Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (18)

17

Когато на молитвата му не последва отговор, Грешъм стана, обърна се и видя срещу себе си един стар свещеник.

— Милорд — каза свещеникът и наведе леко главата с тонзурата.

— Отче…?

— Френсис — отговори духовникът.

— Редно ли е да си спомням за вас?

— Едва ли — засмя се Френсис. — Дойдох неотдавна от Севера и съм едва от седем месеца тук. — Доброжелателният му поглед проникна дълбоко в душата на Грешъм и сякаш четеше в нея. — Видях ви да се молите.

— Да, но изобщо не ми помогна — кимна Грешъм.

Свещеникът посочи една пейка.

— Бих могъл може би да помогна, та макар и само като слушам?

Грешъм не беше словоохотлив, но въпреки това седна, а отец Френсис се настани до него. За свое учудване Грешъм се чу да му разказват за своя син Кирън и за Мег, която го намерила с рана на тила в градината на манастира Сейнт Суидънс. Смъкна товар от плещите си, защото разказа за мъчителните си съмнения, за желанието си да обладава Мег, за страха си, че няма да й бъде добър съпруг. Изповяда още нещо — тайната, която бе пазил откакто се бе сбогувал с краля в Уиндзор.

— Обещах й да я заведа в Корнуол, за да намери една от сестрите си — каза той и сведе поглед, защото не можеше да гледа свещеника в очите. — Боя се, че заради краля няма да мога да изпълня това обещание.

Франсис въздъхна.

— Наистина имате много проблеми — съгласи се той и двамата мъже, макар и тъжно, се засмяха.

— Ще ми простите, отче, ако не сметна вашата преценка за много утешителна — отбеляза Грешъм.

— Трябва да й кажете истината и то веднага. Сигурно имате намерение да оставите дамата тук, в Седжуик, както и момчето, а вие ще се върнете в Уиндзор и ще чакате там заповедите на краля? Уверявам ви, че вашият баща, въпреки че се сърди и ругае, ще е във възторг, ако го сторите. Той е човек, закопнял за семейство.

— На смъртно легло ли е?

— Може би от самота — каза свещеникът. — Но присъствието на момчето ще го съживи, ще му подейства по-благотворно от каквото и да било. Имате ли намерение да се ожените за дамата?

— Ако тя ме вземе — отговори Грешъм. — Ако й кажа, че кралят ми е заповядал да се върна и сигурно има намерение да ме прати във Франция, за да подкрепя там Черния принц, може и да промени мнението си. Може би трябва първо да се оженя за нея и после да й кажа, че не може да замине за Корноул, преди да съм се върнал.

Френсис го погледна с присвити очи.

— Добре де — измърмори Грешъм и се плесна ядосано по бедрата. — Ще й кажа, че се налага да замина, още преди да й поискам ръката.

— Хубаво — отговори Френсис и се усмихна одобрително. — Предлагам да отидете още сега да намерите лейди Радклиф, още докато сте решен да постъпите правилно.

Грешъм кимна.

— Вижте какво, никога не съм искал да я мамя — каза той и стана. — Аз просто…

Отец Френсис вдигна ръка, за да спре потока от обяснения, който сигурно щеше да последва.

— Запазете си извиненията за дамата — каза той. — А пък аз ще приготвя всичко за бракосъчетанието.

Грешъм се усмихна тъжно.

— Може би трябва да подготвите и едно погребение. Моето, разбира се.

Свещеникът отговори на усмивката му и му махна с ръка откъм параклиса.

Грешъм откри Мег в спалнята, която според Тали, която го беше придружила, е била на времето детската му стая. Мег изглеждаше току-що изкъпана и беше облякла зелена копринена рокля. И без да пита знаеше, че роклята е била на неговата майка и по заповед на графа е била извадена от някакъв гардероб.

Като го видя, тя стана и отблясъците от камината затанцуваха по току-що изчетканата й коса, пусната свободно по раменете. Грешъм копнееше да се загуби в тази пищна мека коса, но моментът не беше подходящ да й показва любовта си. Това щастливо време можеше и никога да не се върне, след като направи признанието си.

— Мег — каза той.

Тя го погледна със сияещи очи и отпрати момичето, което й беше помагало.

