Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (7)

Четвърта глава
Намират ми мястото

Само четирима от нас останаха в същите тела до сутринта. Този път ми провървя — бях млад, мъж, отговарях изцяло на телесния стандарт в Конфедерацията. Само че Бруска не понесе толкова леко размяната. На сутринта разделиха всички ни набързо, за да предотвратят излишни психически травми. Увериха ни, че с онези, които имат нужда от помощ в приспособяването, ще се занимават много добри специалисти.

После отново ни прекараха през цяла поредица тестове — този път се опитваха да разберат дали някой от нас не прикрива старателно някакви душевни сътресения. Естествено минах изпитанието блестящо. Направо ликувах от внимателно изпипания си първи успех.

Научих, че през нощта и двамата натрапници също са си сменили телата със своите партньорки. Стори ми се едва ли не божие възмездие. Нека сега сами се убедят какви гадняри могат да бъдат мъжете! И когато отново им се отдаде случай да си върнат предишния пол, току-виж започнали да се държат малко по-човешки.

За регистрация на размяната малката карта за самоличност се пъхаше в съответното гнездо. Обясниха ми, че това може да стане навсякъде — при пазаруване или когато просто си отваряш вратата, стига първо да набереш номера на Бюрото за идентификация и да съобщиш кое устройство ползваш в момента. Накратко — името и кодът на Бруска бяха изтрити от картата и заменени с моите. За всеки случай пак ме провериха с уреда за разчитане на нервните сигнали, убедиха се, че всичко е наред, и най-сетне ми връчиха назначението.

„Компанията «Тукър Компюкорп» в община Медлъм има нужда от програмисти, а вашият опит съответства напълно. Правителството преведе двеста кредита по сметката ви. Ще стигнат за начало. И работата, и мястото са добри, стига да ви допадат тропиците. Почти през цялата година е доста топло.“

След още няколко указания откъде да си купя дрехи и други дреболии, вече бях на път.

Открих, че апаратчетата с трите пръстчета са навсякъде. За да се кача в совалката за Медлъм, аз застанах пред входа, пъхнах картата си в гнездото и си сложих измишльотината. Когато всичко съвпадна, извадиха цената от сметката ми и получих от машината разпечатан билет. Хем просто, хем върши работа.

Купих си вестници и сладкиши пак само с картата.

Полетът беше дълъг, с много междинни спирания и няколко пъти с мъка се удържах да не задремя. Положението можеше да стане твърде опасно, ако още някой от седналите наблизо заспеше. Спаси ме бюфетът в совалката — предлагаше няколко вида стимулиращи напитки, включително местните разновидности на кафето и чая. Коремът ми се поду от изгълтаните количества, но издържах.

Пристигнах в късния следобед и наех роботакси до офисите на „Тукър“. Може би щях да заваря все някого там.

Местенцето наистина правеше впечатление. Лъскави прозорци навсякъде по грамадните дънери и цяло здание сякаш от стъкло, свързано с всички дървета наоколо.

Дневната смяна вече бе се разотишла, но дежурните се случиха добросърдечни хора и ми препоръчаха един хотел наблизо за първата нощ. Скрит изцяло във великанско стъбло, той се оказа луксозно и съвсем съвременно обзаведен. Малко неспокойно набрах номера на Банковата централа, за да проверя какво ми остава и установих с облекчение, че все още имам 168,72 кредита в сметката си.

Стаята притежаваше само една учудваща особеност. На шкафчето до леглото видях превключвател и табела: „Натиснете, преди да заспите“. Оказа се, че така около спящия се издигат прегради — от пода до тавана сътворени от някакъв вид пластмаса с метални нишки.

