Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (6)

5

Сестра Клодия почина през нощта, щастлива дори когато беше най-болна. Елизабет не се съмняваше, че я е отнесла чумата, въпреки всички разлики между симптомите на нейната болест и онези, които бяха известни за най-страшната.

Елизабет се молеше до леглото на дребничката жена, тя затвори незрящите й очи и оправи одеялата. А после, прекалено изтощена, за да може да плаче, отиде до вратата и почука, за да събуди послушничката, която дежуреше в тесния коридор пред килията.

— Извикай игуменката — каза Елизабет през дебелото дърво и се облегна за миг, капнала от умора, на вратата. — Побързай, но не буди никой друг.

Послушничката й отговори приглушено. После настъпи пълна тишина.

Елизабет се дръпна от вратата и се накара да се разхожда из стаята, за да остане права и да не падне на пода от ужас и умора.

Най-сетне игуменката и извика откъм коридора и тя дръпна резето на вратата, за да пусне майка Мери Бенедикт да влезе.

Игуменката пристъпи към леглото на старата калугерка и погледна спокойното, восъчно бледо лице. Сестра Клодия изглеждаше толкова щастлива, сякаш ангелите, които дълго бе очаквала, наистина бяха дошли, за да я вземат, въпреки че беше страдала много, тя някак го беше преодолявала, дори през най-мъчителните часове на борбата със смъртта.

— Кога почина? — попита майка Мери Бенедикт.

— Едва преди няколко минути. Веднага пратих да ви извикат. — Елизабет толкова искаше да седне, защото коленете й се подкосяваха от умора, но не смееше, защото се боеше, че после вече няма да може да стане.

Майка Мери Бенедикт оправи внимателно одеялото.

— Лейди Клодия е дошла в този манастир, когато е била на седем години. Довела я нейната майка — истинска дама с титла и свои земи, поне така се говореше — и казала, че момичето не я оставяло на мира, настоявало да го доведат при нас. Аз дойдох една година по-късно, бях на шест, наскоро осиротяла и ужасно своенравна, а Клодия, едва на осем и, забележете, тя веднага се сприятели с мен. Тя ми разкри добротата и милосърдието божие. Тя ми помогна да разбера, че единственото ми желание е да стана негова годеница.

Елизабет не каза нищо, отговор не беше необходим, нито желан.

— Той не е за теб, дете — каза игуменката и срещна тъжния поглед на Елизабет. — Искам да кажа, животът, който водим тук.

Елизабет вдигна брадичка. За разлика от Габриела и Мег, тя не изпитваше желание да се озове в света извън стените на манастира, дори и сега не, когато чумата беше влязла и при тях, тук, на това място, което тя обичаше. Въпреки това копнееше за присъствието на сестрите си и понякога й се струваше, че ще полудее от грижа за тях.

— Как можете да сте толкова сигурна, че не съм призвана да остана в манастира?

— Има признаци, скъпа и аз дълги, дълги години съм се учила да ги разпознавам. А сега си иди, моля те, и поспи. Остави ме насаме със сестра Клодия, за да можем да се сбогуваме.

— Но аз спах през последните няколко нощи тук — възрази Елизабет и посочи второто легло.

— Вече не е необходимо. Върни се в стаята си.

Елизабет наведе покорно глава и тръгна към вратата.

— Елизабет?

Тя спря, обърна се и погледна майка Мери Бенедикт. Игуменката й се стори изведнъж по-стара, по-дребничка и някак вече не толкова сигурна в мненията си.

— Да?

— Ще има и други, които ще последват нашата приятелка сестра Клодия по този път.

Елизабет погледна към дребничкото тяло, което лежеше, покрито с одеялото. Миризмата на смърт изпълни изведнъж, сякаш дяволски тамян, килията, накара я да се задъха, проникна в дрехите и в косата й.

— Да — каза тя още веднъж и излезе.

На другата заран се разболя още една калугерка, а от селото донесоха две деца, загърнати в дрипи вместо в одеяла. Те изгаряха от треска, хълцаха сподавено и плачеха сърцераздирателно, езиците им бяха набъбнали, а кожата им беше цялата в кръвоизливи.

Манастирът се изолира още повече, мъчеха се да държат болните далеч от здравите.