— Срещна ли се с баща си?

Той си пое дълбоко дъх.

— Да, и с него, и със свещеника. — Мег — продължи той припряно, — аз много бих искал да се оженя за теб, стига ти да ме искаш. Той видя щастливия блясък в очите й и вдигна ръка, за да укроти радостта й. — Но преди това трябва да ме изслушаш.

Мег сви вежди.

— Какво има? — попита тя и хвана ръката му.

— Нещо, което още не съм ти разказал.

Тя го погледна разтревожена, но изглежда не много изненадана.

— Мисля, че ти още много неща не си ми разказал.

— Ами виж… — Той се порови в спомените си, но не намери нищо, което да не й беше казал. — Не, ти знаеш за мен толкова колкото зная за себе си самият аз, ако не и повече. Но има още нещо.

— Какво? — настоя тя, когато той отново млъкна.

— Докато бяхме в Уиндзор, кралят ми разказа, че във Франция нещата вървят зле. Заповяда ми след два месеца да се върна в Уиндзор и да доведа отряд бойци.

Мег усети как колената й се подкосяват. Тя щеше да припадне, ако Грешъм не я беше хванал и не я беше настанил на един стол до камината.

— Зная, че ти много настояваш да отидем в Корнуел и да потърсим Габриела…

— Забрави за Корнуел — избухна тя и хубавите й зелени очи плувнаха изведнъж в сълзи. — Мога и сама да стигна там, Грешъм Седжуик, без ти да ме придружаваш вместо бавачка.

Грешъм стисна зъби, за да не я предупреди да не рискува толкова глупаво пътуване, преди той да се е върнал от мисията на краля, но знаеше, че това само ще я поощри. Той коленичи пред нея.

— Тогава защо тези сълзи, милейди? — попита я той мило. — Означава ли това, че поне малко ще ти липсвам?

Тя му залепи ядосано шамар.

— Трябвало е да ми кажеш, че ще заминеш.

— Не знаех как да ти го кажа — отговори той. Не беше подходящо оправдание и не допринесе за смекчаване на неговата вина, но такава беше горчивата истина. — Свещеникът ще ни венчае, още днес, ако кажеш „да“.

Тя прехапа устна и го изгледа недоверчиво. Той знаеше, че тя трябва да приеме предложението му, нейното тяло отдавна беше издало истинските й чувства към него, нищо, че не ги беше изрекла. Въпреки това тя се заинати.

— Може би ще забравиш и мен — осмели се тя да му каже, — както си забравил Моник и сина си.

Тя не искаше да бъде жестока и той го знаеше, но забележката й го нарани като върха на ледена шушулка.

— Хиляда удара по главата не биха могли да ме накарат да те забравя — каза той и беше съвсем искрен. Що се отнася до това, че Мег явно не му вярва, той го възприе по-скоро като ирония.

Последва мълчание.

— Ами ако ти никога не се върнеш? — попита след това Мег.

Той хвана ръцете й и ги стисна.

— Толкова повече причини за теб да останеш тук — каза той. — Та ти може да си бременна, не ти ли е минавало през ума? Ако сме женени и с мен се случи нещо, бебето ще е законородено и ще си има дом тук, в Седжуик. Но ако не сме женени…

— … тогава детето ще е копеле — довърши тя измъчено изречението.

Той мълчеше, вперил поглед в очите й.

— Добре тогава — продължи тя след малко. — Ще се омъжа за теб.

— За да запазиш благоприличие, — каза той саркастично — не бива да издаваш толкова явно радостта си от подобна перспектива.

— Ами ако не съм бременна? — попита тя и погледна надолу към плоския си корем.

— Ще положа всички усилия, за да се уверя, че ще бъдеш — усмихна се той.

Само час по-късно малка групичка се беше събрала в спалнята на графа: Грешъм и Мег, разбира се, свещеникът, Кирън и леещата поток от сълзи Тали. Клетвата за вярност бе дадена и брачната церемония свърши.

Мег и Грешъм бяха законно венчани.

Младоженецът си помисли, че като се изключи баща му, всички присъствали на церемонията искрено се радваха. Кирън беше побързал да се отзове на повикването на стареца и двамата изглежда вече бяха сключили нещо като сепаративен договор. Ако имаше време или склонност към подобни занимания, Грешъм щеше може би да го отбележи като факт, предизвикващ загриженост.

