Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (14)

13

— Да не искаш да те убият? — изгледа я гневно Кирън, с лице зачервено до корените на русата коса и свил мръсни ръце в юмруци. За миг й се строи, че в гнева си ще й посегне, но дори да бе имал такова намерение, той успя да се овладее.

— Как посмя? — изсъска той, забравил всяка учтивост. Излъчваше такава омраза, че Мег щеше да я дострашее, ако не беше, въпреки височината си, все пак само едно дете. Бяха стигнали края на плаца и вече донякъде на сигурно място, но Мег още усещаше сърцето си в гърлото. С вътрешния си поглед виждаше кръв и смърт.

Тя си пое дълбоко дъх, за да си върне поне донякъде равновесието. Колкото и трудно да беше това момче, колкото пренебрежително и неуважително да се държеше, тя почваше да го обича. Каквито и чувства да го вълнуваха, той беше син на Грешъм.

— Прекалено си млад… — прошепна тя.

В сините очи проблеснаха мълнии.

— Аз съм оръженосец! — заяви той.

В този миг толкова приличаше на баща си, че Мег за малко не се засмя, но усетът й подсказа да не го прави. Вместо това тя се наведе колкото можеше по-ниско и носът й почти докосна момчето.

— Ти си дете — отговори му тя.

Близо до тях се беше струпало същинско множество и някои мъже, груби типове, както Алена я бе предупредила — сега се хилеха, обиждаха Кирън с възклицанията си и така разпалваха още повече гнева му.

— Слушай дамата, малък лорде — крещеше един.

— Дошла е да ти избърше носа — опитваше се да го унизи друг.

— Ей, внимавай, че току-виж те прелъстила! — извика още един.

— Защо ли не съблазни мен, ако толкова й се ще — предложи трети и Мег усети как кръвта нахлува в лицето й.

Последната забележка беше посрещната с голяма веселба и същински рев на тълпата. На Мег намесата на тези простаци й дойде до гуша. Тя се дръпна от Алена, която напразно се мъчеше да я възпре, приближи се към мъжете и остави разгневения Кирън зад гърба си.

— Ще ви бъда благодарна, ако не си врете гагите където не ви е работа! — заяви ядосано Мег на мърлявата компания, все още с ръце на хълбоците. Лицето й пламтеше и тя знаеше, че очите й хвърлят искри. — Младият лорд Седжуик е син на моя съпруг и бих искала да поговоря с него на четири очи!

Тя чу как Кирън простена. Беше явно отчаян, но дори да знаеше истината, все пак не обясни на останалите, че Мег и Грешъм всъщност не са женени. Тя се учуди на мълчанието му, защото изпускаше наистина чудесната възможност да й отмъсти.

Тя обърна гръб на рицарите — някои я зяпаха смаяни, други явно се опитваха да си приберат усмивките — и се обърна към Кирън. Едва когато видя израза на изцапаното му лице, осъзна каква огромна грешка е направила. За съжаление Мег беше израснала сред жени, затова знаеше твърде малко за нрава на мъжете, още по-малко за този на момчетата.

Една сега, но твърде късно, разбра, че в желанието си да предпази Кирън от опасност, го беше направила за смях. Ако някога е имало възможност между тях да се установи мир, сега тя я беше пропиляла безвъзвратно.

— Направих те за срам — каза тя тихо. — Ужасно съжалявам.

Кирън дълго я гледа побеснял, после плю и само за малко не улучи полата на роклята й. Повече от ясно беше, че обикновено извинение, колкото и да е искрено, ще си остане недостатъчно.

— Върни се в спалнята си — изрече той, но тихо и сподавено. Очите му, сега с цвета на замръзнала метличина, я изгледаха презрително, спряха се на измачканата й рокля, на разпуснатата коса. — Не се съмнявам, че баща ми, лордът, те чака, за да си направи с теб още един наследник!

Мег отстъпи крачка назад, сякаш я беше ударил. Но после и в нея се надигна гняв. Тя пристъпи отново към момчето и замахна, но някой й попречи да го удари.