Някои от калугерките и още няколко от обитателките на манастира предложиха помощта си, но други — нежеланите майки и дъщери, сестри и лели от аристократични семейства избягаха и се пръснаха из околностите. Дори изключителна дипломатка като майка Мери Бенедикт, не успя да ги убеди да преценят опасността и да останат.

Глупачки — казваше си Елизабет с необичайна за нея липса на състрадание. Ако вече носят чумата в себе си, само ще я разнеса или тепърва ще се заразят, ако досега са били пощадени. Някои от тях, ако имат късмет, ще намерят обратния път за манастира, най-вероятно на носилки или в каруците на състрадателни бедни селяни.

Тя не си позволяваше да мисли за Мег, да си представя същите ужасни симптоми и при сестра си. Що се отнася до Габриела, тя беше далеч от манастира и затова в по-добро положение, независимо от това какво може да я е сполетяло.

По нареждане на игуменката, трапезарията беше превърната в болница и броят на леглата, донесени от стаите на пациентките, ставаха все повече, тъй че в края на краищата вече едва се минаваше между тях.

След време Елизабет изгуби чувство за времето и дори вече не се опитваше да различава деня от нощта. Просто сновеше между болните и умиращите, даваше им вода, миеше горещите им от треската глави и въпреки че й липсваха теологически знания, уверяваше ги, че няма защо да се страхуват от смъртта. Светата Божия майка вече ги очаквала, казваше им тя, била облечена в толкова сини дрехи, че очите едва издържали блясъка им. Косата й била от слънчеви лъчи, разказваше им Елизабет, а лятното небе било създадено, за да подхожда на цвета на очите й. Богородица била самото милосърдие, а нейният глас — музика. Само като махнела с ръка, и от земята изниквали цветя с всички цветове на дъгата.

Минеше ли край тях, болните започнаха да се вкопчват в Елизабет, вземаха я за самата Богородица и я умоляваха да се застъпи за тях.

Тя уверяваше всички, че ще отидат на небето, дори Бъд Трийби, селският нехранимайко, който всяка година изчезваше по жътва и се връщаше чак когато зърното беше вече прибрано и за празника на плодородието изобилно се лееше ракия без пари. Той биеше жена си и измамваше всеки, рискувал да си има вземане-даване с него.

Имаше и много други и независимо от това дали греховете им бяха големи или малки, ужасни или незначителни, Елизабет даваше опрощение на всички. Ако тази дързост трябваше да има последици, Елизабет беше готова да ги понесе.

Някои болни се съвземаха и си отиваха, но срещу всеки, който напускаше Сейнт Суидънс, пред портата заставаха нови трима и молеха да ги пуснат. Зад най-отдалечената странична постройка ковачът беше запалил голям, бушуващ огън и го поддържаше. В него изгаряха денонощно труповете на умрелите. Смрадта от пушека проникваше във всяко кътче на манастира, преследваше Елизабет дори насън и тя беше убедена, че това място е самият ад.

Тя очакваше да умре, но се надяваше това да не стане много скоро, а едва след като всичката работа бъде свършена. От друга страна си казваше: какъв мир, какво сладка забрава би й донесла смъртта!

Разбира се само ако не се лъже с теорията си, че щастието е на небето, страданията — в ада, а царство и на двете е тази земя.

 

 

След тази първа нощ пътуването стана по-лесно, поне за Мег.

Вече не й беше трудно да яде клубени и корени, всъщност можеха да имат и зайчета, но Грешъм не искаше да ги лови, дори да беше склонен да запалят огън. Казваше, че е видял вече твърде много от тези клети създания да лежат по земята с бликнала от ушите и муцунките кръв. Според Грешъм имало достатъчно основания да смята, че те разнасят чумата и Мег не му възразяваше.

В едно село на име Дилбърн купиха меч, няколко одеяла, парче сирене, младо вино и хляб.

Нощите прекарваха — както Грешъм го беше предвидил — треперещи и притиснати един в друг — в плевни и пещери или в оборите на странноприемници. Мег би дала пет години от живота си за най-обикновен огън, но Грешъм не позволяваше. Огънят привлича вниманието, а за тях това можеше да е пагубно.

Беше изминала цяла седмица, когато се натъкнаха на усамотената колиба на беден селянин, съвсем празна сред падащия вечерен здрач.