Хм страдащите от клаустрофобия май не биха харесали особено Цербер, макар че щитът очевидно осигуряваше спокоен сън без нежелани прехвърляния в други тела. Реших, че непременно трябва да разбера на какво максимално разстояние е възможна неволната размяна. Попитах един от служителите и щом научи, че съм от новодошлите, той изцяло отрече необходимостта от подобни предпазни мерки. Само някои от големите шефове държали на засилената сигурност. Макар в някои случаи процесът да започвал дори при двайсетина метра разстояние между двете тела, таваните, стените и подовете също действали като щит. Поуспокоих се и не натиснах бутона, когато си легнах.

Електронните забавления не бяха ми помогнали да си запълня вечерта, защото или предаваха стари скапани програми от цивилизованите светове, или пускаха ужасяващо любителски местни историйки. Все пак си поръчах разпечатка от тукашния вестник и го прегледах старателно. Не открих кой знае какво. Приличаше на празнословните седмичници в някоя дълбока провинция. Вниманието ми прикова само една чудата колонка в обявите под заглавие „Размени“. Надолу имаше десетина двойки имена. Изглежда и това бе начин да разбереш кои са ти приятели тук…

Всъщност единствено обявите събудиха любопитството ми. Изглежда имаше все пак малък, но процъфтяващ сектор на конкуренция между корпорациите поне в потребителските стоки, осигуряващ достатъчно възможности за избор при очевидни разлики в цените. Разбира се, на цивилизованите светове рядко се срещаше каквото и да било разнообразие. Например пастата за зъби с установени най-добри качества при клиничните изпитания ставаше част от бита на всеки. Е, най-много в три-четири различни аромата. И никаква конкуренция! Тази подробност от живота на Цербер май ми допадаше повече…

Имаше и банки, макар те да не предлагаха пълния набор от финансови услуги, който познавах. Установих, че всеки би могъл да прехвърли част от сметката си в някоя от тях, за да получава лихви. Предлагаха и ограничени заеми. Все пак тук явно съществуваше полунезависима икономика. Струваше си да помисля за това.

Съдейки по обявите, „Тукър“ беше най-големият работодател в общината, но още много фирми предлагаха свободни длъжности. Също някаква възможност за избор. Независимите търговци май постоянно търсеха помощници на почасова работа, което подсказваше, че местното стопанство не е особено добре регулирано.

С учудване намерих обявите и на всевъзможни църкви. Срещнах някои съвсем нови и дори изумителни за мен изповедания. Предлагаха се и курсове за онези, които искаха да си намерят по-добра работа.

Това ме подсети за още нещо и аз си пуснах местния справочник. Не открих никакви училища за по-младите. Липсваха обяви за детегледачки или други услуги, предполагащи съвместен живот на родители и деца. Май доста дупки трябваше да запълвам в знанията си за тукашната култура!

Понеже Медлъм се намираше в тропиците, разполагаше с немалко курорти. Рекламите за туристи също изобилстваха. Няколко сред тях предлагаха „изключителни преживявания в лова на борки“. Що за чудо беше пък това?…

И още една интересна дреболия: нито в опознавателните лекции за Цербер, нито в наръчника, нито в новините се споменаваше името на Уогънт Лару. Тукашният Владетел явно не обичаше да вдига шум около себе си.

Още в ранни зори на другия ден се изнесох от хотела и цъфнах в отдела за персонал на „Тукър“. Там вече ме очакваха и набързо ме вкараха в системата на корпорацията. Щях да работя тридесет и осем часа седмично като помощник с почасова надница 2,75 кредита, която можеше да нарасне до 9 кредита според способностите и усърдието ми и още повече — при повишение. А аз имах твърдото намерение да се издигна. Научих, че съм зачислен към индивидите първи клас, предназначен само за хора с висока квалификация. Първи клас запазваше работата си независимо от тялото, в което се намираше. Втори клас вършеше предишната работа въпреки евентуалната размяна на тела. Имаше и трети за онези без никакви специални умения. Те можеха да се прехвърлят от една работа на друга със съгласието на началниците си. Почти само от любопитство се осведомих какво става, ако размяната е между първи и втори клас. Казаха ми като нещо подразбиращо се, че правителството решава кой какво ще прави занапред и обикновено съдиите връщат принудително всеки в първоначалното му тяло.