Грешъм стоеше до нея. Държеше ръката й, без да й причинява болка, но много здраво.

— Хайде, стига — каза той спокойно. — Престанете и двамата.

Кирън отметна глава, очевидно за да плюе отново, но Грешъм беше пуснал Мег и сега хвана здраво сина си за брадичката, за да му попречи да го стори.

— Вече казах — повтори Грешъм и хвърли на зяпащите рицари презрителен поглед, преди да се обърне отново към Кирън. — Престани! — той сниши глас, тъй че само синът му и Мег да могат да го чуят. — Ако смяташ, че вече достатъчно са те унизили, момче, плюй още веднъж, но тогава ще разбереш какво е истинско унижение. Кълна се в бога, ще ти смъкна с камшик кожата от задника, тук и сега и пред очите на цял Уиндзор.

Кирън се замисли и преглътна.

— Вината е моя, милорд — подхвана Мег, дано заглади някак необмислената си постъпка. — Трябваше просто да те изчакам…

— Мълчи — прекъсна я Грешъм, без дори да я поглежда. — Какви ще са последиците за теб, още не съм решил, освен че ще са от по-интимен характер от тези за Кирън.

Мег преглътна резкия отговор, който вече й беше на езика. Беше ужасена и то с основание, но тъкмо сега и на това особено място не намери повече смелост от Кирън и не посмя да протестира.

Грешъм побутна уж леко Кирън, за да го отпрати, момчето залитна, но веднага си възвърна равновесието. Това накара баща му леко да се усмихне.

— Какво е ставало тук? — попита той.

— Ами тя — изсумтя момчето и посочи с мръсен пръст към Мег, — изтърси се на плаца, хвана ме за ухото и ме задърпа като да съм избягало от къщи хлапе.

Мег се беше втренчила в краката си.

— Страхувах се за живота му — каза тя тихо, но вече ядосано и упорито. С необмислената си намеса наистина беше предизвикала тази мъчителна ситуация, но страховете й бяха надделели. Искаше да предпази детето от нараняване, кой знае, може би и от смърт.

— Момчето е отраснало сред сражаващи се мъже и тяхното оръжие, каза с разбиране Грешъм. — Той избягваше да поглежда Мег, беше спрял погледа си на Кирън, който се беше поовладял, но беше ясно, че все още е готов всеки миг да избухне. — Както разбирам, иска да стане войник.

— Миналата нощ вече ти казах какъв искам да стана — натърти Кирън и Мег чу нотки на надежда, едва доловими в прозвучалия нахално глас.

Грешъм въздъхна като човек, почти смазан от тежък товар, но вече примирен.

— Прекалено си раздразнителен, за да станеш рицар — изрече той тъжно и отново, вече по-тихо въздъхна. — В никоя армия няма да се намери място за капризен и кибритлия човек като теб. Или някой от собствените ти началници ще те нашиба до смърт, защото си казваш мнението за прекалено много вероятни несправедливости и не чуваш какво ти се заповядва, или ще те убият в някое сражение.

— Не съм нито капризен, нито кибритлия!

Грешъм се усмихна по начин, който събуди дори у Мег желание да го удари. Сега вече не можеше да си представи какво ще му струва на Кирън да запази спокойствие.

— Върни се и си продължи игричките на войник — каза Грешъм, като натърти леко на „игричките“, но преди да се обърне, за да си тръгне, протегна сякаш размислил в последния миг, ръка и разроши косата на момчето.

Кирън и досега едва се сдържаше, но този път не издържа. Сякаш камък, изстрелян от катапулт, той удари Грешъм в гърба, с което ужасно зарадва зяпачите. Едва сега Мег съобрази, че откакто Грешъм е в Уиндзор нито той, нито тя се бяха погрижили за възпитанието на Кирън.

Момчето беше стиснало Грешъм за гърлото и беше ясно, че въпреки слабото си тяло, беше много силно. Грешъм издаде висок звук. Изпърво Мег го възприе като гневно изръмжаване, но скоро й стана ясно, че беше нещо съвсем друго.

