Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (7)

6

Вратата устоя като по чудо на нападението на вълка, но Инок полудя. Докато Грешъм стоеше с меча в ръка и подпираше с рамене вратата, Мег побърза да отиде при животното.

Никога не беше изпитвала такъв страх, но беше някак раздвоена вътрешно трепереше от ужас и напрежение, но външно разсъждаваше ясно и трезво. За щастието именно тази втора Мег хвана здраво Инок за юздата и му заговори много спокойно.

Дългите му уши се наостриха, той изрева няколко пъти, но престана да хвърля къч и дори сякаш се вслуша в думите й.

— Какво става отвън? — попита Мег със същия спокоен глас, с който беше заговорила на Инок, за да не се подплаши катърът отново.

— Прегрупират се — отговори Грешъм горчиво и едва ли не възхитено се засмя. — Трима от тях провеждат военен съвет. Останалите не ги виждам.

Мег потрепери и хвана здраво Инок, който пак стана неспокоен. Колибата имаше само един прозорец и то твърде малък, за да се провре вълк през него. Дразнещата миризма на пушека пареше очите и гърлото.

Откъм покрива долиташе някакъв странен трополящ шум и Инок въртеше глава, вдигаше се на задни крака и сърцераздирателно ревеше.

Мег се мъчеше да се оправи с животното и тази задача поглъщаше всичките й сили, но въпреки това тя не изпускаше от очи Грешъм, който беше подпрял вратата, готов за новото нападение. Обърна се за миг към Инок, който пак се беше вдигнал на задни крака, и изведнъж видя вълка, който надничаше в колибата през една пролука в покрива, оставена отворена, за да минава през нея димът.

Викът спря в гърлото на Мег и тя за нищо на света нямаше да извика, защото й беше ясно, че така само ще подлуди още повече животното.

— Грешъм — каза тя с глас, който сякаш не беше нейният, и кимна към покрива.

Той се обърна и видя четвъртия вълк в мига, в който той скочи през отвора, в глада си, без да обръща внимание на огъня.

Животното падна в жарта и дръпна печеното овнешко, нададе само кратък вой, защото сплъстената му козина се опърли, но сякаш иначе нищо не бе усетило. Мег съжали, че животното със сигурност трябваше да умре, за да могат те двамата с Грешъм да останат живи. Смая се, че в миг на ужасен страх все още е способна на такива чувства.

Полудял от глад, вълкът клекна до шиша с месото, за да го пази. Зловещо озъбен и ръмжащ, звярът преценяваше сега с блестящи жълти очи враговете си и Мег потрепери от тази гледка, но продължи с все сили да държи катъра.

— Никакво движение! — каза бавно и отчетливо Грешъм, със спокойствие не по-малко тревожно от присъствието на вълка. Инок и Мег застинаха в същия миг като вцепенени.

Вълкът отметна глава, а воят му прозвуча като вик на прокълната душа и Мег отново потрепери, само като си помисли за другите вълци, за катъра, който сигурно след миг отново ще се подплаши, помисли, разбира се, и за Грешъм.

— Майчице, Богородице — прошепна Мег. За друга молитва не се сети, дори Елизабет щеше да прояви при подобна ситуация повече въображение.

Още два вълка заблъскаха вратата и ударите на телата им срещу гнилото дърво кънтяха в колибата като гръмотевици. Инок трепереше и Мег го чу да си поема дъх, сякаш се кани да скочи, само и само да избяга от колибата.

— Качете се на гърба му — каза Грешъм. — Веднага!

Мег още се колебаеше вътрешно, но изведнъж й стана ясно, че само миг след спокойната заповед на Грешъм, вече го е послушала.

— Не се опитвайте да го спрете — продължи Грешъм, сякаш я караше да затегне някакъв сложен възел или й обясняваше как да разчете тайно писмо. — Наведете се ниско над шията му и се дръжте здраво, каквото и да се случи.