В спалнята ги очакваше буен огън в камината, табла със захаросани кайсии, кана с вино и чаша върху цинкова подставка. Едно слугинче тъкмо отмяташе завивките. Като ги видя да влизат, то се изчерви и побърза да излезе.

Мег гледаше втренчено съпруга си и с мъка проумяваше щастието или проблемите, които сама си беше докарала. Какво ще стане с нас? Питаше се тя. Изведнъж от очите й потекоха горещи сълзи и забулиха погледа й.

— Проклет да си, Грешъм Седжуик — избухна тя и заподсмърча не много подобаващо за дама.

Той я гледаше смаян.

— Но защо?

— Защото ме накара да се влюбя в теб — отговори тя и си избърза припряно и двете бузи с опакото на ръката. — Защото първо влезе в живота ми, а сега ме напускаш… — В този миг, когато тя беше убедена, че нещо в нея ще се пръсне, ако заобича Грешъм още по-силно, отколкото вече го обичаше, чувствата й я покориха изцяло, те се развиваха, променяха и ставаха все по-силни.

Той хвана нежно китката на ръката й.

— Обичаш ли ме, Мег Радклиф?

Тя го погледна загрижено.

— Да — призна тя след продължителна вътрешна борба, защото предпочиташе да запази истината за себе си, та да не могат да я използват срещу нея. — Да. А после, след като вече беше решила съдбата си, тя замълча.

Той не отговори с думи, а просто я привлече в прегръдката си, притисна я силно към себе си и я целуна.

Не беше време да приказват, да задават въпроси и да се измъчват с грижи, беше време за любов. Когато целувката най-сетне свърши, Мег хвана мъжа си за ръката и го заведе до леглото. Той я съблече, загали всяко кътче на тялото й, а после бързо се съблече. Грешъм я остави само за миг, за да сложи резето на тежката врата на спалнята.

Като го видя, Мег си помисли за хищна птица, която се приближава, толкова очарователни бяха и силуетът, и движенията му, и толкова, толкова опасни. Отблясъците на огъня танцуваха по кожата му и докато го гледаше така, Мег изпита страстно желание.

Само на няколко крачки от леглото, той спря, изчака и я погали с поглед.

Гола и горда Мег протегна ръце и съпругът й дойде при нея, отпусна се заедно с нея на леглото като гладен човек на разкошен пир.

Той целуваше нежно гърдите й, галеше ги с език, докато Мег не простена и не го помоли да я вземе. Вместо да изпълни желанието й, той коленичи на пода, привлече бедрата й към ръба на леглото, за да я докара с езика си повторно до екстаз.

Тя хълцаше от удоволствие и желание, събрала крака около врата му, когато се усети понесена от бурята на първото уталожване на желанието. Той хвана дупето й, вдигна я по-високо на леглото, изтръгна й последната въздишка на капитулирането, доведе тялото й до върховния миг.

Тя изпита чувството, че се носи във въздуха, когато той истински я облада, отново я възпламени и я докара до екстаз, който сякаш изпрати и двамата в небесата.

— Кога заминаваш за Уиндзор? — попита Мег часове по-късно, когато вече лежаха успокоени в измачканото легло.

Той си пое дълбоко дъх и я привлече отново в прегръдката си.

— След четиринайсет дена. — Първо трябва да изясня някои неща с баща си. Относно Кирън и… — той помълча малко, за да я целуне нежно… — и относно теб. Той се усмихна. — Сега ти си мащеха. Да се чуди човек!

Тя се притисна към него, не беше готова да го пусне, но знаеше, че няма избор.

— Очаквах създаването на семейство да трае малко по-дълго — каза тя.

— Кирън ще ти създава главоболия — предупреди я той.

— Кирън не е чак толкова лош, Грешъм — усмихна се тя. А тук, в замъка Седжуик ще се държи добре. Той каза ли ти, че ще получи от континента понита, мечове и дори учител? Дали са му отделна спалня и куп слуги се грижат за него.

— Ще го разглезят — намръщи се Грешъм.

