Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (20)

19

Когато прекоси кралския път, за да стигне до земите на баща си и до Мег, Грешъм изпита чувството, че някой го преследва. Предположи, че този или тези, които го преследват, искат да му отнемат златото. Изчака да се здрачи, за да провери предположението си, насочи жребеца между дърветата и храстите покрай пътя и зачака.

Конникът се приближаваше предпазливо, но не достатъчно. Грешъм беше хванал с лявата си ръка един увиснал клон и го беше придърпал към себе си. В мига, в който мъжът се озова на същата височина, той пусна клона. Клонът улучи конника със звука на шибащ камшик. Той извика, изхвърча по гръб над задницата на коня и падна на земята. Там пъргаво се отърколи и скочи с кама в ръката.

Грешъм остави жребеца си да го води, извади меча, пришпори коня и го насочи между дърветата.

— Тангуин! — възкликна той.

Комедиантът се ухили и се поклони подигравателно.

— Сигурно си решил, че вече са ме обесили, нали? Камата проблесна на светлината на изгрялата луна. — За съжаление кралят вече не е същият. Струва ми се, че ни бърка. Като ме видя случайно тази заран в затвора, веднага заповяда да ме пуснат. И ето ме тук.

— Какво искаш? — попита Грешъм и си наложи да прояви търпение, защото изгаряше от желание да види час по-скоро Мег.

— Ами златото например — отговори Тангуин.

— Ще го получиш когато на кравите им поникнат криле и почнат да хвърчат — отговори Грешъм. — Хайде, пръждосвай се, че бързам.

Тангуин прокара опитно пръст по острието на камата.

— Всъщност не ми е до златото — каза той спокойно.

Грешъм въздъхна. С мислите си беше все още при Мег, в топлината на нейното легло, мекото й тяло, начина, по който неговото тяло сякаш се изпълваше със светлина, когато тя го докосваше.

— Чак не ми се вярва — призна той. — Търпението ми не е безкрайно, комедианте. Говори или използвай ножа си и нека да решим нещата веднъж завинаги. Какво, по дяволите, искаш от мен?

— Много е интересно, че споменаваш дявола — подигра се Тангуин, — защото ти, изчадие адово, сигурно скоро ще посетиш Луцифер. — Той си пое дълбоко дъх. — Искам онова, което ми се пада по право, Седжуик — ни повече, ни по-малко. Искам името ти. Титлата ти. Твоите земи и богатства. Твоята съпруга и твоя син.

Грешъм запази привидно спокойствие, но беше шокиран от думите на комедианта. Този човек само алчен ли беше или съвсем луд? Той изчака.

Тангуин се усмихна горчиво.

— Аз съм първородният син, не знаеше ли? Твоят баща, графът е и мой баща. Моята майка, скъпата сестричка на Беси, е била негова любимка, преди да се появи твоята майка и да му завърти главата. Когато това е станало, графът изхвърлил майка ми и мен при свинарите, като да сме животни. Били сме изпълнили изглежда предназначението си. Аз все чаках, но от Седжуик никога не дойде никаква вест. Той ме беше забравил.

Грешъм усети, че му се повдига. Не искаше да повярва, но трябваше да признае, че това е истина. Неговите очи му казваха, че този мъж е негова плът и кръв.

— Ако баща ми иска да те признае, няма да имам нищо против — отговори той. — Но моята съпруга и моят син са си мои и ще останат такива.

 

 

Тангуин си пое дълбоко дъх.

— За съжаление ти ще си мъртъв, още преди слънцето да изгрее отново и твоят любвеобилен родител скоро ще те последва, но след като ме признае пред целия свят за свой първороден син. Кирън вече ме обича, а след време и твоята лейди също ще ме заобича. След като преодолее мъката си по своя трагично загинал съпруг, тя ще потърси утеха при мен.

Този мъж беше болен, луд, но въпреки това Грешъм имаше чувството, че някой прокарва по гърба му ледената си ръка. Планът на Тангуин можеше и да успее, с изключение на частта, засягаща Мег — Грешъм знаеше, че тя никога няма да се поддаде на чара на комедианта, при никакви обстоятелства. На Кирън Тангуин наистина можеше лесно да повлияе, а графът, слаб след толкова години самота и самосъжаление, сигурно щеше да отстъпи, ако не по друга причина, то от чувство за вина. Ако Мег се окаже сериозен проблем, тя сигурно щеше да загине при „нещастен случай“, а някогашният комедиант щеше да се ожени и да заживее преспокойно като граф на Седжуик.

