Лейъл Сейнт Джеймс
Рицарят на нейните мечти (13)

12

Грешъм стоеше в тази тъмна спалня изправен срещу сина си и се бореше с противоречиви чувства. Част от него беше готова да се нахвърли веднага върху него, но в същото време толкова му се искаше да го прегърне. Беше готов да се закълне, че отсега нататък всичко ще се оправи и че той, Грешъм, ще се погрижи за това.

Нямаше никакъв спомен за това гневно дете, но не можеше и да отрече, че е негово. Кирън беше умалено копие на Грешъм, толкова много му приличаше. Сякаш той наистина е бил някога абсолютно същият, толкова добре разбираше гнева на Кирън, неговия инат и непреклонна гордост.

Слаб и изящен с панталон, риза и меки ботуши, Кирън очевидно нямаше никакво намерение да се предава. Напротив, сякаш стана още по-неотстъпчив.

— Да нямаш намерение да ми четеш конско на тема как трябва да се държи един син? — изръмжа той. — В такъв случай можеш да си спестиш усилията… татко.

Грешъм застана зад един от столовете и се хвана за облегалката. — Защо си дошъл, щом не желаеш да поговорим? — попита той спокойно. — При положение че нямаш намерение да убиеш дамата или мен?

Кирън явно преглътна, погледна изкосо Мег, която още не можеше да напусне леглото, защото беше гола, и седеше — нещо твърде рядко — без да продума.

— Може би искам да те попитам нещо, милорд — каза той след продължително тягостно мълчание, натъртвайки леко на титлата, но и с подчертано презрение.

Грешъм го изчака.

— Значи смяташ, че тази курва трябва да чуе каквото имам да ти казвам? — кимна Кирън към Мег.

— Лейди Радклиф не е курва и ще съм ти благодарен, ако го запомниш и ми спестиш необходимостта да ти издърпам ушите, ако произнесеш думата, макар и само още веднъж. Тя може да чуе жалката ти тайна. Споделил съм с Мег всичко, което зная за теб, като признавам, че то е доста малко.

Грешъм усети, че е събудил у Кирън известно любопитство, въпреки че момчето се постара да не се издава.

— Да не твърдиш, че не си спомняш за мен? — попита детето, което беше вече почти мъж. — Що за глупост!

— Не е глупост — извика Мег от леглото, преди Грешъм да успее да каже нещо. — Грешъм е бил ударен по главата, ако сме разбрали истината, от някаква калугерка, и сега не си спомня нищо за предишния си живот.

Грешъм затвори очи.

— От калугерка ли? — попита проточено Кирън, развеселен.

— Нямаш ли си свои думи, та трябва да повтаряш казаното от друг? — сопна му се ядосано Грешъм.

Момчето се ухили.

— От някаква калугерка — повтори той радостно. — Тангуин лесно ще се справи с теб, щом не си могъл да се защитиш дори от една божия сестричка.

Грешъм хвърли на Мег поглед, който й заповядваше да мълчи, после се обърна отново към Кирън.

— Ще изпитам голямо удоволствие, когато се убедиш в противното — въздъхна той и разтърка очи. — А сега ми обясни каква почетна мисия те накара да нарушиш в такъв час интимната сфера на спалнята ми?

Кирън се поколеба само миг.

— Добре, искам да разбера следното. Защо си напуснал майка ми, защо си я оставил да умре при раждането на твоето дете? Защо изостави и мен?

Това беше въпросът, който Грешъм беше очаквал, от който се беше страхувал, въпреки това той го прободе като с върха на копие, наострено и потопено в отрова.

— Не зная — отговори той с дрезгав глас.

Кирън пребледня. Дори на слабата светлина Грешъм видя как лицето му стана бяло като платно.

— Ти си не само пияница и нехранимайко, но и лъжец.

Грешъм въздъхна. Може наистина да беше всичко това, но може и да не беше, как да е сигурен.

— Разкажи ми какво съм — изрече той с мъка, но и гордо и посочи стола от другата страна на масата. — Аз ще слушам.

Недоверчивото голямо дете седна колебливо и събра над масата тесните си длани. Въпреки че беше капитулирал, Кирън си беше запазил достойнството и в държането му нищо не подсказваше да се е предал. Грешъм го погледна и се зарадва, че е създал това момче, колкото и нахално и трудно да беше.

На неговата възраст той, Грешъм сигурно много му е приличал.

Той седна на масата до сина си, притегли каната с виното, наля му пълна чаша и я подаде на Кирън през масата, по която имаше трохи хляб и кашкавал.