Смях.

С леко движение Грешъм прехвърли Кирън през мускулестите си рамене и момчето се стовари с такава сила по гръб в краката на баща си, че се чу как се задъхва. Кирън лежа сякаш цяла вечност като риба на сухия бряг на някой поток. После се надигна на лакти, явно готов да нападне отново, колкото и да беше неразумно.

Преди момчето да успее да се надигне, Грешъм се ухили, поклати глава и за да го притисне отново към земята, сложи крак на гърдите на Кирън, който дишаше тежко.

— Държиш се като котарак, който се е омотал в трънак — каза Грешъм. — Научи се да пазиш разсъдъка си ясен, тогава може и да станеш войник.

Кирън дишаше забързано и трудно.

— Ако Тангуин се появи…

Грешъм дръпна крака си.

— Комедиантът вече е тук, но допускам, че това няма да ти е от помощ. По заповед на шерифа той е бил арестуван. Обвинен е, освен всичко друго, и в кражба.

Толкова съвършено оформеното лице на Кирън сега пламна.

— Лъжеш!

— Иди в затвора и се убеди сам — отговори Грешъм. След което хвана Мег за ръката и я поведе със себе си.

Не каза нищо, но я държа все така здраво, докато не се озоваха сами в спалнята, която така хармонично бяха делили предишната нощ.

— Къде ти беше умът? — попита Грешъм, но сега явно по-скоро разсеян, отколкото ядосан. Той спря до масата, взе си парче хляб, останало от закуската на Мег и отхапа от него. — Онези мъже там ще измъчват Кирън до Второ пришествие, за него няма да има миг спокойствие и един господ знае как ще си възвърне уважението, необходимо, за да им се опре.

Мег не беше вече толкова лекомислена колкото преди и не избърза да отговори. Да, съжаляваше, че е изложила толкова зле Кирън, но още не беше готова да си го признае.

Тя намери кърпа и си върза косата, както би трябвало да го направи още преди да излезе от къщи.

— Исках само да разпитам Кирън за песните — каза тя. — Онези, които трубадурите пеят за теб. Казах си, че от текста ще мога да разбера нещо за миналото ти. — Тя помълча и прехапа устна. — Освен това, трябва да признаеш, че не аз повалих момчето на земята, и не аз сложих крак на гърдите му. А тъкмо това ще предизвика злостни забележки на подобните нему.

— Има късмет, че не направих и нещо повече — каза потиснато Грешъм. — Все пак едно е да получиш пред свидетели заслужено наказание от баща си, но съвсем друго някаква жена да те унизи пред всички. — Докато говореше, той гледаше през обкования с желязо прозорец. Видимо държането му почти не се беше променило, гласът му звучеше приглушено и той сякаш виждаше нещо недостъпно за Мег. — Не е бивало да закачаш момчето. То е като язовец с трън в лапата и с остри зъби, подивял е от болка и готов да захапе който му падне.

Мег си пое дълбоко въздух. Опита се да смени темата и да даде на разговора друга, по-оптимистична насока.

— Вярно ли е, че Тангуин е в Уиндзор и вече е в затвора?

Грешъм най-сетне я погледна.

— Да.

— Не мога да повярвам, че е бил толкова глупав да дойде тук.

— Нехранимайкото се надява на близостта си с Кирън, а той ще е бъдещият граф Седжуик, когато моят високоуважаем и благороден баща се озове в царството небесно. Въпреки че сега е само оръженосец, Кирън ще разполага скоро с много земи и злато, както и със свързаното с тях влияние.

На Мег й секна дъхът.

— Твоят баща? Искаш да кажеш, че вече си го спомняш?

Погледът на Грешъм не беше весел, лицето му беше бледо като платно, а бузите му хлътнали като онази сутрин, когато Мег и Елизабет го намериха да лежи в безсъзнание в нивата с тикви на манастира.