— Нека решим всичко тук и сега — каза най-сетне Грешъм. — Наблизо има поляна и достатъчно лунна светлина за дуел. Който победи в двубоя, той ще продължи към Седжуик.

— Аз нямам меч — сви рамене Тангуин. — Ножове?

— Ножове — съгласи се Грешъм.

Всичко протече много цивилизовано. Нито един от двамата не обърна на другия гръб и двамата бойци тръгнаха един до друг покрай дърветата към малката полянка, която Грешъм беше зърнал преди минути от едно възвишение.

— Той няма да ти прости, ако ме победиш — каза Тангуин, когато застанаха един срещу друг на девствения сняг. Скоро святкащите ледени кристали щяха да станат рубиненочервени от кръв.

Грешъм извади камата си и вече я държеше готова. Комедиантът имаше разбира се предвид Кирън и навярно беше прав. Ако Грешъм донесеше комедианта, за да бъде погребан при другите членове на семейство Седжуик, крехката връзка, която беше започнала да се изгражда между него и момчето, щеше да рухне завинаги.

— Да — съгласи се той, — но моят син си е мой син и ти няма да си му подходящ закрилник. Не мога да допусна и да убиеш баща ми, макар да признавам, че имаше времена, когато аз самият се изкушавах да го сторя. — Да, всичко това е вярно — разбра изведнъж Грешъм, защото светлината на спомените беше проникнала в съзнанието му и го изпълваше докрай. Една врата се беше отворила, по причина, която навярно никога нямаше да проумее и сега вече виждаше ясно миналото си — Морган Чалстри, своя млечен брат и пръв приятел. Габриела, сестра на Мег и пленница на Чалстри. Той самият беше пожелавал Габриела, въпреки че никога не си го призна, но той, Грешъм, знаеше, че въпреки всичко Морган изпитва влечение към нея, както и тя към него…

— Значи отново си спомняш — зарадва се Тангуин.

— Аз бях с Блодуин, оръженосеца и сестра Джоана, калугерката, на път за манастира Сейнт Суидънс…

Тангуин чакаше ухилен, вдигнал камата за удар и зъбите му блестяха.

— Тя те удари с камък по главата, остави те да лежиш на брега на потока и ти взе коня. Аз минах случайно малко по-късно от там. Беше съдба.

Той отрони дълга въздишка.

— Аз те занесох до манастира. Братска любов, предполагам. Сега съжалявам, че не те ликвидирах на място.

Комедиантът вдигна свободната си ръка и Грешъм успя да види за миг на пръста му собствения си пръстен с печат. Пред властите този пръстен щеше да докаже, че Тангуин наистина е лорд Седжуик. Със силата на този пръстен той можеше да събира войници и да ги поведе на бой, можеше да купува и продава земя и жито. — Ако те бях довършил още тогава, щях да си спестя усилията да те убивам сега.

Грешъм не искаше да убива този луд, та нали беше в края на краищата негов полубрат, но не виждаше друга възможност. Дори Тангуин да е притежавал някога разум, животът му, изпълнен с мъка и омраза, го беше разрушил. Сега връщане назад вече нямаше.

— Хайде да приключваме — припираше Грешъм. — Студено е и краката ми мръзнат.

Тангуин се нахвърли върху него. Беше яко скроен и пъргав и острието разряза ръката на Грешъм под рамото. Той почти не усещаше раната, толкова силно режеше вятърът, толкова силно беше желанието за двубой, което се надигна в него след първото предизвикателство.

— Първата кръв — каза доволен Тангуин. — А сега да пристъпим и към последната.

Битката придоби див, някак първичен характер. Грешъм и комедиантът бяха като два вълка, които се гледат втренчено застанали над жертвата си. Само единият ще може да я погълне. По някое време бяха загубили ножовете си и сега се биеха с ръце, колене и лакти, дори със зъби. Снегът се обагри в червено от кръвта им, те се търкаляха на земята като диви лешояди. А след това, когато времето вече беше изгубило значение, дойде и краят.

Тангуин лежеше на земята, а Грешъм беше яхнал бедрата му, когато комедиантът измъкна скрит нож и го заби в корема на Грешъм. Замаян, Грешъм измъкна с двете си ръце ножа от тялото си и го вдигна над гръкляна на Тангуин.

Комедиантът се изсмя истерично. Беше плувнал в собствената си кръв и в кръвта на своя полубрат.

