична полза. Ван Гроот очевидно не е имал доверие на колегата си. Решил, че Ван Неескенс е взел диаманта за себе си и не е изпуснал възможността да стане негов притежател. За това Ван Неескенс е заплатил с живота си.

— Да, съвсем вероятна теория! Всеки от престъпниците е започнал да работи за себе си. Продължавайте, моля!

— Третия момент можем да наречем по следите на „Южния кръст“! Ван Гроот е получил нареждане да ме премахне. Мамичка е направила това чрез нищо неподозиращия търговски служител Паул Райнбергер, нает от Шефа, но основната цел на холандеца е бил Юсеин, защото той предполагал, че диамантът се намира у него. Решил е, за да не възбуди подозренията на началниците си, да ме премахне и да продължи самостоятелно търсенето на арабина. Междувременно Леон Майер е бил вече в Истанбул и е имал същите намерения, а мистър Мелони умишлено е вдигнал шум и привлякъл Интерпол в голямата операция. Той тайно се е надявал, че ще получи скъпоценния камък, но не изключил възможността полицията да намери „Южния кръст“ и той да излезе от цялата работа сух. Шефа е бил готов да пожертвува дори „Роза росса“, но да запази себе си и доброто си име. Ван Гроот е знаел къде се намира Леон Майер, срещал се е с него в Истанбул, получавал е нареждания, но същевременно от него Майер е научавал какво знае той за Юсеин. У Майер се появила идеята да стане притежател на диаманта. Разбрал къде се крие арабинът, той го проследил в Ефесус и там го е премахнал, надявайки се, че ще намери у него камъка. Ван Гроот закъснял и намерил само трупа на Юсеин. Решил е, че диамантът е станал притежание на Леон Майер и се е насочил към него. В същото време след ликвидирането на бандата в Измир може би самият мистър Мелони е насочил Ван Гроот към Майер, разчитайки на това, че се премахва и последният свидетел на престъпната му дейност. Така Ван Гроот убил Майер, но останал крайно разочарован от това, че не открил камъка у него.

— Истинска касапница! — каза презрително Пикеринг. — Продължавайте, приятелю!

— Четвъртият момент е може би най-интересен. Когато срещнах в Анкара мистър Мелони, той прекрасно разбра, че го подозирам и реши бързо да напусне Турция. Той знаеше колко трудно е да се докаже неговото участие в престъплението, но все пак страхът надделя. Реши, че по-добре е да не рискува. Той е знаел, че Мамичка е пристигнала и се е страхувал от нея, но разчитал на нейната толерантност. Евгения Покровска, вече разочарована от всичко, уморена от безполезния си живот, направи само устни самопризнания и си отиде от този свят разкаяна и обезверена. Тя посегна на живота си и се опита да спаси поне Ван Гроот, едно добро според нея дело.

— Къде е сега Ван Гроот?

— Не зная, надявам се, че единственият жив гладиатор ще тръгне по правия път, след като пое върху себе си ролята на палач. Няма ги вече гладиаторите, които се избиваха за своя Цезар, но господарят е свободен и живее.

— Така е било и някога, Колев! Цезарите са могли да бъдат сваляни единствено чрез революция.

— Вие ли го казахте, мистър Пикеринг?

— Да, Колев. Трябва да ви призная, че колкото се задълбочава приятелството между нас, толкова се променят и някои мои разбирания за живота. Ако не бяхте открили „Южния кръст“, аз…

— Зная, зная, приятелю! Сега вече мисля — всичко е наред!

Докато разговаряхме с Пикеринг на английски, двете жени седяха безмълвни, вперили очи в прекрасния диамант. Извиних им се за нетактичността и казах:

— Трябва да се обадя на нашите органи. Незабавно ще направим протокола, а вие ще бъдете свидетели. Моля не напускайте дома.