— Бях само на четири, когато ти ме взе от майка и ме доведе тук, за да ме възпитават заедно с копелетата на Ланкастър. После тя се разболя, от мъка, както ми казаха, и умря при раждането на второто ти дете.

Грешъм се опита да извика от дълбините на паметта си лицето на тази жена, но не успя. Мег изпълваше всяка частица от него, разума, сърцето му, неговата душа. Пулсираше във всяка фибра от тялото му и не оставяше място за друга. Въпреки че сега тя мълчеше, все още в леглото, той осъзнаваше нейното присъствие едва ли не по-силно от своето.

— Предполагам, че едно извинение няма да е достатъчно — каза той, взе си чашата и притегли каната към себе си, но веднага отново я отдалечи, защото гласът на сина му сякаш изкънтя в главата му. — Пияница…

— Така е — потвърди Кирън. — Това, че съжаляваш не означава нищо за мен. Така че продължи да пиеш. Чувал си, че не можеш да се откажеш, но можеш да се наливаш дни наред и въпреки това да се държиш на крака.

Грешъм скръсти ръце.

— Това твърдение се опира изглежда само на приказки — забеляза той. — Нали призна, че почти откакто си жив, съм бил за тебе само един чужд човек.

Кирън също скръсти ръце, сякаш повтаряйки жеста на баща си, но Грешъм предположи, че е било несъзнателно. Детето го мразеше, очевидно беше, че се мъчи да обуздае гнева си, тъй че едва ли беше способно на толкова тънка подигравка.

— В такъв случай, колкото и неща да не знаеше, сигурно си наясно, че съм на дванайсет.

— Да — каза Грешъм. — Определих го по ръста ти. Впрочем твоят приятел, комедиант и бандит, ми разказа преди няколко дена някои неща за теб. Имаше намерение да ме убие, за да ти достави, поне някакво удоволствие.

— Щях да съм му много благодарен — каза Кирън. Сега гласът му едва доловимо трепереше. Беше много далеч от желанието да се хвърли, зарадван от щастливата им среща, в обятията на Грешъм и все пак Грешъм не му беше безразличен. Беше го доказал като се беше появил, та макар и с кама в ръката.

— Нещастен ли се чувстваше сред копелетата на Ланкастър? — попита Грешъм, като много внимаваше да не покаже колко дълбоко е развълнуван. Помнеше не само имената на дървета и графства, на конете на краля, но и тези на децата, които Катрин Суайнфорд беше родила на Джон. — Лошо ли се отнасяха към теб? Изглеждаш здрав, як и висок за възрастта си, без каквито и да било следи от насилие. Облечен си добре, не ти липсва, изглежда нито един зъб и въпреки непристойната ти дрънканица, говориш добър английски. Сигурен съм, че можеш и да четеш и пишеш. Кажи ми, да не би да спиш в тръстиките заедно с кучетата? Шибат ли те с камшик или те хранят с огризките от трапезата си?

Кирън стисна устни, личеше, че му струва големи усилия да се поотпусне.

— Не, не се отнасят зле с мен — призна той неохотно. — Не разбирам защо, но ти си сред любимците на краля, макар способността на негово величество да преценява хората напоследък очевидно не е вече същата, каквато е била. Та като твой син се радвам в двореца на известни привилегии.

— В такъв случай от какво се оплакваш, като изключим това, че според теб съм се държал зле с майка ти, която обожаваш? — Сега Грешъм нарочно нападаше момчето, опитваше се да изтръгне от него все повече подробности и така да разбере повече за собственото си минало. — Ако не греша, ти ме нарече лъжец, пияница и нехранимайко. С какво по-точно съм заслужил тези епитети?

Бързо и все пак не достатъчно бързо Кирън посегна към чашата и сигурно щеше да плисне виното в лицето на баща си, ако Грешъм не беше прочел това намерение в погледа му и не беше спрял ръката му.

— Не бива да се похабява доброто вино — каза Грешъм. — Кажи защо ме мразиш. Защото те взех от майка ти? Би ли предпочел да останеш при нея и да се вкопчиш с рев в полите й?

Кирън скочи се мълниеносна бързина, въпреки че Грешъм продължаваше да стиска ръката, в която синът му държеше чашата.

— Исках да съм при теб! Можех да бъда твой оръженосец, когато потегли с Чалстри за Франция…

— Седни — каза примирително Грешъм. — Ти беше много малък, дори за оръженосец.