Колибата беше изоставена отдавна. Когато Мег престъпи прага, чу плъхове да бягат, а имаше и признаци бухал или друга голяма птица да е гнездила някога сред окадените тавански греди. Тази вечер беше ужасно студено, а небето предвещаваше сняг. Насред колибата Мег зърна огнище, което обещаваше изключителен лукс.

Мег се озърна с нескрит копнеж. Съжаляваше, че в онази първа нощ след бягството от манастира, беше хълцала в обятията на Грешъм. Оттогава все гледаше да се проявява като много енергична и компетентна.

Грешъм беше нервен като отшелник, очакващ гости. Не беше никак словоохотлив и след като внесе вързопчето й в колибата, отиде до единствения, висок и тесен прозорец и надникна навън в здрача. Беше напрегнат, сякаш очакваше някого.

Най-сетне извади купения неотдавна меч от ножницата и го сложи на единствената мебел в колибата — ниска, проядена от червеи маса, толкова разнебитена, че на Мег й се струваше, — ако се изкашля по-силно, ще я прекатури.

— Веднага се връщам — каза Грешъм и посочи блестящото острие на меча. — Ако възникнат проблеми, викайте колкото ви глас държи и размахвайте меча пред себе си като безумен келт.

Мег погледна оръжието и преглътна. Веднъж вече се опита, докато Грешъм беше отишъл за нещо в гората, и разбра, че дори с две ръце едва може да го вдигне. Беше се заклела мълчаливо да се упражнява, защото Грешъм не биваше да носи сам отговорността за нейната защита. В края на краищата не й беше съпруг, баща или брат. Беше ги събрал случаят.

— Добре — каза тя, за да прояви храброст, — но, моля ви, побързайте.

Той й подари кратка, замислена усмивка и излезе, но скоро се върна с наръч сухи съчки и откършени дъбови, букови и елхови клони от дърветата, които растяха наоколо, оставяйки само малко място за колибата и една малка нива. Раменете и косата му бяха покрити с големи, блестящи снежинки.

Мег не се опита да скрие радостта си при вида на дървата. Почти беше загубила надежда, защото из целия път Грешъм упорито твърдеше, че не бива да палят огън.

— Огън! — ликуваше тя като дете, получило подарък. Беше й толкова студено, че вече едва издържаше.

Грешъм хвърли дървата до огнището и клекна пред него, за да струпа най-малките клонки, да извади от джоба на дрехата си огниво и да изсече искри.

— Бих предпочел да не го правя, но се задава снежна буря и се боя, че ако не запаля огън, ще замръзнем.

Леденият студ, който ръфаше кожата дори сред тези каменни стени, превръщаше дъха им в малки облачета и напомняше на Мег за изминали нощи, когато бяха лежали един до друг, просто по необходимост и бяха споделяли топлината на телата си. Тя мечтаеше за друго, по-интимно единение, за което не знаеше нищо, освен че не подобава на дами да го вършат с мъж, който не е техен съпруг.

Грешъм беше пазил предпазливо разстояние, дори когато нощем бяха притиснати един към друг, но знаеше, че той я желае, а с всеки изминал ден се засилваха и нейното любопитство, и нейното желание. Колко дълго — питаше се тя — двама души могат да пътуват заедно при такива обстоятелства и да не се поддадат на изкушението?

— Тук има плъхове — прошепна тя доверително.

— Пак ли ще се оплаквате? — попита подигравателно Грешъм, но една искра подпали най-сетне малките клонки и едно пламъче лумна. Той се наведе и взе да духа, за да разпали огъня, пламъците почнаха да се издигат и да се олюляват.

— Не — отговори, все още трепереща, Мег и това беше самата истина. Просто се бе опитала да наруши мълчанието, да подхване разговор, да промени опасната насока, която бяха взели мислите й. — Само че плъховете сигурно разнасят зараза.

Дори темата за плъховете не беше в състояние да я отклони от мислите й при вида на широките плещи на Грешъм, силните му ръце и крака и мускулестото му тяло. На Мег й стана топло много преди огънят да се беше разгорял както трябва, беше възбудена, вместо да се усети успокоена. Искаше той да я държи в обятията си, но на това място и в това състояние на духа не се решаваше да изкаже на висок глас желанията си.

— Да — съгласи се Грешъм, стана и прибра огнивото. Изгледа внимателно Мег над пламъците, които весело пращяха и танцуваха. — Да, така е, но се надявам, че огънят ще ги държи далеч от нас.