— Ако ви допада да се прехвърляте от тяло в тяло — посъветва ме шефът на отдела, — правете го само с хора от вашия клас. Така е най-просто и никой няма да си навлече главоболия.

— Съмнявам се изобщо да ми хрумне в близкото бъдеще — уверих го аз. — Поне не доброволно.

Той ме погледна одобряващо.

— Не забравяйте за риска, пазете се и размяната никога няма да ви сполети изневиделица. Тъй ще го правите само когато и с когото желаете. А щом остареете и ви се иска да започнете със свежи сили… е, от вас зависи! Не се забърквайте в нищо нередно, работете усърдно и станете незаменим или поне много нужен. Това е най-сигурният начин. Накарайте ги да поискат да ви предоставят ново тяло на всеки трийсетина години.

Кимнах със сериозно изражение.

— Благодаря. Ще запомня съветите ви.

Естествено и през ум не ми минаваше да вляза в калъпа за толкова дълго време. Ала все пак имах нужда от някакъв първоначален период, за да опозная хората и света около себе си. Търпението е най-великата добродетел, ако се каните да нанесете сериозен удар на обществото, а грижливата подготовка не може да се замени с нищо.

 

 

Кой знае защо, ще ми се да кажа, че през следващите четири месеца вършех какви ли не дръзки и възбуждащи щуротии. Но истината е, че в работа като моята подобни моменти са редки. Останалото е досадно, къртовско упорство. Корпорацията ми уреди жилище, на което покриваше част от сметките. Беше уютно апартаментче изцяло в ствола на дърво, с добре обзаведена кухня, климатик и други удобства. Първоначалните ми задължения изобщо не ме натоварваха прекомерно и бързината, с която „помогнах“ на конструкторите да подобрят проектите си за нови схеми, почти веднага ме отличи като способен на много повече. Не бяха излишни и усилията ми славата да остава за онези над мен и в същото време да си запазвам доказателства кой наистина е свършил работата… а пък и те се досещаха за тях. Бяха ми задължени, без да се чувстват заплашени. Естествено можех да се пъча и бия в гърдите, но не го правех. С други думи — ставах незаменим поне за преките си началници, точно както ме посъветва шефът по персонала. Да си призная, за мен всичко това приличаше на детска игра, защото използваните на Цербер схеми бяха остарели с десетина, ако не и с цели двайсет години, пък и с доста ограничени възможности. Тук не се допускаше конструирането на самосъзнаващи се компютри. В това всъщност се криеше действителната причина за изоставането на Диаманта. Хитър похват на Конфедерацията, който даваше резултати дори на технологична планета като тази. А и на военните от цивилизованите светове не би им се наложило да правят десант, за да заличат безследно цяла община например. Имаха си бойни спътници и нямаше да се поколебаят да дадат нагледен урок, само ако дочуят, че някой тайничко престъпва забраните.

Старата техника ми даваше сериозно предимство дори над най-хитроумните програмисти, точно защото те бяха свикнали с несравнимо по-добро оборудване. Малцина сме обучените да извличат максимума от овехтели конструкции.

Сприятелих се с много хора и скоро станах истински светски лъв. В корпорацията имаше отбори по всички мислими видове спорт, които стръвно се състезаваха срещу съперници от други компании. След като потренирах сегашното си тяло и научих достатъчно, ако не и всичко за него, започнах да се изявявам блестящо. За съжаление обаче тъй и не успях да достигна върховата форма на своя оригинал.