— Да, за съжаление — каза тя и очерта с върха на пръста си контура на неговите устни, които й бяха подарили толкова много чудесни наслади. — Нос течение на времето ще разбере също, че е обичан.

— Един мъж, успокои ли се твърде, става слаб, а не силен.

— Създаваш си прекалено много ядове, милорд. Кирън ще стане великолепен мъж и въпреки всичките си недостатъци той е по-скоро добър, отколкото лош, впрочем сигурна съм, че би предпочел да го мислим за лош.

Той я целуна.

— Къде успя да станеш толкова мъдра?

Тя поклати глава.

— Не съм мъдра. Ако бях мъдра, нямаше никога да… — Тя млъкна, извърна глава и би предпочела да си е държала устата.

Той я хвана за брадичката и нежно я накара отново да го погледне.

— Та какво нямаше да направиш?

— Нямаше да се влюбя в теб — прошепна тя и той не я накара да каже повече, а просто я прегърна и я целуна.

— Нищо не стана така, както го бях замислила — каза тя след малко.

Той мълчеше, но тя знаеше, че я слуша.

В очите й горяха сълзи.

— Макар да зная, че заминаваш, това е един хубав ден за мен — въздъхна тя. — Но не мога и да не мисля за сестрите си, милорд, за Габриела, която може да се е заблудила или да е болна, или да е умряла. И за Елизабет насред чумата, може би вече мъртва и погребана. Срамувам се, че мога да изпитвам такова щастие и в същото време да скърбя за тях.

— Ние ще намерим Габриела — закле се Грешъм. Но после трябваше да се разсмее. — Това не беше ли причината, поради която ти реши да тръгнеш с мен, лейди Седжуик? Искаше да те придружа докато търсиш близначката си, нали?

Мег се обърна така, че челото й се опря на рамото му. Раменете й трепереха.

— Да — каза тя и го погледна през сълзи. На устните й се появи усмивка. — Преживях повече от достатъчно приключения, милорд. Вече не разбирам защо минезингерите и разказвачите на истории толкова се хвалят с тях. Но колкото и да съм щастлива да бъда твоя съпруга, няма да намеря истинско спокойствие, преди да разбера какво е станало с клетата Габриела и с горката, сладка Елизабет.

Грешъм избърса сълзите й.

— Щом се върна, след около година… — той млъкна насред изречението.

Мег беше пребледняла и сякаш се беше вцепенила като малко, уплашено създание, което са притиснали в един ъгъл и то не знае накъде да хукне да бяга.

— След година? — прошепна тя ужасена.

— Да — каза той и тя долови яд в гласа му. Защото след като му бе заповядано да тръгне, не посмя, разбира се, да се възпротиви на желанието на краля и да остане. Неизпълнението на заповед беше равностойно на предателство и се наказваше със смърт. — Тя бързо ще мине.

Тя се усмихна горчиво и тъжно.

— Може би за теб. За мен ще е цяла вечност.

— Наистина ли ще ти липсвам толкова, колкото ти на мене, Мег? — усмихна се той.

Тя не намери сили да каже какво мисли.

— Ако се наложи да те чакам цяла година, милорд, ще ми липсваш както следващата глътка въздух, — погледна го тя през сълзи. Беше самата истина, освен ако той не се завърнеше като чужденец, като мъж, който обича войнишкия живот повече от всичко на света.

Той я целуна — леко, нежно, възбуждащо.

— Ела, лейди Седжуик. Да се насладим на брачната си нощ и да оставим грижите за други времена.

Не след дълго двамата отново бяха погълнати от любовната игра и бяха забравили за краля.

— Струва ми се, че е бременна — каза с радост граф Седжуик на другата сутрин, докато наблюдаваше снаха си, увлечена в хола в разговор с тълпа слуги. — Но ти въпреки това искаш да я напуснеш.

Мег беше проследила погледа на Грешъм и вдигна за миг очи към баща му. Въпреки че непрекъснато мърмореше, старият човек беше вече много по-добре, особено откакто Грешъм и Мег се бяха оженили. Беше напуснал спалнята си, според Тали за пръв път от седмици, бузите му бяха леко порозовели. Очите му блестяха войнствено.

