Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (15)

14

Грешъм блъсна Кирън върху смрадливото сено до вратата на килията на Тангуин и застана пред него, опрял ръце на хълбоците. Мег, който в друг случай щеше може би да се възпротиви на тираничното му решение да напуснат замъка Уиндзор и удобствата, които той предлагаше, реши да премълчи, въпреки че не беше научила кажи-речи нищо за Габриела. Все още на колене, комедиантът също мълчеше.

— Няма да си тръгна от тук с теб — заяви високомерно Кирън. В упоритостта му прозираше много от характера на баща му и въпреки сериозното положение, Мег изпита нещо като радост.

Тя погледна съчувствено момчето, защото знаеше, че то хаби напразно сила и страст. Решението беше взето, а когато Грешъм решеше нещо, само смъртта можеше да го накара да се откаже от онова, което беше решил за всички тях.

Грешъм се наведе, хвана момчето за зелената вълнена дреха и го изправи на крака. Без да каже ни дума за възражението на Кирън, той го блъсна към изхода на затвора, една сводеста врата далеч в мрака, през която проникваше светлина, и отново се обърна към комедианта.

Тангуин продължаваше да коленичи, навел глава, сякаш подаваше някому молба. Но Мег не се полъга по покорното му държане, беше сигурна, че още по-малко се е заблудил Грешъм. В гърдите на комедианта биеше сърцето на гладен вълк, независимо от това на какви преструвки е готов, за да постигне целите си. Тя не беше забравила случилото се в дома на Беси: напомняше и го малката драскотина, от която сигурно щеше да й остане белег.

— Ние имаме да уреждаме още много неща — каза меко Грешъм и погледна към русата глава на сина си. — Предполагам, че за това ще имаме време на друго място и по друго време. Знаеш, надявам се, къде да ме намериш.

Комедиантът вдигна очи и дори в тъмното Мег можа да види в тях дива омраза.

— Да — каза той. — Зная и ще дойда при теб.

Грешъм кимна.

— Може би в един по-добър свят — каза той. — Чух, че Приг е убедил краля със следващата група тежки престъпници да бъдеш обесен и ти.

Тангуин се засмя дрезгаво и поклати глава.

— Не, милорд — каза той ехидно. — Нали знаеш, добрият ни крал е малко сбъркан в акъла. Вече на няколко пъти ме взе за теб.

Грешъм не реагира на тези думи, само изгледа продължително комедианта.

— Тангуин ще живее, Седжуик, за да те убие, — изкрещя Кирън откъм стълбата за затвора. — Той ще избяга от тук, за да ти пререже гръкляна и да види как кръвта ти напоява калта като на заклан бик!

Грешъм въздъхна.

— Мило детенце — каза той. Говореше си изглежда сам или с невидим призрак, защото не поглеждаше нито Мег, нито Тангуин, нито дори момчето в края на коридора. Той посегна, хвана ръката на Мег, стисна я леко и тръгна да излиза от затвора.

Вместо веднага да го последва, Мег се спря и впери очи в комедианта.

— Какво стана с писмото, което ви дадох тогава на панаира за Габриела? — попита тя много тихо.

Тангуин сви рамене.

— Ами изглежда е изпаднало по пътя от чантата ми — отговори той с престорено съжаление. — Но кой знае, може да намери все пак по някакъв начин пътя за Корнуол.

Тази последна несполука в нейните продължителни и напразни усилия да открие Габриела, сякаш я направи по-решителна.

— Да, сигурно — отговори тя, сякаш й бе казал, че е предал лично писмото на нейната сестра. — Истина е, че справедливостта побеждава, след като всичко е казано и сторено.

Той присви очи, силно, както го правеше Грешъм и все пак по различен начин, но не каза нищо. Мег се обърна и побърза да настигне другите двама.

На вратата на затвора Мег погледна назад и видя обезкуражена, че Тангуин се смее. Зъбите му проблясваха в мрака като на звяр. Момчето чакаше на входа, разтреперано от гняв, а Мег подозираше, че не се е отказало от тайната си надежда, че баща му в края на краищата ще отстъпи и въпреки яда си, ще продължи да държи на него и да го брани от опасности.

