Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (3)

1.

Не биваше да има страх в добре уредената общност на цивилизованите светове. Май съществуваше дори някакъв закон по този проблем. За хората беше очевидно, че вече липсват причини да се боят от каквото и да било. В такова общество ония, които разбираха цялата глупост на подобна приятна заблуда, можеха да вършат безнаказано почти всичко.

Курортът Тоноуа беше типичен пример. Златисти плажове, по които се плискаха топли искрящи вълни. Недалеч от океана — редица от високи и луксозни хотели, заобиколени с екзотични тропически растения. В тези средища на удоволствията имаше всевъзможни развлечения: както традиционните — плуване, риболов, хазарт, танци… тъй и най-чудновати машини за забава. Почивката беше сериозен и внушителен по мащабите си бизнес в Конфедерацията, където всякаква черна работа бе поверена на управлявани от компютри машини, а човешките маси имаха някакво занятие единствено защото техните водачи налагаха ограничения върху технологиите, за да запълват с нещо прекомерно раздутото свободно време.

Разбира се, генното и социалното инженерство бяха достигнали равнището на изкуство. Хората вече не изглеждаха прекалено еднакви. Експериментите бяха показали нагледно как подобен процес ще потисне самоуважението им и ще ги подтикне към най-странни начини за изява на своята уникалност. И макар на различията да се налагаха известни граници, всички притежаваха телесна красота. Мъжете бяха неизменно стройни, мускулести и привлекателни, жените — с прекрасни тела и очарователни лица. Ръстът на двата пола беше почти еднакъв — около 180 сантиметра. Кожата на всички имаше равномерен бронзов загар. Някогашните расови и етнически особености бяха слети в осреднен тип без крайни отклонения. Всемогъщата Конфедерация, която контролираше 7642 обитаеми свята, заемащи почти една трета от Млечния път, се бе превърнала в семейство за тях. Самите светове отдавна бяха подложени на преобразуване по земен образец, за да си приличат колкото се може повече. А медицинската наука напредна до такава степен, че повечето болежки можеха да се отстранят лесно чрез замяна или лечение. Всеки имаше възможност да остане млад и красив до своята бърза и тиха смърт на около стогодишна възраст.

На цивилизованите планети не се срещаха деца. Инженери вършеха необходимото, за да поддържат винаги стабилен броя на населението. Новородените се появяваха на белия свят в лаборатории и израстваха в групови общности, където под внимателно наблюдение и контрол получаваха съответно възпитание, за да мислят и се държат така, както Конфедерацията изискваше от тях. Необходимите способности се постигаха чрез генетично програмиране и детето достигаше зрялост с набора от умения и дарби, които го превръщаха в учен, инженер, художник… или пък във войника, нужен на Конфедерацията. Естествено не всички бяха равни по заложби, но всекидневието в цивилизованите светове изискваше твърде посредствено равнище на интелигентност. Само в някои по-особени области бяха потребни гении. А и прекалено умните хора лесно можеха да се отегчат или усъмнят в ценностите и начина на живот, типични за света, който обитаваха.

Разбира се, имаше отклонения, но те бяха малко и се проявяваха рядко. Всъщност обществото бе постигнало равенство, непознато дотогава в човешката история. За явно несъвместимите се намираше място само извън структурите му. А със забелязаните твърде късно се занимаваше специализираната група на Убийците — те издирваха и отстраняваха гнилите ябълки.

Съществуваха естествено и други светове, освен цивилизованите — по границата, където почти нищо не бе вместено в стандарти. Още в зората на Конфедерацията най-добрите аналитици бяха предвидили, че подобно обществено устройство ще поражда застой и загуба на желанието за творчество; тоест имаше реална опасност развитието на расата да спре и човечеството да загине от собствената си изнеженост. За да бъде предотвратено това, на една съвсем малка част от хората се позволяваше да разширяват пределите на завладяното, да покоряват нови планети и живеят по-първобитно. Плод на случайно смесване на гени по стария, познат от хилядолетия начин, жителите на граничните области определено изглеждаха различни от останалите. Над тях не се налагаше строг контрол, защото никой нямаше желание да им улеснява живота. Трудности, лишения, свирепа конкуренция и агресия — всичко там подтикваше изобретателността, този спасителен клапан за човешката раса. Системата съществуваше и се поддържаше вече девет века, защото просто не бе останал никой, който можеше да й се противопостави. Нямаше неподчинени или неизтребени други разумни същества, нямаше империи, които да застрашат Човека в собствените му владения.