— Нямам избор — отговори с известно закъснение Грешъм — и ти го знаеш. Едуард ще заповяда да ме разкъсат с четири коня, ако не изпълня заповедта му.

Седжуик старши въздъхна.

— Прав си — призна той неохотно. — Момчето ще преживее трудно заминаването ти, да го знаеш. Нищо, че е готов да се заяжда с теб при най-малка възможност.

Грешъм откъсна поглед от Мег, но знаеше, че само след миг отново ще гледа нея.

— Тук момчето ще е на сигурно място.

— Вярно — съгласи се графът.

Мег се откъсна от тълпата слуги и се приближи усмихната. Сърцето на Грешъм заби по-силно.

— Толкова е хубава — прошепна той.

— Да — потвърди баща му. — Тя е същинско съкровище, твоята Мег. Отнасяй се добре с нея, иначе ще си имаш работа с мен.

Грешъм се засмя, приближи се към Мег, хвана ръката й и я целуна. Сърцето му се свиваше. Само след две седмици ще потегли за Уиндзор, а от там най-вероятно за Франция. Само мисълта за това пътуване вече го изпълваше със страх, още повече тази за сраженията, които го очакваха, но друго го тревожеше още повече — налагаше му се да изостави жената, която беше променила живота му. Жената, която беше неговия живот.

Тя се откъсна прекалено бързо от прегръдката му, пристъпи към креслото на графа, наведе се и целуна стария човек по бузите.

— Добро утро.

Графът я потупа по ръката.

— Добро утро, дете мое — отговори той със сърдечност, каквато Грешъм не бе очаквал от него.

— Къде е Кирън? — попита тя и премести поглед от графа към Грешъм.

— Сигурно прави някоя беля — реши Грешъм.

— Глупости — избухна графът, обиден, че могат да предположат подобно нещо за неговия внук. — Той е в конюшнята и се грижи за конете. В края на краищата един ден те ще са негови.

Сякаш привлечен само от споменаването на името му, Кирън се появи в същия миг в отдалечения край на просторния хол, придружен от две кучета — по-огромни Грешъм не беше виждал. Кучетата се приближиха с лай и Мег, която, за разлика от повечето чувствителни жени, изобщо не се уплаши, избърза насреща им, за да поздрави и тях, и момчето.

Реакцията на Кирън беше хладна, но кучетата явно харесаха Мег и не се отделиха от нея дори когато младият им господар се опита да ги съблазни с кокал, който извади от джоба на дрехата си.

Графът гледаше усмихнат.

— Твоята Мег е достойна за всяка жертва — каза той. — Струва ми се, че за разлика от теб тези кучета имат достатъчно разум, за да го разберат.

— Аз ще се върна — заяви спокойно Грешъм и усети, че вече е пожелал Мег.

— Би трябвало да спазиш добре това обещание — каза графът. — Ако не го сториш, а разбера, че си жив, кралят ще бъде лишен от възможността да заповяда да те разкъсат — аз ще имам грижата за това.

— Ще бдиш ли над нея? Няма да се учудя, ако тя реши, щом тръгна, да замине на своя глава за Корноул, нещо повече, ще придума момчето да я придружи.

Графът го изгледа строго.

— Какво ще търси в Корнуол?

— Една от сестрите й е там — отговори Грешъм, докато наблюдаваше как Мег омайва с чара си не само кучетата, но и упорития Кирън. — Нейната близначка.

— Близначка ли? — засмя се Седжуик. — Да не искаш да ме убедиш, че има още една като нея?

И Грешъм се усмихна.

— Ужасяваща мисъл, нали?

— Приличат ли си?

Той сви рамене.

— Не. — После пак се усмихна. — Но бас държа, че са еднакво темпераментни.

— Ще пратя конници в Корнуол — каза графът. — Те или ще донесат новини от сестра й, или да не са посмели да се връщат. Това може да я задоволи и да я накара да остане където й е мястото.

Мег се присъедини към тях, последвана от момчето и от кучетата.

— Какво ще може да ме задоволи? — попита тя.

Грешъм разпери ръце, но беше достатъчно благовъзпитан, за да отговори на такъв въпрос.

