Богдан Ланджев
Южният кръст (6)

Глава VI

Първата ми работа след официалното представяне в консулството бе да поискам да видя кантората на „Техноимпекс“ — моето бъдещо работно място. Клонове от същата кантора имаше и в други големи турски градове, като Анкара и Измир, и това ми даваше възможност да пътувам свободно из цялата страна. Трябваше Александър Илиев да ме заведе първо в квартирата, определена за мене в някаква къща на „Златния рог“.

Къщата се оказа прекрасна вила, обградена от висок тухлен зид. Сред малък, но много добре поддържан парк се намираше двуетажна, средно голяма кокетна сграда. Посрещна ни висок мъж на средна възраст — моят бъдещ иконом Али, и съпругата му Гюлхан, които веднага ми харесаха. Редът и чистотата в това прелестно жилище се набиваха в очите, и за мен, скромния служител на Народната милиция, бе истинско удоволствие да прекарам известно време в това райско кътче.

Мълчаливият и въздържан Али ни покани на терасата и ни поднесе добре изстуден скоч и истинско кафе „алатурка“. Въпреки жегата, тук бе сенчесто и прохладно, чувствуваше се свежият полъх на морето, а въздухът ухаеше на дъхави градински цветя.

— Мисля, че тук ще ви хареса! — каза Илиев и отпи от чашата си. — Али е бивш служител на жандармерията, вече пенсионер, скромен и почтен човек. В гаража имате на разположение нова лада! Както виждате, погрижихме се да ви осигурим добри условия за работа, другарю Колев.

— Безкрайно съм ви признателен! За един търговски работник това е повече, отколкото е очаквал.

— Вие сте отскоро в търговията, нали? Не ви познавам.

— Имате право, но само отчасти. Бях във вътрешната система и сега за първи път съм в чужда страна. — Наведох се и му прошепнах: — Ще ви призная, че нямам никакъв опит. Няма да ми откажете, ако ви помоля за съвет…

— Разбира се, на ваше разположение съм — изгледа ме с чувство на превъзходство. — Сигурно искате да си увеличите пенсията, нали? Мнозина правят като вас.

Престорих се на смутен и махнах неопределено с ръка:

— Нали знаете, човешко е. Отсега нататък няма да правя кариера, ала пенсията не е без значение за никого.

— Семейство имате ли? — продължи да ме разпитва Илиев.

— Не, сам съм.

Усетих презрителния му поглед, с който сякаш искаше да каже: „Егоист! Тръгнал по печалба, а не вижда оголялото си теме!“ Престорих се на наивник.

— Другарю Илиев, одеве ви запитах нещо, не ми отговорихте. Как мога да се свържа с д-р Герова? Обещах на майка й…

— Трудно ще бъде — прекъсна ме той. — Изгубих дирите й.

— Как така, но нали вие сте й изпратили поканата? Не е ли в Истанбул?

— Дявол знае къде е. Авантюризъм, колега, авантюризъм! А аз, наивникът, се поддадох на уловката!

— Уловка ли? Не ви разбирам! Но нали сте близки…

Продължавах да се правя на глупак и това явно дразнеше събеседника ми.

— Хванах се на въдицата й! Вижте ме, поогледайте ме, вече петнадесет години работя дипломатическа работа, а допуснах да ме направят смешен!

— Ама чакайте, не исках да ви разсърдя! Какво ви е сторила д-р Герова? Семейството й е толкова почтено…

— Така мислех и аз!

Знаех, че вече нямаше да спре. Когато на човек нещо му тежи и успееш да го възбудиш на тази тема, винаги следва искрена изповед. Така стана и тогава.

— С Дора се срещнах случайно — продължи да разказва Александър Илиев. — Бях в отпуск и нещо сърцето ме пристегна. Отидох в поликлиниката и там ме прие тя. Признавам, че ми хареса веднага. Една такава фина, сериозна, красива. Такива жени не се срещат често в наше време! Прегледа ме, изписа ми лекарства и каза пак да отида на преглед. От лекарствата ли, от що ли — помина ми, напълно се оправих. Купих един голям букет и нарочно отидох, когато й свършваше работното време. Поканих я на разходка и тя се съгласи. Откарах я с колата до Копитото и трябва да ви призная — тази жена ме очарова!

— Не се изненадвам! — продължих да го дразня аз. — Мисля, че д-р Герова би харесала на всеки.

— За съжаление така е! — съгласи се Илиев. — Аз съм самотен човек, отдавна разведен. Имам едно дете, но то е при бившата ми жена. Материалното ми положение е добро, имам добро място в обществото. Не е ли така?

Вече ненавиждах този самодоволен франт, но продължих да се усмихвам наивно.

— Ама разбира се! Колко такива са като вас? Чужбини, валути! Да не би да сте й направили предложение и тя да ви е отказала?

— Не точно, но когато й разкрих чувствата си, тя ми каза, че й трябва време да си помисли.

— Тогава сте предприели дипломатически ход! — намигнах му хитро. — Поканили сте я на свои разноски в Истанбул, за да сломите упорството й. И като дойде, какво стана?

— Тя въобще не ми се обади, изпрати ми само едно писмо.

— Така ли? Ех, че номер! Ами пари, квартира?

— Омъжила се — отвърна троснато той.

Навлизахме в най-неприятната фаза на разговора.

Продължих да упорствувам.

— Тук, за някой турчин? Че кога успя да го намери?

— Не, още в София, за някакъв, предполагам по името, арабин. Дошла с него тук и дори не намери за нужно да ме види. Разбирате ли?

Поклатих глава угрижен и се заех съвсем просташки да успокоявам събеседника си.

— Не се косете, бива ли така! Една жена като не си знае късмета, така става. Някога една моя братовчедка…

Разказах му такава невероятна история, че той очевидно ме взе за глупак. Реших отново да му скроя лоша шега.

— Та казвам ви, моят братовчед, министърът, доста й пълни главата на тази наша роднина, но нали е жена, не възприема. Върти го, сучи го, все такова си остава. Моята баба казваше: „Дълга коса, къс ум.“ От един дол дренки са вашата докторица и моята братовчедка. Хич не се ядосвайте, ви казвам! Жени колкото щеш!

Видях как досадата, изписана по лицето му, мигновено се стопи. Запита пресилено любезно:

— Простете, добре ли чух? Казвате, че вашият братовчед е министър?

— Да, министър. Той ме насочи към Турция. Езика зная, мисля, че ще се справя.

— Разбира се, ако нещо има, аз съм винаги на вашите услуги!

Напълних празните чаши и се чукнахме в знак на приятелство. Продължих да разпитвам:

— Та какво стана с докторката? Знаете ли къде е сега?

— Нямам представа и все пак успях да понауча нещичко. Изпрати ми оттук картичка, изглед на „Хилтон“, поставена в плик от същия хотел. Отидох там и ми казаха, че тя и съпругът й са преспали само една вечер и заминали за Измир.

— Брей, вие сте цял детектив! Ако бях аз, нямаше да се сетя. И оттогава не ви ли се е обаждала?

— Нямам вести.