Досега.

Докато не се сбъдна кошмарът, за който отдавна предупреждаваха някои учени. Появи се враг, способен да се възползва от безметежния егоизъм на Конфедерацията и да проникне в слабите й места…

Джуна Рей 137 Декораторка дори не подозираше това. Тя беше типичен продукт на цивилизованите светове. Работата й се състоеше в срещи с клиенти, които желаеха да променят вътрешния облик на своите жилища. Сядаше да обсъди с тях новите проекти, които после съчетаваше с психопрофила на съответния човек в компютъра си. Така подбираше най-подходящия за случая вътрешен дизайн. Както подсказваше името й, бе отгледана за тази работа и понеже Конфедерацията почти не допускаше грешки, обичаше я и дори за миг не си пожелаваше да е на мястото на някой друг гражданин. Дойде в Тоноуа да се поразведри за седмица, защото знаеше, че ще бъде доста заета през следващите няколко месеца. Предстоеше най-голямото предизвикателство в досегашната й кариера — нов проект за вътрешния дизайн на Детския семеен център в Куро. Там преминаваха от отглеждане на инженери към създаването на ботаници. Компютрите бяха преценили, че ще има недостиг от такива професионалисти след двайсетина години. А обзавеждането и обстановката бяха извънредно важни за семейните центрове. Не можеше да не се радва на проявеното към нея доверие. И не очакваше скорошна ваканция.

Допреди малко бе плувала сред ласкавите вълни на Тоноуа и сега се изтягаше на златистия пясък, за да си поеме дъх. Когато се почувства отпочинала и освежена, тръгна обратно към луксозния си апартамент, за да се изкъпе и поръча нещо за ядене, преди да реши какво ще прави вечерта. Мина набързо под душа и набра кода за храната. Искаше й се тази вечер да се наслади на нещо особено вкусно. Докато чакаше да й донесат поръчката, реши да си избере подходящ тоалет. Програмата съдържаше над три милиона готови елемента за дрехи, които човек можеше да съчетае според желанията си. Подобно на повечето посетители в курортите, Джуна гледаше да се облича колкото се може по-оскъдно през деня, но сега й се щеше да сътвори нещо хем впечатляващо и открояващо външността й, хем не прекалено екстравагантно. Харесваше й да привлича вниманието, а за това беше необходима особена изобретателност в тоалетите, защото всеки изглеждаше великолепно.

Накрая хвърли доволен поглед на творението си — прилепваща по тялото вечерна рокля в блестящ изумрудено зелен цвят. Набра кода за поръчката. Готовата дреха щеше да бъде в нишата за получаване най-много след половин час.

Сигнализаторът на вратата забръмча и тя извика:

— Влезте!

Мъж в изцяло бяла униформа внесе позлатен покрит поднос. Макар да беше старомодно, курортите още ползваха услугите на човешки персонал — просто щрих в картината на лукса. Но мъжете и жените от сферата на обслужването обичаха работата си и дори не помисляха, че биха могли да се занимават с нещо друго.

Стюардът влезе, без дори да удостои с поглед голото й тяло, остави за миг товара си върху близката масичка, после го вдигна с две ръце и натисна малките превключватели отстрани. Джуна чу кратко бръмчене и подносът се закрепи на тънки, но явно здрави опори. Мъжът продължи ловкото си боравене с прибора и скоро той стана основа на модерна и елегантна масичка. Накрая вдигна капака и жената доволно се усмихна, щом видя майсторски подредените изкушения за вкуса.

Макар почти всичко в приготвянето на храната да беше роботизирано, главните готвачи си оставаха истински творци и непрекъснато измисляха нови деликатеси. Надзираваха лично приготвянето на подобни ястия и дори вършеха някои неща със собствените си ръце. В най-луксозните хотели и курорти се поднасяше само истинска храна, а не синтетиката и имитациите на евтиното всекидневие. Джуна опита хапка от първата чиния, примигна като омагьосана и кимна на сервитьора, че всичко е наред. Той отвърна на усмивката й, поклони се и излезе.