Колко самотно трябва да е било това дете, помисли си тя, и колко уплашено. И тя беше изоставена от родителите си, но по съвсем друг начин. Освен това винаги можеше да се опре на Габриела и Елизабет, на тяхната любов, на смеха и доверието им. Кирън е бил съвсем сам, като се изключат разбира се редките, изпълнени с благосклонност, но и с отрова посещения на Тангуин.

Какво е могло да запази момчето от тези срещи, освен омраза към мъжа, който го е създал, а после го е изоставил? Това, че сега дълбоко презираше този баща, когото едва познаваше, беше възможно най-естествената последица. Душата на Кирън преливаше от горчивина и ненавист, затова беше склонен и към насилие, чувство, от което може би никога нямаше да се освободи.

Мег си пожелаваше искрено да намери пътя към неговото сърце, защото беше ясно, че той от ранно детство изпитва недоверие към всяка жена, освен своята майка. Сега можеше да насочи с особена сила безумния си гняв именно към Мег.

Когато настигна Кирън вече на чист въздух извън охранявания вход на кралския затвор, Грешъм хвана момчето за яката и го поведе към жилището, в което бяха настанили него и Мег още с пристигането им в Уиндзор. Пътят беше дълъг и водеше покрай много любопитно зяпащи хора, но той не удостои никого било с дума или с поглед и не забави крачка дори сред най-голямата навалица.

Грешъм просто очакваше хората да му сторят път и те наистина го правеха.

Кирън също мълчеше, но Мег не знаеше дали защото е решил да бъде предпазлив или като проява на пренебрежение, а може би просто от учудване. Да, беше възпитаван сурово, защото такава е съдбата на оръженосеца, защото трябваше да му се внушат християнско смирение, послушание и търпение. Кирън сигурно беше гладувал и студувал, бяха му разкървавявали носа, бяха му дърпали безпощадно ушите, бяха го наричали с всички възможни обидни думи.

Той и сега навярно очакваше да го набият. Всички светии и ангели знаеха, че беше направил възможното, за да си изпроси боя, но Мег беше уверена, че той се надява и на нещо съвсем различно — може би дори на добри чувства и разбиране.

На прага Грешъм бутна толкова силно момчето, че то се озова на пода на стаята. Мег усети дъха на салвия, розмарин и други билки, които бяха пръснали из спалнята, за да ароматизират въздуха.

Докато Кирън се надигаше, готов да се бие, въпреки че нямаше никакви шансове да победи, Грешъм извади от джоба си конопено въже. После хвана Кирън за ръката, блъсна го грубо да седне на един стол и го върза за него с ръце на гърба.

Мег, която бе гледала мълчаливо, докато още не разбираше какво става, сега вече не можа да се сдържи.

— Милорд, това е прекалено. Та той е още момче и не бива да се отнасяте с него като с пленник…

Грешъм й хвърли мрачен поглед.

— Боиш се да не го набия, така ли? — попита той докато продължаваше да връзва Кирън за стола. — Не, няма да го направя, защото божието милосърдие сдържа ръката ми, а не вродената ми добрина.

Кирън не се беше противил, поне не физически, но на лицето му беше изписано безкрайно презрение.

— Нали знае, че по друг начин не може да ме спре — каза той хладно. — Ако бях свободен, щях да взема кама и да го нанижа на нея.

Грешъм върза въжето и се изправи с въздишката на мъченик.

— Момче, от твоята фукня направо ми призлява. Трябва ли да ти запуша устата, та да престанеш с това отвратително бърборене?

Кирън пламна, понечи да каже нещо, но после промени решението си.

— Бих искал да поговоря с краля — каза Грешъм на Мег. — Ще освободиш милото ми момче, само ако в къщата избухне пожар и то само ако пламъците вече ближат пръстите на краката му. Не му позволявай да те убеди с приказките си, колкото и мили да са, да го развържеш — за да постигне целта си, той умее да бъде и чаровен.

На Мег никак не й хареса перспективата да пази пленник, но и тя беше толкова готова да го освободи, колкото и да разбута с пръчка стършелите, затворени в кошница, а после да я отвори. Затова прехапа устна и кимна мълчаливо.

— Ако този дявол си позволи да ти се подиграва — каза Грешъм, вече тръгнал към полуотворената врата, — разрежи дюшека и му натъпчи устата с пера.

