Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (12)

Девета глава
Последствия и промени

В неделя следобед тримата се качихме на катера — всеки отново в собственото си тяло — и си спретнахме малък празник. Бях особено горд от момичето, което май изгаряше от желание да повтори по някакъв начин приключението. Дилън се отнасяше много по-сериозно към случката. Разбираше не по-зле от мен всички рискове и нищожния шанс, на който бяхме разчитали. С нея много си приличахме, дори мисля, че тя бе по-наясно с неприятните страни на живота. Също като онези, на които им предстоеше да разследват нашия номер, амазонката имаше достатъчно способности, необходими за съчиняването на плана до последната подробност, но никога не би се схванала с изпълнението му. И нямаше да повярва, че някой ще се престраши, ако самата тя не бе участвала. Естествено точно това щеше да спъне и експертите от Сигурността.

— Чуй какво ще ти кажа — подхванах нравоучително. — Хората, държащи юздите на този свят — президентите на корпорации, шефовете на синдикати, централната администрация — са от оцеляващия тип хитреци. Точно те са били достатъчно дръзки и схватливи, за да проведат своите малки операции и да отстранят конкуренцията. Стигнал им е и късметът, за да не свършат зле. Във всяка история за нечий бляскав успех можеш да откриеш и ръката на сполуката. Но само около некадърниците се разнасят гръмки скандали.

— Добре де, този път ни провървя — отвърна Дилън. — Но все някога нещата се обръщат срещу теб. Ако бе станало онази нощ, не твоето съзнание щеше да се радва на прелестите по спътниците на Момрат, а моето и на Санда. Тя нека да прави каквото ще отсега нататък; аз приключих с изпълненията! Не желая повече да си залагам главата заради твоите щуротии.

— Няма и да е необходимо — уверих я колкото се може по-искрено. — Такива удари се правят веднъж. Вече ще бъде друго, а и само аз мога да постигна крайната си цел.

— Значи не си се отказал да дебнеш Уогънт Лару?

— Ни най-малко — кимнах убедено. — И причините са доста.

— А ако те издухат от сцената?

— Ще опитам пак — засмях се. — Онези от Сигурността просто ще ме изпратят още веднъж в друго тяло, после още веднъж… и така докато успея.

Същия следобед казах и на Санда цялата истина за себе си. Според мен вече имаше право да я знае след онова, което направи. Признавам обаче, че само се опитвах да успокоя Дилън с обещанието да не я въвличам повече в рисковани замисли. Никак не ми беше ясно какво предстои, нито от кого или от какво ще имам нужда, но предполагах, че непременно щеше да ми потрябва нейният катер. Е, поне в уверенията си, че тримата сме партньори, докато сме заедно, бях непоклатимо искрен. Наистина харесвах тези толкова различни жени, нещо повече — възхищавах им се. Дори не си позволявах да ги сравня с ония двете, с които бях в петък вечерта — плитки мечти, плитки фантазии за клубове по размяна на телата, плитки клюки за колегите…

Следващите няколко седмици ми опънаха нервите. Всичко зависеше от моята правилна преценка за ефективния контрол в тукашното общество. Вярвах, че го управляват хора, които чудесно разбират криволиците на криминалния ум, защото тяхното мислене бе същото. Но след успеха на нашите кроежи започвах да се опасявам, че съм пипал твърде изтънчено.

Един следобед Турган Сугал слезе на моя етаж да си поприказваме. Приличаше на човек, изведнъж открил пътя към вечния живот и несметното богатство.

— Днес махнаха Хамгирт — съобщи ми той.

— Нима?! — игриво се престорих на изненадан, въпреки напиращото в мен самодоволство.

— Излезе, че имал скрит порок. Бил комарджия. Затънал в дългове до гуша и започнал да източва пари от корпорацията, като ги разпределял в множество банкови сметки. Преди няколко дни внезапна проверка напипала схемата и следата ги отвела до Хамгирт.

— Брей, кой можеше да предположи! — подхвърлих присмехулно.

Сугал се запъна за миг.

— Успя значи? — измънка като поразен от внезапно прозрение. — Насади го, а? Как?

— Аз ли? Нищо подобно не съм сторил — отрекох съвсем сериозно. — По дяволите, нима не разбираш какво е необходимо за такава интрига? Немислимо сложно е!