Дойде отново след малко повече от половин час и я завари в несвяст на дивана. Провери състоянието й, върна се в коридора и вкара в апартамента достатъчно голяма количка за бельо. Вдигна отпуснатото голо тяло, намести го в количката и го покри с чаршафи. Огледа се и забеляза светещия символ на поръчката за облекло. Натисна бутона за отказ, премести се пред главния контролен пулт и задейства програмата за почистване и разтребване на апартамента. Щом се увери, че всичко е според желанията му, с лекота подкара количката и я забута по коридора към служебния изход.

Жената се отърсваше мудно от замайването, неразбираща какво й се е случило. Доколкото си спомняше, бе похапнала от чудесната гозба, а после изведнъж се бе почувствала отпаднала. Май беше си задала въпроса дали не прекалява с развлеченията, бе се облегнала на дивана, за да си поеме дъх, и изведнъж — ето я тук.

Всъщност къде се намираше?

Облицовано с пластмаса безлично помещение, при това съвсем малко. Таванът и стените слабо фосфоресцираха, а тясната кушетка, на която лежеше, беше единственото обзавеждане. В една от стените внезапно се появи отвор и жената се вторачи в него — обзета от любопитство, наивно безстрашна, тя наблюдаваше мъжа, който влезе. Зениците й се разшириха от изумление, щом забеляза ниското му яко тяло, първобитните дрехи и особено дългата къдрава коса и пищна брада, тук-там прошарени от посивели косми. Веднага разбра, че човекът не е от цивилизованите светове и озадачено се запита какво всъщност става…

Понечи да се надигне, но той я възпря с жест.

— Почивайте — изрече с дебел и дрезгав глас, в който се долавяше равнодушието на опитен, обръгнал на всичко лекар. — Вие сте Джуна Рей 137 Декораторка, нали?

Тя кимна, измъчвана все по-силно от собственото си любопитство. Той също кимна, по-скоро на самия себе си.

— Добре, значи не сме сбъркали.

— В какво не сте сбъркали? — настойчиво попита жената, почувствала се малко по-уверена. — Кой сте вие? И къде се намирам?

— Аз съм Хърл Боген, но не вярвам името ми да означава нещо за вас. Намирате се в космическа станция недалеч от Диаманта на Уордън.

Тя седна рязко и се намръщи.

— Диаманта на Уордън? Не беше ли някаква… наказателна колония за жителите на граничните светове?

Мъжът се ухили.

— Може и така да се каже. Значи ви е ясно що за тип би трябвало да съм аз.

Жената го гледаше удивено.

— Как попаднах тук?

— Отвлякохме ви — обясни делово Боген. — Едва ли си представяте колко удобно е да имаме агенти в управлението на курортите. Всеки рано или късно си позволява почивка… и попада на някой от тях. Сложихме упойващо вещество в храната ви, а наш служител ви измъкна и отведе на чакащ в орбита кораб, който пък ви докара тук. На станцията сте вече почти цяло денонощие.

Тя недоумяващо се засмя.

— Това е някаква игра, нали? Трилър на живо? Такива неща не се случват в истинския живот.

Мъжът също се ухили до уши.

— О, случват се и още как! Само че се стараем да не се разчува и дори властите на Конфедерацията да разкрият подобен факт, те също се грижат да не научите за него. Никой няма нужда от повсеместна паника.

— Но защо…

— Уместен въпрос — прекъсна я Боген. — Опитайте се да вникнете в смисъла на това, което ще ви кажа. Планетите в Диаманта на Уордън са съвършен затвор, защото попаднете ли там, заразявате се с организъм, който не може да живее извън тази звездна система. Напуснете ли я — умирате. Това подобие на болест ви променя. Прави ви нещо различно от човек. Замислете се и над факта, че тук пращат само каймака сред злодеите. Другите ги изтребват, промиват им мозъците и какво ли още не… Остават четири свята, населени с типове, които изобщо не се разтапят от любов към човечеството, защото вече не му принадлежат. Сега си представете, че някаква чужда раса се натъкне на човешката популация и схване, че никога няма да се спогоди с нея. А хората още не знаят, че другите се навъртат наоколо… Схващате ли?

Тя кимна, макар да чувстваше, че не възприема насериозно този разговор. Опитваше се да си припомни дали е поръчвала такава програма, но накрая се отказа. Програмата не би позволила на паметта й да си свърши работата, иначе какъв щеше да е смисълът от подобни забавления?