Сега Инок мяташе глава, упорито танцуваше и риташе.

С почерняла от саждите козина вълкът до огнището отново изръмжа, а после се залови за плячката си. През стената от дърво и камъни, свързани с оронен хоросан, се чуваше воят на другите вълци, гладни и разярени, а после те отново се хвърлиха срещу вратата. Този път с обединени сили успяха. Цялата колиба потрепери от напора им.

Мег извика, когато вратата се стовари върху Грешъм, а вълците го прескочиха. Тя се наведе ниско над врата на Инок, който се устреми с прилепнали към главата уши към отворената врата. Чу копитата на катъра да изтрополяват по падналата врата и се вкопчи във врата му, когато той изскочи на двора, опита се яростно да си проправи път през дълбокия сняг, но веднага спря.

Откъм колибата долитаха ужасяващи шумове, но във въображението си Мег си представяше всичко много по-ужасно. Тя удари Инок в слепоочията, за да спре страховития му рев, скочи от гърба му и си проби обратно път през снега.

Хвърли кратък поглед покрай Грешъм, видя, че вълците са наобиколили овнешкото сякаш е току-що разкъсан дивеч и насочи вниманието си към мъжа, изправен на прага с меча в ръка и готов да се бори не по-малко яростно от животните.

Мег продължаваше да гази през снега, когато видя с ужас как един от вълците — смъртоносен, ръмжащ възел от козина и ярост — се готви да скочи върху Грешъм. Тя извика сподавено, но Грешъм размаха меча, удари и животното падна, все още ръмжащо, в краката му. С бързо движение на меча той довърши хищника.

Останалите впериха очи в Грешъм, после в падналия си другар и сякаш замръзнаха по местата си. От дъха им се вдигаха облачета пара, а тихият им непрестанен вой проникваше дълбоко в душата на Мег.

Зад нея Инок продължаваше да реве и да рита, но Мег гледаше като омагьосана сцената пред себе си. Цялото й внимание, цялата й енергия бяха съсредоточени в Грешъм. Толкова желаеше да има оръжие, за да му помогне, да го защити — някаква тояга, камък, нещо, с което да може да удари, — но, за съжаление, беше безпомощна.

— Оставете им проклетото месо! — извика тя, но гласът й прозвуча като писукане. Толкова искаше да се махнат от тук, двамата с Грешъм и катърът. Колкото може по-надалеч и на сигурно място.

Въпреки напрежението Грешъм се засмя, но тя едва чу отговора му. Той прокара свободната ръка през устните си, но не се обърна и не я погледна. — Да не си въобразявате, че браня овнешкото? Без тази колиба като защита, още преди да се стъмни и двамата ще сме мъртви, милейди и ще се превърнем във вечеря за тези дяволски псета, ако още преди това не замръзнем.

— Ранен ли сте? — попита Мег, когато видя окървавените му разкъсани дрехи и съобрази, че Инок беше прегазил лежащия до вратата Грешъм. Щеше да е чудо, ако не си е счупил нещо.

— Сега това едва ли има значение — отговори той. — В момента нямам нито време, нито желание да си бъбря, колкото и приятен да ми е разговорът с вас.

Съкрушена и дори при тази ситуация малко възмутена, Мег преглътна следващия си въпрос и се озърна за Инок.

Той се беше отказал най-сетне да се бори със снега и сега, отметнал глава, надаваше оглушителен рев.

Мег не му обърна внимание и се озърна за нещо, което да може да използва като оръжие. Откри наблизо един голям камък. Погледът й падна и върху стръмния покрив на нещо като плевня, залепена за стената на колибата, нямаше съмнение, че по него най-смелите вълци бяха стигнали до покрива.

Тя вдигна камъка и се върна в колибата, готова да се бори.

Грешъм й хвърли само бърз поглед, а патовата ситуация между него и вълците продължаваше, по свой начин още по-ужасна от предшествалият я кървав сблъсък.