Долях му чашата и продължих разговора:

— Знаете ли какво, имам една идея! Да отпразнуваме тази вечер началото на новата ми служба. Вие познавате тук заведенията, иска ми се нещо по-пикантно. Нали ме разбирате?

Той кимна в знак на съгласие и отново почувствувах едва прикрито презрение.

— Стриптийз, нещо друго? Не знам какво ви харесва.

— Всичко, идвам тук с отворени очи. Нали знаете, ерген човек!

По-нататък разговорът ни протече съвсем обикновено и едва към обяд колата ни откара в кантората ми. До моето идване работата там се водеше от един чиновник, който сега бе в отпуск в България, и от секретарката Манчева. Когато ни видя, тя се изчерви от напрежение и прояви подчертана любезност към особата ми.

— Другарката Манчева е истински полиглот — похвали я Илиев. — Говори отлично английски, немски, италиански, френски и турски. Ще имате в нейно лице един неоценим помощник.

— Много ме хвалите, другарю Илиев! Нека другарят сам прецени…

Очевидно Манчева бе от онези работни пчелички, върху които лежеше цялата дейност на кантората. Мъчно можеха да се определят годините й. Безцветна светла коса, пристегната в кок, очила в рогови рамки, зад стъклата на които блестяха късогледи сиви очи. Слаба, изправена снага с доста подчертани форми напомняше, че секретарката не е лишена от женски чар. Никакъв грим, малко скулесто, но приятно лице, запазило моминската си свежест. Това бе накратко портретът на другарката Манчева. По инстинкт разбирах, че е девица със строги морални устои и ако тук не бе представителка на страна, в която атеизмът има широка основа, би станала ревностен настоятел на някоя баптистка църква.

Смутена от нахалния ми поглед, тя дори се задъха и запита на пресекулки:

— Кафе или уиски?

— Кафе.

Секретарката бърже изчезна някъде. Илиев се засмя шумно.

— Май че й харесахте, другарю Колев! Внимавайте, стара мома е и отгоре на всичко девственица. Иначе грешка няма, готова е за кантората и живота си да даде.

— Хайде, хайде, чак пък толкова! Не вярвам да съм смутил моминския мир на другарката…

— Вяра. Сърди се, когато я наричат Вера. Истинска сектантка!

— Имам една идея — казах аз.

— Казвайте!

— Да поканим другарката Вяра Манчева тази вечер с нас.

— На стриптийз?

— На стриптийз.

— Вие сте луд! Тя ще умре от срам.

— Басирам се, че няма да ни откаже.

— Съгласен. На какво?

— Шест бутилки „Сто гайди“.

— Приемам, но ви предупреждавам, че ще загубите.

Докато Илиев се превиваше от смях, влезе секретарката е поднос, върху който димяха две чашки кафе и чинийка сухи сладки. Скочих чевръсто да й помогна. Лицето й отново пламна.

— Но, другарю, аз сама…

Взех подноса и тържествено го оставих на масичката. След това строго запитах:

— Къде е вашето кафе, Вяра?

Жената се обърка, долната й устна затрепери от вълнение.

— Моето кафе? Ще го изпия сама на бюрото си.

— Не, ако не ни правите компания, аз няма да пия! Донесете го тук, моля!

Секретарката се смая, гледаше ме, като че не разбираше какво й казвам. После бързо се обърна и излезе. Илиев примираше от смях и едва смогна да ми прошепне:

— Акъла й взехте! Предчувствувам, че ще спечелите баса!

И аз наистина го спечелих. Другарката Манчева донесе кафето си при нас. Веднага забелязах промяната у нея. Косите й бяха пригладени и три от копчетата на закопчаната до шията блуза — разтворени. След като изпихме кафето, я похвалих.

— Другарко Манчева, кафето ви беше прекрасно? Позволете ми да ви се отблагодаря и в чест на моето пристигане в Истанбул да ви поканя на една изискана вечеря.

— Но моля ви, много сте любезен. Аз не съм навикнала, само ще ви преча…

— Това ще решим ние — поклоних се церемониално. — Другарят Илиев и моята скромна особа ще бъдем много щастливи, ако споделите самотата ни!

Спечелих баса! Вяра Манчева, за ужас на Илиев, се съгласи да бъде в компанията ни тази вечер. Уговорихме се чиновникът от консулството да дойде с моята лада пред кантората към 20 часа и оттам да започне нашето нощно приключение. Казах на секретарката, че ще изляза да се поразходя, а всъщност гладът вече ме мъчеше. Наблизо открих малко ресторантче, в което сервираха моята любима шкембе чорба, и малката разходка ми даде възможност да приведа в ред мислите си. Не съжалявах, че поканих Манчева. Така щяхме да изглеждаме като хора, тръгнали да се забавляват из нощните заведения със съмнителна репутация. Нещо ми подсказваше, че именно там ще намеря брънка от веригата на престъпленията на моите все още неизвестни врагове. Изпълнен с надежда, че вечерта ще бъде не толкова приятна, колкото полезна, се завърнах в кантората. В преддверието ме посрещна възбудена Манчева.

— Другарю Колев, чакат ви двама господа.

— Охо, първият ми търговски успех. Кажете, Манчева, не съм ли истински Меркурий? Къде са гостите?

— Поканих ги в кабинета. Изглежда, са някакви нови клиенти, не съм ги виждала досега.

Кимнах и изпълнен с любопитство, се отправих към моята стая. Изненадата наистина беше голяма. Първото нещо, което видях, бе добре избръснатото конско лице на Лари Пикеринг. Беше вече успял да задими с ужасния си тютюн цялото помещение.

— Хелоу, Колев! Надявам се, няма да ни изхвърлите.

Тогава видях и втория посетител. Тъмен мъж с катраненочерни мустаци и приятна външност.

— Забравих да ви представя капитан Юлкер от турската полиция, който жадува да се запознае с вас — продължи невъзмутимо Лари. — И една молба, драги приятелю! Наредете в уискито да има повече лед. Навън е ужасно горещо.

Последва традиционното ръкостискане с турския колега, студено уиски и няколко хапливи забележки на Лари относно личността на секретарката ми. Най-после стана сериозен и запита:

— Нещо ново? Надявам се, че по време на пътешествието си не сте страдали от морска болест!

— Оставете морската болест, мистър Пикеринг! Трябва да ви зарадвам със смъртта на един ваш стар познат, Ван Неескенс.

Последва нещо като остро изсвирване, навярно навик, останал от футболните мачове у британския ми колега. След това той стана сериозен.

— Разкажете, Колев! Навярно убиецът е неизвестен.

— Имам всички основания да подозирам другия ваш познат — Ван Гроот, но времето беше малко, за да съберем достатъчно доказателства. Освен това смятам, че засега Ван Гроот трябва да бъде свободен.

— Всеки си има начин на действие, мистър Пикеринг! — намеси се капитан Юлкер. — И все пак, господин Колев, дошъл съм да се осведомя какви са вашите изисквания към нашата полиция!

— Много сте внимателен, за което ви благодаря, капитане!

Юлкер церемониално се поклони и аз продължих:

— Смятам, че ще ми бъде необходимо оръжие за моята лична безопасност и особено много бих се радвал на един фалшив паспорт.