— Тези пришълци — продължи спокойно мъжът — желаят да научат колкото се може повече за хората, преди да бъдат разкрити. Твърде различни са и няма как сами да правят това, а пък Конфедерацията държи всичко изкъсо и те не могат да си вербуват агенти сред човеците. Какво им остава? Откриват Диаманта на Уордън, свързват се с нас и ни наемат да им свършим мръсната работа. Бива ни точно за това. Може и да извлечем сериозни облаги накрая, като се отървем от проклятието на микробите например… Сега разбрахте ли?

— Ако допуснем за момент, че ви вярвам — отвърна жената, — макар това изобщо да не е така, защо забърквате и мен? Току-що казахте, че не можете да напускате тази звездна система. И за какво ви е именно декораторка? Защо не генерал или агент на Сигурността?

— О, разбира се, имаме си и такива. Пък и наистина още не можем да се махнем оттук. Само че нашите приятелчета притежават превъзходни технологии. След малко ще видите един от техните роботи. Толкова човешки вид има, че чак ми настръхва косата! Онзи сервитьор, който ви докопа, също е робот. Съвършено копие на истинския…

— Роботи! — прихна Джуна. — Никого не могат да излъжат. Нали ще се срещат с приятелите и познатите на отвлечените!

Боген пак се ухили.

— Вярно, ако просто бяха програмирани и пуснати сред хората. Но не е така. В гнусните им мозъчета са запечатани всички ваши спомени, всяка чудатост, симпатия и неприязън, всяка добра или лоша мисъл… Те са също като вас, но се подчиняват на нашите заповеди. Освен това мислят и изчисляват хиляди пъти по-бързо от мен или от който и да е човек. Втриса ме, щом си представя, че някой ден могат да ни заменят напълно. Имаме голям късмет, че техните създатели не са си поставили такава цел!

Жената вече започваше да се притеснява не на шега. Шоуто беше прекалено истинско, а отгоре на това твърде пасивно — само приказки. Изобщо не приличаше на трилър-програма. Но да приеме, че случващото се е истина, беше още по-ужасно.

— Значи успявате да внедрите съвършени роботи на мястото на хората — едва промълви тя. — Не ми отговорихте обаче за какво ви е декораторка?

— Един от нашите агенти, сред чиновниците, забелязал името ви в най-обикновен договор. Джуна Рей, следващата ви задача била да преустроите онзи детски развъдник. Щели да препрограмират мястото за отглеждане на малки ботаници вместо малки инженери, доколкото си спомням. Защо и ние да не добавим по нещичко към програмите, докато вие там си вършите работата?

Тя потръпна. Всичко това беше твърде страшно, за да е нечия измислица.

— Вече сме напълно готови — продължи мъжът. — Щом попаднахте в Диаманта на Уордън, бяхте заразена. Получихте свръхдоза от най-чистия вид микроби, обитаващи Цербер. Ще минат няколко дни, преди да забележите промяната, но мога да ви уверя, че и в момента те се настаняват в клетките на тялото ви…

Вратата потрепна отново и в стаята влезе жена от цивилизованите светове — изглеждаше странно позната за Джуна, макар да се държеше сковано, почти като зомби.

Боген се обърна, кимна на новодошлата и пак се взря в пленничката си.

— Познахте ли я?

Джуна зяпна, обзета от почти панически страх.

— Но… това съм аз!

Второто й „аз“ протегна ръце и я изправи; хватката беше стоманена. Мощта в тези пръсти явно надхвърляше несравнимо човешката. Роботът Джуна Рей стисна в едната си ръка дланите на истинската жена, а с другата я прихвана здраво през кръста. Болката, която изпита, бе прекалено силна за каквото и да било шоу. Никога не би поръчала подобно преживяване!

— Знаете ли, ние от Цербер — тихо се обади Боген — можем да си разменяме съзнанията.

2.

Мъжът се изтягаше на мекото кресло пред комплекса от уреди в една малка ниша на космическия модул. Някакво устройство с формата на шлем го свързваше с машините. Изглеждаше уморен, разтревожен и напрегнат.

— Почакай! — подвикна той.

Компютърът, заемащ цялото пространство наоколо, сякаш се запъна за миг.