— Ще ви помоля да използвате камъка, — пошегува се меко Грешъм — за да ударите с него вашият истеричен катър по главата. От шума, който вдига, ме заболява главата.

— И аз се боя, че създава повече проблеми, отколкото ни помага — каза загрижено Мег и си помисли за други хищници, и хора, и животни.

— Напредвате, милейди — каза Грешъм. — Ще ми помогнете повече, ако се посветите на задачата да успокоите проклетото добиче, преди да забия меча си във врата му.

Мег отвори широко очи.

— Готов сте да го сторите? — Беше го видяла, разбира се, да убива вълка, но то беше нещо съвсем различно. Необходимост поради заплахата и отбрана, на не и постъпка на студената светлина на разума. Дали на този мъж, когото бе започнала да обиква, не му доставяше удоволствие да убива?

На устните му заигра усмивка, но веднага изчезна.

— Не — каза той тъжно. — Казах го само ей тъй, Мег. А сега идете да сключите мир с това животно, имаме си достатъчно проблеми и без да привлече още една глутница. За нещастие с воя си тези безмилостни крадци сигурно вече са го направили, въпреки че ще посрещнат неприязнено всеки новодошъл.

Не стана нужда да продължи да убеждава Мег. Тя се обърна и се върна през снега при Инок, хвана юздата и взе нещо да му пее, защото не измисли нищо по-добро. Беше нежна песничка, която двете с Габриела бяха измислили преди много време, за да успокояват Елизабет, когато почваше да плаче нощем.

Патовата ситуация продължаваше и Грешъм стоеше като закован на прага, а вълците пазеха печеното месо. Небето се стъмни, заваля сняг, вдигна се вятър. Инок слушаше, наострил уши, песничката на Мег, която пееше премръзнала с треперещ глас.

Наметалото й беше останало в колибата. Расото й беше мокро от снега, не си усещаше краката, дори да преживеят нападението на вълците, те двамата с Грешъм и горкият уплашен Инок, имаше голяма вероятност, един от тях или всички да хванат пневмония и да умрат от усложненията.

Грешъм беше стигнал, изглежда, до същото заключение, защото в почти същия миг, без да предупреди Мег, изведнъж скочи и нададе протяжен, див боен вик.

Мег се вкопчи със затворени очи в студения, треперещ врат на Инок и заплака, но продължи да пее. Текстът се беше превърнал от люлчина песен в молитва.

Звуците в колибата бяха ужасяваща смесица от ръмжене, вой и крясък, но тишината, която последва, дълги минути по-късно, беше за Мег много по-ужасна.

Тя си избърса сълзите и изхълца, сърцето й биеше като лудо и тя извика името на Грешъм.

Той не отговори, но се появи, капнал, на прага, облегна се на рамката на вратата и си пое мъчително дъх.

Мег извика и понечи да изтича при него, но той вдигна ръка, за да я накара да спре. Тя спря, объркана и уплашена, в снега, на половината път между колибата и катъра, и зачака.

Грешъм изчезна отново в колибата, върна се и измъкна от колибата един мъртъв вълк, като го влачеше за врата. Леко залиташе, докато изхвърляше окървавените трупове на вълците в падащия здрач и ги заравяше в снега, за да не надушат други животни миризмата им. Когато зарови и четирите вълка, Грешъм подкани с жест Мег да влезе в колибата.

Тя се подчини, прекалено благодарна, че й е спасил живота, за да упорства, въпреки че както винаги малко се ядосваше, когато я командваше.

Грешъм доведе катъра и върна вратата на мястото й. Всъщност само облегна горния й край на рамката — засега не можеше да направи повече, — но създаде все пак някаква илюзия за защитеност. После се спря през угасналия огън. Разрови жарта, сложи дърва и направо се строполи до издигащите се пламъци.

Като го видя толкова изтощен и целият в кръвта на вълците, а тя се боеше, навярно и своята собствена, за няколко мига Мег сякаш се вцепени. Грешъм беше силен мъж и този ден го доказа, но в тази борба беше изразходвал почти всичките си резерви.