— Какво гражданство предпочитате да бъде отбелязано в паспорта?

— Италианско — казах без колебание аз. — Владея отлично езика и смятам, че бих се приобщил сполучливо към не дотам невинните италиански организации.

— Желанията ви ще бъдат изпълнени, но предупреждавам ви, не поемаме отговорност за вашата безопасност.

— Умея да се пазя сам! Сега нещо друго, господин Юлкер! Моля кажете ми имената на вашите реномирани нощни заведения с прикрита проституция!

— Надявам се, че не се интересувате от Абанос сокак?

— Точно така, държа на нещо по-изискано.

— Колев, Колев, колко бързо пропадате в бездната на порока. Не подозирах, че моралните ви устои са толкова неустойчиви.

Не обърнах внимание на шегата на мистър Пикеринг и извадих от портфейла си трите снимки на съпругите на Юсеин. Подадох ги на Юлкер.

— Тези красавици не ви ли напомнят нещо, колега?

— Двете не, но едната ми е добре известна — отвърна той без колебание.

— Коя именно? — едва сдържах любопитството си.

— Тази, наричат я Ухаещият нарцис.

— Колко много поезия! — продължаваше шегите си Лари.

Не му обърнах внимание, но интересно за мен беше другото. Юлкер ми посочи фотографията на Яна Михайлова, първата съпруга на Юси.

— Къде мога да видя този Ухаещ нарцис? — запитах възбудено.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Юлкер. — Всяка вечер участвува в програмата на кабаре „Ориент“. Внимавайте, около нея се въртят все високопоставени лица, сутеньорът й печели добре.

— Кой е той?

— Нямам представа, някакъв американец, който се движи също в изисканите кръгове. — Юлкер се усмихна тъжно. — Там ние, полицаите, нямаме достъп, господин Колев.

— Така, така. Кога мога да получа паспорта и оръжието?

— Оръжието веднага, но за паспорта трябва да почакате няколко дни.

— Ще ви бъда признателен, ако ускорите бюрократичния процес! Къде е оръжието?

Юлкер се усмихна, посегна към черното куфарче, което едва сега забелязах, и на бюрото ми се озова пълен комплект на „Колт-45“. Подписах приемателния документ, прибрах разрешителното и се усмихнах доволен.

— Мислех, че при вас всичко върви „яваш-яваш“, а вие ме смаяхте с експедитивността си, господин Юлкер!

— Радвам се да го чуя!

Вдигнах поизпразнената си чаша.

— Последна глътка за успеха на нашата работа, господа!

Тогава видях календара, на който грижливата ми секретарка бе отбелязала с червения правоъгълник днешната дата. Пикеринг проследи погледа ми и се усмихна.

— Знаменателен ден, Колев! 13 август, първият ден от пребиваването ви на турска територия. Не ви ли плаши тази дата?

— Напротив, обожавам числото 13 и не съм фаталист.

— Не ви липсва смелост! А сега една последна новина. Обадиха се моите шефове от Интерпол. Нервничат, никак не са доволни от досегашното развитие на нещата, настояват за бърз успех.

— Защо не предложите на шефовете си да дойдат тук и сами да се заемат с работата?

— Така смятам да направя, Колев, но предупреждавам ви, не съм рентиер и държа на мястото си. И нещо друго, самият мистър Франклин Джозеф Мелони бил крайно раздразнен от „безкрайното протакане на нещата“, както сам благоволил да се изрази, и възнамерявал да отпътува за Истанбул. Бог да ни е на помощ!

— Толкова ли е страшен този мистър Мелони?

— Богатите хора плащат и искат! За мистър Мелони „Южният кръст“ е въпрос на чест!

— Далеч съм от мисълта да спасявам честта на някакъв си американски милионер, колега Пикеринг.

Лари махна нервно и този път не ми отговори. Прибрах оръжието в бюрото и дадох на Юлкер една моя снимка за бъдещия си паспорт. След това се разделихме и аз повиках секретарката.

— Другарко Манчева, днес ви освобождавам по-рано. Вървете, пригответе се за довечера, но бих ви помолил за една услуга.

— Кажете, моля!

— Нуждая се от вишнева папийонка, кърпичка от същия цвят и хубава бяла риза.

— Нищо по-лесно, другарю Колев! Кой номер риза носите? Ще направя поръчката по телефона в съответния магазин и след малко ще имате всичко.

— Чудесно, вие сте моят ангел хранител! А сега вървете да се приготвите. Държа тази вечер да бъдете хубава!

— Аз живея тук, в самата сграда, на най-горния етаж — изчерви се секретарката. — Ако ви потрябва нещо…

— Благодаря, ще се възползвам! А сега позвънете и сте свободна.

Трябва да призная, че службата на въпросния магазин работеше безупречно. След около двадесетина минути момчето за поръчки ми донесе исканите неща. Заключих кантората и се изопнах на широкия диван. Опитвах се да систематизирам последните събития.

Някаква банда с разностранна дейност върши обичайната си работа. Един от членовете й, Юсеин Мохамед, вербува на нашата територия лековерни момичета, на които предлага женитби и ги тласка по пътищата на порока. От тази човешка стока бандата печели, но белите робини не са единственото, което носи доходи на престъпниците. Един от „големите им удари“ е открадването на необикновения диамант. Въпросният Юси заминава за Париж, взема „Южния кръст“ от наивника О’Брайт и бърза да се завърне на наша територия, където смята, че е в относително по-голяма безопасност. Там той вече е завербувал „жертвата“ на социалните ни преобразувания Евгения Покровска, която срещу дребни суми е станала „пощенска кутия“ на минаващите за Близкия изток членове на организацията, която Пикеринг нарече „Роза росса“. Вече богат, присвоил голямата сума, която е трябвало да предаде на О’Брайт, и собственик на диаманта, Юси решава да се измъкне от опеката на господарите си, да се скрие някъде, където те няма да могат да го намерят. Обвързан с Нина и Виолета, мошеникът сигурно е смятал да се настани в някоя от социалистическите страни и там да чака да отмине бурята. Тогава се е случило нещо, което го е накарало да премахне Виолета Кънева, нещо много по-значително от бременността. Трябвало е да бяга и той след женитбата си с д-р Герова е напуснал страната. И все пак не можех да проумея защо на Юси е била необходима тази женитба! Едва ли любовта е накарала закоравелия мошеник да предприеме тази решителна стъпка. Тогава защо?