Мег погледна към вратата, защото трябваше да отмести поглед и видя през процепите, че снежните облаци са разтворили пазви и навън пада силен сняг. — Утре може би няма да можем да си продължим пътя — каза тя, а после се наведе напред да вдигне един клон и да засили огъня.

При тази перспектива Грешъм въздъхна. Изглежда никога нямаше да се насити да препуска през гори и поля на гърба на онова упорито животно. На Мег този начин на живот все повече й омръзваше. Беше мръсна като селянин, болеше я всеки мускул и се чувстваше така, сякаш никога нямаше да се стопли. Беше сигурна, че е готова да спи дни наред, а като се събуди да погълне целия зимен запас от килера на манастира.

— Ако се наложи да поизчакаме — каза примирено Грешъм — ще го сторим. Но да видим какво ще ни донесе сутринта. — Той развърза едно от вързопчетата, извади шишето с вино, остатъка от сиренето и парче хляб и покани Мег на вечеря. После излезе пак от колибата и се върна веднага заедно с катъра.

— Нали не искате да оставите този дявол вътре? — попита тя, макар да й беше ясно, че той точно това ще направи.

— Нали не можем да го оставим чисто и просто да замръзне? — възрази Грешъм. — Освен това пушекът издава нашето присъствие, а едно недоволно животно може да ни довлече всеки нехранимайко, та макар и да се шляе на мили оттук.

Мег беше разочарована. Разбра, че не й остава нищо друго, освен да се подчини. Знаеше, че бедните селяни и изобщо хората от селата споделят къщите си със своите животни, с овце, крави и дори волове, ако имат щастието да притежават такива, но тя беше възпитана като благородна госпожица. Затова страдаше достатъчно от това, че не може да се измие, а заради плъховете не може и да се храни седнала.

Инок изпръхтя силно и ядосано, сякаш искаше да протестира срещу лошото посрещане, но после задряма, отпуснал едрата си глава и затворил очи. Хълбоците му потреперваха и той ги удряше с опашка. Слава богу, че поне не я вдига — каза си Мег.

— На път за Корнуол наистина ли трябва да минем през Лондон? — попита Мег, след като изяде своята порция хляб и сирене и си избърса устата. Вече се чувстваше по-добре и готова за нови приключения.

— Да — отговори Грешъм с дълга и уморена въздишка и посегна към шишето, за да отпие вино. Мег трябваше да признае, че без това силно вино и двамата сигурно отдавна да са станали жертва на студа. — Нямам ясни спомени от този град, само някакви усещания. Но ние не отиваме за карнавала, Мег, там е пълно с улични крадци, а сигурно върлува и чумата.

На Мег й се сви сърцето и очите й плувнаха неочаквано в сълзи. Не искаше Грешъм да забележи слабостта и уплахата й, които така се мъчеше да крие. Тя самата може и да се усещаше уморена и крехка, но при мисълта за опасностите на град като Лондон страховете й за Елизабет, Габриела и за нея самата я обзеха непреодолимо.

Тя много се изненада, когато той мина зад гърба й и я прегърна, защото се беше приближил неусетно. Той хвана брадичката й, повдигна лицето й и погледите им се срещнаха.

— Утре сутринта ще се чувствате по-добре, Мег — увери я той, но гласът му прозвуча притеснено. Устните му, толкова близо до нейните, миришеха на вино, а дъхът му беше топъл.

Тя обгърна шията му с ръце, но не беше от страст. Просто имаше нужда от близостта му, повече отколкото в този студ й трябваше покрив над главата, повече от храна, дори повече от чисти дрехи и баня.

— Дръжте ме — каза тя, също както в онази първа нощ, когато се бяха настанали като птички в клоните на едно дърво.

Той леко изстена, извърна глава сякаш във вътрешна борба, после отново се обърна към нея и притисна устни към нейните. Целувката му имаше вкуса на вино и едва сдържана страст, а когато тя се притисна инстинктивно към него и зарови пръсти в косата му, той се дръпна от нея. Хвана я за ръцете и мрачно се втренчи в нея. Тя разбра някак, че се ядосва на себе си, не на нея.

