Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (18)

Петнадесета глава
Островът на Лару

Влязох в канцеларията на Сигурността в пристанището с чувство на обреченост, но и превъзбуден, сякаш целият ми живот беше само подготовка за този миг. Разчитах единствено на вдъхновението си, а се изправях срещу най-способните на тази планета — предостатъчно предизвикателство!

Мъжът зад бюрото ме изгледа любопитно, защото този ден нямаше да превозваме товари, но кимна и изчака мълчаливо обясненията ми.

— Искам да се обадиш на координатора Боген. Трябва да се срещна с него възможно най-бързо.

— Боген е на острова. А и каквото имаш да кажеш във връзка със сигурността тук, засяга мен, не него.

— Не се обиждай, но този път не е от дреболиите, с които се занимаваш. Добро ченге си, Хенък, но става дума за нещо, което е доста над възможностите ти.

Успях да го ядосам.

— Жанг, какви ги дрънкаш?

— Свържи се по радиото с Боген и му предай, че настоявам незабавно да говоря с него. Хайде де, Хенък, какво ти струва?

— Няма да ти обърне внимание — озъби ми се присмехулно той. — Има си по-важна работа.

— Ако му предадеш моето съобщение съвсем точно, не само ще поиска да се срещне с мен, но и ще счупи всички галактически рекорди, за да пристигне по-бързо.

— Я да го чуя това велико съобщение.

— Кажи му… — Ето, започна се! — Кажи му, че никога няма да решат проблема с премахването на основната програма, независимо колко усилия, време и пари се хвърлят за проекта „Феникс“. И добави, че аз мога да се справя.

Хенък ме зяпна.

— Ей, ти не би трябвало да знаеш за проекта!

— Просто предай съобщението. И ме информирай кога Боген иска да се срещнем.

Обърнах му гръб и се върнах в администрацията. Изобщо не се съмнявах, че веднага ще налапат стръвта. Не сбърках.

Тъкмо се канех да поработя и Хенък нахълта в кабинета ми.

— Слушай, тежкар, предадох депешата ти на острова и онези едва не се продрискаха. Боген е горе, на станцията, но вече е отлетял насам, за да говори лично с тебе. Срещата ви е след час и половина. Нали това искаше?

Ухилих му се.

— Къде?

— В неговия кабинет. В Замъка.

— На острова ли?

— Че къде другаде има замък? — Той ме изгледа странно. — Жанг, ти или си най-безнадеждният тъпанар, или най-дебелокожото копеле, което съм виждал. Е, кое от двете е вярно?

Този път се постарах да му покажа всичките си зъби.

— Познай!

 

 

В почивен ден не беше лесно да събера екипаж, но след половин час катерът бе готов за отплаване. Оставих бележка на Дилън само с думите „В играта сме“ и потеглих към острова на Лару.

Боген вероятно щеше да стигне там преди мен. Всъщност нямаше как да се добера за час и половина, защото хората му от Сигурността не пожелаха да ми осигурят аерокола. При максималната скорост от седемдесет километра в час катерът щеше да измине разстоянието до острова приблизително за толкова време, а аз се забавих още трийсетина минути, докато тръгнем. Нямах нищо против. По-добре беше Боген да ме чака и да кипне. Така ще е наежен и излишно емоционален, а аз ще разчитам изцяло на разума си и на предимствата, които ми даваше особената подготовка.

Все пак ми се стори, че мина цяла вечност. Мяркаше ми се кошмарната мисъл как някой борк ни причаква точно сега, за да ни види сметката.

Разминахме се обаче с опасността и накрая осветените кули на Замъка се появиха над хоризонта. Небето притъмняваше, усетих хладина във въздуха и предположих, че скоро ще завали. Какво ли ме интересуваше? Палачът да се притеснява за времето, на жертвата й е все едно!

Слязох от катера веднага, щом го вързаха за пристана. Отидох в близката сграда на Сигурността.