Останалото бяха само недоказани предположения. По следите на Юси измамените му шефове изпращат Ван Неескенс и Ван Гроот, а може би и безобидния на пръв поглед Паул Райнбергер. Отвън ръководителите на „Роза росса“ нервничат, изпращат инструкции, но работата не потръгва. Юси успява да се измъкне и вече може би под друго име се намира в Измир или някъде другаде. Това трябваше да се провери и се страхувах, че ще закъснея и бандата ще ме превари. Дори да беше така, те едва ли щяха да посегнат на Юси, преди да научат къде е „Южният кръст“. Това засега единствен знаеше само той. Трябваше да го открия на всяка цена, а и съдбата на сънародничката ми д-р Герова не ми беше безразлична. Преди всичко интересуваха ме измамените български момичета и жени, които трябваше да спася и върна в родината. Питах се чие дело бе обирът в квартирата на Нина Паскалева и какво са търсели там престъпниците. За съжаление не можех да си дам отговор, но ако това са били холандците, тяхната цел е била далеч по-различна от тази да оберат скромните спестявания на едно младо момиче. Това повече подхождаше на обикновен нашенски крадец и бе значително по-логично. Почти сигурен бях, че Ван Гроот е премахнал спътника си, но не можех да си обясня причината, нито ролята на Паул в тази история, ако въобще играеше някаква роля. Не ми даваше спокойствие и преживяното през нощта на „Осетия“. Ако това не бе халюцинация, в никакъв случай не можех да си обясня откъде бандитите можеха да знаят за моето съществуване. Ако подозираха кой съм, задачата ми значително щеше да се усложни.

В това време външният звънец иззвъня рязко. Скочих и бързо прибрах пистолета в джоба на сакото си. Опасенията ми се оказаха напразни, дори се ядосах на слабите си нерви. Пред мен стоеше момче във вишнева униформа, един от безобидните изпълнители на поръчки, които тук наричаха „хоп“. Подаде ми нещо, увито в луксозна хартия, огънато като продълговата фуния.

— Това е за кантората ви, господине! — каза момчето и без да дочака обичайния бакшиш, се спусна бързо по стълбите.

Нямах намерение да го гоня и очевидно хопът не желаеше да бъде разпитван. Сигурно така го бяха инструктирали. Прибрах се и затворих вратата. Разлепих лепенките и разгърнах фунията. В нея имаше само една разкошна разцъфнала червена роза и уханието й изпълни цялата стая. Налях вода във вазата и поставих вътре дъхавото цвете. Не беше мъчно да се досетя за значението на подаръка. „Роза росса“ ме предупреждаваше.

Малко преди осем вече бях готов с тоалета си. Вишневата папийонка и кърпичката от същия цвят придаваха особена елегантност на белия костюм. Близо до сърцето си чувствувах студенината на колта и той ми придаваше значително по-голямо чувство за сигурност, отколкото грижите на турската полиция. Оръжието беше великолепно, точно по мой вкус и аз отправих мислени благодарности към господин Юлкер. Готов за нощната си разходка, потънах в мекото кресло и вперих предизвикателен поглед към цветето във вазата.

Първи дойде Илиев, изискан, с тъмен смокинг, ухаещ на скъп парфюм.

— Колата е добра, Колев! Ще останете доволен. Моторът работи безупречно, ускорението е чудесно…

— Не се съмнявам в качествата на колата! Един въпрос! Кога се готвите да изплатите баса си?

— Не съм забравил, още тази вечер ще получите аванса.

Бравата на вратата щракна и трябваше да призная, че едва скрих изненадата си. Пред нас стоеше с пламнало лице Вяра Манчева. Бе просто неузнаваема във вечерния си тоалет и тъмната, прилепнала към тялото й дълга рокля. Дълбоко изрязаното деколте разкриваше белотата на кожата, която още не беше изгубила свежестта си, и ако не бяха неизменните очила, бих се заклел, че пред нас стои съвсем друга жена, на която само чертите на лицето напомнят за секретарката.

— Нима това сте вие?

— Нали сам казахте, че държите тази вечер да бъда както трябва! — почти изплака тя. — Поръчах всичко това на една модна къща…

Приближих и целунах ръката й.

— Другарко Манчева, вие сте истинска магьосница на превъплъщението! Така ли е, Илиев?

Александър Илиев бе толкова изненадан, че не можа да ми отговори. Само поклати глава като човек, който внезапно е направил велико откритие. Отправих се към вазата и взех червената роза.

— Ще ми направите голямо удоволствие, ако забодете цветето в основата на деколтето си.

Тя не отговори, само лицето й още повече заруменя и след миг розата сияеше върху бялата кожа. Високите й гърди възбудено се повдигаха, цяла трепереше, готова да се разплаче.

— Нашата дама ще бъде цветето на „Ориент“, Илиев! — извиках театрално аз. — Не си ли съгласен?

— Но в „Ориент“ ли ще ходим? — Чиновникът се смути. — Това заведение не се ползува с добро име, там…

— Не сме тръгнали на църква, а в кабаре — прекъснах го аз. — И тъй, към „Ориент“.

Нощният Истанбул можеше да смае всеки, който го вижда за първи път. Потоци коли, светлини, които се отразяваха в морето на „Златния рог“, крещящи реклами и изпълнено със звезди небе, от което високомерно светеше кръглият лунен диск. Многобройните минарета се издигаха нагоре призрачни и бели и сякаш достигаха тъмното небе. Тук-там се мяркаха амбулантни търговци, забързани, нарамили стоката си. Очевидно за тези хора нощта бе време за почивка, а не за удоволствия.

Илиев майсторски се провираше сред автомобилния поток и най-после спряхме пред осветено заведение, над вратата на което мигаше реклама, изписваща думата „Ориент“. Неоновите тръбички очертаваха полугола ориенталска красавица, заела характерната поза на популярния тук танц кючек.

— Пристигнахме! — каза Илиев.

Пъргав портиер отвори вратите на колата ни с дипломатическия номер и ни предаде на „обера“, който тържествено ни отведе към една от централните маси около кръглия дансинг.

— Какво ще обичат господата?

— Първо три скоча „100 гайди“ — поръча Илиев и се направи, че не видя ироничната усмивка, изписана на лицето ми.

— Но аз… — запротестира Манчева.

— Ще пиете — казах на английски аз. — Нали от тази вечер ставате дама!

Тя дълго примигва, сломена от железния ми довод, и направи героични усилия да се справи с пълната кристална чаша. Следваха изискани лакомства и трябваше да призная, че ориенталската кухня има своите преимущества пред европейската. Оркестърът засвири блус и Илиев с достойнство покани дамата ни. Тя се опита да окаже последна съпротива, но срещна строгия ми поглед и покорна, потъна в обятията на кавалера си.

Сега вече можех спокойно да разгледам заведението и неговите посетители. Бяха все „от първа ръка“, в болшинството си чужденци, дошли тук да вкусят от сладостите на Ориента, да потънат в неговата тайнствена атмосфера. Не открих нищо, което да привлече вниманието ми, но странично от мен забелязах някакъв мъж, който очевидно ме наблюдаваше. Имах щастието да го виждам в едно от многобройните огледала и съвсем не беше необходимо да се обръщам. Открих нещо много познато в едрата фигура на непознатия. Летният смокинг му стоеше чудесно, гладко избръснатото лице и пригладените назад коси говореха за човек със силен и решителен характер. Тогава видях силните му широки длани и едва не извиках от изненада. Това беше Ван Гроот, преобразен до неузнаваемост. Нямаше съмнение, обектът на наблюдението му бях аз.

Реших да го огледам отблизо и следващият танц ми даде тази възможност. Правех се на добродушен веселяк и не дотам деликатно притиснах обърканата Манчева към гърдите си. Жената бе толкова смутена от страстните ми изблици, че непрекъснато бъркаше стъпките.