— Трябва да знаете какво вършите, милейди — прошепна той. — Много ви моля, не проявявайте втори път такова лекомислие и не ме подлагайте на изпитание, защото съм повече от готов да не се сдържа. — Той хвана едната й ръка, задържа я до устните си и дъхът му галеше топло кожата й. — Надявам се да съм джентълмен, лейди Радклиф, но не съм светец.

Беше и предизвикателство, и предупреждение. Мег още не можеше да прогони вълнуващото усещане, което той бе събудил с целувката си и си даваше сметка, че не й се вие свят от изпитото вино.

— Не — прошепна тя, — вие сигурно не сте светец.

Грешъм отпусна бавно ръката й, но продължи здраво да я държи. Следващите си думи подбра бавно, сякаш и той беше изненадан, че те се откъснаха от устните му.

— Щом стигнем в Лондон, ще ви предам на краля. Той ще се погрижи да стигнете спокойно в Корнуол, но предполагам, че това няма да стане преди пролетта.

Тя го погледна с широко отворени очи. Не желаеше „да я предават“ нито на краля, нито на когото и да било. Искаше да намери Габриела и желаеше Грешъм да я придружава докато постигне целта си. Когато двете с нейната близначка отново бъдат заедно, тя ще се занимае с все по-дълбоките си чувства към него.

— Вие познавате краля? — попита тя.

Той въздъхна дълбоко и тя видя в очите му мъка и объркване. Най-сетне той поклати глава.

— Не зная — отдръпна се той от нея. — Боже милостиви, понякога си въобразявам, че мога да го понеса, понякога сякаш още малко и ще си спомня. Пред очите ми възникват картини, но са като призраци и преди да ги уловя, те изчезват.

Тя искаше да сложи ръце на раменете на този боец с тежък меч, за да го утеши, но знаеше, че това само би влошило нещата. Затова остана неподвижна и нищо не каза.

Той пак я погледна, уморен, скръбен, почти отчаян.

— Мег — каза той, — нали може да се окаже, че там някъде има една жена, че съм женен…

— Това ще значи просто, че сте женен — каза тя почти разплакана.

— Спомням си за някаква жена — призна той.

— За някаква жена — повтори тя.

Той кимна.

— Дал съм обет и следователно трябва да го спазвам.

Тя чакаше. Не беше очаквала нищо друго, не и от този мъж. Знаеше малко за него, впрочем по-малко от самия него, но от самото начало й беше ясно, че е от онези мъже, които държат на обещанието си. Някаква част от нея, която тя почти не познаваше, желаеше това да не е така.

Той клекна до огъня и разрови жаравата с клон от дървата, които беше събрал.

— Лягайте си, Мег — подкани я той строго, без да я поглежда. — Поспете малко, ако до утре заран снеговалежът спре, ще продължим и ще е трудно и за животното, и за нас.

Тя разви влажните, мухлясали одеяла, просна ги на пода. Потръпваше при мисълта, че въпреки мишките, плъховете и паяците трябва да легне там, но след като не можеше да спи права като Инок, нямаше друг избор.

След като приготви леглото, Мег намери една спукана дървена паница и я избърса с расото си.

— Готово — каза тя — това ще свърши работа.

— Каква работа? — вдигна вежди Грешъм. Той подчертано не й беше обръщал внимание докато тя приготвяше леглото, но тя подозираше, че един-два пъти я е поглеждал изпод спуснати клепачи.

Мег мина покрай хъркащото животно до вратата и не му отговори.

— Мег! — Грешъм я последва навън в снежната виелица. На двора имаше забита греда и Мег свали бялата й снежна корона в паницата и се задъха, когато вятърът я шибна, леденостуден, в лицето и захапа кожата й дори през дрехите. След като напълни паницата със сняг, тя се прибра и сложи съдинката до огъня.

Грешъм приличаше на навъсен скандинавски вожд, веждите му бяха заскрежени, когато затвори вратата зад себе си и се обърна. Мег стоеше, вдигнала с две ръце полите на расото и сякаш се колебаеше дали да го съблече. Носеше под него риза, но той не го знаеше.

— За бога, Мег, полудяхте ли? — попита той меко и тихо. Както предположи Мег, — за да не събуди животното.

Тя погледна паницата до огъня и видя, че снегът вече се топи. Нямаше да се измие с гореща вода, но поне не и със студена.

— Не — отговори тя — душевното ми здраве е отлично, но ще се побъркам, ако не сваля поне част от мръсотията по себе си. Имам навика, сър, да се къпя толкова често, че е дори нездравословно.