— Жанг — представих се на дежурната. — Имам среща с Боген.

Тя погледна един от екраните и кимна.

— Разрешено ви е да отидете само в кабинета му. Никъде другаде. Придружителите ви чакат на първия пропускателен пункт.

— Придружители? Брей…

Излязох и се запътих към вратата, през която досега не ме допускаха. Там трябваше да се подложа на сканиране. Най-сетне компютърът се увери, че съм си аз, вратата се плъзна встрани, за да ме пропусне в следващото помещение, където процедурата се повтори. Видях двама мъже в полицейска униформа — сериозни, грамадни и твърде добре въоръжени.

— Вървете между нас и нито крачка встрани! — заповяда единият.

Докато крачехме по пътеките, забелязвах навсякъде специалните защитни системи, а някой или нещо ни следеше непрекъснато. Малко преди самия Замък отново минахме през двойна врата след сканиране и едва тогава можехме да проникнем в първия двор.

Бях смаян. Всичко наоколо бе постигнато с внимателно подрязване на гигантските дървета и поставяне на допълнителни площадки, но за миг ми се стори, че отново съм попаднал някъде в Конфедерацията. Бяха внесли пръст, вероятно от Лилит, прокълнатата планета-градина, и пред мен се простираше огромна, изумително зелена поляна екзотични цветя и храсти. Лару още повече ми се издигна в очите. Сигурно на негово място и аз щях да си направя нещо подобно.

След поредното сканиране на входа на Замъка минахме през вече познатата ми като конструкция двойна плъзгаща се врата. Признавам си, че въпреки разказите на наложниците, които Дилън ми предаде, не бях подготвен за гледката. Огромни светли помещения с невероятен лукс. Прекрасни килими, удобни кожени кресла и дивани. По стените и край тях се виждаха премного произведения на изкуството — предположих, че са оригинали — напълно подхождащи на обстановката. Бих казал, че само стърчащите навсякъде ченгета разваляха картинката, а и към нас винаги беше насочена по някоя камера.

Никъде не видях стълби, макар че сигурно имаше, поне за аварийни случаи. Качихме се с голям асансьор. Представляваше прозрачен цилиндър, плъзгащ се по носещата си колона. Добре измислено. Охраната контролираше влизането и излизането от него и виждаше посетителя през цялото време.

Стигнахме до четвъртия или петия етаж и минахме по подвижно мостче към главната сграда. То веднага се прибра в стената. Поредната мила подробност. Тръгнахме по коридора. На този етаж стаите напомняха за голям и богат музей, с витрини и осветление. Оръжия, старинни монети и скъпоценни накити от всевъзможни светове. Почти си бях глътнал езика. Знаех, че всичко това не е на Уогънт Лару, само му е поверено за съхранение. Тези предмети можеха да бъдат стерилизирани при изнасянето им от Диаманта. Принадлежаха на хора, използващи Цербер като сейф, докато дойде времето да се възползват от собствеността си. Вече ми беше ясно какво охраняваше Боген — освен проекта „Феникс“, разбира се.

Накрая застанахме пред врата, която се отмести и откри модерно обзаведена и съвсем безлична приемна. Моите стражи не се отделиха от мен, докато се представях на секретарката.

— Влезте веднага. Директорът Боген ви очаква.

— Обзалагам се, че е така — промърморих и се обърнах към двамата мъжаги. — Вие няма ли да дойдете?

Не ми отговориха. Отворих вратата и влязох в кабинета.

Малка, претъпкана стая. За разлика от приемната личеше, че се използва постоянно — навсякъде бяха пръснати книги, списания, разпечатки. Под тях почти не се виждаше Г-образното бюро. Само в единия му край имаше място за компютърен терминал. Боген, облечен в най-прости дрехи, явно имаше нужда и от сън, и от бръснене. Долових, че не е бил подготвен за изненадата, гледаше ме много сърдито.

— Махни тези боклуци и сядай! — изръмжа той и ми посочи един отрупан стол.