Момчето замълча известно време объркано, после се отпусна отново ядосано на стола, защото не му оставаше нищо друго. Когато Грешъм пусна ръката му, Кирън я дръпна като от огън, но личеше, че се е отказал от намерението да плисне виното в лицето на баща си.

— Мразя те. Ти ме отвращаваш. Би трябвало да те убия — тебе и курвата ти — при първия удобен случай.

Грешъм не обърна внимание на този изблик, сега въртеше бавно чашата си.

— Ти не можеше да дойдеш с мен във Франция — каза той. — Бойното поле не е място за хленчещо дете.

Лицето на Кирън се присви от гняв, но той учудващо бързо се овладя.

— Аз съм най-добрият оръженосец в кралството — каза той и въпреки че почти прошепна тези думи, светналите му очи говореха, че не лъже.

— Ти си не само невероятно нахален като някой сополанко, но и нафукан — каза Грешъм.

Мег стана най-сетне от леглото, увита в чаршаф, и докато се обличаше издаваше някакви гневни звуци. Грешъм и Кирън не поглеждаха към нея, бяха се втренчили мълчаливо един в друг, Грешъм замислено, Кирън упорито и неотстъпчиво.

Грешъм би предпочел Мег да беше останала в леглото, но знаеше, че тя ще се възпротиви, ако й го предложи. В момента нейното присъствие можеше само да влоши положението, защото Грешъм нямаше намерение да остане безучастен, ако момчето я обиди. Сигурно щеше да озапти Кирън, ако той посмее да унижи Мег по един или друг начин, а това би унищожило всяка възможност семейството отново да се събере, при това не само за тази нощ, но и завинаги.

Мег излезе от тъмния ъгъл и застана до масата, сложила ръце на хълбоците. Носеше златиста рокля, а кестенявата й коса беше наистина разкошна.

Дори в този миг, седнал срещу този син, който с удоволствие би му прерязал гръкляна, близостта й събуди у Грешъм сладко вълнение.

— Разкажи ми за майка си. Казваше се Моник, нали?

Грешъм възприе въпроса на Мег като удар в лицето, а Кирън се усмихна, макар и тъжно.

— Тя беше хубава, много по-хубава от вас, милейди.

Грешъм се наведе напред. Мег сложи ръка на рамото му и с някаква чисто женска магия успя да го въздържи.

— Трудно мога да го повярвам — каза спокойно Мег и не издаде с нищо, че отговорът на момчето я е наранил. — Но ти сигурно много си я обичал.

— Да, така е — каза с печална мекота Кирън, — за разлика от баща ми.

Това момче беше твърдоглаво, но не и глупаво. Знаеше как да нарани враг, въпреки че беше едва на дванайсет.

— Той е имал много любовници. Трубадурите още пеят за тях и… Тук той направи пауза и насочи погледа на сините си очи към Грешъм… за моя баща, за лорда.

— Песни ли? — попита Мег.

— Да — отговори Кирън. — Може би трябва да ви изпея една…

— Да не си посмял! — процеди Грешъм през зъби.

Кирън облиза устни, наведе за миг, сякаш уплашен, глава, но когато я вдигна, погледът му беше злобен.

— Но, милорд, та те възхваляват невероятните ти подвизи като рицар и като…

— Престани! — Грешъм почти прошепна думата, но тя сякаш изкънтя в стаята.

— … любовник — доизрече Мег и изгледа хладно Кирън.

— Ех, вие сигурно знаете — каза Кирън с толкова ангелски израз на лицето и тон, че изминаха няколко секунди, преди Грешъм да проумее същината на забележката. После той скочи, толкова бързо, че събори стола си, само за миг заобиколи масата и сграбчи момчето за яката.

Но Мег му препречи пътя и Кирън, който вече беше доказал, че може да прояви, макар и със закъснение, и разум, също скочи от стола си и хукна навън, сякаш подгонен от дявола.

— Няма да постигнеш нищо добро, ако го напердашиш — каза Мег и не му позволи да я отстрани от пътя си. — Освен това, милорд, не можеш да заличиш онова, което той каза, нито да върнеш обратно каквото и да било. Пусни момчето да си върви.

Грешъм дишаше тежко. След време успя, макар и с мъка, да се овладее.

— Това момче е същински демон! — изсъска той. — Чудовище, отхранено в ада.

За негово учудване Мег се разсмя.

— Така е — съгласи се тя. — Но ми се струва, че на времето и ти си бил същият. По-добре ще е, милорд, да се помъчиш да направиш Кирън свой приятел, преди той да стане мъж, защото в противен случай ще ти бъде много опасен враг.