— Не — каза той. — Все така нищо не си спомням. Но тази сутрин прекарах много време с краля, а той, отегчен от неразположението си и затова кавгаджийски настроен, реши, че трябва да ми разкаже повече подробности, отколкото някога съм желал да чуя. Аз съм единственият син на граф Седжуик, но двамата с баща ми сме скарани. След смъртта на баща ми, а кралят каза, че бил в напреднала възраст, титлата ще наследи Кирън и дори ако момчето още не го знае, което е малко вероятно, Тангуин, който изглежда е утешавал покойната ми съпруга, несъмнено го знае.

Значи поне казаното от Алена беше вярно. Грешъм е бил пропъден с безчестие от дома си. Мег се приготви да чуе и останалото.

— Седни, моля те — каза Грешъм и посочи един стол.

Сега, каза си отчаяно Мег, ще ми разкаже за жената. За майката на Кирън.

Тя седна, скръсти ръце в скута и зачака, изправила гръб като свещ и мълчалива.

— На мястото на баща си и аз щях да пропъдя такъв син — каза след продължително мълчание Грешъм. Той не седна, а застана зад стола срещу нея, толкова силно вкопчен в облегалката, че кокалчетата на ръцете му побеляха. — Нарекох Кирън чудовище и демон, но Мег, както е вярно, че бог е жив в сърцата на светците и девствениците, така е вярно и че малкият нехранимайко е сто пъти по-добър от мен!

Той помълча отново, но Мег не го подкани да продължи. Нито се опита да го успокои с думи, той щеше да продължи когато се почувства в състояние да го направи. Щеше по свой начин да намери след време и успокоение.

В състоянието, в което се намираше сега, никакви думи не можеха да изтръгнат Грешъм от ноктите на мъката, която го държеше здраво.

— Моник, майката на Кирън е била по думите на краля хубавичка, мила и дори целомъдрена. Баща ми уредил брака ни, както са се уреждали толкова женитби — съюз заради изгоди, а не и по любов, затова съм отказвал да се оженя, но в края на краищата не съм могъл да попреча на този брак. Изпратили вместо мен представител с пълномощно, брачната клетва била произнесена, документите подписани и узаконени. После съм отишъл, макар и против волята си, при нея, направил съм й дете и съм прекарал по-голямата част от следващите години в пиене и курварлък. Баща ми ме предупредил: дръж се както подобава на бъдещ граф, в противен случай ще те лиша не само от наследство, но и от името ти. Аз не съм послушал графа, присъединил съм се към своя приятел и млечен брат Чалстри Еджфилд и неговата армия и съм участвал във войната във Франция. Аз наистина съм напуснал жена си по ужасния начин, за който спомена Кирън, но преди това съм й направил още едно дете. Тя умряла заедно с детето… — Грешъм не беше в състояние да продължи, той пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — Изглежда Тангуин е занесъл сина ми на Ланкастър за отглеждане, въпреки че Кирън си спомня друго. Нищо чудно, предполагам, като се има предвид, че момчето е било още съвсем малко, а комедиантът и аз, за съжаление, много си приличаме.

От закуската беше останало вино, Мег напълни чашата и я побутна безмълвно към Грешъм. Той се поколеба, но после пое чашата с трепереща ръка и я пресуши на няколко глътки.

— Може загубата на паметта да е истински благослов за мен — каза той дрезгаво.

Сега Мег заговори за пръв път откакто Грешъм започна да й разказва какво е научил за миналото си.

— Не — каза тя. — Не.

Над тях отново надвисна тишина, този път още по-дълбока от преди, като тежест, която почти смазваше и двамата.

Грешъм прокара ръка през разчорлената си косата и отиде отново до прозореца, обърна гръб на Мег и се загледа навън.

— Тази нощ ще вали — каза той. — Виждам го по облаците.

Мег не каза нищо за времето.

— Грешъм, ти не си човекът, когото ти е нарисувал кралят. Онзи мъж не би рискувал да се разболее, за да погребе починалите от чумата. Нямаше и да тръгне доброволно като пленник на шерифа, за да докаже невинността си и нямаше да обича невръстния син, който говори само за желанието си да го убие. И преди всичко този мъж нямаше да е способен да ме обича толкова нежно, колкото ме обичаш ти.