Подчиних се, седнах и се вторачих в него.

— Е? Какви са тия тъпотии, Жанг или както там ти е истинското име?

— Исках да докажа нещо за твоята работа и мисля, че самото ти поведение в момента е достатъчно потвърждение…

Контролирах сърцето си, кръвното налягане, дишането и всичко останало, за да остана толкова невъзмутим, колкото бе по силите на човек като мен.

— И какво? Сигурността ни издиша. За това ли е цялата дандания? Не е чак толкова трудно да подочуеш нещичко за проекта „Феникс“, да видиш надписите по сандъците на пристанището и дори да се досетиш по доставките, че тук правим биологически експерименти… Но ти направо посочи с пръстче най-страшния ни проблем, а това ми се струва просто невъзможно. Председателят Лару, аз и още шест-седем човека на цялата планета — без да броя останалите Владетели — знаят какво точно представлява той. И никой от осведомените участници в проекта не напуска острова. Искам веднага да науча как си разбрал за него, а и преди да те убия, трябва да ми кажеш защо реши да си признаеш.

— Колко си чаровен — промърморих кисело. — Като се правиш на толкова корав, сигурно имаш голям успех с момичетата.

— Без клоунски номера, Жанг! Не съм в настроение да ги търпя.

— Ако ти кажа, че съм стигнал до истината по пътя на логиката, би ли ми повярвал?

— Ха! И откъде си тръгнал? Още в началото е трябвало да знаеш повече от когото и да е на Цербер.

— Тук отгатна — отвърнах хладнокръвно. — Аз не съм от тази планета! И ако съдя по акцента, ти също не си се родил тук. Боген, знам за пришълците. И за чудничките им роботчета.

— Откъде?! Нима признаваш, че си агент на Конфедерацията, както подозирах?

— Агент съм. Бившият ми работодател е отделът за убийства в конфедерационната Сигурност. Подложиха моя оригинал на процес, който се опира на сведенията за Цербер, пъхнаха съзнанието ми в тялото на Куин Жанг. И попаднах тук.

— Каква е конкретната ти задача?

— Началниците ми вече предполагаха как се постига съвършеното програмиране на роботите.

Лъжех безобразно, макар да знаех, че ме следи първокласно оборудване. Бях обучен да се справям и с най-чувствителните машини от този вид.

— Дрън-дрън! — избухна Боген. — Ако знаеха толкова много, щяха да се стоварят отгоре ни като лавина, без да ги е грижа за връзките ни из Конфедерацията.

— Знаят, не се съмнявай! И аз едва ли съм единственият им агент тук, въпреки че не ми съобщиха кои са другите. Вярно, биха могли да пръснат на парчета засуканата ви орбитална станция или да препекат острова с някой лъч от космоса… но каква полза? Боген, те искат да се доберат до пришълците, а засега е установено само, че Цербер има преки контакти с тях. Все някой ден Конфедерацията ще ни подпали, може да гръмне и цялата планета, но не и докато печели повече от изчакването и ослушването.

— Ще имат нужда от търпение — ухили се Боген. — Не ми се вярва дори Лару да е виждал пришълците. Ако някой Владетел се среща с тях, трябва да е Крийгън от Лилит. И без това цялата щуротия е негова идея.

— За всички ни ще е най-добре да не се разчува. Включително и за мен, Боген. Нямам никакво желание да ме изпържат от космоса.

— Няма да дочакаш това, бъди спокоен — тръсна едрата си глава ченгето. — Ти вече си труп.

— Съмнявам се — отвърнах, без да се стряскам от заплахата. — Сега ще ти обясня нещо и вярвам, че си достатъчно интелигентен, за да разбереш колко е важно. Можех да съобщя на Конфедерацията какво съм научил за проекта „Феникс“ и да ги оставя да развъртят брадвата. Вместо това дойдох при тебе.

— Продължавай…

— Наясно си с проблема за агентите, пратени в Диаманта. Попадаме в същия капан, в който сте хванати и вие.