— Направи го — извика той. Нека тази нощ умрем и двамата. Това ще е подходящ край!

Грешъм сякаш се вцепени, безчувствен за болка, той беше в шок. Мег, помисли си той отчаяно, Мег.

В следващия миг кървавите ръце на Тангуин, мокри, но все още силни, хванаха ръцете на Грешъм. Комедиантът заби с последни сили ножа на Грешъм в собствения си гръклян. Умря в същия миг и ужасният бълбукащ звук преследваше Грешъм в ледения мрак, който само чакаше да го погълне завинаги.

С вик на ужас Мег се събуди и притисна двете си ръце към корема.

Кирън тутакси се събуди, сякаш не беше мигвал.

— Какво ти е? — попита той. — Бебето ли? Да не се роди преждевременно?

Мег преглътна, без дъх от болка и ужас.

— Сънувах…

— Какво? — настояваше Кирън и хвана ръцете й. — Какво сънува?

— Беше като наяве…

— Разкажи ми.

Мег вече се беше посъвзела.

— Грешъм, баща ти, той лежи някъде ранен. Може би умиращ…

Кирън я погледна втренчено. В тъмното, в тази плевня, в която миришеше на сено и на тор, бялото на очите му се виждаше съвсем ясно.

— Каква магьосническа сила е това?

Мег взе да хълца. Тя протегна ръце към сбруята на кобилата.

— Не зная — хълцаше тя и се мъчеше трескаво да оседлае коня. — Трябва да се върнем в Седжуик, още тази нощ…

Кирън беше достатъчно умен, за да не й възрази. Той оседла коня си, помогна на Мег да оседлае своя и да го яхне. После препусна храбро с нея в тихата, леденостудена нощ.

Беше сутрин и валеше лек снежец, когато Мег и Кирън видяха най-сетне замъка. Двама стражи препуснаха да ги посрещнат.

— Младият лорд лежи полумъртъв в параклиса — извика без предисловие един от стражите.

Мег извика и пришпори уморената си кобила. Кирън, свикнал да язди, с мъка успяваше да я настига. Подковите на кобилата и жребеца на Кирън изтрополяха по замръзналата земя, а най-сетне и по калдъръма на селцето вътре зад стените. Мег скочи от гърба на кобилата още преди тя да е спряла и изтича към параклиса. Кирън я следваше отблизо.

Грешъм лежеше на една пейка, сложена до олтара и беше сякаш принесена жертва. Беше целият в кръв като в онзи ден, когато Мег го беше видяла за пръв път, сега тя мина край свещеника и стария граф, коленичи до Грешъм и хвана ръката му.

Той обърна лице към нея и се усмихна.

— Мег. Сънувам ли?

По бузите й се стичаха сълзи.

— Не, милорд, не. Аз наистина съм тук. И нося бебето ти в мен. Ти не бива да ме напускаш.

Той се втренчи в тавана, без да го вижда.

— Това е хубаво място — каза той. — Там, на другия бряг на потока.

Мег стисна ръката му, наведе чело на гърдите му и долови слабите удари на сърцето му.

— Да — извика тя отчаяно. — Но ти не бива да отиваш там. Още не. Нужен си ни тук.

Той преглътна, погледна покрай нея към Кирън.

— Аз… го убих…

Момчето коленичи срещу Мег.

— Кого? — попита той и Мег видя, че и неговото лице е мокро от сълзи.

— Комедианта… — изрече Грешъм и дрезгаво се засмя. — За съжаление изглежда, че и той ме е убил…

— Не! — извика Кирън, а дядо му пристъпи напред и сложи ръцете си на треперещите му рамене.

Мег галеше Грешъм по челото.

— Обичам те — каза тя страстно. — Върви, щом искаш, но никъде няма да намериш любов по-силна от моята, дори отвъд твоя поток. Чуваш ли ме, Грешъм Седжуик? Аз съм туптенето на твоето сърце, аз съм твоят дъх. Аз няма да позволя ти да умреш.

Той пак се засмя. После затвори очи и издиша толкова издълбоко, сякаш всичкият въздух от тялото му го напусна.

Мег го хвана за раменете, искаше да го разтърси, но свещеникът отец Френсис я отдръпна внимателно, готов да му даде последно причастие. Той сложи пръсти на шийната артерия на Грешъм и следващия миг видимо изтръпна.

— Боже милостиви — възкликна той. — Още е жив.