— Нещо не е наред ли? — попита с почти искрено загрижен тон.

Мъжът се понадигна в креслото.

— Нека си почина, преди да започнем със следващия. Не ми се вярва, че ще ги понеса един след друг. Искам да се разтъпча, да поприказвам с хора, да се отпусна, дори да си отспя. И отново ще бъда готов. Конфедерацията няма да рухне заради една малка пауза.

— Както желаеш — отвърна машината. — И все пак е особено важно да не губим време. Може би точно този доклад ще разкрие фактите, от които се нуждаем.

— Може би — съгласи се мъжът с въздишка и свали шлема от главата си. — Но двамата с теб мухлясваме тук почти от година, без да свършим почти нищо. Още няколко часа няма да навредят никому. Вероятно и без това ще имаме нужда от всичките четири доклада, а не можем дори да предполагаме кога ще получим другите два.

— Казаното е вярно и звучи логично — призна компютърът. — Но се питам дали не протакаш заради не толкова практични съображения.

— Уточни за какво намекваш!

— Докладът от Лилит те смути сериозно. Състоянието ти личи ясно от данните за телесните функции.

Мъжът пак въздъхна.

— Прав си. По дяволите, та аз срещнах самия себе си! Поне когато са го стоварили долу, е бил също като мен. А към края на доклада направо не можех да повярвам… Доста разтърсващо е да проумееш, че изобщо не се познаваш.

— Работата трябва да продължи — настоя машината. — Отлагаш доклада от Цербер, защото се боиш от онова, което ще научиш. Не е признак за добро душевно равновесие.

— Ще го обработя в най-скоро време — отсече човекът. — Само ме остави да си поема дъх!

— Както искаш. Изключвам модула.

Мъжът стана и се върна в жилищния отсек. Каза си, че малко успокоителни биха му помогнали. Разполагаше с какви ли не хапчета… но веднага отхвърли подобна идея. Всъщност имаше нужда от компанията на други хора. Цивилизовани хора от цивилизованите светове, израснали със същата култура, която бе оформила и него. Може би на по чашка в бара на стражевия кораб-база. Или две чаши. Или доста повече. Докато разговаря с нормални човешки същества…

В мрежата от светове, която се крепеше на идеалния ред, еднообразието и хармонията, Диамантът на Уордън си беше истинска лудница. Холдън Уордън, космически разузнавач на Конфедерацията, бе открил тази звездна система преди около две столетия. Самият той се бе превърнал в нещо като легенда заради броя на намерените и кръстени от него планети, но го смятаха и за доста побъркан. Обичаше си работата, ала приемаше за единствено важен самия акт на откривателството, като почти всичко друго оставяше на онези, които щяха да го последват. Спираше се само колкото да установи главното и да го предаде възможно най-немногословно. За жалост съобщенията му обикновено бяха толкова сбити, че никой не успяваше да прозре точно какво е искал да каже, докато не се озове на същото място.

С Диаманта на Уордън разузнавачът се прояви особено „блестящо“.

Първият сигнал представляваше измамно простото „4AW“. Но значението му бе направо невероятно! Касаеше се за звездна система с четири обитаеми свята — статистическа фантасмагория в галактика, където на четири хиляди съзвездия само една планета се оказваше що-годе използваема. Уордън обаче действително се бе натъкнал на невъзможното и дори измислил имената му. Целият негов доклад издаваше особнячество, на което едва ли друг разузнавач беше способен.

Харон — прилича ми на ада.

Лилит — във всяка райска градинка се крие по някоя змия.

Цербер — доста кучешки вид има.

Медуза — който ще живее тук, трябва да е с чакъл в главата.

Това беше. Заедно с координатите и предупреждението „22“ — което означаваше, че той никак не харесва мястото, но без да си дава труда да определи какво точно го тревожи. Иначе казано: „Опасност, препоръчвам максимална предпазливост.“

Когато въоръжената до зъби първа експедиция пристигна в системата, всички веднага осъзнаха защо коравият космически пътешественик се бе стреснал толкова. Четирите невероятни планети бяха наредени почти под прав ъгъл една спрямо друга около своята звезда от клас F.

Разбира се, това разположение също бе рядка чудатост. Оттогава никой не беше съзерцавал съзвездието в съвършената му форма, в каквато бе го заварил Уордън, но първоначалното име се прихвана. Диамантът на Уордън.