Обадих се по телефона на генерал Воденски и колата по негово нареждане незабавно тръгна към дома на ул. „Макаренко“ 12. Докато чакахме, никой не каза дума, всички бяхме поразени от красотата на необикновения камък. Някакъв лъч на залязващото слънце попадна върху диамантената розетка. Камъкът пламна в пурпурен блясък. Стори ми се, че по него се появиха капки кръв…

* * *

На аерогара София никой от пътниците не подозираше, че в куфарчето на високия мъж с посребрени коси и карирано сако, който зае мястото си в самолета на „Балкан“ за Лондон, се намира истинско съкровище. Дори многобройната охрана не бе уведомена какво пази. За диаманта знаехме само генерал Воденски и аз. Дора Герова, която също изпращаше британския полицай, не подозираше нищо.

Самолетът се впусна в бърз бяг по бетонната писта, надигна носа си и бързо набра височина. С него отлиташе Лари Пикеринг и знаменитият „Южен кръст“. Съкровищата на Тауър се увеличаваха с още един прекрасен екземпляр, създаден от природата и човека.

— Да ви откарам ли, Колев? — запита генералът.

— Не, другарю генерал. Тази работа ще свърши моята жигула.

— Да, с такава дама и аз бих предпочел да бъда сам — усмихна се той. — Нали не ми се сърдите, доктор Герова? Преставам да играя играта „трима са много“! Желая ви много добро!

Стиснахме си ръцете и тръгнахме с Дора към моята жигула.

— Къде да те закарам? — попитах аз.

— В дома ти, рицарю — каза малко тъжно тя. — Откакто сме в България, ти все намираш предлози да не се срещаме. Искам да видя „старинния замък“ на самотния рицар.

— Няма да останеш особено очарована!

— Това ще реша аз! След като се самопоканих, надявам се, че няма да получа отказ.

Потеглих към София. Искаше ми се да прегърна Дора, да й кажа мили думи, да й призная, че тя винаги и навсякъде е с мен, дори в сънищата ми, но само запалих цигара и натиснах по-силно газта.

В скромната ми стая всичко беше както обикновено. Есенното слънце, желан гост в самия край на септември, бе промъкнало топлите си лъчи през отворената врата на балкона. Семирамида измяука мързеливо, протегна се и дори не стана да ни посрещне. Дора погали рунтавата й козина и седна в креслото.

— Чудесна котка, навярно много те обича!

— Моята голяма и търпелива приятелка. Тя винаги ме дочаква.

— Сигурно много страда, когато те няма.

— Не зная, не ми го е показвала.

Дора се загледа в портрета на стената, където бях фотографиран аз като абитуриент, с високата твърда яка на тогавашната ученическа униформа и накривена надясно фуражка.

— Бил си красиво момче!

— Да, сигурно съм бил, ако се вярва на фотографията. По-важното е, че от това не е останало почти нищо.

— Не си прав, и зрелостта има своята прелест. Сега си мъжествен, разумен…

— Но вече в залез! — прекъснах я аз. — Бих се отказал от всичко, ако можех да върна младостта!

Последва дълго тягостно мълчание. Знаех — и двамата мислехме едно и също. Тя каза тихо:

— Обичам те, рицарю!

— Вярвам ти, Дора! — усмихнах се горчиво. — Дори любовта не може да промени законите на живота!

— Не вярваш ли в любовта?

— Вярвам, но познавам и силата на достойнството. Не бих искал, когато ни виждат заедно, да мислят, че съм с дъщеря си.

— Не говори така!

Беше готова да се разплаче. Погалих косите й.

— Ти си чудесна, Дора! Животът е пред тебе.

Притисна лицето си към десницата ми. Стояхме дълго така, без да си кажем нищо. Най-после тя запита с отпаднал глас:

— Вече никога ли няма да те видя, рицарю?

— Не, Дора, сигурно ще се срещнем пак. Ти си отличен кардиолог, а моето сърце нещо започва да прескача. Нали няма да ме отпратиш, ако дойда при теб за преглед?

Тя не ми отговори, стана бързо, целуна ме и буквално избяга от стаята. Чувах стъпките й, които заглъхнаха и накрая настъпи потискаща тишина. Знаех, че губя нещо, което никога няма да се върне.

Отпуснах се уморен на още топлото от тялото й кресло. Семирамида мързеливо стана и се настани на коленете ми. В стаята беше ужасно тихо и единствено доволното мъркане на моята вярна котка напомняше, че тук има още живот. Слънчевият лъч бавно пропълзя и се отмести, в стаята ми настъпи полумрак.