Отбягвах единствено лова на борки, поне засега. Научих, че боркът е огромна гнусна твар, обитаваща океана, която май се състоеше предимно от зъби и понякога израстваше до такива размери, че гълташе цели лодки на една хапка. Тези същества като че имаха вродена неприязън към всекиго и всичко. Разправяха ми случаи, когато нападали катери без никаква видима причина, дори веднъж или два пъти успели да докопат ниско прелитащи въздушни возила. Преследването им изискваше твърде особени умения и тази забава веднага ми се стори отвратителна. Колкото и гадни да бяха борките, в океаните изобилстваха други животни, полезни за хората — от богати на белтъчини едноклетъчни, образували плътни, простиращи се на цели километри колонии, до доста едри създания с годно за ядене месо и ценни кожи. Пък и макар за някои ловът на борки да беше развлечение, за работещите в океана корпорации той представляваше икономическа необходимост.

Тук имаше и летящи твари. Когато за първи път чух имена като „джики“ и „гопи“, стана ми любопитно що за тип бе ги нарекъл така. Повечето хвъркати видове бяха дребни и в местната екология играеха ролята на насекоми, опрашвайки гората от горе до долу. Срещаха се обаче и крилати чудовища. Някои от тях притежаваха дебело като бъчва тяло и шия, проточила се поне три метра напред, а размахът на крилата им достигаше десетина. Главата пък приличаше на среднощен кошмар — пламтящи очи на хищник и остри зъби. Но никой не им обръщаше особено внимание, стига да не нахалстваха прекалено. Те се хранеха предимно с мърша и почти през цялото време се рееха над открития океан в търсене на вкусен залък.

Нямаше и чак толкова чести размени на тела колкото предполагах, макар че получих едно-две небрежни предложения. Понякога се появяваше стар познайник с ново лице. Въпреки че малцина го правеха (освен редките двойки, прехвърлящи се помежду си почти всяка нощ), в свободното време това беше една от любимите теми за разговор. Защото възможността съществуваше винаги и навсякъде; дори човек да забравеше за нея, все се намираше какво да му я напомни — най-вече в хотелите по време на служебни пътувания. Колкото и да си се сближил с някого, дойдеше ли време за сън, трябваше да си легнеш сам и зад щитове.

Е, за някои неща просто не се говореше. Не се споменаваше например за деца, нито за хора на по-напреднала възраст. Трудно се срещаха такива, които поне наглед да са прехвърлили четирийсетте, и обикновено те бяха най-затворени в себе си.

Размяната на тела сякаш бе теглила чертата на всякакви обособени според пола роли дори по-очевидно, отколкото в цивилизованите светове. Щом можеш с лекота да се озовеш в противния, за никакво противопоставяне не биваше да става и дума; особено пък след като всички жени, с които се запознавах, се оказваха стерилизирани. Ето защо, когато срещнах бременното момиче, сякаш магнит ме притегли към него.

 

 

Беше ми станало навик да се отбивам в едно малко магазинче до пристанището, което предлагаше развлекателна електроника, а освен това доставяше контрабандно всички най-нови постижения на цивилизованите светове. Възприемах го почти като късче от дома ми, пък и тук можех да срещна други изгнаници, също дошли да си поприпомнят завинаги загубеното.

Един ден се натъкнах на нея. Разглеждаше току-що получените заглавия. Дребничка млада жена… всъщност не можех да я нарека иначе, освен момиче. Наглед едва бе надраснала пубертета. Имаше необичайно дълга коса, спускаща се почти цял метър и вързана хлабаво с искряща панделка.

Изобщо нямаше да допусна, че е бременна, ако не беше Ота, собственикът на магазинчето. Както обикновено, приказвахме си за разни засукани джаджи, когато забелязах момичето.

— Хм… Хубавичка е. Не съм я виждал при теб досега.

— Стой настрана от нея — мрачно ме предупреди Ота. — Носи дете.

Смръщих вежди.

— Това го чувам за пръв път. Вече започвах да се чудя как се появяват на бял свят местните хора. Но защо такава забрана?

— Бременна е. Не знаеш ли? Професия втори клас.