— Но в теб изобщо не са се съмнявали, защото едва ли са разчитали да те следят при всички прехвърляния от тяло в тяло.

— Да, разчитаха на мен самия. Създаден и отгледан съм за тази работа. Тя е единственият смисъл на живота ми. Ям, дишам, спя с мисълта за задачата си. Чувал си достатъчно за нас, убийците.

— Срещал съм двама-трима — кимна той. — И съм съгласен с тебе. Истински фанатици сте. Май и старият Крийгън някога е бил такъв. Така че знам що за тип си. Сам признаваш, че си най-опасният човек на Цербер за мен и за моя шеф.

— Но началниците ми се прецакаха — спокойно продължих аз. — Повярвай ми, бях изумен не по-малко, отколкото ще са и те. Това място ме промени. Вече имам за каква… всъщност за кого да живея.

Боген като че се поотпусна. Честичко хвърляше поглед към нещо скрито за мен. Вероятно зяпаше екрана на психодетектора.

— Значи ти се прииска да участваш и сега опитваш да се пазариш с нас, а? Само дето нямаш какво да предложиш.

— Според мен имам — възразих кротко. — Шефовете ми са били достатъчно съобразителни да вложат в моето съзнание команда да докладвам редовно и после да забравям. Дори не подозирах, докато двамата с жена ми не отидохме при доктор Думония в Медлъм.

Боген пак настръхна.

— Значи може вече да си им изпял каквото знаеш.

— Не всичко — завъртях глава. — За последен път съм ходил при агента им преди повече от два месеца. Оттогава не припарвам до него. Пък и щом вече знам кой е, не съм кукла на конци за Конфедерацията.

— Името му!

— Какво значение има? Очистиш ли го, те просто ще вкарат в действие още десетина, които не познаваме. Откакто ми стана ясно, че са се потрудили над моето подсъзнание, щукнаха ми някои идейки. Искам непременно да участвам в играта. На мен, както на вас, не ми харесва особено да съм доживотен затворник тук, нито пък ще съм доволен Конфедерацията да ме държи на прицел. И да успея, и да се проваля — все съм мъртвец съвсем скоро, ама нещо не ми се умира, Боген! Нито пък ми се живурка както в момента. Затова се замислих за тебе, Лару и проекта „Феникс“. И си направих извода че се опитвате да боравите със съвсем чужда технология, а използвате хора, които не са запознати дори с нашите последни постижения. Знаеш, че върху органичните компютри са наложени строги забрани, затова специалистите са съвсем малко и разбират нещичко само около промишлените системи, каквито Конфедерацията използва. Според мен вече сте схванали, че нито имате достатъчно време за изследвания, нито нужните хора.

— Добре. Засега няма да потвърдя или отрека заключенията ти. Мога обаче да ти пошушна, че почти не напредваме. Знаем какво да търсим, но просто няма начин да изтрием избрани от нас части на основната програма. А премахнеш ли я цялата, унищожаваш робота, защото животоподдържащите функции са в програмиращите молекули на всяка клетка. Общо взето, наясно сме какво ни трябва, за да извършим пробива — пълноценен, свръхмощен органичен компютър. А човечеството няма такива от цели столетия, още от войната…

— Съществува само едно място — веднага подхванах аз, — където можете да намерите необходимата информация, щом няма как да я вземете от пришълците. И двамата знаем кое е то. Не се и съмнявам, че вече сте пратили някои от роботите-агенти да изкопчат данните, но те очевидно са прекалено разпръснати. Пак ще минат години, докато съберете най-важното, и то при условие, че се справите със защитните кодове. А едва ли си въобразявате, че ви е останало толкова много време.

— Давай по-накратко.

