Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (14)

Единадесета глава
Присъда

По пътя към управлението предупредих и двете да не казват нищо. Дилън ни стисна ръцете.

— Какво да се прави — спокойно каза тя. — Съзнавах какво върша и дори сега не съжалявам. Може и да съм си го заслужила, макар че не ми се искаше да стане. Поне живях истински цели пет години. Сега е ред на някой друг.

— Не говори така! — сгълчах я. — Не е настъпил краят на света.

— Моят свят свърши… — почти прошепна Дилън.

Щом влязохме в управлението, което заемаше единия край от сградата на общината, двете жени веднага бяха отведени в малка стая, където ги сканираха и провериха картите им за самоличност. Не ми позволиха да вляза с тях и аз останах да крача нервно из тясната чакалня. Дори преживяното по време на гонитбата с борка бледнееше пред чувствата ми в този момент — никога не бях се усещал толкова потиснат. След около половин час ми позволиха да се видя с Дилън за няколко минути; докато ченгетата пишеха протоколите или каквото там още имаха да свършат. Бяха завели Санда в друга стая и не ме допуснаха до нея.

— Е, това беше — въздъхна жена ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Дебнали са ме, Куин. Доколкото разбрах, чакали са да сгафя през всичките пет години. Никак не им е харесало, че се измъкнах с хитрост от майчинството, затова са търсили удобен повод. Една от чиновничките във фирмата се оказа тяхна агентка, работи при нас отдавна почти откакто и аз самата. Имали са с какво да я принудят. Някакво старо прегрешение или нещо подобно, освен това й е липсвала квалификация. Задължили са я да ме издаде, иначе щом навърши определената възраст — право в мините на Момрат!

Поклатих глава изумено.

— Следили са те пет години?!

— Искали са да дадат урок на всички — кимна тя. — Сред професионалните майки не е много спокойно, откакто аз се махнах. Знаех, че съм се превърнала в символ на надеждата за тях. Властите бяха просто принудени да ме накажат, независимо колко дълго трябваше да чакат. Казаха ми, че според моя психологически профил са предвидили, че ще направя подобна глупост рано или късно. Познаха…

— Сега какво ще стане?

Бях и разтревожен, и вбесен от системата, способна да дебне търпеливо толкова дълго, за да смаже непокорния.

— Чака ме присъда. Свидетелката, ченгетата и сканирането потвърдиха обвинението без никакво съмнение.

Мислите препускаха трескаво в ума ми.

— Кой ще те съди? Що за хора са?

— Състав от професионални съдии. Тринадесет на брой. Ще трябва да застана пред тях след по-малко от час. Обикновено не разглеждат дела късно вечерта, но за мен ще направят изключение.

Опитвах да се сетя за всеки що-годе влиятелен човек, когото познавах тук.

— Дали пък не мога да се обадя на някого? Да се намеси и да поотложи нещата?

Дилън завъртя глава.

— Нищо няма да постигнеш. Вероятно по-късно има някакъв шанс, но не и сега. Дори още не знаем каква ще бъде присъдата… Ясно е само, че са си го намислили преди години, — тя се взря в очите ми — не се обвинявай! Сама го направих, по собствено желание. И съм отговорна за постъпката си.

— Но аз ти позволих…

По устните й се плъзна познатата ми усмивка.

— Не би могъл да ме спреш и го знаеше, нали?

— Поне ще ме пуснат ли в залата? Ще изслушат ли нечия молба за смекчаване на присъдата?

Дилън вдигна рамене. — Знам ли…

Чакахме, измъчвани от мислите си, докато я повикаха.

 

 

Типична съдебна зала, в която единственият донякъде необикновен елемент бяха тринадесетте мъже и жени в черни тоги, седнали зад леко извита маса. Само пред един от тях имаше микрофон и веднага ставаше ясно, че той е председателят. Пуснаха ме да седна отзад. Забелязах Санда на първия ред в иначе пустата зала. Стори ми се, че доста си е поплакала, но вече се владееше.

— Държавата срещу Дилън Жанг Кол — изрече главният сред съдиите, сухо и делово, сякаш предстояха и други дела. — Моля обвиняемата да се изправи и да застане пред съда.

Тя изпълни нареждането и се вторачи право в очите на председателя. „Браво, момиче!“, възкликнах мислено.

— Дилън Жанг Кол, намерихме представените ни доказателства срещу вас за достоверни и неопровержими — вие сте нарушила умишлено и злонамерено член 623 от Всепланетния наказателен кодекс на Цербер. Можете ли да изтъкнете доводи за отхвърляне на обвинението или смекчаващи вината ви обстоятелства?

— Не, ваша светлост — отвърна тя твърдо.