Грешъм прокара ръка през косата си.

— Той има нужда от хубав пердах…

Мег погледна сериозно към отворената врата, сякаш още виждаше Кирън.

— Не, милорд, той има нужда от баща.

Грешъм се отдалечи от нея, за да затвори вратата и да сложи резето. После взе в ръка една от камите на Кирън, най-напред тази от пода, а после и тази, която стърчеше от таблата на кревата.

Завъртя в ръка камата, която беше иззвънтяла само на сантиметри от главите им и видя, че близо до дръжката са гравирани собствените му инициали.

Откъде имаше момчето това оръжие? Или той, Грешъм, му го беше оставил като смъртоносен спомен?

— Ела, милорд — каза ласкаво Мег. — Хайде да се върнем в леглото.

— Мег, защо не мога дори сега да си спомня какво е било миналото ми? — Той сложи камата на масата. — Нима никога няма да си върна паметта?

Тя го прегърна през шията, повдигна се на пръсти и го целуна с много любов.

— Утре сигурно ще научиш всичко, което искаш да знаеш и, ако се съди по забележките на Кирън, може би дори още повече.

— Да — измърмори той и погледна към вратата, вече грижливо залостена, за да спре сина му. Той въздъхна тежко и допря чело до челото на Мег. — Да.

Тя го целуна още веднъж и го остави да я отведе обратно в леглото. Той беше сънувал тъмнокоса жена, която горчиво плаче и го вика, но той се откъсва от нея, яхнал коня си, изправил гордо рамене и със студено, сякаш мъртво сърце.

Тя е била бременна, тази жена от кошмарите му и той знаеше, че е била негова съпруга и майка на Кирън, а също, че се е срещнал в Портсмут с Чалстри, граф Еджфилд, и двамата са потеглили с кораб за Франция.

Грешъм знаеше, че това е бил денят на раздялата, който Кирън му беше описал, с изключение на една малка подробност. Той не беше носил на ръце четиригодишно дете, за да го даде за отглеждане в семейството на Ланкастър.

На другата сутрин Мег се събуди преливаща от енергия. Не се изненада, нито се натъжи, когато разбра, че в спалнята е сама с Алена, която стоеше до камината и така беше засилила огъня, че от него хвърчаха искри.

— Надявам се, че си ми донесла нещо за ядене — каза Мег и взе златистата си рокля, която висеше на таблата на кревата. Облече я, преди да отметне завивките. — Умирам от глад.

Алена се усмихна весело и Мег се запита дали се чувства добре със задълженията си на слугиня и дали е щастлива със съпруга си, който пасе свине.

— Да, донесох ви плодове и хляб, а виното на масата е добро. Милорд вече закуси и излезе. Моли ви да го почакате тук, ще се върне по-късно сутринта да ви вземе.

Мег измърмори нещо, мразеше да чака, но от любов към Грешъм щеше да се опита.

Тя седна на ръба на леглото, за да се обуе. После прекоси стаята, седна на един стол, прекръсти се, измърмори молитвата на трапеза и почна да яде.

— Кралят в резиденцията си ли е? — попита тя, след като поуталожи глада си и вече можеше да се наслаждава на храната, вместо да лапа като просяк.

В това време Алена оправяше леглото.

— Да, милейди — отговори тя. — Още е болен и в лошо настроение, защото не може да язди и да отиде на лов. — Сестра ми Мери работи в пералнята — каза тя вече по-тихо. — Та Мери каза, че чак там се чуват крясъците на негово величество, когато изпадне в ярост. Снощи например — ми разказа Мери — замерил с чашата любовницата си и залял най-хубавата й рокля с вино.

Мег знаеше малко за краля, само че в младостта си бил блестящ воин. Него поданиците обичали и му се възхищавали, за разлика от неговия баща и предшественик Едуард II. Тя пак се прекръсти и потръпна, защото някои от сестрите в манастира разправяха, че баща му умрял от ужасна смърт.

— Предполагам, че когато човек е крал, той има право да замеря хората с каквото си пожелае — каза тя, повече за да поддържа разговора, отколкото за да изрази мнение по въпроса. Надяваше се, докато са в Уиндзор, да успее да зърне негово величество, но това беше всъщност сред най-последните й грижи.

Най-голямата й грижа беше разбира се Грешъм.

Комедиантът Тангуин беше в края на краищата престъпник и въпреки заканите си, едва ли щеше да се реши да дойде в Уиндзор. Ако ли се опиташе да осъществи заканите си, шерифът щеше веднага да разбере, че тъкмо той е мъжът, когото търси, и да го арестува.