С тези думи Грешъм излезе и остави сами Кирън, който гледаше мрачно и Мег, която се чувстваше ужасно притеснена.

— Ти всичко ли изпълняваш, каквото ти нареди? — попита най-приятелски Кирън, когато чуха външната врата да се затваря.

— Не — отговори с достойнство Мег, свали си кърпата от косата и я сложи до себе си. — Гладен ли си?

— Не — отговори Кирън. — Но дори да бях, не бих приел храна от ръката на любовницата на един чакал. Вие двамата, ти и баща ми, може да сте заблудили цял Уиндзор, но аз зная, че не сте женени. Чух ви да го казвате.

Мег вдигна вежди. Кирън е знаел, че не са женени, но не е разгласил измамата. Интересно. Може пък да не мразеше чак толкова, колкото твърдеше, мъжа, който го беше създал.

Въпреки че не се смяташе задължена да дава обяснения на това нахакано хлапе, изпита нужда в разговора си с него, да се придържа по възможност към истината.

— Седжуик — каза тя спокойно — не е чакал.

Кирън изсумтя.

— И други жени, освен теб са се хващали на лъжливите му приказки.

Мег си приближи стол и седна срещу Кирън.

— Пощади и себе си и мен — каза тя ядосано, но спокойно. — Твоите глупости ме карат само да те съжалявам. Ако искаш, сега ще хапнеш нещо, или ще останеш гладен — изборът е твой.

Кирън я гледаше с присвити очи и ноздрите му потреперваха. Колко ли хубава е била неговата майка, помисли си тя, защото колкото ясно и да виждаше Грешъм в неговия син, откриваше в чертите му и нечие друго лице, също толкова красиво или дори може би още по-красиво.

Тя стана, отиде до вратата и извика Алена. Слугинята влезе смутено, погледът й се плъзна към вързаното момче, но тя веднага сведе очи. Мег се усмихна, за да успокои Алена, а после я изпрати в кухнята да донесе каквото намери, за да утоли глада на дванайсетгодишно момче.

— Седжуик къде иска да ме заведе? — попита Кирън, когато Мег се върна и седна пак срещу него.

— Това не ми е казал — отговори Мег със спокойствие, граничещо с безразличие. — Мисля все пак, че иска да сключи мир с графа, своя баща.

— А какво ще е моята роля във всичко това?

— Предполагам никаква — отговори Мег, без да се замисля. — Ако не беше такъв глупак, Седжуик щеше може би да те представи на баща си като бъдещ наследник. Тя притисна върха на десния си показалец към масата, вдигна с него една троха и я заразглежда като да беше една от най-големите тайни на човечеството. — Както гледам, засега те бива само да събираш дърва за огъня, да слугуваш на някой рицар или да се грижиш за коне.

Но Кирън мълчеше и мълча чак докато Алена влезе, остави една дървена паница с димящо готвено, и излезе отново от стаята.

Мег взе лъжицата и опита яденето.

— Много е вкусно — каза тя.

Чуваше се как на Кирън му куркат червата.

— Искаш ли да хапнеш? — попита Мег.

— Предпочитам да умра, отколкото да се оставя да ме храни вързан любовницата на моя баща.

— Ей, внимавай — прекъсна го Мег и му се закани приятелски с пръст. — Нали не искаш да ме обидиш. Грешъм е готов много да понесе, когато нагрубяваш него, но няма да допусне да обиждаш мен.

Тя поднесе втора лъжица с ядене към устата си, сдъвка го замислено и загреба отново с лъжицата. Кирън проследи с поглед как тя я поднесе отново към устата си.

— Мен няма да измамиш, гладен си — каза Мег. — Освен това се боиш, защото не искаш твоят приятел комедиантът или някой друг да убие баща ти.

Кирън прехапа устна. Вниманието му беше приковано в яденето, което още димеше, миришеше на месо и моркови.

— От нищо не ме е страх — заяви той.

— Лъжец — засмя се Мег. Тя поднесе лъжицата към устата на Кирън. След миг на мъжествена решимост, той най-сетне прие предложеното.

— Развържи ме — помоли той кротко. Очите му бяха големи, гледаха меко и искрено, а клепачите му бяха толкова дълги, че дори добрата Елизабет, което изобщо не беше суетна, би му завидяла. — Пусни ме още сега, преди са се е върнал. Иначе той сигурно ще ме напердаши.