Ха, ето я отдавна търсената нишка!

— Това работа ли е? Изкарва си прехраната, като ражда деца?

Той кимна.

— Адско занимание, нали? Има цяла колония такива близо до Акеба. На някои им допада, ама повечето могат и човек да пречукат, само и само да се махнат. Защото заседнат ли там — край! Най-добре е да си имаш вземане-даване единствено по служба.

Неволно се засмях.

— Че какво ще ми направи момичето? Душата ми ли ще открадне?

Ота ме изгледа стреснато.

— Не приказвай така! Сред тях има толкова отчаяни, че са готови на всичко.

Подсмивах се вътрешно на предупрежденията му и не разбирах какво толкова го ужасява. Но не можех да не се учудя на самата идея. Конфедерацията едва ли би забранила на церберяните да клонират тела, ако са решили да се примирят с огромните първоначални разходи. Вместо това те бяха предпочели да отделят част от младите жени, вероятно подбирани по тяхната добра наследственост, и да им плащат, за да раждат. Струваше ми се, че като не броим неприятностите на бременността и самото раждане, не би трябвало да ги заплашва друго, освен нетърпима скука. Или страхотното преживяване да си в стая, пълна с вряскащи бебета…

Поне не бях чувал някой да смята майчинството за нещо ужасно. На по-първобитните гранични светове жените и досега раждаха деца, както си е било от памтивека при нас, човеците. Отдавна исках да открия отговора на тази тукашна загадка и най-сетне ми падна удобен случай!

За да не изнервям Ота, не заговорих момичето в магазина, а го последвах незабелязано, когато излезе. Най-напред то позяпа витрините, после седна на верандата пред едно малко кафене. Явно се наслаждаваше на слънцето и солените пръски от океанските вълни. Оставих младата жена да си поръча каквото желаеше и чак тогава пристъпих небрежно на верандата. Спрях, сякаш съвсем неочаквано я бях видял.

— О, здравейте! Преди малко май бяхте при Ота?

Тя се усмихна и кимна.

— Да, и аз ви забелязах там. — Посочи ми стола до своя. — Искате ли да поседнете при мен?

— С удоволствие. Аз съм Куин Жанг.

— А аз Санда Тайн. От цивилизацията сте, нали? От Външния свят?

— Как познахте? По външността ми ли?

— А, не. По говора. Имаме две момичета от Външния свят в дома Акеба. Веднага си проличава по акцента.

— Не знаех, че имам акцент.

Учудването ми беше съвсем искрено. Напомних си в бъдеще да поработя над своята реч, за да говоря досущ като местните.

— Значи имате пратени тук момичета в… как го нарекохте — дома Акеба? — Запънах се нарочно. — Знаете ли, Ота ми каза да не ви доближавам в магазина. Държеше се така, сякаш разнасяте някаква смъртоносна болест.

Приятният мелодичен смях допълни чудесно нейния нисък, сексапилен глас.

— Знам. — Лицето й се смръщи в карикатурно подобие на Ота, а гласът й надебеля. — Стой далеч от нея, тя ражда бебета!

Прихнах от съвършената имитация.

— Точно така беше. Може и да съм наивен, но какво е ужасното в тази работа? Ако хората не бяха го правили толкова хиляди години, щяхме ли ние сега да сме тук?

Санда въздъхна и усмивката изчезна от лицето й.

— Е, не е чак толкова лошо. Но не е и особено приятно. Вярно, позволяват ни почти неограничени разходи и си живеем добре. В дома Акеба е същото като в най-луксозните хотели. Само дето след време дотяга. Някои от нас са били избрани още от малки, но повечето сами решихме да вършим именно това. Като станем на четиринайсет, идват и ни казват: „Или ще си майка, или стерилна. Ти решавай!“ Тъпите като мен си въобразяват, че искат да раждат. Отначало е доста забавно, обаче минават няколко години, създала си две-три бебета и започва да те мъчи страшна скука. Месеци наред ти е лошо, казват ти какво да ядеш и пиеш… Ставаме съвсем ограничени. Научаваме се да правим, раждаме и отглеждаме бебета. Толкова. Не е като с другите професии. Няма измъкване. Гледам жените, с които израснах — намериха си хубава работа, вършат нещо. И си мисля, че сама се провалих.