Мег се приближи към него едва когато можеше вече да е сигурна, че няма да се хвърли разхълцана на врата му, тя само го погали, а после затърси раните му.

Бяха му ухапали прасеца на десния крак и лявата ръка, а като видя раните, Мег пак се ужаси. Знаеше какво е бяс и каква смърт може да причини, ако ухапванията са от заразени животни.

Пое си дълбоко въздух и се накара да се успокои. Грешъм беше направил всичко, което му беше по силите, за да защити тях двамата и дори клетия Инок. Останалото беше вече нейна грижа.

С бавни, отмерени движения Мег стана, вдигна от пода овнешкото месо и изряза с ножа на Грешъм местата, ръфани от вълците. Потръпна при мисълта, че трябва да яде от останалото месо, но знаеше, че няма избор. За да останат, живи двамата с Грешъм имаха нужда от храна.

Когато свърши тази работа, тя сложи месото на масата, на която доскоро бе лежал мечът, и потърси дървената паница, която двамата с Грешъм бяха използвали, за да се измият. В бъркотията тя се беше отърколила в единия край на колибата.

Мег дръпна внимателно само подпряната врата, излезе с паницата навън и я напълни със сняг. Сложи я до огъня и се залови да бърше внимателно дрехите на Грешъм като се боеше да не открие всеки миг още по-страшни рани.

Грешъм не беше в безсъзнание, но не беше и съвсем буден. Наблюдаваше Мег с полузатворени очи как се грижи за него, но не издаде ни звук, нито протестира, нито я насърчи. А тя си казваше тревожно, че той навярно дори не знае коя е.

Тази мисъл сякаш я насърчи да не възпира повече сълзите си и да не сподавя хълцането, просто си продължи работата, съблече го по бельо, проми колкото можеше по-добре драскотините и ухапванията и ги превърза с онова, което беше останало от ризата й. Зави го с мръсните одеяла, накара го да изпие малко вино, седна до него и го загали по косата, руса и мека като пуха на пиленце, докато той най-сетне дълбоко заспа.

Проблемът с вратата на колибата си оставаше и Мег се замисли за някакво решение, докато почистваше с останалото от снежната вода окървавения меч. После го сложи до Грешъм така, че той да може да го вземе. В нейните ръце това оръжие нямаше да свърши никаква работа, но присъствието му сигурно щеше да зарадва Грешъм, ако се събуди внезапно и още съвсем объркан.

Не разполагаше нито с инструменти, нито с материал, за да оправи вратата, Мег го разбра още преди да огледа внимателно колибата. Пролуката в покрива, през която бяха нахлули вълците, още зееше, но нямаше как, защото в противен случай в затворено помещение пушекът щеше да ги задуши.

Тя погледна нагоре, отметнала глава и с ръце на хълбоците, и си каза, че пролуката сигурно е обкована с нещо. Може би не с железа, защото хората явно са били бедни, а такива неща са скъпи и трудно се намират, но може да бяха яки кожени ремъци, които също биха й свършили работа.

Мег си взе наметалото, загърна се здраво в него. После каза няколко успокоителни думи на Инок, погали го с оптимистичната надежда, че ще остане мирен и само отмести опряната врата, колкото да може да се промъкне през нея.

Наоколо цареше мъртва тишина, нарушавана само от време на време от счупването на премръзнал клон някъде в гората отвъд заснеженото поле под последните лъчи на вече залязващото слънце.

Мег потрепери, заобиколи отдалеч белязаните с кръв снежни гробове на вълците и стигна до малката плевня, която видя преди малко. Грешъм сигурно вече я беше претърсил, но тя хвърли все пак един поглед в нея. Видя паяжини и няколко цепеници сухи дърва, нищо повече.