— Не вярвам — възрази Мег и продължи да го храни. — Тъкмо обратното, лордът ще го направи само ако избягаш, а той се види принуден да те търси. И сигурно ще те намери. Тогава навярно ще те накаже, а пък аз ще съм принудена да изслушам дълга и уморителна реч на тема послушание и отговорност.

Кирън се смееше щастливо, но Мег не беше нито наивна, нито глупава и не му вярваше.

— Ти винаги ли слушкаш? — попита той.

— Не, невинаги — отговори тя.

— Ами тогава прережи въжетата и ме пусни.

— За нищо на света.

— Защо?

— Грешъм те върза и пак той трябва да те освободи.

— Значи те е страх от него.

Мег се усмихна и продължи спокойно да го храни.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? Признавам, че е твърде оскъдно. С мен Седжуик е най-милият човек на света и аз не се страхувам от него.

Изразът на Кирън подсказваше, че с най-голямо удоволствие би й захвърлил яденето в лицето, но или беше много гладен, или нямаше намерение да осъществи желанието си. Мег допусна, че е по-скоро първото.

Той сдъвка, преглътна, и изгледа втренчено Мег, а погледът му беше толкова презрителен, че повлия на решението й много по-силно от милия и искрен поглед преди малко.

— Значи се боиш от мен? — попита той. — Ех, ако още не те е страх, време е и това да стане.

Мег знаеше, че го мисли сериозно. Кирън беше всъщност благороден по душа, но лесно се гневеше, действаше прибързано, а после твърде късно почваше да съжалява.

— Наистина ли? Защо?

— Владея камата не по-зле от всеки мъж, включително и баща си.

Мег отново се замисли.

— Но в такъв случай, ако си искал да намушкаш мен или баща си, можеше веднага да го сториш — каза тя, решила да уважи, разбира се, не неговата раздразнителност, а открития му нрав. — Нали зная, че съзнателно не ни улучи, а освен това сигурно си имал и други възможности да убиеш някой от нас. Та си мисля, че само си ги приказваш. — Тя му подаде още една лъжица ядене в устата. — Нещо друго да искаш?

— Развържи ме, за да мога да ям като човек, а не като лигаво бебе.

— Не — засмя се Мег. — Бъди сигурен, че ако се държиш като мъж, ще се отнасят с тебе както подобава за мъж. А сега яж или гладувай, говори или мълчи, както обичаш.

— Ами ако ми се пишка?

— В такъв случай ще те посъветвам да се стискаш, за да не унижиш сам себе си.

Той въздъхна, изгуби още няколко секунди в напразни опити да се освободи от въжетата, след което изяде без особено удоволствие още една лъжица, после още една. Чинията беше почти празна, когато чуха вратата долу да се отваря и Мег побърза да отмести чинията и лъжицата. После побърза и да избърше добре с кърпа устата на Кирън, не защото се боеше от гнева на Грешъм, а защото вече беше унизила достатъчно момчето като го беше издърпала от плаца за ухото.

Грешъм влезе и пусна вълна студен въздух откъм хола. Той сложи на масата някаква кожена торба.

— Вещите ти, лорд Седжуик младши — каза той и се поклони подигравателно. — Напускаме Уиндзор утре на разсъмване. — Помолих слугинята ти да ни напълни ваната още веднъж — обърна се той към Мег. Личеше, че я ядосан и тя предугаждаше какво е намислил. — Разбирам, че ти няма да пожелаеш да се изкъпеш в присъствието на някакво ококорено момче — каза Грешъм. — Мен обаче това няма да ме притесни.

Мег си пое дълбоко въздух. Как се озовах по това време на това място? — помисли си тя. Беше тръгнала да търси Габриела, нищо повече. Сега тази цел изглеждаше толкова далечна, но въпреки това тя не можеше да се откаже от нея.

— Ами чудесно — беше отговорът й.

— Да се надяваме, милорд — намеси се все така безразсъдно Кирън, — че след като се изкъпеш, вече няма толкова да смърдиш.

Грешъм разроши косата на момчето, може би като наказание за забележката.

— Аз наистина занемарих задълженията си и като баща, и като домакин — каза той весело. — Затова ще е редно да потопя във водата най-напред теб и да те изтъркам яко, та да си чист както подобава на наследника на един граф. Остави ни сами, Мег, за да мога да окажа тази услуга на заченатия от мене син, без да се наложи една лейди да го зърне гол.