Проклинах наум и се въртях на стола. Два пъти за един ден изпитах що е истински страх и какво значи да си напълно безпомощен.

— Нека и Санда Тайн застане пред съда.

Момичето изглеждаше мъничко и уплашено, когато пристъпи до Дилън, която хвана ръката й сякаш да я ободри.

— Санда Тайн, стигнахме до извода, че вие умишлено и злонамерено сте нарушила синдикалните правила, действащи в дома Акеба. Доказателствата също са достоверни и неопровержими. Можете ли да изтъкнете доводи срещу обвинението или смекчаващи вината обстоятелства?

— Аз я принудих! — смело избълва момичето. — Досаждах й, тормозих я. Вината е моя!

— Преценихме всички фактори в ситуацията, включително и пълния анализ на вашите психопрофили. Един от принципите, заложени в нашето правосъдие, особено като си припомним ранната ни история и какви хора са били създателите на тукашното общество, е престъпното деяние да не бъде разглеждано само по себе си, а спрямо функционирането на цялата система. Можете да отидете в някоя от частните банки например и да поискате хиляда кредита без обезпечение или сигурни гаранции, че ще ги върнете. Ако банката ви отпусне парите и вие станете неизправен длъжник, вината не е ваша, а нейна. Да речем, че отчаяно сте се нуждаели от тази сума, че за вас тя е била въпрос на живот и смърт и сте споделили това с отговорен банков служител. Той ви съчувства, но все пак е длъжен да ви откаже заем, защото иначе ще навреди на своя работодател, съответно на вложителите, а в крайна сметка — и на държавата. Всеки, който е доверил парите си на тази банка, ще пострада от неговата грешка. Но да предположим, че той се трогне от молбите ви и уреди да получите достъп до код, с който да откраднете парите. Отчаяни сте и правите точно това, значи извършвате криминално престъпление. Кой обаче е извършителят на по-сериозното престъпно деяние? Крадецът или онзи, допуснал кражбата? Съдът следва същия принцип, въплътен в нашите закони и нормите на поведение. Приложихме го и към настоящия случай. След като проучихме вашия психопрофил, Санда Тайн, преценихме, че вие носите второстепенна вина за нарушението на закона, тъй като не сте се промъкнала незабелязано и без разрешението на капитана на катера. След като разгледахме и досегашните ви досиета, смятаме, че стигнахме до справедлива и безпристрастна присъда. Този съд постановява, че вие двете ще си размените телата чрез приложена от нас принуда и ще останете постоянно в новите си телесни същности. Освен това задължаваме вас, Дилън Кол, да поемете функциите на тялото на Тайн, следователно не можете повече да се върнете на предишната си работа, нито да упражнявате друго занятие. С оглед на психопрофила ви след изпълнението на присъдата ще бъдете отведена в центъра по психология на община Медлъм, където ще бъдете подложена на поредица от конкретни процедури, предписани за вашето и общественото благо.

Скочих от стола си.

— Няма да превърнете жена ми в безмозъчна идиотка! — Креснах вбесен.

Председателят млъкна, а всичките тринадесет съдии ми отправиха най-злите погледи, които бях виждал през живота си. „Е, сега оплеска всичко!“, казах си, но вече от нищо не ми пукаше.

— Вие ли сте съпругът на обвиняемата Дилън Кол?

— Да, аз съм и…

— Млъкнете! Иначе ще ви отстраня от залата и ще ви осъдя за непочтително поведение!

Той изчака, за да види дали ще се изрепча, но аз донякъде си бях възвърнал самообладанието и успях да стисна зъби.

— И така — продължи председателят съвсем разсъдливо явно доволен от покорството ми, — нека ви уверя, господине, че тези времена отдавна отминаха. Такива мерки се прилагат само в извънредно тежки и безнадеждни случаи. Но за да ви успокоя, ще поясня какво е решението ни.

— Моля ви… — едва измънках, защото чувствах как изстивам вътрешно.

— Според нас психопрофилът на Дилън Кол показва сериозна вероятност тя да се самоубие. Ще предотвратим и това, и други възможности да навреди на себе си или на странични хора. Всички мерки ще се състоят в налагане на психоблокове и принуди, които да осигурят изпълнението на присъдата. Нейната памет, свойствата на личността й и свободната воля като цяло няма да бъдат засегнати, иначе тя изобщо не би почувствала наказанието си. Това задоволява ли ви?

Никак не ме задоволяваше, но какво да кажа? Е, поне можех да се възползвам от обстоятелството, че председателят на съда все още ме търпеше.