— Какво, Манчева, не ви ли харесва? Аз пък, напротив, съм много доволен — хилех се и още по-здраво обгръщах стройното тяло на партньорката си.

— Вие сте пиян, другарю Колев!

— Признавам, опихте ме със снагата си. Та вие сте за милиони, Манчева, не знаете цената си!

Докато правех просташките си намеци, хвърлях по някой поглед към мъжа в бял смокинг. Усетих студения му насмешлив поглед, в който не бе мъчно да се долови презрението. Продължих да се правя на развеселен от алкохола шут, докато най-после дамата ми не издържа и енергично ме помоли да отидем на масата. Манчева бе толкова възмутена, че почти цялата вечер не ми каза нито дума. Аз продължавах с безсолните си шеги, на които се смеех сам. Дори Илиев като че забрави за роднинството ми с министъра и стана студен и въздържан…

— Май че се натрясках — продължавах да се хиля глуповато. — И знаеш ли, Илиев, нашата Манчева е бонбон момиче. Басирам се, че може да конкурира тия, дето след малко ще почнат да се събличат.

И двамата бяха съвсем шокирани от държането ми, имах чувството, че секретарката непременно ще се разплаче. Положението спаси конферансието, което обяви началото на програмата. Еротичните гледки прехласнаха занемялата публика. Една след друга полуголи красавици кършеха тела под такта на сластната ориенталска музика. Накрая и оскъдните парчета плат падаха на пода и пред възбудените зрители танцьорките раздаваха въздушни целувки само в евиното си облекло.

Всичко това ми действуваше тягостно. Чувствувах, че жените, които показват голотата си като стока, са безкрайно отегчени от своето „изкуство“, усмивките им повече напомняха добре заучена гримаса. Манчева бе съвсем объркана, притискаше длани към развълнуваните си гърди. Накрая прошепна:

— Другарю Илиев, не е ли по-добре да си тръгнем?

— Не, Манчева! — философствувах аз. — Това е само началото. Сега ще танцуваме, а след това ще последва десертът. Не е ли така, Илиев? След всяко ядене…

— Мога ли да ви поканя госпожице? — чух да казва плътен мъжки глас на английски.

Танцовата музика бе започнала отново. Повдигнах лице, пред нас стоеше Ван Гроот. Манчева така се смути, че трябваше да се намеся. Махнах, свойски с ръка и изфъфлих:

— Мис Манчева, джентълменът ви кани! Няма да му откажете, нали?

Секретарката бавно се надигна като хипнотизирана. Бедната, очевидно не можеше да проумее нищо. Тръгна пред холандеца и той леко я поведе в танца. Илиев не издържа:

— Колев, прекалявате. Манчева е почтено момиче, а вие ни доведохте в този вертеп. В това заведение добрият тон…

— Хайде, хайде, не се правете на светец! Ревнувате ли, колега Илиев?

Той не ме удостои с отговор, а аз продължавах да се кискам пиянски. Вече и реномето ми на министерски роднина не можеше да ме спаси. Сигурен бях, че още на другия ден Илиев ще докладва на консула за непристойното ми държане и щеше да настоява за отзоваването ми от Истанбул. Това не ме интересуваше. По-важното бе да убедя Ван Гроот, че съм един обикновен пияница. Чаках с нетърпение неговата реакция. Той непрекъснато ме наблюдаваше, дори вече не се пазеше, убеден, че аз повече не мога да се контролирам.

Танцът свърши и започна втората част от програмата. Конферансието обяви номера на Ухаещия нарцис. Прожекторите загаснаха и настъпи пълен мрак. Внезапно светлината очерта огнен кръг, в който блесна с цялата си голота забулена с прозрачен воал жена. Музиката засвири провлачена ориенталска мелодия и голото тяло се залюля, заизвива се като змия и постепенно воалът падна в краката на танцьорката. Вече можех да виждам лицето й. Нямаше съмнение, това бе Яна Михайлова, познах я веднага. Публиката затихна и жената, танцувайки, приближи масите. Носеше букет нарциси и на всяка маса остави по едно цвете. Зрелището беше великолепно. Публиката полудя, запляска в такт с музиката и постепенно танцът стана буен. Като вихър се носеше голото тяло. Някакъв бяс бе завладял всички, мъжете наскачаха от местата си и крещяха с пълно гърло. Аз също станах и се стараех да не изоставам от другите.

— Да си вървим! — чух възмутения глас на Илиев.

— Аз ще остана! — ударих леко по масата с длан.

— Не забравяйте, че представлявате България!

— Зная кого представлявам и най-добре ще направите да си обирате крушите — продължавах да упорствам. — Дайте ми ключовете от колата!

— Но вие сте пиян, другарю Колев! — Манчева за кой ли път бе готова да се разплаче.

— Ти, момичето ми, не бери грижа за мене. Най-добре ще бъде да си тръгнеш с Илиев. Той е сериозен човек, а тук не е място за девици като тебе.

Протегнах ръка да я погаля по лицето, но тя се дръпна ужасена. Прибрах ключовете от колата, които Илиев ми хвърли, и махнах с ръка.

— Чао, котенце!

Двамата сконфузени напуснаха масата, а аз, хилейки се, повиках с пръст келнера. Подадох му банкнота от 500 лири и му пошепнах:

— Ще ви бъда много признателен, ако ми кажете адреса на дамата, която наричате Ухаещия нарцис.

— Разбира се, господине.

След малко той тикна в ръката ми листче, което аз прибрах небрежно. Платих сметката, дадох тлъст бакшиш на келнера и с олюляваща стъпка тръгнах към изхода. Бях сигурен, че Ван Гроот ме следваше отдалече. Илиев и Манчева бяха изчезнали някъде. Олюлявайки се, застанах до колата и с привидни усилия запалих най-после цигарата си. Последваха няколко безуспешни опита да отключа ладата и когато най-после успях, просто се тръшнах на седалката. Вече можех да видя холандеца, който ме наблюдаваше. Познавах психологията на престъпниците и ако му бе наредено да ме премахне, той обезателно щеше да се възползува от случая… Може би задачата му бе по-проста: да ме следи и да открие новото ми местожителство. Това щях скоро да науча.

Запалих мотора и почаках колата да загрее. Видях как Ван Гроот се отправи към един „Триумф“ и влезе в него. Играта започваше. Потеглих бавно напред като човек, който не е съвсем добре с рефлексите си, като следях в огледалото действията на преследвача ми. Той също потегли внимателно и ме последва. Така преминахме през целия град и вече достигнахме квартала, където бе новото ми жилище. Бях запомнил отлично пътя и нямаше никаква вероятност да се заблудя. Форсирах мотора и бързо набрах скорост. Преследвачът ми явно не бе подготвен за такъв ход, защото не успя да реагира навреме. Забелязах тъмна алея съвсем близо до жилището ми и свих в нея. Оставих колата почти пряко на пътя, изгасих фаровете и се скрих зад едно дърво край пътя. Колата на Ван Гроот се появи, направи остър завой и едва не се удари в моята. Спирачките рязко изскърцаха и триумфът се закова на място. Фаровете му осветяваха изоставената лада. Холандецът бързо излезе навън и приближи моята кола. Отвори вратата и надникна вътре. Възползувах се от грешката му и приближавайки се тихо, нанесох добре премерен саблен удар във врата на наведения напред мъж. Той рухна подкосен и аз извадих пистолета.