Кирън беше наистина мръсен, много възможно и въшлясал, та една баня му беше необходима. Но при мисълта за нея той така се ужаси, че човек би си помислил — бои се да не го удавят. Мег просто не се решаваше да го остави насаме с баща му.

— Боя се, че не мога да изляза, милорд — каза тя и погледна Грешъм. — Но ще внимавам да спазя благоприличието и няма да гледам.

— Чудесно! — изръмжа Грешъм, който рядко говореше с такъв тон. Беше очевидно, че престорената му веселост е предназначена само за момчето. Мег разбираше какво означава това: аз съм бащата, ти си детето. Колкото по-скоро свикнеш да ме слушаш, толкова по-лесен ще ти е животът.

Не след дълго донесоха водата и напълниха ваната. Слугите влизаха и излизаха забързано, глухи за будещите съчувствие молби на Кирън да го спасят и Грешъм залости най-сетне вратата зад тях. Мег си сложи стол до камината и се сви цялата, когато Грешъм развърза момчето, съблече го и най-сетне го набута насила в чудесната вана.

— Хвърли тези дрехи в огъня — заповяда Грешъм на Мег и гласът му прозвуча някак задъхано, сякаш се беше сражавал през цялото време с достоен, но вече победен враг. — Гъмжат от въшки.

Мег се подчини, което предизвика нова серия крясъци, ругатни, последвани от плисъка на вода във ваната. Последва продължително бълбукане, после се възцари тишина.

— Нали не си го…? — обърна се рязко Мег.

Клекнал целият мокър до ваната, сякаш той се беше къпал, Грешъм измъкна за косата главата на сина си от ваната.

— Да съм удавил малкото си съкровище? — ухили се той. — О, не, макар искрено да си признавам, че изпитвах такова желание, а то не ме е напуснало и сега.

Кирън избълва ругатня, която момче на неговата възраст не би трябвало да знае, заради което му натиснаха още веднъж главата под водата. Мег веднага се обърна, затвори очи и чу някакъв бълбукащ звук, последван от поток приглушени ругатни.

Грешъм се разсмя и отново натисна сина си във водата, а когато Кирън успя да подаде глава, от гнева му вече нямаше и следа. Беше понесъл трудната школовка, на която баща му го беше подложил сред мъртва тишина и когато Мег се осмели да погледне отново към него, той стоеше до ваната, увит в чаршаф и треперещ от изтощение.

Кирън и сега приличаше на красив сокол, но вече на птица с настръхнали пера, защото са я потопили в корито.

— Хайде, иди до огъня — каза Грешъм сериозно, но не враждебно. На Мег й се стори, че долавя в гласа му нещо като уважение и дори гордост заради този непокорен син, когото беше създал с жена, за която не можеше да си спомни.

Мег се дръпна и Кирън застана до камината и се втренчи в пламъците. Русата му коса обрамчваше лицето на дълги, плътни кичури. В това време Грешъм преглеждаше на масата вещите на момчето, от които отдели един що-годе чист панталон, риза и връхна дреха.

— Ако умра от настинка, вината ще е твоя — заяви Кирън.

Гришъм сложи дрехите в ръцете на сина си.

— Ако това се случи, ще изпитвам известни угризения на съвестта — обеща той. — Но в момента изпитвам единствено облекчение, защото не ме принуди да те удавя.

— Престанете! — извика Мег. — Не мислите ли, че достатъчно дълго се измъчвахте взаимно. Позволете сега в тази стая поне известно време да цари мир.

Кирън изгледа гневно Грешъм, а Грешъм му отвърна със същото. Мина все пак известно време, преди един от тях да заговори. После момчето бързо се облече.

— Къде трябва да прекарам нощта, скъпи татко? — попита Кирън, щом попрестана да трепери. — Да се свия в краката ти като куче? Чист и преоблечен, изглеждаше горд.

— На твоя стол — отговори Грешъм и посочи този, на който Кирън беше седял с вързани ръце и крака, преди да бъде така необичайно изкъпан.

— Отново ще ме вържеш?

Грешъм стоеше до прозореца, вдигнал единия си крак върху капака на стар скрин.