Около тамошното слънце обикаляше огромно количество космически боклук — астероиди, комети и какво ли не още. Имаше ги и обичайните газови гиганти. Ала тъкмо планетите направо омагьосаха учените. Всяка от тях се намираше в температурна зона, позволяваща наличието на живот, и всяка беше с атмосфера от кислород и азот, както и с изобилие от вода.

На 158 милиона километра от своето слънце, Харон представляваше задушна джунгла с кипящи блата, ужасен пек и непоносимо висока влажност. Преобладаващата форма на живот тук бяха доста внушителни земноводни, които напомняха на по-дребните видове някогашни земни динозаври. Наистина, планетата спокойно можеше да въплъти нечии представи за ада.

Лилит пък, на 192 милиона километра, беше топъл рай по цялата си повърхност. Богата на гори, с изключително разнообразие от растителен живот, тя бе обилно населена с насекоми — от миниатюрни до чудовищни по размерите си. Плодовете се оказаха годни за храна, тревите — също, дори насекомите бяха източник на белтъчини. Несъмнен рай, а в тревата не се забелязваше никаква змия… Засега.

Цербер, на 240 милиона километра, беше по-студен и суров свят, при това най-странният сред четирите. Покриваше го огромен дълбок океан без никакви видими земни маси. Океанът обаче беше гъсто изпълнен от гигантски растения, толкова внушителни, че се издигаха на два-три километра от дъното, за да достигнат повърхността и дори да се извисят над нея. По горните им части съществуваше съвсем самостоятелна екологична система от други растителни видове. Вярно, не бе невъзможно да се строят цели градове по върховете на тези великани и поне в умерените зони климатът беше доста приятен. Но тук друга природни ресурси освен дървесината бяха толкова непредставими, че мястото наистина предлагаше кучешки живот на евентуалните бъдещи заселници.

Оставаше Медуза, на 308 милиона километра. Скован от мраз, вкочанен свят, нарядко изпъстрен от гори, но преди всичко — царство на тундрата и полярните ледове. Единствено на тази планета имаше признаци за вулканична активност. Неприветлива, враждебна земя, чиито обитатели бяха бродещи стада от тревопасни млекопитаещи, служещи за храна на особено гадни на вид хищници. Медуза беше грозна, нетърпимо студена и мрачна в сравнение не само с Лилит, но и с останалите два свята. Членовете на експедицията охотно се съгласиха, че ако някой се засели доброволно тук, главата му действително трябва да е пълна с чакъл.

Разбира се, изследователският екип избра Лилит за своя основна база и се настани на нея. През първите шест месеца не се случи нищо особено. Учените живееха и работеха под строга карантина, макар техните совалки вече да бяха пренесли групи и на другите три планети. Тъкмо започнаха да се отърсват от напрежението и Лилит нанесе удара си.

Когато машините се повредиха, беше безвъзвратно късно. Хората отчаяно гледаха как, първо, енергията се изцеди от апаратите, а после същите тези апарати и всички донесени от други светове предмети се разпаднаха до безполезен боклук. След седмица нямаше и следа от нищо чуждо, дори просеките обраснаха отново с изумителна бързина. Останаха единствено шестдесет и двама зашеметени, голи както майка ги е родила учени. Объркани и уплашени почти до смърт, те вече не притежаваха дори най-елементарните инструменти, с които да установят, че не са луди за връзване, а всичко случило им се е самата реалност.

На другите светове също не им се размина. Хора от различни групи, пътували до Лилит и обратно, отнесоха със себе си и змията. С помощта на дистанционно управляеми роботи научната секция на кръстосвача, обикалящ около слънцето на четирите планети, успя да открие виновника — чужд организъм, който не приличаше на нищо, известно дотогава.

Свръхминиатюрен, той живееше на цели колонии във всяка клетка. Макар и да нямаше разум, поне в човешкия смисъл на понятието, успяваше да наложи смайващ сбор от правила на цялата планета, защото притежаваше изумителна способност за промени чрез която да посрещне всяка заплаха към екосистемата и да я отстрани. Животът на отделното миросъздание продължаваше едва между три и пет минути, но за мъничетата като цяло изобщо не представляваше проблем да се превръщат във всичко необходимо, подчинявайки се на генетично кодирания в тях стремеж да поддържат нещата такива, каквито са. За половин година бяха еволюирали достатъчно, за да се справят с натрапниците. Нападнаха и разрушиха неприсъщите на планетата материали, а със самите хора влязоха в симбиоза.