— Ваша чест, ние сме женени и се обичаме искрено. Не бихте ли позволили Дилън да остане във фирмата? Въпреки задълженията, които й определяте, тя познава моята работа по-добре дори и от самия мен. Би могла сериозно да допринесе за управлението на „Хроясейл“, без това да струва нищо на държавата. Жалко ще е да се прахоса напразно такъв богат професионален опит.

Видях съдиите да си шепнат, докато тихият говор стигна като вълна до председателя. Стори ми се малко изненадан и дори смутен, но след като поразмисли, пак се обърна към мен.

— Както изглежда, моите колеги са донякъде съгласни с доводите ви. Някои от учените членове на този съд твърдят, че в подобна връзка — твърде рядка за нашата планета — довеждането на правосъдието до крайност би наказало вас, без да сте обвинен в нищо. И както виждам независимо от посоката на развитие, присъща на нашето общество, в него все още се срещат романтици. Искам да ви попитам следното — минавал ли сте през пълен медицински преглед?

Поумувах малко.

— Да, ваша чест. Когато за пръв път дойдох на Цербер и после отново през първата седмица след постъпването ми на работа.

— Ясно. Забелязвам, че сте достатъчно близо до стандарта на цивилизованите светове, а жителите им обикновено са стерилни. Известно ли ви е дали имате физиологическата способност да станете баща?

— Да, доколкото знам, ваша чест. Макар да е продукт и на частично генно инженерство, това тяло е от граничните светове.

Последва още шепнене, кимане и жестове. Накрая председателят обяви:

— Мисля, че стигнахме до съвместимо със закона решение, което отговаря и на нашите традиции, и на изискванията на справедливостта. Твърде необичайно е за местната съдебна практика, но дори да се превърне в прецедент, според нас той ще бъде прилаган съвсем рядко, като имаме предвид характера на делото и примера, който даваме на обществото. И така — предаваме обвиняемата на синдиката на майките и детегледачките със задължението да се подчинява на всички негови кодекси, правила и норми, но я поверяваме на вас вместо на някой от домовете, докато сте склонен да я приемате, при следните условия. Първо, вие по никакъв начин няма да я скланяте към нарушение на съответните кодекси, правила и норми. Второ, ще изпълнявате задълженията, обикновено извършвани чрез изкуствено осеменяване в домовете, или ще уредите тя да се подлага на необходимите процедури, ако не може да изпълни нормата си на професионална майка. Трето, вие поемате всички финансови тежести, тъй като обвиняемата не може да тегли заеми, да разполага със средства или друга законна собственост извън онази, която й предоставите. Всичко, представлявало досега обща собственост или притежавано от нея, ще бъде прехвърлено на ваше име, а нейната лична карта ще бъде невалидна за каквито и да било покупки или други финансови операции, тоест тя ще зависи напълно от вашата издръжка. Четвърто, обвиняемата ще бъде изцяло във ваша власт, като ще бъде длъжна да изпълнява всяко задължение, независимо от характера му, което вие решите да й възложите, стига то да не нарушава синдикалните кодекси, правила и норми. Пето, в случай че повече не желаете да я задържите при себе си, тя трябва незабавно да се яви и да се засели в най-близкия дом за професионални майки. Разбирате ли поставените ви условия?

— Да, ваша чест.

Разбирах ги, и още как! Най-унизителната, най-смазващата присъда, за каквато дори не бих помислил, че е възможно да съществува! Сигурно бе специално изобретение на тази мръсна и нищожна планетка. Едва ли биха могли да се сетят за по-страшно наказание при толкова независимия дух на Дилън. Изведнъж тя не само се превръщаше в разплодна крава на дома Акеба, но и в абсолютна робиня. Бях обаче принуден да се съглася, защото не можех да очаквам по-добро измъкване от положението. Трай още малко, Цербер, ще се разплатим някой ден! Сега си мислеха, че са унищожили жена ми. А вместо това ме подтикнаха да се развихря още по-безмилостно, за да пратя по дяволите гнилата им система.

— Съдът произнесе решението си по делото на Дилън Жанг Кол — обяви председателят. — Тя ще остане под стража и ще бъде подложена на определената процедура при първа възможност, за предпочитане още през следващите няколко часа. Ще бъде освободена утре в десет сутринта и предадена на вас, Куин Жанг.

Кимнах и пак седнах на стола си в ъгъла.

— Санда Тайн — безстрастно продължи магистратът, — вие сте осъдена да бъдете прехвърлена необратимо в сегашното тяло на Дилън Кол. Освен това ще бъдете подложена на предписаните от този съд процедури в центъра по психология на община Медлъм. Дава ви се статут на лице без определено занятие с възможност да извършвате само най-тежката и неквалифицирана работа, достъпна за втори клас, като не можете да получавате по-голямо заплащане от минималното, определено в закона. Присъдата ще бъде изпълнена възможно най-бързо, но не по-късно от десет сутринта на утрешния ден. Съдът се оттегля. Осъдените да бъдат отведени в залите за изпълнение на присъдите им.