— Сигурността, Боген. Хрътките от Сигурността на Конфедерацията. Нищо не би им струвало да съберат информацията и да възложат обработката й на толкова мощна и сложна мрежа, колкото е необходима за случай като този. И те си помагат с органични компютри. Разбира се, по нищо не приличат на тукашните, но поне знаят как да ги влагат в космическите кораби и индустриалните модули. Ето кой може да реши проблема вместо вас.

Ченгето вече се подхилваше.

— Значи така, а? Помолваш ги вежливо и те веднага се съгласяват? Я стига с тези смешки!

Успокоих се още повече.

— Нищо смешно не съм казал. Вече ти обясних, че знам кой е техният човек. Ако го принудя да ме свърже, внушението няма да се задейства и нищо няма да забравя. Представи си, че им се обадя и пробутам измислицата, че знам как да отмъкна един от тези роботи. Е?

— Какво?!

— Каквото чу. И им обяснявам точно как ще го направя. Трябва да премахна програмите на пришълците и да поема пълен контрол над тялото. Прехвърлям съзнанието си в него и изчезвам от Цербер.

— Няма да клъвнат на такава измишльотина.

— Аз пък мисля, че може и да се хванат. Не забравяй — не разполагат с никакви средства да проверят дали говоря истината, а и щом отново им докладвам, значи продължавам да си работя по задачата. Ще им съобщя, че част от програмите се залагат в роботите на този остров, понеже така и така началниците ми вече са почти сигурни в това. Ще пробутам версията, че съм се докопал до проекта чрез доверени колеги в „Тукър“ и много от специалистите изобщо не желаят да работят за някакви си пришълци. Тъй че имам нелегални помощници, за да отмъкна робота. И единственият начин за това е самият аз да се прехвърля в него. Ще повярват. Звучи точно като предишните ми изпълнения.

Той помисли и завъртя глава.

— Рискът е твърде голям.

— Ако ме изслушаш, ще разбереш, че няма никакъв риск. Те вече знаят, че Цербер участва в окончателното програмиране на роботите-шпиони и не им е нужен гениален детектив, за да се досетят къде става това — в орбиталната станция и на острова. Аз ще им предложа убедителна версия, съвпадаща с досегашните ми доклади и с другата достъпна им информация. И те сами ще направят избора. Или се съгласяват с моя план и ми поднасят решението на проблема — стига и на тях да им е по силите, или отхвърлят предложението ми с довода, че не могат да ми поверят толкова жизненоважни сведения. Смятам, че ги познавам добре. Ще бъдат достатъчно самоуверени, за да се съгласят. Примамката е твърде голяма, за да й устоят.

— И какво ще стане с Цербер, щом разберат, че няма да си изпълниш обещанието?

— Вече ще имаме ключа към проблема. Колкото до останалото… Очаквам покровителство за себе си и жена ми, може би дори изчистени от програмите нови тела за нас двамата. А ако Конфедерацията реши да се разправи веднъж завинаги с Цербер, ще научим навреме. Такива решения се протакат доста и ще можем да поискаме помощ от пришълците.

— Но ако те откажат?

— Поне ние ще се отървем.

Боген продължаваше да се колебае.

— Дотук говориш смислено. Обаче ме гризе съмнението, че без сам да подозираш, изпълняваш роля в много изтънчена интрига на Конфедерацията.

— Какво мога да ви сторя аз?

— Не лично ти. Ами ако търсят точно такъв повод, за да оправдаят унищожението на цялата планета? Ако се стараят да измислят достатъчно спешна причина, за да внушат на всевъзможните си бюрократични съвети, че няма друго решение? Нали главната им, а може би и единствена цел е да принудят пришълците да се покажат, да предприемат нещо решително… Кой ще ме убеди, че намерението им не е да я постигнат точно чрез унищожението на Цербер? Липсват гаранции, че съюзниците ще ни защитят, нито пък знаем дали имат с какво. Ако бяха уверени във военната си победа над Конфедерацията, отдавна да са се разправили с нея и без наша помощ!