Реши, че трябва да вземе дървата, преди да се стъмни, затвори за миг очи, за да събере кураж и се покатери на стръмния покрив на плевнята. Молеше се да не се стовари през полуизгнилите греди, преди да огледа разнебитения отвор и да успее може би да предотврати ново нападение като онова на вълка. Следите от вълка още личаха слабо в снега и тя потрепери, когато си спомни мига, в който хищникът беше скочил през отвора, толкова гладен, че не се спря дори пред огъня.

Тя се изкатери предпазливо по покрива на плевнята до покрива на колибата. Пръстите й бяха вкочанени от студа и тя на два пъти се подхлъзна и се озова почти до улука, докато най-сетне успя да се вкопчи по-здраво. Ръцете й кървяха, коленете й бяха ожулени, сърцето й биеше лудо при мисълта, че може да падне, но тя издържа и се озова най-сетне на билото на покрива, където беше отворът за пушека.

По краищата на отвора наистина имаше железни ъгли, които се бяха отковали с времето от изгнилото дърво. Ако ги закове за вратата на колибата, ще я оправи. Тя ги откачи и надникна през отвора в колибата.

Грешъм спеше до огнището, а Инок стоеше до масата и душеше любопитно печеното овнешко.

Мег направи снежна топка и я хвърли през отвора. Тя улучи непослушното животно между ушите.

— Да не си посмял да докосваш това месо, гадно добиче такова!

Добичето изпръхтя изненадано, като заловен на местопрестъплението крадец, отстъпи назад и подковите му изтракаха по яко трамбования под.

Мег прецени колко стръмен е хлъзгавият покрив и колко голямо е разстоянието между отвора за дима и следващата греда на покрива. Изведнъж чу вой и когато надникна през рамо, зърна самотен вълк, който я наблюдаваше от края на гората. Ако се опита да слезе и да изтича до вратата, вълкът щеше за секунди да е до нея и да й прегризе гърлото. Тя се реши, хвърли железните ъгли, по които още имаше парчета дърво, легна по корем, спусна крака в колибата, залюля се и вече беше до бедрата вътре. Висеше, вкопчила премръзнали пръсти, но връхчетата на краката й се опираха в опушената греда.

Мег се пусна много внимателно и яхна широката греда. Гредата беше влажна от снега, а с годините и опушена от огъня под нея.

Грешъм се обърна по гръб, отвори за миг очи, затвори ги, а после широко ги отвори. Надигна се на лакти и примижа.

— Какво, по дяволите…

— Аз съм, аз съм — успокои го Мег и прецени разстоянието от гредата до пода. Този фактор не беше предвидила в предишните си пресмятания. Вълкът единак, когото беше зърнала преди секунди, й даде все пак тласъка, от който имаше нужда.

Явно успокоен, Грешъм отново легна и потъна в дълбок сън.

Мег погледна към Инок, когото преди малко беше наказана със снежната топка, задето беше душил вечерята им.

— Ела тук! — прошепна му тя ядосано.

Катърът отначало изобщо не реагира. Но после вдигна глава към нея и изпръхтя, явно от злоба.

— Насам, Инок — взе да го увещава мило Мег и му посочи мястото под себе си. — Мило конче, скъпото ми катърче, хайде, ела. — Тя искаше да падне върху гърба му, но той не беше готов да съдейства.

Най-сетне тя съпостави дължината на тялото си с приблизителното разстояние между гредата и пода и се пусна докато не увисна отново на ръце, после затвори здраво очи и скочи.

Удари се, но се задържа на крака и от постигнатия успех я обзе толкова победно чувство, че направо я замая. Не обърна внимание на покритите си със сажди ръце, бедра и задник, на влажните си дрехи, вледенените си крака и побърза да изчовърка с ножа на Грешъм пироните от железата, които намери. После използва като чук един от камъните край огнището и закова старите железни ъгли за рамката на вратата.

Чукането не обезпокои особено Грешъм. Той измърмори нещо, обърна се по корем, протегна ръце и ги вкопчи в плата.