Кимах, защото ми се стори, че напълно я разбирам.

— Доста сте откровена с един непознат.

Тя вдигна рамене.

— Че защо не?

Нямаше какво да се добави след такъв отговор и затуй зададох следващия и най-важен за мен въпрос:

— Защо тук децата са забранена тема?

Забелязах нещо много особено в изражението на лицето й.

— Ама тебе май съвсем наскоро са те тръснали на Цербер, а? По дяволите, напъни си мозъка! Да си виждал старци наоколо?

— Не съм. Предположих, че накрая телата попадат в мините.

— Правилно си схванал. А откъде се пръкват новите? Ами от нас, естествено, поне повечето. Всяка година — бебе, пък населението не набъбва с чак толкова голяма бързина. Тежко е. И без това почти винаги ни ги вземат, като навършат годинка. Направо ни се късат сърцата. Повечето майки доброволно ги пращат от по-рано в правителствените детски центрове, за да не си причиняват излишна болка… Някои от нас загрубяват, на други им се вие, особено нощем. Само че сме в капан и си караш все тъй, докато докторите не ти кажат да спреш. Ако си изпълнила нормата и ги раждаш здрави, дават ти и на теб ново свежо телце.

Признах пред самия себе си, че чутото ми изглеждаше все по-отблъскващо. Вече започвах да проумявам защо завземането на властта от Лару е било съпроводено с такъв рязък скок в прираста на населението. Почти сигурен бях, че тази система е измислена далеч преди него, но той естествено бе наредил да се увеличат нормите за майките, само и само за да угоди на параноята си. Явно единственият истински кошмар за тукашните господари беше евентуален спад на раждаемостта.

— Но нали винаги можеш да се откажеш. Една лека операция и…

Тя снизходително се изсмя.

— Да, бе. И да се простя завинаги с надеждата за ново тяло. Като не умея друго, за мен остава само най-черната работа, колкото да преживея, и то ако въобще ми разрешат. По-вероятно е обаче да не си намеря нищо, да ме обявят за скитница и хоп!… Еднопосочен билет за мините. А може и направо да ме очистят. В мините почти всичко се върши от роботи. Много хора смятат, че там всъщност не пращат никого.

Още полезна информация за размисъл, макар темата да ми ставаше все по-неприятна.

— Чудя се дали наистина нищо не умееш — казах й. — Речникът ти е доста богат.

— Самоука съм — сви рамене Санда. — Като ме налегне скуката, все нещичко трябва да се прави. Много момичета рисуват, опитват се да пишат, ей такива работи… Аз пък чета и гледам пиратските записи на Ота. Да му се не види, едва на двайсет съм, а вече родих четири деца и още едно е на път след шест месеца. Иде ми да лазя по стените! Чакат ме петнайсет, пък може и повече години все същото, преди да ме оставят на мира. И знаеш ли какво ще направят? Пак ще ме натикат в тялото на момиченце и хайде отначало! Щото след толкова години ще съм специалистка само по едно — бебета, бебета, бебета…

Горчилката и ядът в гласа й едва ли можеха да бъдат по-искрени. За първи път започвах да разбирам отношението и на Ота, и на повечето други церберяни към майчинството и децата. Никому не би било приятно да мисли за това, защото беше съвсем ясно кой е източникът на свежите тела. Всички някога са били млади, затуй предпочитаха да забравят, че ограбват живота на някое хлапе — от петнайсет го използват безжалостно до четирийсет и пет, а после може би го осъждат на смърт или принудителен труд. Знаеха… но жадуваха своите нови тела. И не говореха, опитваха се дори да не мислят за това, залъгвайки се с илюзията, че неизреченото не съществува. Но видеха ли онези, които раждаха бебета, чувството за вина сякаш се сепваше, затова и се отнасяха към майките като към безнадеждно и заразноболни. Да, тези млади жени наистина носеха ужасна зараза. Наричаше се гузна съвест.

