Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (1)

Пролог

Младежът отвори очи и примижа смаян. Той гореше в треска, а му беше ужасно студено. Погледна встрани. Да, там, на брега на поточето, Седжуик лежеше неподвижно по корем. Тилът му беше целият в спечена кръв. Човекът, приклекнал до лежащия на земята мъж, накара Блодуин да реши, че халюцинира. Защото човек можеше да си помисли, че Седжуик е успял някак да се превърне в привидение и да се надигне. Толкова много си приличаха двамата мъже.

Блодуин потрепери под одеялата и кожите, с които настойчивата сестра Джоана го бе накарала да се завие. Впрочем в момента тя никаква не се виждаше. Мъжът, който толкова приличаше на Седжуик, стана и погледна към него. Колкото и леко да беше движението, то пропъди странната магия, която бе накарала Блодуин да се вцепени. Привидението беше красиво като ангел, но въпреки това нещо в него накара младежа да потрепери от страх. С ръка на дръжката на ножа, пъхнат в колана му, мъжът се приближаваше към него.

Блодуин се притисна инстинктивно към дървото, което му беше дало подслон за една, ако не и за повече нощи, но спасение нямаше. Той беше прекалено слаб, за да стане и дори едва ли би могъл да говори.

Кой, по дяволите беше това?

Мъжът се усмихна и Блодуин видя, че въпреки приликата между лежащия и привидението, и в лице и в тяло, те бяха и твърде различни. В очите на мъжа припламваше лукава злоба, лицето му беше сипаничаво, а аристократичният му нос трябва да беше чупен поне веднъж. Седжуик носеше изисканите, макар и поизносени дрехи на благородник и войник, а привидението — дрипи от черно и зелено кадифе, още по-отвратителни заради загубеното великолепие.

— Какво е ставало тук, момче? — попита чуждият човек. — Да не са ви ограбили?

Блодуин преглътна с мъка и се опита да си спомни. Гърлото го болеше, а дърветата в гората сякаш се въртяха в танц, от който му се виеше свят. Той наведе глава и един спомен — или беше сън? — възникна в съзнанието му. Видя как сестра Джоана пристъпва зад Седжуик, удря го по главата с камък, припряно се кръсти и тича бързо към коня Митридат. Не помнеше нищо друго.

Къде е конят? Къде е неговият жребец?

— Не зная — изрече той най-сетне. И това си беше самата истина. Разбира се, че сестрата, служителка на светата църква, не можеше да е извършила подобно нещо. — Кой… кой сте вие?

На това лице, което толкова приличаше на лицето на Седжуик, но беше и толкова различно, се появи крива усмивка. Мъжът престорено се поклони.

— Моето име няма никакво значение. Аз съм само един беден комедиант, който се опитва някак да преживее. — Той посочи мъжа, който лежеше така ужасно тих на брега на потока. — Това господарят ти ли е, момче?

— Да — каза тихо Блодуин. — Седжуик е… или беше… войник. И рицар.

Комедиантът приклекна, извади от джоба си една плоска манерка и я подаде на Блодуин. Младежът не се поколеба да приеме предложеното, измъкна тапата и отпи голяма глътка от виното, което беше силно и кисело. Силна, но желана тръпка премина през мършавото му тяло.

— Грешъм Седжуик — измърмори замислено комедиантът и си потърка брадичката, докато чакаше Блодуин да му върне шишето. — Казвали са ми, че с него си приличаме, но като го видях с очите си, направо се ужасих.

— Той… той мъртъв ли е? — Позасилен от виното, Блодуин успя да седне. Горчив вкус изпълни устата му, зави му се свят.

Комедиантът се загледа продължително в Седжуик, преди да отговори с поклащане на глава.

— Не, но няма да издържи дълго.

Той стана, скри шишето и се върна на брега на потока. Блодуин го гледаше смаян, а той приклекна пак, пребърка джобовете на Седжуик и прибра малка, но тежка кожена кесия. Възхищава се за миг на пръстена с печат на Седжуик, усмихна се и го измъкна от ръката му. След кратко колебание го сложи на своята ръка.

Сега ще ме убие, помисли си безпомощно Блодуин, когато непознатият отново тръгна към него.

— За къде се бяхте запътили, момче?

Блодуин прекъсна едно безмълвно „Аве Мария“.

— За манастира Сейнт Суидънс.

— Знам го — каза комедиантът и кимна. Лицето му продължаваше да е подозрително замислено, но той повторно му хвърли шишето. — Това ще те крепи, докато се върна — каза му. — А сега ще се погрижа на клетия Седжуик да бъде оказана помощта, от която има нужда. Ще го занеса колкото може по-близо до калугерките — на не повече от един ден път, — а после ще се върна за теб.

Блодуин никога не се беше чувствал по-объркан. Този мъж беше окрал Седжуик, а сега правеше планове как да го спаси. Тук нещо не се връзваше.

— Имам нужда от яко и издръжливо момче като теб — заяви комедиантът, без някой да го е питал. После се обърна и без да каже дума повече, вдигна Седжуик, който беше едър мъж, сложи го да легне по корем върху гърба на коня. Яхна го чевръсто, махна весело на Блодуин и препусна към гората.

Блодуин седя дълго време неподвижен, благодареше на всички светии, за които можа да си спомни, че комедиантът го остави жив, и се запита дали наистина ще се върне. Когато намери сили да отвори шишето, отпи пак от виното, легна върху студеното си легло от пръст и усети как благословена топлина се разлива по тялото му.

Комедиантът беше крадец, може би дори убиец, но Блодуин си каза, че е и мъж, който държи на думата си. Той ще се върне. Но тогава оръженосецът на Грешъм Седжуик щеше да е вече много, много далеч.