— Не мърдайте, Ван Гроот, защото ще ви пратя там, където изпратихте Ван Неескенс — казах на английски и опрях студеното дуло до врата му.

Той продължаваше да лежи, без да мърда.

— Вдигнете си ръцете!

Подчини се и бавно издигна ръце, все така свит на седалката на колата ми. Пребърках го бързо и намерих само една кама, която взех. Тогава видях блясъка на метала на десницата му. Холандецът носеше бокс, който при неговите силни ръце би се превърнал в смъртоносно оръжие.

— Свалете бокса!

Той неохотно се подчини, но на светлината на фаровете виждах как святкат очите му.

— Мръсно ченге! — прошепна злобно той.

Вече очаквах реакцията му. Тялото му се сви и връхлетя като изхвърлено от пружина. Юмрукът му премина със свистене покрай лицето ми, но аз вече се бях отместил. С дръжката на пистолета нанесох удар върху черепа му и холандецът рухна покосен. Насочих колта към него и казах спокойно:

— Да се разберем, Ван Гроот! Моля без глупости, защото ще направя на трески костта на подбедрицата ви и ще ви предам на местната полиция. Бъдете разумен и от това само ще спечелите!

Той приседна на земята и обхвана главата си с ръце.

— Не се безпокойте, имате здрав череп. Оправете се, защото ще имаме сериозен разговор.

— Вие наистина сте дяволско ченге — изръмжа бандитът и разтърси глава. — Какво искате от мене?

— Много неща. Тази вечер ще бъдете мой гост.

— Къде ще ме водите?

— На ваше място не бих разпитвал.

Стана и с все още вдигнати ръце застана до колата си.

— Свалете ръцете си! — казах аз. — Ще влезете в моята кола и ще се движите само на първа скорост. Аз ще седна зад вас и предупреждавам ви, ако се опитате да ми направите някакъв номер, няма да се колебая!

Ван Гроот покорно влезе в колата и аз се настаних на задната седалка с насочено към врата му оръжие.

— Запалете! Ще излезете на главния път съвсем бавно и ще спрете където ви кажа!

Покорен, холандецът потегли и скоро се озовахме пред наетата за мен къща.

— Слезте и натиснете продължително звънеца! — продължавах да давам нарежданията си.

След малко терасата светна и се появи икономът ми. Остана много учуден, когато ме видя с пистолет в ръка.

— Али, този човек е престъпник и искаше да ме убие. Като бивш член на турската жандармерия искам съдействието ви! Сега трябва да го разпитам.

— Разбирам, господине! — кимна икономът.

Въведохме Ван Гроот в хола и той се настани в креслото. Все още беше изплашен и навярно добре помнеше удара, с който го повалих. Няколко минути гледа тъпо в насоченото оръжие и най-после прошепна:

— Искам да пия!

— Моля налейте на госта уиски! — кимнах на Али. — После ще ви помоля да приберете колата. Погрижете се и за „Триумфа“ на господина, който се намира наблизо в страничния път. Засега друго няма, почакайте да ви повикам.

— Няма ли да съобщите в полицията, господине!

— Засега не. Не се безпокойте, Али! Аз зная как да постъпя!

Икономът се поклони и излезе. Сега Ван Гроот не гледаше към оръжието, очите му бяха устремени в чашата.

— Можете да го изпиете, уиски има достатъчно, а и разговорът ни няма да бъде кратък.

Той кимна и на един дъх изпразни чашата. Налях му нова и се настаних в срещуположното кресло, като оставих колта в скута си.

— Имате ли да ми кажете нещо, Ван Гроот?

— Мисля, че вие поискахте да говорите с мен.

— Добре тогава, да започнем! Засега ви обвинявам в кражба чрез взлом и в убийство на колегата ви Ван Неескенс.

— На турска територия не съм сторил нищо, а и мъчно ще можете да докажете обвиненията си.

— Имате желязна логика, но трябва да ви предупредя, че с Турция имаме спогодба за предаване на криминалните престъпници, а с някои ваши деяния може би ще заинтересуваме и Интерпол. Представете си, Ван Гроот, те също жадуват за една среща с вас!

— Така ли? — изръмжа той. — Като че този път ме хванахте на тясно.

— Възхищавам се на интелигентността ви!

— Кажете какво искате от мен.

— Преди всичко да ви обрисувам положението, в което се намирате. Интерпол се интересува от вашата организация с поетичното име „Роза росса“, а вие трябва да отговорите какво участие сте взели в кражбата на „Южния кръст“.

— Не зная никакви кръстове и това не ме засяга — упорствуваше той.

— Не сте убедителен! Пряко участие в кражбата нямате, но друг един ваш приятел, Юсеин Мохамед, е трябвало да ви предаде диаманта в Рим, след като го вземе от истинския крадец О’Брайт и се разплати с него. Юсеин обаче ви е изпратил за зелен хайвер и изчезнал заедно с камъка и 150 000 долара. Тогава вашите шефове са наредили на вас и на Ван Неескенс да проследите въпросния Юсеин в България и да го премахнете, като вземете диаманта и парите.

— Басни!

— Не са басни! Сега слушайте нататък! Вие и Ван Неескенс сте пристигнали в моята страна като наемни убийци, но Юсеин се е изплъзнал от ръцете ви. Тогава вие, следвайки инструкциите на началниците си, сте тръгнали по дирите му. Първо сте посетили Габрово и нещастната майка на една от жертвите ви, Виолета Кънева.

— Нямам никаква вина в тази работа! — започна да нервничи холандецът.

— Това може да ви повярвам, но като ви гледам, не мога да разбера как сте си спечелили прякора Канарчето.

— Не сте ме довели тук да се подигравате, нали? — кипна той.

— Не се подигравам. Така ви наричат в писмото за вас, пуснато в пощенската кутия на госпожица Евгения Покровска. Ван Неескенс пък е Бухалът, нали?

— Не познавам никаква госпожица Покровска.

— Сигурно не знаете и квартирата й на ул. „Сердика“ в София? Не се вълнувайте, ще ви устроим очна ставка и ще опресним паметта ви. Да продължим, господин Ван Гроот! Интересува ме как извършихте кражбата в дома на Нина Паскалева на улица „Макаренко“.

— Не съм влизал в този дом.

— Останали сте вън да пазите, а Ван Неескенс е свършил черната работа, нали? Какво търсехте там?

Понеже не последва отговор, продължих:

— Дали сте намерили това, което търсите, не зная, но се досещам защо сте премахнали Ван Неескенс. Може би не сте могли да разделите плячката или така са ви наредили шефовете ви.

Ван Гроот продължаваше да мълчи.

— И все пак учудвам се на някои ваши наивни постъпки. Струва ми се, че рушите престижа на „Роза росса“, приятелю! Вие, истински рицар на пистолета и кинжала, човек, който нанася майсторски удари с кама и само за миг отнема живота на жертвата си, не умеете да изгорите както трябва една кола.