Мег отблъсна свещеника с лакти и отново коленичи. Тя се вкопчи с две ръце в окървавената му дреха.

— Остани, Грешъм. Остани при мен, при твоите деца, родените и неродените. Остани при баща си… — Тя повтаряше отново и отново тази литания, докато не припадна и графът не заповяда на един войник да я занесе в стаята й, където Тали й даде да изпие силно приспивателно.

Въпреки волята си Мег заспа. В сънищата си пътуваше за Сейнт Суидънс.

Тя видя Елизабет, коленичила до друг мъж, който лежеше вцепенен и неподвижен, точно както и тя, Мег, беше коленичила в параклиса до Грешъм. Елизабет се молеше и тъмната й коса се спускаше на вълни по раменете й. Тялото й беше почти безплътно под дрипавата рокля.

Тя спря да се моли, погледна Мег право в очите и се усмихна. Топло чувство на успокоение обхвана Мег и тя се приближи към сестра си, но в същия миг вятърът я подхвана и я запокити в мрака покрай трепкащите звезди. Тя падна върху корава, но дъхава трева, отвори очи и видя Габриела, която я гледаше и й се усмихваше.

— Глупава гъска — каза меко Габриела. — Наистина ли мислеше, че някой някога може да ни раздели?

Чувството, което Мег изпита, беше толкова дълбоко, че тя реши — сигурно е неземно.

— Ти… ти мъртва ли си? — прошепна тя.

Габриела се засмя.

— Аз никога не съм била жива — възкликна тя весело и накара Мег да седне. — Ние скоро ще бъдем заедно.

— Къде? Как?

— Скоро — само повтори Габриела. А после изчезна пак така бързо както се беше появила.

Мег се събуди с вик, почти както предишната сутрин, след като беше видяла и усетила в дълбокия си сън, че Грешъм е бил ранен. Сърцето й биеше лудо. Тя сложи ръка на корема си, сякаш за да се увери, че мъничкото скъпоценно бебе още е в нея. Мислеше си за Габриела, за Елизабет и знаеше, че сестрите й са на сигурно място и че един ден ще види и двете, ако не на този свят, то в другия. Засега тази утеха й стигаше.

Мег стана и бързо се облече. Без да се бави да пали факла, мина бързо по коридора и слезе по стълбата в голямата трапезария.

Долу се сблъска с графа, който я хвана с яките си ръце за раменете и я спря.

— Искам да видя мъжа си! — каза решително Мег.

— Той е при хирурга — каза сериозно графът. — Сега не можеш да го видиш.

— При хирурга? — почти изкрещя Мег. — Какво правят те с него?

— Грижат се за него, доколкото могат — каза уморено старецът. В очите му се четеше гордост и любов към сина, от когото за толкова дълго се беше отчуждил. — Щом искаш да си полезна, иди сега в параклиса, Грешъм има нужда от молитвите ти.

Мег се поколеба, но после кимна. Тя отиде в параклиса, коленичи, както го беше правила толкова често в Сейнт Суидънс, и скръсти молитвено ръце, както го бе направила Елизабет в нейния сън. После сведе глава.

Тя дълго се моли на небето, докато не можеше повече да остане на колене и трябваше да продължи да се моли просната на студения под на параклиса. По едно време влезе отец Френсис, зави я с одеяла, направи й легло на една пейка, от която можеше да вижда простичкия кръст над олтара. Тя спеше и се молеше и отново заспиваше. Събуди я най-сетне падналата върху лицето й студена слънчева светлина на зимната сутрин.

Тя примигна и когато спомените се върнаха, веднага скочи и извика името на съпруга си. Намери го спящ в легло, сложено за него пред огъня в камината в просторния хол. Тя легна внимателно на дюшека до него с инстинктивното желание да му предаде колкото може повече утеха и сили.

Най-сетне той отвори очи.

— Мег — каза той.

Сърцето й подскочи от радост, защото се беше страхувала — не без основание, — че може никога вече да не чуе гласа му.

— Милорд — прошепна тя и седна, за да гледа лицето му.

— Милейди — усмихна се той.

— Обичам те, Грешъм.

— И аз тебе, Мег.

— Ще оздравееш ли?

Той дълго мисли над отговора.

— Да — каза той най-сетне. — Ще оздравея, ако останеш при мен.

Обратният път беше дълъг за Грешъм — веднъж за малко не получи инфекция, друг път кръвоизлив, но в началото на пролетта, когато коремът на Мег с бебето видимо порасна, той беше отново на крака.