Грешъм се обърна най-сетне с пламнал поглед към Мег.

— Ти си твърде снизходителна, мила моя — каза той с горчивина — и лъжеш дори себе си. Нали стана свидетелка на гневното ми избухване, което не се различаваше по нищо от това на Кирън. Аз съм създал това момче, този малък сатана и то е наследило най-лошите ми черти.

Тя стана, приближи се бавно към него и сложи ръка на неговата. Мускулите му бяха корави и напрегнати.

— Ти да не си господ, който прави хората добри, или лоши? — попита тя спокойно и проникновено. — Освен това Кирън не е зъл. През всички тези години неговият баща му е липсвал, а сега най-сетне го е намерил. Държи се така, защото след всички тези години, през които е мечтал и се е надявал ти да се върнеш, сега се бои, че можеш да останеш недоволен от него и да не го приемеш.

Грешъм се усмихна тъжно и погали нежно Мег по бузите.

— Ти си едно прекрасно същество с богата фантазия. Много бих искал да си права в това, което твърдиш за моя син, но се боя, че просто си доброжелателна и мила и затова се лъжеш. Не надникна ли в очите му и не видя ли в тях омраза, не чу ли злобните му думи? — С нетърпеливо движение той посочи изведнъж със същата ръка, допреди малко толкова нежна, към леглото. — Нали лежеше там с мен, когато милото детенце заби кама над главите ни.

— Той никога не е имал намерение да улучи някого от нас и ти го знаеш, милорд. Кирън е склонен да прави представления, нищо повече.

— В такъв случай ще стане може би комедиант като добрия си приятел Тангуин, когото толкова харесва, и с когото ще се залови за основното му занимание — да краде и убива.

Мег се усмихна леко, защото знаеше, че Грешъм не мисли онова, което казва, а Кирън само изрича големи приказки. Кирън и Грешъм реагираха по този начин, — а на тяхно място би го сторил всеки, разбира се и тя, — защото бяха усетили в душата си огромна рана, която са си причинил до голяма степен сами, със своите постъпки и грешки, но която са отворили и ударите на съдбата.

— Има ли смисъл да изливаш по този начин гнева си, милорд? — каза тя меко. — Ти скърбиш за миналото си, защото не можеш да си го спомниш, но времето отнема на всекиго от нас по нещо, не е ли така? Въпреки всичките ми спомени и моето бъдеще ще си отиде, както и твоето, а нашето утре лесно може да ни бъде откраднато — сега, днес, не разполагаме с нищо, което да можем да разменим срещу него. Какво искаш да си купиш с тази мъка? Още мъки и горчивини и омраза? Или искаш да избереш нещо по-добро, може би прошка? Надежда или търпение? Не се съмнявай, изборът ти ще е добър…

Грешъм обърна леко глава и опита вкуса на устните й. Очите му се смееха.

— Любима моя, човек може да си каже, че си ангелът пазител, изпратен да ме изведе на верния път. Той дръпна кърпата, която тя толкова припряно и закъсняло си беше вързала, след като се върнаха от плаца и сега измитата й коса се разпиля по раменете. — Целуни ме, моля те, а после ме изчакай тук — ще отида в затвора да поговоря с Тангуин.

Мег се освободи от прегръдката на Грешъм, объркана и малко уплашена.

— Пак ли ще ме оставиш сама, като куче, което е прекалено старо, за да върви редом с теб?

Грешъм протегна ръце към нея, но когато тя отново се дръпна, въздъхна и отпусна ръце.

— Говориш глупости и ти го знаеш — каза той, но спокойният му и мил глас ядоса Мег. — Затворите са мръсни и обикновено не са хубава гледка.

— Аз видях чумата. Кралският затвор едва ли ще е по-лош. — Тя дръпна кърпата от ръцете му, покри отново главата си и върза здраво краищата й, както се бяха опитали да я научат жените в Сейнт Суидънс. — Ще видя отново този Тангуин и сама ще преценя каква заплаха е той за нас.