Тринадесетте облечени в черно фигури се изнизаха една по една през задната врата, а един полицай дойде да изведе жените. Те не ме и погледнаха.

Да си призная честно, тревожех се повече за Дилън. Като шеф на „Хроясейл“ винаги можех да намеря някаква работа за Санда въпреки ограниченото заплащане. Но поне нямаше да я сполети участта на „лицата без определено занятие“ — еднопосочен билет за Момрат. Само че се безпокоях какво може да стане с психиката на съпругата ми, ако Тайн се навърта наоколо в бившето й тяло.

Чаках, изпълнен с напрежение, във фоайето на общинската сграда. Беше десет сутринта на следващия ден. Скоро видях и двете; изглеждаха непроменени. Втурнаха се към мен, но ги спряха, накараха ги да подпишат нещо и им връчиха картите за самоличност.

Първо пуснаха Дилън, вече в дребничкото тяло на Санда.

— Здрасти — усмихна се бледо тя.

— Здрасти и на теб. — Целунах я. — Гадно ли беше?

— Ами, не особено. Дори не си спомням какво ставаше през повечето време. Лошото предстои тепърва. Още не мога да повярвам, че мръсните копелета ме направиха твоя вещ!

— Това май се случва често тук — уверих я, — и то не само на жените. Доколкото разбрах, правят го и синдикалните босове, и Лару. Някои си имат цели частни хареми, женски или мъжки. Такъв е основният принцип — притежаваш съзнанието си, ала тялото ти е тяхна собственост.

— Горе-долу си прав, но те вече сложиха ръка и на част от съзнанието ми. Нищо не пропуснаха в желанието да се погаврят с мен. Не мога да причиня телесни повреди нито на себе си, нито на другиго. А понеже техните манипулатори си поиграха и с психиката ми, ще се разгонвам като някаква кучка и ще умирам от желание да забременея точно по графика им. Не мога дори да се отдалеча от тебе без разрешение, а ако ме заключиш в жилището, длъжна съм да си седя там. Нямам право дори да стъпя на палубата на катера, ако ще и да е закотвен в пристанището. И какво ли не още…

— Толкова съжалявам! Ще се постарая да ти улесня живота, доколкото мога — обещах й.

Тя пак успя да се усмихне насилено.

— Знам. Чуй ме — вече ти казах, че доброволно поех риска. Просто този път се осрахме. Погледни обаче нещата откъм добрата им страна. Вече няма да се притесняваш, че ще загина при всяко излизане в морето, пък и мръсниците ме направиха да изглеждам като пубертетна сексуална мечта…

— Не съм искал да стане така.

— Не се съмнявам в теб. — Дилън се обърна. — Ето я и Санда.

Момичето ми се стори наистина съкрушено. Преливаше от чувство за вина и аз разбрах, че съвестта ще я мъчи не само всеки път, щом зърне приятелката си, но дори и когато застане пред огледалото. Ето това беше наказанието й!

Дилън я награби в почти задушаваща прегръдка.

— Стига си се вкисвала! И престани да се ядеш отвътре! Вече няма да раждаш бебета на конвейер, няма и да си затворничка! Пак сме заедно. — Тя изведнъж се извъртя към мен. — Можеш да й намериш работа, нали?

Кимнах с облекчение, че поне това главоболие ще й бъде спестено.

— Няма проблем. Хайде да се махаме оттук.

Излязохме на слънце, лъхна ни соленият бриз. Когато стигнахме до пристанището, жена ми вдигна глава и се взря в дома Акеба.

— Има нещо, което ме задължиха да направя, независимо дали ти ще ми позволиш. До няколко дни трябва да се кача там и да разкажа пред всички жени какво ме е сполетяло, а също и да се разкая за престъпленията си. Май това ще ми е най-трудното изпитание.

Влязохме във вече познатия ни апартамент.

— Ами уреди го още сега — кимнах към видеофона, — за да се отървеш по-бързо.

Тя извади картата си и я пъхна в процепа на устройството. Никакъв резултат. Въздъхна и ме погледна.

— Налага се ти да набереш номера вместо мен — изрече уморено. — Без никакви свои пари не мога дори да се обадя.

Постарах се да я утеша.

— Ще размажа Лару и цялата тази гадост. Някой ден отново ще си свободна да се носиш по вълните. Кълна се!

Имах адски сериозното намерение да спазя свое обещание.