Останалите светове бяха подготвили други предизвикателства за тях. Имаше сериозни разлики в атмосферния състав, силата на притегляне, радиацията, затуй микробът не можеше да ги промени, както стори с Лилит. Вместо това промени се самият той. На Медуза приспособи своите носители към новата среда и така постигна равновесие. На Харон и Цербер пък разбалансира биологичните им процеси и породи чудати странични последствия.

Всъщност микробът на Уордън имаше и по-лоша особеност. Беше здраво свързан със звездната система, в която се бе зародил. Ако някой се опиташе да я напусне, дребните създания умираха. Твърде печален факт, защото вече бяха променили клетките в тялото на носителя си и той също загиваше — бавно и след ужасна агония. Веднъж попаднали в Диаманта на Уордън, хората можеха да живеят там, дори да пътуват от планета до планета… но не и да си тръгнат от него.

Мнозина учени посветиха живота си на проблема. Доброволно се обричаха на вечно изгнание и създаваха изследователски общности, все още поддържани от потомците им. Но все не успяваха да напипат ключа към загадката. Естествено това само ги амбицираше до лудост и ги подтикваше да работят още по-настървено.

Но не учените станаха най-многобройните заселници по четирите планети, а престъпниците. Обществото на социалната утопия, проявило достатъчно разум да поддържа и гранични светове, не искаше да похабява напразно хората, които откриваха и използваха неговите недостатъци. В технологичните цивилизации каймакът сред престъпниците често се оказваше своеобразен връх на изобретателността и проницателността. Естествено такива отклонения не трябваше да бъдат допускани в култивираните светове, нито дори по границата. Преди откриването на Диаманта се налагаше да ликвидират тези хора в името на реда и спокойствието. Сега вече можеха, да стоварват криминалния елит заедно с подбрани политически затворници и друга нежелани типове на място, където да се занимават до насита със своите безнравствени дела и в същото време да измислят неща, които понякога се оказваха полезни и за Конфедерацията.

Съвършеният затвор. На практика създадоха сборище от най-надарените антиобществени елементи, доста често — с крайно разклатена психика. Те и потомците им градяха империи. Всеки свят имаше уникални особености и привличаше онези, които Конфедерацията и нейните елитни убийци още не бяха докопали. Големи суми се скатаваха в банките на Цербер и Медуза. Всякаква плячка можеше да бъде съхранявана безкрайно дълго на Цербер и Харон, докато потрябва отново. Дори Лилит, където нищо чуждо не се запазваше, стана истински сейф за тайни, предавани до и от доверени членове на тамошната върхушка чрез съобщителни спътници. Най-силните, хитроумните и коравите се добираха до властта над общопланетни престъпни синдикати, чието влияние бе проникнало в самото сърце на Конфедерацията. Главатарите им се нарекоха Владетели на Диаманта и чудесно си го връщаха на обществото, прогонило ги тук. Сега очевидно работеха за враждебна чужда раса, способна да унищожи цялата човешка цивилизация. Конфедерацията откри твърде късно и почти случайно този факт.

Пришълците бяха прозрели, че външни хора едва ли ще успеят да им се противопоставят в Диаманта. Изпратените там агенти ги чакаше сигурна смърт, ако бъдат разобличени. Но дори и да съхраняха прикритието си, попадаха до живот сред престъпни главатари, техни потомци и поданиците им. В подобно положение беше трудно да се очаква, че който и да е шпионин ще остане верен на работодателите си, защото те просто нямаше с какво да го възнаградят. А един от най-способните, при това доброволец, дори стана Владетел.

И все пак последната тънка нишка към космическата заплаха, която можеше да съсипе Конфедерацията, си оставаше Диамантът на Уордън. Задължително беше човешката цивилизация да прати там свои агенти, и то не кои да е… Накрая стигнаха до горе-долу приемливо решение. Избраха най-подходящия — първокласен убиец и същевременно непоколебимо лоялен към системата — и го подложиха на процеса на Мертън, позволяващ личността и спомените да се съхраняват в компютър, а после да се прехвърлят в други тела.