— Разкажи ми по-подробно какво се случи — настоя Мег, когато легнаха отново заедно в своето легло и след любовната игра се заслушаха в песента на щурците. — За нощта, в която за малко не те убиха.

Грешъм заговори бавно, почти неохотно. Разказа за Тангуин и страховития им двубой на заснежената поляна. Каза, че кралят е решил да го остави в замъка Седжуик, за да обучава войници за сраженията във Франция. Разказа й най-сетне и онова, което знаеше за Габриела и Морган Чалстри.

— Той я отвлече, за да не се омъжи тя за Ейвъндал — завърши Грешъм. — Мисля, че бяха влюбени един в друг. Ще отидем в Корнуол веднага щом оздравея, обещавам ти.

Мег кимна и се сгуши до топлото му тяло. Беше слушала жадно разказа му, в очите й блестяха сълзи на надеждата и изненадата.

— Да — каза тя. — Но Габриела е добре. А също и Елизабет.

— Как можа да разбереш?

— По същия начин, по който разбрах, че си ранен — отговори тя.

Той прие обяснението й, въпреки че не я разбра, и те се оставиха в обятията на съня, а сърцата им туптяха в унисон.

 

 

Месеци по-късно

Изсвири рог и стражът на кулата до портата оповести високо:

— Конници откъм запад, милорд!

Грешъм, който обучаваше в замъка сина си да върти меча, вдигна очи.

— А цветовете? — извика той. Отговорът щеше да определи идентичността на приближаващата се група конници, които можеха да са приятели или врагове.

— Цветовете са на Еджфилд — извика в отговор стражът.

— Извикай майка си — каза Грешъм на Кирън, който върна меча си в ножницата и изтича да изпълни заповедта на баща си. След като преди две седмици се беше родила неговата сестра Ариел Габриела Елизабет, той беше станал по-сговорчив, но Грешъм недоволстваше, защото това едва ли щеше да продължи дълго. Когато новината се превърне в ежедневие, Кирън щеше да стане отново див и затворен в себе си, в това баща му беше напълно убеден.

Мег дойде веднага и се притисна към него. Беше оставила на бавачката бебето, което щяха да кръстят следващата неделя.

Отвориха портата и Морган Чалстри мина през нея, а заедно с него и хубавата, засмяна Габриела. Тя яздеше бял катър, който много приличаше на инатчията Инок, а русата й коса блестеше на слънцето. Придружаваше ги голяма свита войници, бавачки и други слуги.

Като видя сестра си, Мег нададе радостен вик и се спусна към нея. Габриела реагира като скочи пъргаво от седлото и изтича през двора в обятията на близначката си.

Двете жени хълцаха от радост, прегръщаха се, а Грешъм ги гледаше и усещаше как от вълнение в гърлото му е заседнала буца. После погледна стария си приятел.

— Значи не си мъртъв! — възкликна с усмивка на облекчение Чалстри.

Грешъм погледна към Мег, която продължаваше да прегръща сестра си и също се усмихна.

— Не — отвърна той. — Оживях, което не значи, че ми е било лесно.

Чалстри се засмя и скочи от коня, за да стисне ръката на Грешъм.

— Толкова неща имам да ти разправям — каза той.

— И аз на теб — каза Грешъм и двамата влязоха един до друг в просторната зала, като предоставиха на жените си сами да решат дали да ги последват, ако са в настроение да го сторят.

Когато децата им заспаха, а съпрузите им се задълбочиха в дълъг и оживен разговор, Габриела и Мег седнали пред камината, отпиваха от греяното вино и разговаряха.

— Какво ли е станало с Елизабет? — попита Мег, след като и двете разказаха подробно за всички перипетии, през които бяха минали, откакто се бяха разделили в онзи далечен ден в Сейнт Суидънс.

Габриела въздъхна.

— Мисля, че нашата сестричка изживява собственото си приключение — каза тя и дълго се взира в пламъците, преди да погледне отново Мег. — Виждах я в сънищата си.

Мег не спомена, че и тя е видяла за миг Елизабет в своя сън.

— Тя беше коленичила до някакъв мъж и се молеше. Погледна ме и се усмихна.

Сърцето на Мег преливаше от чувства, не само от любов, но и от безброй други емоции.

— Ние ще я намерим — каза тя уверено.

— Да — потвърди и Габриела. — Ще намерим нашата Елизабет.