Значи хората на Цербер просто бяха продали душите си. На Уогънт Лару. В този слънчев ден ги видях със съвсем друг поглед. Припомних си прастарите предания за вампирите, онези крачещи мъртъвци, които изсмуквали кръвта от жертвите си, за да оцелеят и постигнат безсмъртието. Ето какво беше Цербер — свят на вампири!

Имате късмет, че са ви пратили при нас. Тук можете да живеете вечно.

Е, да — в гнусна робия на властта, която би ти отпуснала вечност с цената на отнет детски живот…

— Не разбирам защо просто не вложат достатъчно пари в клонирането — казах на Санда. — Пак ще контролират телата, а значи и цялото население.

— Не могат — отсече тя. — Микробът на Уордън не успява да се приспособи към клонингите. В Диаманта има само един начин — естественият.

Край на надеждите за лесен изход от батака, рекох си. И все пак… сигурно можеше да се намери по-добро решение. Не толкова безмилостно, без такива продължителни страдания. Вече виждах по друг начин и самата Санда Тайн. Да, беше достойна за съжаление, но в същото време и тя представляваше потенциален вампир.

— Очаквам дори съблазънта за безсмъртие да не прекърши всички — промълвих замислено. — Някои сигурно ще предпочетат смъртта… пред това.

— Май не се случва извън нашите домове — отвърна тя. — А там го има, да! Само че ни наблюдават извънредно внимателно, следят за всеки признак на депресия и склонност към самоубийство. Почти никоя не стига докрай в желанието си, освен може би два-три случая годишно. Другите… е, сигурно прекалено им се живее. Понеже ако опиташ и се провалиш, просто те съсипват. За тая работа не се иска много ум в главата. Отвеждат те в една стаичка, прицелват се с лазерната сонда ето тук… — тя посочи челото си, — … и цък! После си ходиш с една такава щастлива усмивчица, не мислиш, не правиш нищо и пак раждаш. — Момичето потръпна. — По-скоро бих умряла… защото наказанието за провала е много по-страшно.

Помислих си кисело, че днес май страхотно се забавлявам. Съчувствах на Санда и другите като нея. Изобщо не се съмнявах обаче, че има и по-добър начин. Едва ли щеше да е по-малко жесток към някои от децата, защото тук сигурно би избухнала революция, ако важните хора се окажат лишени от нови тела. Но поне да не е толкова убийствен за жените като Санда. Един технологичен свят сигурно би позволил на майките да се занимават с каквото искат. Лесно си представях система, която щеше да стовари отговорността върху онзи, който трябва да я носи.

Защо например не принудят всекиго да си роди новото тяло? Нека сам реши дали ще обрече на смърт своето дете или себе си. Ако престанат да стерилизират жените, с тази размяна на тела това ще важи за всеки. Така ще е по-честно! Не и по-милостиво към пожертваните хлапета, но тогава поне само малцина ще се престрашат да изберат подобен път… и никой не би могъл да обърне гръб на съвестта си.

В началото прехвърчането от тяло в тяло ми се струваше страхотна възможност, но вече прозирах същината му. Беше болест, коварна болест, засегнала цялото население, налагаща тоталитарна система, за да се съхрани.

Щом си изясних всичко, задачата изведнъж ми се стори по-лека… и много по-спешна. Вече и през ум не ми минаваше да се откажа от ликвидирането на Уогънт Лару. И твърдо реших, че поне за времето, необходимо да се извърши радикален поврат на Цербер, аз ще бъда неговият Владетел.