Престъпникът трепна, ръцете му нервно затрепериха.

— Както виждате, знаем много неща и на българска територия ще ви принудим да станете по-приказлив. Какво ще кажете, да позвъня ли в полицията?

— Не, стойте! — изкрещя той. — Кажете какво искате, не ме мъчете!

— Това е вече друго, Ван Гроот! Виждам, че ставате по-разумен. Сега слушайте ме добре! Ако науча от вас което ми трябва, обещавам ви свободата!

— Шегувате се, не ви вярвам!

— Дори убийството ви прощавам. Рано или късно Ван Неескенс щеше да свърши на въжето или с куршум в черепа. Вие само изпълнихте едно закъсняло решение на правосъдието. Ако бъдете искрен, няма да ви предавам на местните власти и няма да изисквам екстернирането ви.

— Благородно ченге! — усмихна се саркастично той. — Какво ви интересува?

— Разкажете какво знаете за изчезването на „Южният кръст“!

— Моята работа не е да зная, а да действувам, господин криминален инспектор. Нашата група…

— Кои влизаха в нея?

— Юсеин Мохамед, Ван Неескенс, аз и ръководителят на групата Леон Майер.

— Знаете ли, Ван Гроот, възбуждате любопитството ми. Разкажете ми нещо за „Роза росса“, а след това и за господин Майер.

— Не мога да ви кажа много, защото не са ми известни доста неща. Когато бях в Америка, Леон Майер ме завербува за организацията. Устройството й е много сложно, разделена е на отделни четворки и само един от четиримата има връзка с по-висшето началство. Наш бос беше Леон.

— Организацията има ли нещо общо с „Коза ностра“?

— Мисля, че да, може би е един от клоновете й, но действува самостоятелно.

— Знаете ли кой стои начело?

— Нямам представа. Аз съм само един обикновен член на четворка. При нас любопитството се наказва и всяка заповед се изпълнява.

— Интересна организация! Имало ли е досега провали?

— Не, защото никой нищо не знае за другите.

— Вие никога ли не сте се интересували кой стои начело?

— Дори да проявях някакъв интерес, невъзможно е да се стигне до върховете. Знаем само, че там стоят могъщи хора, които не обичат да се шегуват. Те плащат добре и това е по-важното.

— Не ви ли е минавало през ума, Ван Гроот, че вие сте един от многото гладиатори, които се сражават и умират за някого, когото дори не познават?

Той се усмихна и в усмивката му открих тъга. Запали цигара и отвърна твърдо:

— Не съм философ и не обичам да мисля! Когато човек се хване на играта, по-важното е личната полза, плащането, а не кой плаща.

— Съжалявам ви! Знаете ли какво означават тези думи: „Аве, Цезаре, моритори те салутат!“.

— Не, на какъв език са?

— На латински. Означават: „Поздрав, Цезаре, отиващите на смърт те поздравяват!“. С тези думи гладиаторите са приветствували могъщите си господари, преди да отидат на смърт. Мисля, че са им плащали добре, но малко от тях са преживели до зрялата възраст.

— Вие сте интересно ченге, дори латински знаете. Значи приличам ви на гладиатор?

— Представете си, да! Вие и другите като вас сте жалки роби на могъщи господари и рискувате кожата си за тях. Първият беше Ван Неескенс, ще го последвате вие или Юсеин, може би и самият Майер. В същото време вашият Цезар ще прибира изцапаното с вашата кръв злато и ще посрещне смъртта в дълбока старост. Не сте ли се замисляли върху това?

— Дявол да ви вземе, престанете с тия гладиатори! — почти изкрещя той. — Питайте каквото ще питате и ме оставете на мира!

— Вие доставяли ли сте бели робини на Ориента?

— Не, това не е моята специалност. Аз се включвам само в решителни действия.

— Това вече доказахте край Пловдив. А Юсеин?

— Той е един от покорителите на женските сърца. Когато беше в Германия…

— И там ли се е подвизавал?

— Не знаете ли? Той е мръсен сутеньор и доставчик. Презирам арабите и затова бях радостен, че ми възлагат да се справя с него. Съжалявам, измъкна се, мръсникът!

— Все още не е късно! — успокоих го аз. — Сега да се върнем на диаманта. Чакахте Юсеин да се появи в Рим, но той не дойде. Какво стана после?

— Леон Майер дойде при нас и каза, че арабинът е свил парите и камъка и е офейкал в България. Даде ни адреса на „Сердика“ и каза, че там ще получаваме инструкции. Трябваше да открием Юсеин, да го накажем и да вземем диаманта и онова, което е останало от парите. Предупреди ни също, че с българската полиция шега не бива. Тогава не можех да повярвам…

— Какво не можехте да повярвате?

— Това, за вашата полиция. Мислех ви за много вързани, защото в България действувахме съвсем свободно и никой не ни попречи. Сега, като гледам вас, мисля, че сме ви подценили.

— И аз така мисля, господин Ван Гроот. Както виждате, доста сме знаели за вас, но трябваше да ви оставим да действувате.

— И сега — желязна хватка. Така ли?

— Може и да е така, но да продължим. Говорете за България!

— Там се насочихме по следите на Юсеин. Доста попътувахме, ходихме и до морето и разбрахме за женските му истории. За съжаление тази от Несебър беше вече в рая. Насочихме се към Габрово, но разбрахме, че майката на мъртвата няма нищо общо с нашата история. Тогава открихме тази на улицата с руско име.

— „Макаренко“. Кой ви насочи към момичетата?

— Мадамата, от която получавахме съобщенията на нашия „бос“.

— Евгения Покровска?

— Същата, плащахме й добре, така заповяда Леон Майер. Тя ни насочваше към приятелките на Юсеин.

— Какво търсехте на улица „Макаренко“?

— Следи от Юсеин и диаманта.

— Разкажете за обира!

— Ван Неескенс, да го прости бог, беше първокласен майстор по бравите. Трябва да ви огорча! Вашите брави и ключалки могат да бъдат отворени от всяко дете.

— Навярно критикувате производството, Ван Гроот! Съжалявам, нямам нищо общо с това и трябва да ви кажа, че все още има места в моята родина, където хората не заключват вратите си. Но да не се отвличаме, разказвайте!

— Докато Ван Неескенс вършеше работата си, аз го охранявах. Когато дойде при мене, каза, че е намерил някаква дребна сума и нищо повече.

— И вие смятате, че Юсеин ще остави на съхранение у някоя от приятелките си „Южния кръст“? Не намирате ли, че сте наивен?

— На влюбена жена може всичко да се повери, господин криминален инспектор — убеждаваше ме холандецът. — Очевидно вашата възраст е прекъснала контактите ви с жени.

— Не ставайте нахален и продължавайте да разказвате! Защо убихте Ван Неескенс?

— Подозирах го, че е намерил камъка и го е запазил за себе си.

— Интересно, кое ви накара да мислите така?

Холандецът се усмихна.