Грешъм зяпна, после затвори уста.

Мег откъсна от ризата си парче, което и без това се беше протрило, за да го използва като кесия. За съжаление не разполагаше със сапун, но се налагаше да мине и без него. Трудните условия изискват какви ли не жертви, тъй че нямаше смисъл да си пожелава нещо по-добро и да се вайка.

— Вие ще се обърнете — заяви тя весело. — Освен, разбира се, ако не желаете да опетните прочутата си чест като гледате гола жена.

Тя нямаше никакво намерение да се съблича пред мъж и не знаеше кой дявол я беше подтикнал да говори толкова предизвикателно, но думите й се бяха изплъзнали и вече не можеше да ги върне.

Грешъм я гледаше ядосано. Беше бесен. Просто не беше в състояние да не гледа, както тя можа с невероятно удоволствие да установи.

— Опитвате се да ме изкушите, така ли? — попита той.

Тя се усмихна, изпълнена с такова чувство за могъщество, каквото никога не беше изпитвала.

— Не, разбира се. Вие сте, може би, женен, и ако е така, аз не желая да имам нищо общо с вас. Освен това съм уморена, студено ми е, ужасно съм мръсна и щом ми се налага да легна да спя с плъхове, искам поне да съм чиста.

Грешъм се залови отново за огъня, въпреки че изобщо не беше нужно.

Мег натопи кърпата във водата и почна да се мие — доста трудна процедура, защото тя си остана през цялото време облечена. О, какво ли не би дала сега за своята отделна килия в манастира!

— Приключихте ли? — измърмори най-сетне Грешъм, когато тя отвори вратата на колибата, за да излее водата в снега.

Тя се опита да затвори тежката врата и се облегна на нея, леко задъхана от усилието. Лицето на Грешъм, който я наблюдаваше от средата на стаята, беше зачервено, а очите му отразяваха светлината на огъня. В колибата беше студено, но Мег вече не го усещаше, защото погледът на Грешъм я стопляше.

— Да, готова съм, заяви тя със задоволство. — Банята много ме освежи. Не искате ли и вие да се изкъпете?

Той я погледна навъсено, после хвърли поглед и към дървената паница. Миг по-късно я дръпна от ръцете й и я запокити в тъмния ъгъл на колибата. След което отново обърна гръб на Мег и заоглежда въжетата, с които беше спънат Инок и които, надяваше се, щяха да му попречат да ги стъпче до смърт докато спят.

Тя си легна, впери поглед в гредите на тавана и се помъчи да не мисли за никакви животни, нито малки, нито големи.

— Ами ако гърбът му се подпали? — попита тя, като имаше предвид, разбира се, катъра.

— Опашката му, искате да кажете — поправи я той.

— Да, нея имах предвид.

— Ще го разберем достатъчно рано — изръмжа Грешъм. — А сега заспивай.

— Ами ако изобщо не ми се спи? — заяви тя ядосано. — И стига сте ме командвали.

Грешъм я гледа известно време сред не вещаеща нищо добро тишина, но тя не сведе поглед докато той не дигна най-сетне паницата и не излезе с нея навън. След известно време се върна, треперещ от студ и като кълнеше тихо, подхвана същата процедура, която Мег вече беше извършила. Все пак свлече най-напред, припряно и гневно, ботушите, панталона и бельото. Предполагаше навярно, че тя спи, защото Мег лежеше неподвижно и тихо. Бог да й прости, че не направи нищо, за да разсее лъжливото му впечатление.

През полуспуснати клепачи тя го наблюдаваше с не кой знае какъв интерес, но въпреки това пулсът й заби учестено, като на вълчица, която бяга през заледения сняг. Силует, изтъкан по-скоро от светлината на огъня и от сенки, отколкото от плът и кръв, Грешъм взе кърпата, която Мег беше използвала и паницата с вече стопилия се сняг и почна да се мие. Гол и великолепен, хвърли още дърва в огъня, а когато се вдигнаха пушек и искри, заприлича според Мег на див келт, така както е изглеждал според Мег по време, което само учените и разказващите разни истории могат да опишат.