Не, сега най-голямата опасност беше Кирън. Кирън, красивото, изпълнено с омраза, невероятно интелигентно момче, което знаеше за миналото на Грешъм много повече, отколкото беше казало и затова имаше възможност да нарани баща си повече от който и да било друг.

— Милейди? — попита загрижено Алена, изтръгна я от мислите й и я върна в студената, слънчева сутрин. — Толкава сте бледа. Да не сте хванала треска от къпането?

Мег се усмихна.

— Добре съм, Алена — каза тя, хвана загрубялата ръка на слугинята и за да я увери, я притисна към челото си. — Нали виждате, не ме е хванала никаква болест — разсмя се тя. — Банята ме спаси, не ме погуби. Готова съм да се къпя всеки ден, стига да е възможно.

Алена я погледна учудена, дори ужасена.

— Всеки ден ли, милейди? — Тя се прекръсти с широко отворени очи и пламнали бузи. — Да, ама кожата ви може да изтънее като парче плат, което са прали прекалено често.

— Глупости — каза весело Мег и се запита кога ще е уместно да подкани Алена и нейния легион слуги да стоплят вода за следващата разкошна баня и да я донесат в спалнята. — Лордът ми обеща да ми подари един ден такава вана, за да я използвам когато си пожелая.

Поне част от ужаса на Алена премина във възхищение.

— Вие сте много смела, милейди — каза тя. — Но нима не познавате дома на вашия съпруг с всичко в него?

Мег поклати глава. По някаква причина доброто й настроение леко се помрачи и усмивката угасна на устните й.

— Никога не съм била там. — Тя въздъхна и за пръв път си послужи с лъжа. — Женени сме една от няколко седмици, освен това лордът беше ранен. Сега много неща не може да си спомни.

Алена отново отвори широко очи.

— Не може да си спомни къде живее, така ли, милейди?

Мег понечи да възрази, но вместо това въздъхна и поклати глава.

— Мисля, че не — призна тя шепнешком. — А ти какво знаеш за лорд Седжуик, Алена? Нали си го виждала и преди?

Слугинята се поколеба, изглежда прецени риска, но после отвърна:

— Да, милейди. Той е известен човек, приятел на Ланкастър и на Черния принц, и на Чалстри, граф Еджфилд. Дори кралят го нарича свой приятел…

— Така ли? А има ли семейство, Алена?

Алена потрепери. Мег хвана ръцете й, стисна ги, за да я успокои. Алена ужасно се изчерви.

— Искам да кажа, че бащата на вашия съпруг е граф.

Мег беше ужасно щастлива, едва щеше да изчака възможността да съобщи новината на Грешъм. Той сигурно щеше да се зарадва да научи, че има някъде близък роднина…

После се спомни за своя покоен баща и за Кирън и радостта й угасна.

— Къде? Къде е лорд Седжуик старши? Тук ли е?

— Не, милейди, той е в имението си, доколкото зная близо до Лондон. За него нищо не мога да ви кажа…

— О, сигурно можеш — настояваше Мег, защото очите на Алена я бяха издали. Тя знаеше повече, може би много повече, отколкото беше готова да каже.

— Милорд и неговия баща, графът, са се отчуждили, милейди. Причината е една жена, покойната майка на младия Кирън…

Мег отдавна беше забравила закуската си. Беше излишно да пита откъде една слугиня може да знае такива неща; спомни си за Кирън, който се подигра на баща си, споменавайки за песни на трубадурите.

Всички знаеха истината — с изключение на Мег и на самия Грешъм.

— Разкажи ми нещо повече — помоли много мило Мег.

Устната на Алена потрепери.

— Казват, че графът лишил сина си от наследство — продължи тя тихо и сякаш насила.

— Защо?

— Ами той… Алена преглътна, после продължи. — Той се оженил, но после напуснал жената и отказал да признае детето й. Когато тръгвал на война, тя вървяла подир него в дъжда, но той все не желаел да говори с нея. Тя била бременна с неговото бебе, но той въпреки това нямал милост за нея. Най-сетне заповядал на един от хората си да я отведе вкъщи, където й било мястото. Тя била мокра до кости, а и душевно сломена. Починала още преди да настъпи следващия ден, милейди, от мъка и от треска, а бебето умряло заедно с нея.