— В нашите среди никой на никого няма доверие. Такъв е нашият закон! Той ми даде половината от взетите пари и каза, че нищо друго не е намерил. Когато заспа, го опипах и открих нещо с яйцевидна форма в кожена торбичка, закачена на врата му. Реших, че това е диамантът, но не можех да действувам открито, защото Ван Неескенс не обичаше да се шегува и…

— И при една открита борба не можехте да бъдете сигурен в изхода й — прекъснах го аз.

— Точно така, затова го премахнах. Инструкцията бе, да се разделим и той да продължи с колата за Истанбул, а аз…

— Да отплувате с кораба „Осетия“. Това вече зная, Канарче! По нататък?

— Помолих го да ме откара колкото се може по на изток и той се съгласи. В Пловдив заредихме колата, с гориво и аз напълних и трилитровата туба, която оставих на задната седалка. Шофирах аз и когато излязохме от града, спрях внезапно. Ван Неескенс бе задрямал и дори не усети, когато забих камата в гърдите му. Взех кожената кесийка и парите с паспорта му, излях бензина от тубата, запалих колата и я насочих към пропастта.

— Изпуснахте нещо! Поставили сте трупа на жертвата си на мястото на шофьора.

— Като знаете всичко, защо питате? — каза той раздразнен.

— За да потвърдя или отхвърля предположенията си, Ван Гроот. След това изчезнахте в мрака, хвърлили сте камата и ръкавиците си в едно блато, изгорили сте паспорта и сте се върнали назад към Пловдив. Там на автостоп ви е взел някой и сте се добрали до Стара Загора. После по същия начин сте достигнали до Казанлък, където наш служител ви е помогнал да ви вземат за Бургас. Там сте отседнали в пристанищен хотел и с „Осетия“ сте се добрали в Истанбул. Вчера сте променили външността си и сте тръгнали по дирите ми.

— Дявол да ви вземе, отлично сте осведомен! — Челото му се покри със ситни капчици пот. — Във вашата страна вземат ли предвид самопризнанията?

— Разбира се. Това би облекчило наказанието ви. Сега ще ви разкажа за още едно ваше разочарование. В кожената торбичка сте намерили не диаманта, а старинен часовник. Скъпа стока, но не такава, че да оправдае едно убийство. Сега кажете ми: вие ли се опитахте през нощта да отворите кабината ми?

— Не отричам. Ако бях успял, щях да ви изпратя на рибите. Никой нямаше да разбере и докато в Истанбул откриеха липсата ви, щях да се измъкна.

— Сигурно съжалявате, че не сте успели, но ще ви задам един въпрос, който може би ще реши бъдещата ви съдба. Кой ви насочи към мен? Вие никога не сте ме виждали.

— Това не мога да ви кажа.

— Припомнете си добре, Ван Гроот, защото камата и ръкавиците ви се намират като веществени доказателства в родината ми и това не е във ваша полза?

— Нали ми обещахте свобода, ако ви кажа всичко!

— Още не съм решил. Трябва първо да чуя!

— Всичко, което зная — каза натъртено холандецът. — Към вашата личност ме насочи някой, когото не видях. Намерих върху леглото си бял плик с вашата фотография и текст: „Това е полицейското куче.“ След това ви проследих и разбрах коя е вашата кабина.

Този път мой ред бе да бърша потта по лицето си. Това вече бе нещо съвсем ново, което дори не бях очаквал.

— Казвате, моята снимка! Къде е сега тя?

— Унищожих я. Нима мислите, че държа да ви имам в албума си!

— Дявол да ви вземе… Къде бях фотографиран?

— Не зная, фонът бе много тъмен. Личеше добре само лицето ви. Може би негативът е бил ретуширан.

— По дяволите, Ван Гроот! На път сте да заслужите свободата си, но трябва да ми кажете още някои неща.

— Слушам ви!

— Кой ме следи тук?

— Леон Майер, не го ли видяхте в „Ориент“? Наистина сега е с брада и тъмни очила, но е той. Може би е и под друго име. Много е нервен, защото е изпуснал Юсеин, но се надява с ваша помощ да го открие.

Усмихнах се наистина развеселен.

— Не намирате ли, Ван Гроот, че ние, престъпници и полицаи, прекалено разчитаме един на друг? Та казвате, Майер е в „Ориент“?

— Вече казах, нямам какво да добавя.

— И вие трябваше тази вечер да ме премахнете, така ли?

— Не, Майер ми нареди да ви заведа при него. Разчиташе на вас да научи нещо за Юсеин.

— А откъде знае Майер за моето присъствие тук и въобще позната ли му е моята особа?

— Това не зная.

— Розата вие ли ми изпратихте?

— Коя роза?

Беше толкова искрен! Разбрах, че дължа подаръка не на него, а на Леон Майер. Оставаше загадката откъде той знае за мене и кой е направил фотографията ми.

— Ван Гроот, познавате ли Паул Райнбергер?

— Не, никога не съм чувал това име — поклати глава той. — Кажете ми поне как изглежда!

— Висок, слаб, с очила. Пътуваше с „Осетия“.

— Не съм свикнал да се заглеждам в хора, към които нямам никакъв интерес — каза замислен той. — Но такъв човек не познавам!

— Сигурен ли сте? Мислете добре!

— Абсолютно. Казах ви, познавам само хората от нашата четворка.

— Добре, да предположим, че ви вярвам. Сега трябва да останете за известно време тук, нищо няма да ви липсва.

— Нали обещахте да бъда свободен! — изкрещя той. — Знаех си аз, мръсно ченге!

Насочих отново оръжието към челото му и казах:

— Моля, запазете добрия си тон, Ван Гроот! Не съм се отказал от обещанието си, но трябва да премисля някои неща. Дотогава ще бъдете мой гост!

Натиснах звънеца, появи се Али.

— Али, разполагате ли с помещение, където господинът би се чувствувал добре, без да можем да му осигурим излишен комфорт?

— Да, господине. Таванската стая е с железни решетки и е подходяща за целта.

— Чудесно! Оръжие имате ли?

— Да, господине. Имам и разрешително за него.

— Тогава отведете госта и не забравяйте, че нищо не трябва да му липсва. После ми се обадете!

Икономът ми се оказа решителен човек. Извади от страничния си джоб обемист револвер и го насочи към Ван Гроот. Холандецът само вдигна безпомощно рамене и тръгна пред Али. На вратата се спря и каза:

— Ще отговаряте за незаконно задържане на чужд гражданин. Няма да оставя всичко така, ще си потърся правата!

— Това е ваше право. Да уведомя ли веднага полицията?

Поставих ръка на телефонната слушалка и го изгледах с насмешка. Ван Гроот наведе очи и покорно тръгна пред иконома. Останах сам и се отпуснах на креслото. Загасих лампата, защото навън вече бе съмнало. Клепачите ми натежаха, но някой почука на вратата. Беше Али.

— Направих всичко, каквото трябва, господине.

— Али, случайно ли сте тук?

— На този свят има и случайности — сведе очи икономът. — Трябва да ви поздравя от господин Юлкер.

— Благодаря ви, Али! Моля събудете ме към седем и половина!

Останах сам и вече нищо не бе в състояние да отлепи клепачите на уморените ми очи.