Тя се напрегна, за да хвърли поглед върху неговата мъжественост и се усети едновременно облекчена и разочарована, че тя си остана скрита от погледа й, защото в колибата беше доста тъмно. Тя се преструваше, че диша равномерно, сякаш спи и се завъртя между грубите одеяла. Изведнъж се уплаши от мига, в който Грешъм щеше да легне до нея под завивките, но знаеше, че с нетърпение го очаква.

— Малка измамница — измърмори той добродушно, — трябваше да се сетя, че не спите.

Тя се усмихна тъжно докато го гледаше как трупа още дърва в огъня, а после легна до нея в импровизираното легло. Тя си помисли за сестрите си, за Елизабет — още в манастира, където беше нахлула чумата и за Габриела. Сълзи на мъка и самота пареха очите й и тя извърна глава, за да не може Грешъм да ги види.

— Мег — каза той дрезгаво.

— Да? — изхълца тя.

— Плачете ли?

— Не — излъга тя.

Той не й повярва. Хвана я за брадичката, обърна главата й, за да я принуди да го гледа в лицето.

— С мен сте в безопасност — каза той. — Би трябвало вече да го знаете.

Тя вече не знаеше дали търси сигурност, когато става дума за този мъж.

— Мисля за други неща и други хора, не само за вас, милорд — измърмори тя.

Зъбите му се бялнаха като на ухилил се вълк.

— Да — каза той и пак беше ясно, че този арогантен нехранимайко не й вярва.

— Твърдо ли сте решил, щом стигнем в Лондон, да ме предадете на краля? — попита тя с тон, който го накара да престане да се усмихва. — Ако е така, ще е по-добре да отида направо в Корнуол и да потърся Габриела в Ейвъндал хол.

Грешъм се намръщи.

— Ейвъндал — повтори той, сякаш остави името да се стопи на езика му и реши, че е горчиво.

— Спомняте ли си нещо? — попита тя и седна. Досега, споменеше ли името на сър Ейвъндал, по нищо не проличаваше той да си спомня нещо.

Грешъм лежеше на хълбок, опрял лакът на неудобното ложе, отпуснал глава на дланта си.

— Името ми се струва познато, нищо повече — отговори той. — Знам ли, може би се хващам за сламка.

Известно време двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си.

— Да — реши той най-сетне. — Ще отидем най-напред в Лондон, защото там ме познават, не зная дали с добро или с лошо. Но поне в това съм сигурен.

Мег винаги беше мечтала да види Лондон, но сега много неща я плашеха. Ако Грешъм я остави там, както открито го беше заявил, дори под покровителството на Едуард Трети, — а тя нямаше основание да очаква подобна благосклонност — сигурно щеше да мине много време, преди да може да замине за Корноул и да потърси любимата си Габриела. Кралете сигурно нямат време да се занимават с такива като нея.

— О! — каза тя само.

Той хвана ръката й под завивката и я задържа в своята.

— Обещавам ви нещо, Мег, — каза спокойно. — Дори да имам жена и дузина деца, ще се погрижа вие да се съберете със сестра си.

— А какво ще стане, ако нямате жена, нито дузина деца? — прошепна тя.

Тя долови усмивката му въпреки тъмнината. Тази усмивка беше топла като догарящия огън, а ръката му стисна нейната още по-силно.

— В такъв случай — отговори той — ще продължа да се старая да ви спечеля.

Грешъм лежеше в тъмното и се вслушваше в особената тишина, която бе донесла дебелата снежна покривка. Мег спеше в прегръдката му. Той се ядосваше на себе си, на чувствата си, но нали трябваше да знае, че навярно още от мига, в който беше отворил очи в манастирската барака и я беше зърнал, вече беше загубен. Ако се окажеше, че е женен, нямаше да напусне съпругата си, защото, ако тя съществува, сигурно я обича, но с половината си сърце щеше да остане при Мег Радклиф до последния си дъх. Но ако не го свързва вече дадено обещание, ще може спокойно да се опита да разбере защо двамата с Мег така силно се привличат.

Сега размисляше над въпроса, който най-много го интересуваше: кой е мъжът, който носи името Грешъм Седжуик?

Със сигурност беше човек, който умее да се бие, а също и да преживява с много малко, освен това да потъва в насладата на едно женско тяло, но, за съжаление, му се налага да се отказва от такива удоволствия. Беше човек, който добре си спомня за войната, при това с чувство за срам. Беше се чувствал като току-що излюпено голишарче докато не си купи от един ханджия меч. Още изпитваше облекчението, което усети, когато най-сетне държеше меча в ръка и опитваше с палец дали е остър.