Тази вечер, веднага след като се нахраниха, Грешъм залости вратата, за да не може да влезе някой слуга, и люби Мег бавно и майсторски, както и предишната нощ. След това я остави да лежи, щастлива и уморена, в леглото. Той стана, изми се и облече бельо, вълнен панталон, дебела връхна дреха и кожени ботуши.

— Къде ще ходиш? — попита Мег и се надигна на лакът, но веднага се отпусна без сили на възглавниците.

— Искам да поговоря с баща си — каза Грешъм.

Мег се отърколи на своята страна на леглото и се наслади на мекотата на постелките, които още излъчваха аромата на нейния съпруг и на изживяния заедно екстаз. Въпреки всичките му грешки и изненади Грешъм беше за нея същински ангел.

— За какво?

— След като каза и то неведнъж, че съм бил за него голямо разочарование, надявам се да ми разкаже за мен и други неща. Надявам се те да пробудят спомените ми.

Тя въздъхна и вдигна очи към тавана.

— Мислиш си, че си губя времето? — попита той.

— Не. — И никога не съм го мислила. И двамата си имаме задачи — твоята е да намериш себе си, а моята да се уверя, че сестрите ми са на сигурно място.

Тя усети как той изведнъж се вцепенява и беше излишно да го поглежда, за да разбере колко е напрегнат.

— Мег…

— Трябва да ги намеря — каза тя.

— Баща ми ще прати мъже да ги търсят. Вече ми го обеща.

— В такъв случай аз ще ги придружа.

— Не!

Тя обърна глава и го погледна тъжно и с много любов.

— Мислиш ли, че ти или някой друг може да ме спре? — попита ядосано.

— Не — отговори той, вече не толкова сигурен както преди малко. — Но те моля, Мег…

— Не искай от мен обещание, което не мога да ти дам — прекъсна го тя.

Той замълча и излезе от стаята и тогава Мег си позволи да заплаче, защото мъжът й тръгваше на война и тя може би нямаше вече да го види. И защото нейните сестри все така мъчително й липсваха.

Грешъм се върна, люби я отново и стана по изгрев-слънце. Тя се отърколи сънена встрани в топлите, благодатни дълбини на съня.

Още сутринта тя извика Кирън, а когато момчето дойде, прие го сияеща, облечена в дебела синя вълнена рокля. Беше си хапнала добре на закуска и сега се канеше да отиде при бащата на Грешъм.

Момчето беше пребледняло от гняв, но и в яда си беше толкова красиво.

— Той ще отиде да се бие, във Франция навярно, а не иска да отида с него.

Мег отпрати слугинята, която раздигаше масата след закуска и му посочи стол.

Кирън не обърна внимание на поканата й, отиде до най-близкия прозорец и се загледа през него.

— Той отива да се бие — повтори отчаян.

— Така е — приближи се към него Мег. — И аз бих тръгнала с него, ако пожелае да ме вземе.

— Ти си само жена — каза пренебрежително Кирън, все още с гръб към нея.

Тя можеше да възрази, че той е само момче, но не го направи. Поне този път Кирън я обиди от мъка, а не от злоба.

— Трябва да вярваме, че той ще се върне — каза тя. Овощните градини скоро ще цъфнат и ще понесат плод. В потоците и реките рибите ще наедряват, в нивите и ливадите ще цъфнат цветя. Но Грешъм няма да е тук, за да види цялото това великолепие. Тя си пое дълбоко въздух, скръсти ръце и каза спокойно: — Не се ли радваш, че заминава? Нали все повтаряше, че го мразиш?

Раменете на Кирън се отпуснаха леко, той наведе глава.

— Аз съм оръженосец. Можех да се грижа за коня му, за доспехите му.

— Ти го мразиш — каза Мег. Тихо. Предпазливо. — Или греша?

Кирън се обърна най-сетне към нея. На младото му лице се четяха чувства, които той не можеше нито да потисне, нито да скрие.

— Аз съм оръженосец и един ден ще стана добър рицар. Можех да съм за него същински божи дар.

Мег не допусна той да спре. Тя чакаше, скръстила ръце, навела леко глава.

Кирън, все още бесен, я гледаше гневно, но не каза нищо. Тя се засмя.