Разбира се, първоначалните съзнания на тези тела изчезваха. По двадесет-тридесет човека умираха, докато копираната личност се „прихване“, но това не тревожеше никого. Жертвите без друго бяха антиобществени елементи. И така в края на краищата настаниха своя най-страховит агент в четири съвсем различни телесни обвивки, които разпратиха на четирите прокълнати планети. Щом попаднеше там, всеки трябваше самостоятелно да направи каквото му е по силите, за да научи нещо повече за пришълците. Налагаше се непременно да изпълни и една задача, достойна за опитен убиец — да ликвидира съответния Владетел, за да обърка поне временно върхушката и спечели отсрочка за Конфедерацията.

А оригиналът си седеше в стражевия кораб, бдящ за спазването на карантината и обикалящ по достатъчно далечна орбита около планетите. Чакаше неговите четири копия да изпратят докладите си, за да обработи данните заедно със своя аналитичен компютър.

Трима от четиримата имаха имплантирани органични микропредаватели, чиито сигнали компютърът и специалните спътници можеха да уловят и усилят. Така агентите се превръщаха в нещо като ходещи съобщителни центрове. Необработените данни постъпваха непрекъснато в аналитичната машина, после чрез процес, наречен интеграция, тя и агентът-оригинал си взаимодействаха, докато човешкото съзнание систематизираше отделните факти в субективен доклад-оценка. Предавателят позволяваше да следят какво прави и казва копието, а интеграцията разкриваше дори мислите му.

Така един и същ човек можеше да се намира на четири различни места и едновременно да размишлява над постъпващата информация като безпристрастен наблюдател. Всеки от неговите двойници щеше да направи възможното, за да убие Владетеля на съответната планета. А оригиналът — да използва преживелиците им, за да разгадае тайните на пришълците.

На Лилит всичко беше потръгнало добре, но после нещата се объркаха. Да, в края на краищата задачата беше изпълнена, ала мъжът долу бе се променил неузнаваемо — навярно заради изпитанията, отчуждението и дори омразата му към другото негово „аз“ в космоса.

Два от докладите дойдоха почти едновременно. Първо обработиха онзи от Лилит и самоувереността на оригинала се пропука. Нещо не бе както го очакваше, въпреки че работата изглеждаше съвестно свършена. Но, кой знае защо, самият той се чувстваше разколебан.

Вторият доклад беше от Цербер и агентът усети необичайно вълнение от необходимостта да обработи и него. Не че се боеше от провал в своята мисия. Страхуваше се най-вече от онова, което би могъл да научи… След вечерта в бара на кораба и нощта, прекарана в неспокоен сън, той вече знаеше, че ще се върне в модула. Не го ужасяваха нито мисълта за смъртта, нито най-неуязвимият противник. Беше открил от какво се плашеше.

От себе си.

Най-сетне се реши да пристъпи отново към удобното кресло. Отпусна се бавно и неохотно, компютърът долепи до главата му сензорите, вкара в тялото му точно отмерени дози от съответните химикали и започна прехвърлянето на информацията.

Лекарствата и малките неврални сонди си свършиха работата. Личността и паметта на мъжа отстъпиха мястото си на почти същия, но странно отличаващ се човек.

— Агентът знае, че не можехме да му имплантираме невропредавател — напомни компютърът. — Наложи се да стоварим необходимото оборудване на определени места по планетата, а в съзнанието на пратеника бе заложена непреодолима заповед да докладва чрез тези уреди през определени интервали. Но субективно за тебе процесът ще бъде същият.

После машината изпрати команда дълбоко в неговото съзнание, което вече не му принадлежеше.

— Заповядвам на агента да докладва.

Сега трябваше да преживее отново случилото се с неговия двойник на Цербер, а умът му щеше да обработва, подреди и съгласува наученото в свързан разказ.

Записващите устройства се включиха почти безшумно.

Мъжът в креслото се прокашля няколко пъти. Минаха повече от три часа, преди от устата му да се чуе нещо друго освен неясно мърморене и откъслечни думи. Компютрите обаче са безумно търпеливи. Машината знаеше, че съзнанието на агента има да се справя с огромно количество данни.

Накрая мъжът заговори като в просъница.