— Да — отговори той. — Точно това ще направя. В противен случай ти или ще избягаш, или ще ме убиеш както си лежа в леглото.

Мег ясно чу, че към спалнята се приближават слуги и предположи, че носят ядене или може би още вода за ваната. Тя сниши глас и каза припряно:

— Не се съмнявам, че и има и друг изход, милорд, момчето ще страда, ако му се наложи да седи вързано…

Грешъм понечи да отговори, но Кирън го изпревари.

— Бъди така добра да не молиш милост за мен — каза остро със светнали очи и кралско достойнство. — Не ми трябва приятелството на такива като теб.

В същия миг, в който Грешъм, прекосил стаята, хвана Кирън за яката като непослушно дете, слугите стигнаха до вратата и почукаха. Уплашена да не се стигне до катастрофа, Мег избърза към вратата и отвори.

Алена и другите слуги бяха донесли изобилна вечеря: хляб, студено печено, варени моркови, сирене и вино.

Докато слагаха масата и хвърляха сухи, дъхави цепеници в камината, Кирън и Грешъм стояха невероятно тихи. Кирън, който беше молил преди няколко часа слугите да го спасят, сега мълчеше с достойнство.

Грешъм беше като черен буреносен облак, гръм и мълнии въплътени в един мъж.

Мег благодари сърдечно на Алена и останалите и се постара да ги отпрати час по-скоро, но те си излязоха едва след като изчистиха ваната и донесоха стол за „младия лорд“.

Когато най-сетне си отидоха, вече се здрачаваше и единствената светлина в стаята идваше от танцуващите пламъци в камината.

Мег отиде до масата — яденето изглеждаше толкова вкусно. Тя беше гладна, защото беше изяла само няколко хапки от месото, с което нахрани Кирън.

Момчето приближи без покана стола си към масата. Да се бунтуваш отнемаше очевидно много сили и изискваше добра храна. Той избягваше както погледа на баща си, така и този на Мег и по време на вечерята не пророни и дума.

Нощта ще е дълга и тревожна, мислеше си Мег. Не по-малко предизвикателства щяха да ги очакват и на другия ден. Щяха да яхнат конете и отново да потеглят на път.

Мег хвърли изпълнен с копнеж поглед към ваната — щяха да минат много дни и нощи, докато й бъде разрешен отново луксът да се изкъпе. Но едва ли би могла да се съблече, да се потопи във водата и да се насапуниса, докато Кирън е в същата стая.

Мег някак се затвори в себе си, хранеше се и си мислеше за Габриела и Елизабет. С мъка сдържаше сълзите си. По едно време усети, че Грешъм я гледа, вдигна очи и разбра, че я е наблюдавал, а сега той изведнъж остави чашата си.

— Какво ти е? — попита я толкова нежно, че й стопли сърцето. Дали я обичаше така както тя започваше да го обича?

— Мъчно ми е за сестрите ми — призна тя.

Кирън, когото разговорът им сякаш изобщо не интересуваше, лапаше както вълк прясна плячка, която брани от лешояди.

Грешъм се пресегна през масата и хвана ръката на Мег.

— Ще намерим Габриела в Корноул — каза той. — Приг обеща на връщане да се отбие в Сейнт Суидънс и да попита за Елизабет. Ако има новини, ще прати вестител.

Ще намерим Габриела в Корноул…

Тези думи събудиха надеждите на Мег.

— Значи си променил решението си и няма да ме оставиш в ръцете на краля? Ще ме вземеш със себе си в Корноул?

— Ще отидем и тримата в Корноул — каза Грешъм. — Ти, аз и момчето.

Кирън изобщо не им обръщаше внимание и човек би си помислил, че е глух, но след като се нахрани, изведнъж стана ясно, че ги е слушал какво си говорят.

— Аз съм оръженосец на рицар на име Хю Пеншакъл — каза той. — Ако си решил да ме отведеш от Уиндзор, ще ти се наложи скъпо да му платиш.

— Зная правилата — успокои го кротко Грешъм.

— Той като си пийне, става арогантен — продължи Кирън. Човек би казал, че изобилната храна сякаш го е позамаяла, изглеждаше не само миролюбиво настроен, но и неспособен да се кара. — Получил съм си от него моя дял пердах, че и отгоре.