— Твоето мълчание те издаде, Кирън. Обичаш баща си повече, отколкото би искал да признаеш. — Мег се приближи към него и го прегърна. — Ела, покажи ми голямата стая, която са ти дали. Искам да видя и понитата по-отблизо.

Момчето гледаше навъсено, но не избяга от нея, както би направил в друг ден.

— Стаята ми е в другото крило, до стаите на дядо.

— Аха!

На път за новото жилище на Кирън, доста отдалечено поради големината на замъка, Мег разбра, че графът е казал на Кирън за отпътуването на Грешъм. Момчето не беше спало и беше кроило планове как да последва баща си до Уиндзор, а после и до Франция, а там да се грижи доспехите му да са лъснати, мечовете и ножовете му наточени, а конете добре нахранени и обучени. След това, няколко мига преди да отиде при Мег, Кирън бе срещнал Грешъм в коридора и го беше попитал дали може да го придружи.

Грешъм му беше отказал без да се колебае и без да прояви поне малко такт.

Мег изслуша разказа на Кирън, но не изпита съчувствие към него. В края на краищата той беше още дете и нямаше работа сред кървавите сражения, независимо от това дали е оръженосец или не. Можеха да го стъпчат до смърт, да го пронижат със стрели, да го ранят с мечове и копия.

Стаята на Кирън наистина беше голяма с камина достатъчно висока, за да застане в нея човек прав. Леглото беше масивно, стените с пъстри тапети, по които бяха изрисувани ловни сцени. Прозорците гледаха към градините зад двореца, към църквата и гробището, към далечните хълмове отвъд стените на замъка.

— Чудесна стая — каза Мег.

— По-хубава е от твоята — отбеляза Кирън.

Тя сподави усмивката си.

— Дори да беше по-голям, Кирън, пак щеше да ти липсва достатъчно опит, за да тръгнеш на война. Може да загинеш сред собствената си войска, още преди врагът да е имал възможност да те убие.

Момчето пламна.

— Бива си те и теб — измърмори той.

Мег само поклати глава и погледна към купчината книга струпани на едно старо писалище. Стаята на Кирън наистина беше по-хубава, защото в нея се намираха тези чудесни томове — епическа поезия, една биография на крал Артур, „Държавата“ на Платон.

— Знаеш ли да четеш, Кирън? — попита тя, като наблюдаваше с крайчеца на очите реакцията на момчето.

Бузите му пламнаха.

— За един войник това не е необходимо. Трябва им на свещениците и на жените.

Мег прехапа език — както го беше правила вече често в спорове с момчето и както щеше да го прави навярно често и занапред.

— Незнанието никога не е предимство — каза тя. — Би ли ми услужил с тази — тя взе биографията на крал Артур и я вдигна високо. — Щом не ти трябва.

Кирън сякаш беше готов да възрази, но вече нямаше как. Нали беше говорил толкова подигравателно.

— За какво, за какво става дума в тази книга?

Тя сподави усмивка, но външно си остана сериозна.

— О, всъщност само за сражения и герои. Сигурно си чувал за крал Артур, нали? Та той отблъснал преди много години диви нападатели, но после бил предаден от хората, в които е имал най-голямо доверие.

Ако можеше да чете, Кирън щеше да издърпа книгата от ръката на Мег и да я погълне, в това не можеше да има съмнение.

— Вземи я — каза той неохотно.

— Ако искаш, мога от време на време да ти прочитам нещо от тази книга. След като лорд Грешъм замине, разбира се.

— Би го направила? Защо?

— Защото твоят баща толкова ще ми липсва, че такива занимания ще са ми нужни.

— Той знае ли да чете?

— Кой, Грешъм? Разбира се. Мег не беше съвсем сигурна, не беше виждала мъжа си да държи в ръка книга или изписан лист хартия, но той беше твърде образован, а от всяко движение на тялото му струеше поезия. Такъв човек не можеше да е неграмотен.

— Дядо има много книги. Той каза, че един ден всички ще са мои.

— Което значи, че трябва да се научиш да четеш. Би било срамота да разпилееш такова богатство.

Той я изгледа намръщено.

— Този крал Артур, хайде, разкажи ми за него.

Мег се усмихна, седна на една пейка, огряна от светлината на зимното слънце и направи на Кирън място до нея. После бавно разтвори книгата.