— Мога да ти спестя усилията, в момента е доста безсилен — каза напрегнато Грешъм и Мег забеляза, че гласът му е по-категоричен от обикновено. — Въпреки това все още имам чувството, че независимо от причините, той иска да сподели с мен и други неща.

Мег вдигна поглед към него.

— През нощта в дома на Беси, онова момче, Блодуин, каза нещо за Габриела и за Чалстри. Може да е разказал нещо на Тангуин.

Грешъм я хвана здраво за раменете и я погали. В очите му можа да прочете, че не очаква комедиантът да е много откровен, дори ако знае нещо за Габриела.

— Ами добре — каза неохотно. — Не се надявам да мога да те откажа.

— Не, няма да можеш — отговори тя спокойно. — Искам да гледам със собствените си очи този човек, докато разказва историите си, за да мога да преценя дали говори истината. Преразказ не ме задоволява.

Грешъм понечи отново да възрази, но се отказа. Най-сетне се обърна и тръгна към вратата, Мег след него, но на дипломатично разстояние и вече без да го притеснява с мненията си. Той можеше, справедливо или не, да я остави в тази стая, защото за нея думата му беше закон, поне при сегашното й положение, когато всеки ги смяташе за мъж и жена, но той не го стори, навярно защото тя умело беше отстояла позициите си.

Въпреки това не бива да предизвиквам съдбата, каза си Мег, затова реши да се държи мирно и тихо и го погледна с покорна усмивка. Добър наблюдател щеше да разбере все пак, че се старае да върви редом с Грешъм, вместо да следва като товар в килватера му, а в сянката от качулката на наметалото главата й беше вдигната високо.

Покорството на Мег беше всъщност илюзорно, защото в дълбините на сърцето й беше оживяло същинско чудо.

Скрит в най-старото крило на двореца, затворът беше — както я предупреди Грешъм — тъмен и мрачен, вътре вонеше и беше невероятно студено. За каменните стени бяха заковани вериги, ръждясали и ужасни. Влажната слама на пода отдавна не беше сменяна и миришеше на гнило. От време на време преточваше плъх.

Лошата миризма не беше непоносима, но по свой начин не по-малко ужасна от смрадта на чумата, защото и това беше място на страха и безнадеждността.

Тангуин беше сам в килията си, облегнал гръб на стената, навел глава.

Когато шумът му подсказа, че някой се приближава, той вдигна бързо поглед, но щом разбра кои са посетителите, прокара пръсти през косата си, гъмжаща от паразити, а после се втренчи отново във върховете на вехтите си ботуши.

— Защо си довел дамата на такова място? — попита той. Мег не беше сигурна дали тонът му е подигравателен или не.

— Не го направих с удоволствие — отговори Грешъм, без да поглежда Мег. Той се приближи към решетката и се хвана за нея с двете си ръце, сякаш той беше пленник, който мечтае за свободата.

В миг на прозрение, ярко като отблясъка на слънчев лъч върху водна повърхност, Мег разбра, че Грешъм наистина познава пленничеството. През толкова дълги години от живота си е бил отделен с непреодолима бариера от собствената си памет, както сега Тангуин беше откъснат от небе, земя и чист въздух.

Тангуин вдигна глава и срещна погледа на Грешъм, а Мег изпита въпреки всичко нещо като съчувствие към този мъж. Можеше да обвинява, разбира се, само себе си за положението, в което се намираше, но въпреки това беше мъчително да гледаш друг човек толкова да страда.

— Дошъл си да ме зяпаш със сатанинска радост, така ли?

Грешъм издаде някакъв звук, който изкънтя, рязък и горчив, въпреки че трябваше да е смях.

— Не — отговори той. — Не се радвам да те срещна при такива обстоятелства.

Погледът на комедианта се плъзна преценяващо към Мег и тя пламна от възмущение, но не би се унизила да го изрече. Грешъм се опита да я откаже да идва в затвора, сега гордостта не й позволяваше да се оплаква.