Твърде отрезвяваща мисъл, при това не знаех как да й опонирам. Моите бивши шефове наистина се отличаваха с хитроумие. Дали целта им не бе действително такава? Разбира се, че биха искали да изкарат пришълците на светло. Не ми хареса дори подозрението, че и не очакваха друго точно от мен.

— Да, възможно е — признах. — Има риск. Много голям риск. Но кое е по-страшното? Да не опитате да разнищите основния програмен код и кротичко да си седите тук, когато те все пак решат да се отърват от всички ни? Знаеш, че един ден това ще стане. Ако се съгласят с моя план, поне имаме някакъв шанс.

Боген въздъхна и завъртя глава. Вече не беше настроен войнствено.

— Ясно ти е, че не на мен се полага да взема толкова важно решение. Ще прехвърля всичко на Лару. Вероятно и ти ще трябва да го убеждаваш.

— Нямам нищо против.

 

 

Пратих по екипажа на катера съобщението, че ще остана на острова поне до другия ден. Добавих и обнадеждаващи новини за Дилън, прикрити с най-простичък шифър. Не ме интересуваше дали хората на Боген ще го разгадаят. Ако той не бе способен да предвижда някои от постъпките ми, значи мястото му не беше в Сигурността. После зачаках да се свърже с големия шеф. Най-сетне Боген се върна.

— Идва утре следобед — каза ми без заобикалки. — По-рано не може да се освободи. Оставаш тук като негов гост, докато те изслуша и реши какво да правим.

— Ами жена ми? — попитах угрижено. — Не забравяй, че няма право да купува нищо сама.

— До утре ще се оправи някак. Моите хора ще са наоколо, ако има спешна нужда. За после ще видим. Помни, че и твоето, и нейното бъдеще висят на много тънка нишка.

Сякаш не знаех! Но връщане нямаше.

— Добре де, щом или ще ме приемете, или вече съм труп, имаш ли нещо против поне да видя това чудо на вселената?

Той поумува само миг.

— Защо пък не… Ела с мен.

Влязохме в един от прозрачните асансьори и се спуснахме дълбоко в дънера на огромното основно дърво под Замъка.

Лабораториите ми се видяха съвсем съвременни. Докато вървяхме из различните помещения, срещнах неколцина колеги от „Тукър“, които ми се усмихнаха, но Боген очевидно нямаше никакво желание да ми оставя време за празни приказки.

Средище на оживлението долу беше странна зала, разделена на две. От едната й страна забелязах напълно непознато за мен контролно оборудване, а край отсрещната стена бяха наредени тесни кабинки. Когато влязохме, млада и извънредно привлекателна жена с черна коса, спускаща се по традиционната бяла престилка до кръста й, проверяваше данните, които се появяваха на една от машините. Тя се обърна, видя Боген и стана да ни посрещне.

Координаторът на Сигурността грейна в усмивка.

— Жанг, пред тебе е най-проницателният човек на Цербер и несъмнено един от най-талантливите в цялата галактика.

Тя се засмя на комплимента и ми протегна ръка.

— Зайра Мертън.

Бях леко зашеметен, когато поех внимателно крехка длан.

— Куин Жанг. Значи вие сте Мертън…

— Ами, да. Кога сте чувал името ми?

— Много пъти. Но все си представях стар дребосък с буйна бяла брада.

— О, аз съм стара, в това няма съмнение — отвърна добродушно жената. — Наближавам сто и осемдесет. Причината да дойда тук преди почти деветдесет години бе не само желанието ми да изучавам процесите, възможни единствено на Цербер, но и за да удължа живота си. Нека обаче ви уверя, че винаги съм била жена и нито ден не съм имала брада.

На свой ред й се усмихнах. Беше толкова мила. Как да предположа, че великият учен Мертън изглеждал точно така?

— Моля ви, задоволете любопитството ми. Какво знаете за мен?

— Аз самият съм създаден чрез онова, което Конфедерацията нарича „процес на Мертън“.

Интересът й видимо се разпали.