Очите на Мег пареха от сълзите, които не искаше да изплаче, въпреки че историята беше толкова прочувствена и тъжна. Не вярваше в нея, защото познаваше Грешъм, познаваше душата му и същността му, въпреки че не познаваше миналото му. Не, той не беше способен да стори онова, за което пеят трубадурите.

— Алена, такива истории често са лъжа, а не истина — каза тя меко.

— Така е — съгласи се Алена, но с все същия тъжен израз на лицето.

Мег се накара да се усмихне, за да поуспокои Алена, но и себе си.

— Край на тъжните истории — заповяда тя. — А сега ми кажи къде бих могла да открия младия Кирън?

— Но, милейди, нали трябва да почакате…

— Аз не съм птиче, кацнало на пръчката си в кафеза, което чака кога ще му наредят да чурулика. Кажете, моля ви, къде е Кирън?

Алена въздъхна.

— Той е оръженосец, милейди и сега се грижи, може би, за конете на господаря си, но може да е и в оръжейната, и дори на плаца…

— Плаца ли? — измърмори уплашено, но и ядосано Мег и тръгна към вратата. Кирън е още момче и няма какво да търси на опасни места, въпреки че е оръженосец. Тя ще го намери и ще го върне на сигурно място, преди да му се е случило нещо.

— Но, милейди, нали нямате намерение да ходите на бойния плац? — попита Алена, готова да я закълне да не го прави, и веднага изтича подир Мег. — Кирън е свикнал с такива места, но вие, вас някой кон може и да ви стъпче…

Мег беше вече на прага и вдигна полите на роклята си, за да слезе по стълбата.

— Не съм чак толкова глупава, Алена — отговори тя рязко. — Та да се навра под копитата на някой кон.

Алена съвсем се разстрои.

— Умолявам ви, милейди, тези рицари са много сурови мъже…

— Аз нямам работа с тях — отговори Мег, която вече прекосяваше бързо хола. — Ще търся Кирън и никой друг.

Алена бързаше редом с нея и мърмореше нещо, което звучеше като молитва.

— Аз ще се погрижа да го доведат, милейди…

Мег вече беше стигнала до пътната врата. Отвори я и излезе навън, в студения ден. За миг спря, заслепена от слънцето, когато погледна лъскавия, замръзнал сняг. Нямаше да е трудно да открие учебния плац на рицарите — шумовете, които долитаха от там, цепеха въздуха и ясно се чуваха звънтенето на мечовете, ругатните и цвиленето на конете.

Диваци, помисли си Мег и закрачи без колебание към източника на глъчката.

Алена бързаше до нея.

— Там има мечове — предупреждаваше тя, останала без дъх и кършеше ръце. — И копия, и арбалети. А конете им са огромни, милейди, с копита като тепсии.

Мег се спря за времето, което й беше необходимо, за да изгледа мрачно слугинята.

— Щом толкава се страхуваш, Алена, съветвам те да не идваш с мен.

И забърза нататък.

— Но милорд ме помоли да не ви изпускам от очи…

Мег тръгна още по-бързо.

— Помолил те е да ме пазиш? Е, трябвало е да знае, че е невъзможно, а сега го знаеш вече и ти.

— Да, милейди, каза покорно Алена, но продължи да върви редом с Мег. — Как мислите, дали ще заповяда да ме нашибат?

— Ако го стори — отговори й Мег, която вече чуваше, че звънтенето на мечовете и виковете са станали по-силни, — ще имам грижата той горчиво да съжалява.

Войници и слуги направиха смаяни път, когато зърнаха Мег, приближаваща с решителна крачка. Трябваше може би да си вържа косата с кърпа, а не да я нося пусната по гърба като някоя курва, помисли си тя, но нямаше смисъл да съжалява чак сега за грешката си. Всички я бяха видели, грешката беше направена.

Тя заобиколи някакво каменно здание и плацът беше вече пред нея. Рицари, едни с броня, други само по бойно облекло, се упражняваха усърдно, въртяха мечове и, както я беше предупредила Алена — хвърляха копия. Истинската битка, каза си смутено Мег, не може да е по-страшна, само дето там се пролива кръв.

Тя спря за миг край плаца с ръце на хълбоците, присвила очи срещу ослепителното зимно слънце и затърси с поглед Кирън в мелето.

Той стоеше насред множеството, мръсен, окървавен и сияещ от удоволствие. За миг Мег изпита глупава гордост, но после разумът надделя.

Тя крачеше сега през множеството, сред конници, които кръстосваха копия. Щом се добра до Кирън, тя го хвана яко за ухото и го измъкна от плаца.