Мег беше ужасена и вече отвори уста, за да изрази възмущението си, но погледът на Грешъм я спря.

— И аз така чух — каза той преспокойно.

— Като порасна — заяви Кирън, когото темата явно засягаше, и, сякаш забравил, че си бъбри с хора, които уж мрази, — като порасна ще намеря този кретен, ще го спипам и ще му избия зъбите.

Грешъм наля вино в чашата, с която си служеха и тримата, и отпи. Едва след като остави чашата, взе отношение към клетвата на Кирън.

— Няма да ти стане нужда — заяви той.

Кирън беше, разбира се, заинтригуван от думите му. Той се поизправи на стола си и на слабата светлина от камината, впери очи в Грешъм.

— Да не би да си приказвал с него? С Пеншакъл искам да кажа?

Грешъм протегна ръка и Мег и Кирън видяха, че кокалчетата му са изранени. Преди да накара Кирън да влезе в банята и да се измокри, те сигурно са кървели.

— Той ти е смъкнал част от кожата — каза Грешъм, — та беше редно, мисля, да вземе и от моята.

Кирън погледна към доказателството за тази справедливост, а после сведе поглед, но беше вече късно. Между баща и син нещо се беше променило и макар Мег да беше сигурно, че ще мине доста време преди между тях да се възцарят мир и добри отношения, усети, че има надежда.

— Насилието не е изход — каза тя все пак. — Мъдрите мъже си служат с ума, а не с юмруците си.

И двамата — Кирън и Гришам — я удостоиха с почти един и също поглед с присвити очи.

— С Пеншакъл не може да се води разумен разговор — каза най-сетне малко по-отстъпчиво Кирън. — Аз ще го намеря когато стана по-голям и ще мога яко да го натупам.

Мег, доволна, че Пеншакъл ще бъде сложен на място, се почувства все пак задължена да се застъпи за рицарството.

— Да, но и той ще е тогава по-възрастен, дори стар. А ти ще си млад и силен. Какво удоволствие ще изпиташ от толкова неравна борба?

— Не искам да изпитвам удоволствие — отговори потиснато Кирън. — Искам отмъщение. — Миролюбивото настроение явно го беше напуснало. Сега насочи ангелския си поглед към лицето на баща си. — И да знаеш, че ще си отмъстя — добави той хладно.

Грешъм въздъхна.

— Вече си отмъстен — каза той, — защото и ти, и голямата ти уста вече ми дойдоха да гуша, бебе-рицарю. Да не бях положил толкова усилия, за да те изкъпя, щях да те хвърля в затвора да прекараш там нощта с твоя любим комедиант, а двамата с моята лейди да сме останем на спокойствие.

— Трябвало е на всяка цена да изпълниш заканата си. Бих предпочел да съм с Тангуин в ада, отколкото с теб в рая.

— Тъкмо затова те държа тук — отговори Грешъм. Ако те затворя, ще ти доставя прекалено голямо удоволствие. Предполагам все пак, че ще се наложи да ти запуша устата, ако искам да поспя поне час.

Кирън сякаш се канеше да плюе, както вече го беше правил толкова пъти, но или не му достигна кураж или бе почнал да разсъждава и затова се въздържа.

— Защо никой не дойде да ме спаси? — попита той, а Мег, която разбираше, че въпросът е добре пресметнат — момчето искаше да събуди съчувствие — не можа да не го съжали. В края на краищата беше още момче, изоставено, а на всичкото отгоре и малтретирано. — Пеншакъл е човек на Ланкастър, а аз бях отгледан в дома на графа.

— Ти си мой син — отговори Грешъм и в гласа му не прозвуча нито закачка, нито предложение да се помирят. — Ти ще останеш с мен, докато аз реша какво ще стане с теб.

— Изобщо ли не те тревожи мисълта, че те мразя? — изкрещя Кирън диво, но и отчаяно. — Не знаеш ли, че ще те убия веднага щом ми се открие възможност.

— Нахрани ли се? — попита Грешъм сина си толкова учтиво, че Мег онемя. Момчето сякаш изобщо не беше казало ни дума.

— Да — отговори Кирън и събра вежди — не по-малко смаян от Мег.

Грешъм отмести стола си и стана.

— В такъв случая — заяви той, — време е да те вържа и да ти запуша устата.