— Значи все пак се справиха с проблемите? Мислех, че прехвърлянето по този начин винаги ще похабява твърде много хора, за да е приложимо на практика. Отказах се от този подход и се заех с естествените възможности на Цербер още преди… Чакайте да сметна… петдесетина години.

— Е, прилагат го успешно само донякъде — признах. — Има твърде много напразни жертви.

Мертън не просто се разочарова, но пролича и гневът й.

— Проклети да са! И аз заедно с тях! Съжалявам, че изобщо се захванах с всичко това и им изпратих данните в толкова незавършен вид. Но тогава тук бяхме малцина, почти напълно ни липсваха и технологии, и общоприета власт. Зависех изцяло от външна помощ, за да продължа изследванията си. Бих се радвала някой път да ви подложа на пълно сканиране, просто за да проверя колко са напреднали. Боя се обаче, че нищо повече няма да постигнат по този начин.

Реших да не й разкривам напълно постиженията на Конфедерацията. Нямах никакво намерение да излагам на опасност двойниците си на Лилит, Медуза и Харон.

— С удоволствие ще изпълня желанието ви… някой ден — отговорих достатъчно искрено.

Може би единствено на нея можех да се доверя на цялата тази идиотска планета, дори само заради пълната отдаденост на науката.

— Жанг се интересува от нашите приятели — намеси се Боген. — Можем ли да му ги покажем за малко?

— Ще ми бъде приятно. Имаме един почти съзрял.

— Съзрял ли? — учудих се аз.

— Завършен. Готов.

Върна се при своя пулт и набра поредица от команди. Откъм една от кабините се чу тихо бръмчене, над тясната врата се появи червена светлинка. След миг вече беше кехлибарена, после зелена.

Мертън отиде до кабината и я отвори. Стреснах се. Вътре стоеше висок мускулест мъж с външност на човек от цивилизованите светове. Изглеждаше току-що умрял.

— Две едно две шест седем, събуди се и излез — нареди жената.

Тялото се размърда, отвори очи, огледа се и изведнъж се изпълни с чудато излъчване на жизненост. Щом пристъпи напред, вече ми се струваше съвсем нормално.

Огледах го отблизо. И се почувствах малко неудобно — възприемах го като човешко същество, а не като неодухотворена скулптура, която мога да си зяпам на воля.

— Най-изумителното съчетание от органична химия, компютри и молекулярна биология, което познавам — обърна се към мен Мертън.

— Това робот ли е?!

Тя кимна.

— Длъжна съм да ви обясня, че не ги докарват тук точно в този вид. Имат само груба прилика с хората и горе-долу същата телесна маса. Когато вземем клетки от някого, можем да отгледаме и нанесем кожа върху основата, така че роботът става пълен двойник на човека. Материалите, от които е изработен, използват генетичния код на оригинала. Ако вижда човека, роботът е в състояние веднага да повтори белезите, бенките и други особености, за да се превърне в съвършено негово копие.

— Как, по дяволите, успявате да го направите, — изпъшках аз.

— Не го правим ние. И Конфедерацията би могла, стига да искаше. Но по съвсем друг начин. При подробно изследване се вижда веднага, че тези устройства са плод на крайно чужди за нас общество и култура. В основата са си все същите природни закони, но цялата еволюция на тяхната наука е минала през съвсем различни етапи.

— А откъде ги получавате?

Мертън вдигна рамене.

— Тук винаги разполагаме само с няколко — част са за довършване, а с другите правим опити. Не ни позволяват да задържаме по много наведнъж, дават ни нови само когато искаме да заменим конкретен човек. Пришълците никога не проявяват небрежност.

— Но прехвърлянето на съзнанието се извършва тук, нали?

— Не е задължително. Възможно е където и да било другаде в радиус около сто и шестдесет милиона километра извън орбитата на Момрат. Стига в атмосферата да има микроби от Цербер. Впрочем аз не се занимавам с тези подробности.