— Наистина ли? — ухили се язвително Тангуин. — Странно ми е, че изобщо напускаш спалнята, след като имаш толкова удобен дюшек.

Думите му причиниха на Мег почти физическа болка, но тя нищо не каза.

Грешъм също мълчеше, но Мег не можеше да реши дали е премълчал от гняв или от презрение.

Въпреки че не се докосваха, тя усети как мускулите му се напрягат.

Тангуин се засмя.

— Трябва да простите на един беден комедиант лошото му възпитание, милорд, милейди.

— Длъжни ли сме? — попита Грешъм. Тонът му я накара да потрепери по-силно от всичко друго откакто се бяха спуснали в мрака, студа и вонята на кралския затвор.

— Я ми кажете, — избухна Мег — знаете ли нещо за сестра ми?

Погледът на Тангуин беше прикован към Грешъм и сякаш го пронизваше. Той не обърна внимание на Мег, а тя не можеше нищо да направи.

Комедиантът се надигна с изяществото на актьор и през смрадливата слама се приближи към застаналия до решетката Грешъм.

— Ти ме мразиш колкото е възможно да се мрази — каза той, — но не ти е ясна истинската причина. — Той се засмя. — За мен е огромна утеха да зная какви тайни те тормозят, Грешъм.

Грешъм посегна с мълниеносна бързина през решетката, сграбчи Тангуин и го притисна с такава сила към стоманените пръти, че от носа му бликна кръв, от устата му потече розова пяна и обагри зъбите му.

Мег пое дълбоко въздух, но преди да успее да каже нещо, някой я хвана и така я блъсна встрани, че тя падна на пода.

Кирън прелетя над нея като млад сокол, който се е спуснал над жертвата си, но макар да изпита ужас, разбра, че не тя е целта на нападението му. Тя просто се беше озовала на пътя му, беше се изпречила между него и истинския обект на гнева му — Грешъм.

Грешъм изруга и се сби със сина си. Мег си спомни битката му с вълците, дива и ожесточена. Кирън се биеше мълчаливо, но се извиваше и нападаше с дивата гъвкавост на хищник, жаден за кръв.

След кратка борба, която Мег и Тангуин наблюдаваха мълчаливо, Грешъм завъртя момчето и го притисна към гърдите си. Момчето продължаваше да се дърпа и да се съпротивлява, а после издаде вик — смесица от хълцане и ръмжене.

— Проклет да си! — изхълца Кирън в стоманената прегръдка на баща си, все още толкова далеч от мисълта да се предаде, колкото Изтока от Запада. — Дано гориш в ада! Не майка ми, ти трябваше да умреш! Трябваше да си вече куп оглозгани кокали в някоя гробница, ти, а не тя… не тя!

Тангуин, все още впил ръце в решетката на килията си, се отдръпна бавно и коленичи върху сламата. Мег беше успяла да стане и сега се олюляваше, протегнала ръка към Грешъм, без да съзнава дали иска той да я защити или да го отблъсне.

Грешъм беше насочил цялото си внимание към сина си и не каза нищо. Продължаваше здраво да го държи. Мег видя, че лицето му е плувнало в пот, както и това на момчето, а мускулите на врата му са напрегнати.

— Престанете! — помоли дрезгаво Тангуин, без да вдига очи. — За бога, Кирън, стига. Не мога да понеса това да продължи!

Кирън си пое няколко пъти мъчително въздух. Силното му младо тяло трепереше. Мег помисли, че ще припадне, защото неговата болка се коренеше в душата му, а гневът му беше безкраен като чисто, осеяно със звезди небе. Чувствата, които изпитваше, го съсипваха, но той не можеше нито да ги овладее, нито да отстъпи, защото те кръжаха като кръвта във вените му и го изпълваха с живот както въздуха, който дишаше.

Най-сетне Грешъм заговори задъхано и думите му не прозвучаха нито приятелски, нито със закана.

— Сбогувай се с приятеля си, Кирън, защото утре вече няма да си тук.