В колибата стана по-тъмно, а отвън долетя воят на още вълци, но този път по-отдалеч. Тя потрепери и се опита пак да вдигне меча на Грешъм, но не можеше да го направи дори с две ръце, още по-малко да го развърти достатъчно яростно, за да порази враг. Реши все пак да го държи близо до себе си, защото нямаше възможност да пази отвора в покрива.

Мег беше гладна и затова хапна от студеното овнешко, което иначе не би докоснала, после избърса с гримаса окадените си и мазни пръсти в расото и легна до Грешъм върху завивките. Докосна с длан челото му, но температурата му беше нормална и Мег си разреши най-сетне да заспи.

Много по-късно тя се събуди с усещането за удоволствие, толкова силно, че беше изместило всички останали чувства. Грешъм беше вдигнал ризата и расото й почти до раменете и целуваше една от гърдите й.

Тя зарови пръсти в косата му, още полусънна и измърмори тихо насърчителни, безсмислени думи.

Той смука известно време гърдата й, бавно и сънено и Мег се учуди, че след всичко станало през последните няколко часа, въпреки всички проблеми и опасностите, на които бяха изложени, не им беше нужно нищо повече, за да намерят утеха.

— Хубава си — прошепна дрезгаво Грешъм и сложи глава на пъпа й, сякаш беше възглавница, — толкова хубава!

Мег нави кичур от косата му на пръста си, готова да лежи така цяла вечност, без помежду им да се случи нещо повече, и се усмихна. Щом Грешъм я намира за хубава, значи не е забелязал саждите, с които беше изцапана от глава до пети.

Той целуваше тялото й, притискаше се към него, а после въздъхна и промълви: Моник.

Минаха няколко секунди, преди Мег да проумее, че е произнесъл друго женско име.

Тя се опита да спре горещите сълзи от изпитаното унижение, но трябваше да си признае, че те бяха предизвикани и от известно облекчение.

Защото той си спомняше.

И следователно в спомените му имаше, както тя през цялото време се бе страхувала, някаква по-специална жена.

Моник.

Грешъм отвори очи като моряк, който идва на себе си след корабокрушение, понесен от някаква греда. Първото, което осъзна, беше болката, после забеляза Мег до себе си и най-сетне си спомни и за вълците. Рязко се надигна върху постелята.

— Боже милостиви! — простена той. — При вас всичко ли е наред?

Мег не отговори. Той се наведе над нея, потърси погледа й и видя сълзите в очите й. Лицето й, зачервено и цялото в сажди, издаваше гордите усилия да престане да плаче.

— Мег? — Грешъм отметна кестеняв кичур от бузата й. Реши, че тя изглежда така, сякаш е стояла дълго в някой комин.

— Вие ме нарекохте Моник — каза тя.

Името му беше познато и будеше нещо дълбоко в него.

— Кога? — прошепна той. Глупав въпрос, който нямаше нищо общо с проблема. Но тя беше тук, до него и трепереше, а въздухът помежду им беше толкова студен!

— Миналата нощ.

Миналата нощ. Той се ужаси при мисълта за това, което може би беше сторил, без да го съзнава и при спомена за друга жена.

— Всемогъщи боже, само не ми казвайте, че аз… нали не съм ви…?

Мег се усмихна по-скоро от мъка, отколкото от радост и поклати глава.

— Не, Грешъм — каза тя потиснато. — Не, не го направихте, всъщност не.

— Какво искате да кажете с това „всъщност не“? Боже мили! Ако… ако съм ви причинил болка…

— Не — каза тя бързо, не, беше невинно. Беше сладко. Вие искахте, искахте да целувате гърдата ми…

Грешъм шумно въздъхна. Кога ли не го беше искал? Съмняваше се да е имало такова време. А Моник? Коя, по дяволите, беше тя? Беше ли жената, която се бе надявал да няма, да не обича? Но ако беше така, защо сърцето му така се свиваше при звука на това име и защо си оставаше толкова празно?