Защо си спомня за сражения с мечове, но не и за жена и деца, за роден дом и семейно огнище? Може би защото никога не ги е имал. Все още не можеше да изключи и възможността да е човек извън закона, та нали шерифът беше дошъл в Сейнт Суидънс да го търси. По-добре ще да е да си остане без памет, отколкото да разбере, че не е бил нито обичан, нито уважаван, мислеше си Грешъм.

Той затвори очи и се опита да заспи. Най-сетне успя.

В колибата беше неприятно студено, когато Мег се събуди от първата дневна светлина. Грешъм вече беше отишъл някъде. За щастие беше извел Инок, защото през тънката стена тя го чуваше да пръхти.

Мег се зави по-плътно в одеялата и се заслуша. След известно време седна, отметна с две ръце косата си назад и погледна към огнището. В него гореше буен огън и това й даде кураж да стане, да отиде до вратата и да погледне през цепнатините навън.

Земята беше като покрита с хермелинова кожа и наоколо цареше дълбока тишина. Инок стоеше на двора и хрупаше щастлив сплъстено сено — един господ знаеше къде го е намерил — но Грешъм го нямаше никакъв.

Мег вече се страхуваше да не би хората на шерифа да са успели все пак да го заловят или той просто да е забравил кой е и да си е отишъл. Но където и да беше, беше си взел меча.

Тя донесе дървената паница, напълни я със сняг, който се стопи и дори се постопли край огъня, после се изми колкото можеше по-добре. Побърза, защото се боеше, че Грешъм може да се върне и да я изненада.

Той се появи един час по-късно, понесъл грижливо отрязана задна част от нещо, което приличаше на овче месо, наниза го на заострени пръчки и го окачи над огъня.

Мег не попита къде е намерил това пиршество или какво е рискувал заради него. Беше гладна, от хляба и сиренето не беше останало почти нищо, а знаеше, че заради дълбокия сняг този ден няма да могат да напуснат колибата. Сред почти непроходимите пътища и поля можеха да станат плячка на диви животни или на крадци, ако не и на шерифа и неговите мъже.

Утеши се донякъде с логичната мисъл, че споменатите също не могат да се мотаят навън.

На месото — беше овнешко — му трябваше цяла вечност, за да се опече, а чудесната миризма беше за гладната Мег същинско мъчение, но Грешъм отряза най-сетне с ножа няколко порции и двамата ядоха като прегладнели.

В ранния следобед отново заваля, а вятърът виеше край колибата и клатеше комина на покрива. Грешъм върна Инок в стаята, но този път животното не беше вече толкова покорно, трополеше капризно, изправяше се на задни крака, извиваше очи. После нададе оглушителен рев и зарита толкова силно с яките си копита стената на колибата, че Мег се уплаши да не я събори и да не ги остави под открито небе.

Грешъм заговори остро и авторитетно на животното и то се поуспокои, но продължи да пръхти и да мята тревожно глава.

— Какво му става? — попита притеснено Мег.

Грешъм, който беше задрямал, легнал върху завивките до нея, щом Инок се разбесня, веднага скочи и изтича до прозореца. Преди да стигне до него грабна меча от мястото му върху малката маса.

— Вълци — каза той много спокойно. — Сигурно ги е надушил.

На Мег й секна дъхът. Тя стана, отиде до прозореца при Грешъм и се вгледа в завесата от танцуващ сняг.

Четири вълка се бяха събрали, озъбени и с настръхнала козина пред колибата, само на няколко крачки от вратата. Мег ги чуваше как дишат задъхано и виждаше кръвожадните им очи.

— Ще се опитат ли да ни нападнат? — прошепна тя.

— Зависи от това кога за последен път са яли — отговори Грешъм. — Предполагам, че миризмата на овнешкото ги е привлякла.

— Можем да им хвърлим колкото ни е останало.

— Грешъм поклати глава. — О, не. След като го излапат, инстинктът сигурно ще им подскаже, че в колибата има още.

Оказа се истински пророк, защото в този миг най-едрият вълк, едно дълго, мършаво животно със сплъстена козина скочи и се блъсна като ръмжащ таран в паянтовата врата.