— А не се ли тревожите, че ги използвате като шпиони срещу Конфедерацията?

— Защо това трябва да ме засяга? Всичко, което тамошните власти докоснат, се разпада на прах и пепел. Включително и хората. Докато тук разполагаме с нова, доскоро неподозирана технология от друга култура. Много по-интересно е, поне за мен. Не мога да виня пришълците, че не влизат в официални контакти с Конфедерацията. Която и друга раса да ни е попадала в ръцете, убивали сме я — буквално или чрез асимилация.

— Като ви слушам, мисля си, че ако не бяхте дошла на Цербер доброволно, щели са да ви пратят насила.

— Предполагам — засмя се Мертън. — Крайният резултат обаче би бил все същият.

Взирах се в нея, мислейки напрегнато.

— И дори вие не знаете как да отстраните програмите? Тогава възможно ли е това изобщо?

Тя се обърна за миг към Боген, който й кимна.

— Нещата не са толкова прости. Елате, ще ви покажа.

Застанахме пред пултовете.

— Не разпознавам нито един уред — промърморих след малко. — Вие ли ги измислихте?

— Доставиха ни ги, както и роботите. Това също е част от проблема. Погледнете този екран.

— Увеличено изображение на клетка. По-скоро някакво едноклетъчно животно, подобно на амеба.

— Основна единица от робот — обясни Мертън. — Изобщо не е клетка, колкото и да прилича. Цялостен микрокомпютър на основата на органични молекули и с органична структура. — Тя завъртя някакъв регулатор и на екрана се появи рояк дребосъци, плуващи в нещо като полупрозрачна река. — Дори само молекулярната им химия е достатъчна, за да сънувам непрекъснато кошмари — призна жената. — Не че се сблъскваме с нещо крайно необичайно. Няма непознати за нас вещества. Но цялото се крепи по начин, който въобще не можех да си представя доскоро. Всъщност и сега не разбирам как може да се направи или отгледа подобно нещо, съставено точно от тези елементи и вещества. Ще взема да речем въглеродни вериги, сяра, цинк, калий, магнезий и още стотина съставки, ще ги смеся… и никога няма да получа същото. — Тя премести фокуса върху стената на клетката и пусна още по-голямо увеличение. — Виждате ли тези мънички косъмчета? Представляват електрическите връзки със съседните клетки. Като нерви, но и съвсем различни от тях. Когато са свързани, образуват съзнателно управлявана комуникационна система. Мозъкът нарежда на всяка клетка или група клетки какво да правят, как да изглеждат… възможно е буквално всичко. Имитират и всяка функция в човешкия организъм. Невероятно. Немислимо! Дори в онези славни и ужасни времена преди войната ни с роботите не сме имали нищо подобно. Сигурно обаче щяхме да стигнем до това равнище, ако не бяха забранили изследванията.

— Разбирам… Твърдите, че дори Конфедерацията няма да се справи с препрограмирането на роботите.

— Нищо не сте разбрал! Ако притежаваха дори един екземпляр, щяха да намерят верния отговор. Но ние… ние сме в безизходица. Вече ни е ясно как става, ала не успяваме да го повторим. И, най-важното, не сме способни да отделим управлението на функциите от онези програми, които искаме да премахнем. Сега проумяхте ли?

И още как!

— Значи Конфедерацията би решила проблема?

— Само защото имат по-големи и по-бързи квазиорганични устройства. Съмнявам се дали ще могат да направят същия робот, но почти сигурно биха успели да вложат в него желаната от тях програма. Затова във всяка клетка е вграден и механизъм за самоунищожение. Ако роботът попадне в безнадеждно положение или съществува опасност да бъде заловен, той просто се стопява. Изчезва всякаква структура.

— Е, нагледа ли се? — нетърпеливо ме побутна Боген.

— Поне засега ми стига. Да си кажа право, впечатлен съм!

Не бях откровен. Всъщност проклетите роботи ме изплашиха до смърт.