Опита се да извика в паметта си някакъв образ и изведнъж нещо сякаш придоби плът, при това с успокояваща яснота. Тъмнокоса жена, висока почти колкото него, с хубави, гневни очи. Сиви като скала бяха тези очи, изпълнени със страст и гняв и в тях се отразяваше онова, което тя знаеше за него и което можеше да идва само от много близки, интимни отношения.

— Божичко! — прошепна той.

— Спомняте си я, нали? — попита много спокойно Мег. Той беше сложи ръка в скута й и тя не се опитваше да я отблъсне.

Той чу в паметта си как една женска ръка изплющя — навярно ръката на Моник, която го зашлеви. Тя го беше проклела, там, във Франция, а после го беше ударила. Но още следващия миг беше развързала връзките на панталона му и…

— Да — каза той и гласът му прозвуча приглушено под завивките, — да, аз наистина си спомням.

— Значи тя е съпругата ви?

Грешъм вдигна глава, обърна се към Мег и легна до нея, така че лицето му да е на височината на нейното.

— Не зная — отговори той честно. — Но се надявам да не е така. Тя искаше да отдръпне глава, но той я задържа нежно с ръка. Мег прехапа устна, потърси думи, с които непременно да го уязви, но без злоба.

— Сигурно обичате тази жена.

— Мег, браковете рядко се сключват въз основа на подобни чувства — каза той меко. — Сключват се по-често по разум и от стремежа към богатство.

— Да, но любовта често идва по-късно. Майка Мери Бенедикт ми го каза. — Тя помълча малко. — О, боже! — изхълца после тихо и отчаяно. — О, боже!

Той затвори за миг очи, поразен от мъката й. — Не плачете — помоли той.

— Как трябва да наричам себе си, след като всичко това отмине? Да се смятам себе си за ваша метреса или за курва?

Грешъм изпита болка по-силна от всяка, изпитана откакто си беше върнал съзнанието в бараката в Сейнт Суидънс.

— Не сте курва — каза той. — Дори да се окаже, че е невъзможно да станете моя съпруга, ще бъдете още по-малко моя любовница.

По лявата буза на Мег се застина сълза и изчезна сред гънките на одеялото.

— Не — призна тя с горчивина. — Ще престана да бъда за вас каквото и да било.

— Шшът. Не го казвайте.

— Ако обичате тази Моник и си спомняте за тази любов, какво ще стане с мен? Никой друг мъж няма да поиска да ме вземе за жена, всеки ще си мисли, че вие сте ме компрометирал, а пък аз нямам нито имение, нито злато…

— Аз няма да ви пусна да си отидете, Мег. Никога.

Тя повярва, че й казва истината, можеше да го види в очите му и все пак си остана скептична. Не каза нищо, просто лежеше до него в тази студена колиба, а той се срамуваше, че я е довел на такова място. Но знаеше също, че не е имал друг избор, освен да я изостави на чумата в Сейнт Суидънс.

Тъкмо в този миг, един от най-вълнуващите, катърът реши да поотслаби напрежението като пръдна силно и разсмърдя всичко наоколо.

Мег не можа да не се разсмее, а Грешъм изруга и скочи, запушил нос с връхната си дреха в напразен опит да посмекчи гадната смрад.

Той изтича до вратата, отвори я широко и натири Инок навън, а Мег се тресеше от смях, примесен с хълцания.

Светлината на заснежената сутрин нахлу в колибата, заедно със свеж и добре дошъл ветрец.

Грешъм забеляза ръждясалите железни ъгли заковани за пантите на вратата. — Как успяхте да го направите? — попита той, после прекоси колибата и размаха ризата си, за да пропъди миризмата, от която в очите му се бяха появили сълзи.

Мег седна, запуши нос с палец и показалец и каза:

— Това е история, която непременно трябва да разкажа.