Този път не успях да се сдържа и избухнах в гръмовен смях. Сугал също се подхилваше с мен, но изведнъж ме изгледа странно.

— Между другото, какво си направил там, че да те пратят при нас?

— Типичен случай съм. Компютърни шашми.

— Да пукна, ако мога да си представя как са те сгащили.

— Както и Хамгирт. Ето откъде взех идеята.

Той подсвирна протяжно.

— Ох, проклет да съм… Добре, няма да те разпитвам повече. Засега е настанала голяма суматоха, има много сериозно разследване, защото Хамгирт не само отрече всичко, но мина успешно и през психосондиране.

— Естествено. Най-големите шефове изобщо не се съмняват, че всичко е нагласено. Но това няма да му помогне. Не си измъчвай съвестта — нито ще го ликвидират, нито дори ще го пратят в мините на Момрат. Просто ще го набутат в глуха линия, та да му е за урок. Не заради кражбите. Ясно им е, че Хамгирт нищо подобно не е замислял. А защото е допуснал някой да му заложи капан. Значи не е способен да си опази гърба и всички поверени му тайни са застрашени. Синдикатите не прощават никому такива грешки. Не забравяй това, когато се издигнеш сред могъщите хора на тая планета.

— Има смисъл да го помня през всяка една секунда — кимна Сугал. — Но ако все пак разнищят историята и издърпат нишката чак до нас?

— До кои нас? — отново се изненадах, този път съвсем искрено. — Ти не си замесен в нищо. Само ми даде малко информация, но това би могъл да стори всеки от началниците в корпорацията. Няма за какво да се тревожиш. Колкото и да им е неприятно, ще се отнесат с уважение към човека, нанесъл такъв удар. Операцията беше много рискована, провървя ни и опасностите вече отминала. Дори да се досетят как е станало, никога няма да научат кой го е направил. Успокой се и използвай облагите на положението. Предполагам, че сега ще те издигнат?

— Точно за това дойдох да поговорим. Помолиха ме да изпълнявам задълженията на главен ревизор в корпорацията, докато титулярят временно поема президентските функции. Най-сетне ще се махна оттук. Крайно време беше! За нищо на света не бихме успели да изпълним завишените норми за тримесечието, които Хамгирт стовари на главите ни. Но като главен ревизор поне ще мога временно да ги намаля до нещо по-търпимо, а после ще убедя съвета на директорите, че шефът нарочно ни е тормозил. Мисля, че сега охотно ще повярват на всичко най-лошо за него.

— А аз кога ще получа своето? — вметнах небрежно.

Той помълча, преди да ми отговори.

— Дай ми месец да свикна с нещата горе. После ще мога да се разшетам. Няма да се учудят, ако облагодетелствам неколцина стари сътрудници. Всеки го прави и се старае постовете под него да са заети от верни хора. Но по-рано не бих посмял да наложа някакво решение.

— Така е добре — съгласих се. — И без това имам много за довършване, преди да се преместя… Работа за компанията, не се стряскай така! Но трябва да обсъдим още две въпросчета.

Стори ми се, че пак започнаха да го мъчат опасения.

— Какво искаш да кажеш? Нали се разбрахме предварително?

Кимнах малко рязко.

— Ще спазя договорката естествено. Моля само за две малки услуги. Едната е от време на време да се срещам на делови обяд с временния главен ревизор на корпорацията. Само колкото да не се забравяме и да разменим последните служебни клюки.

Сугал се поотпусна.

— Това няма да е трудно.

— Втората е съвсем различна, но изобщо не настоявам за нея, нито пък ти поставям някакви условия. Ако опре дотам, мога да направя нещо и сам, по втория начин, но май е по-лесно да стане официално.

— Продължавай.

— Има една млада жена, която много помогна и двама ни. Но е хваната в клопката на майчинството и иска да се измъкне от нея. Отгоре на всичко е извънредно умна и надарена, да не говорим пък за смелостта й. Ще се радвам, ако я уредя да се махне оттам… защото донякъде съм й длъжник.

Той поумува доста и накрая каза:

— Разбирам подбудите ти, но трябва да те предупредя, че искаш нещо трудно изпълнимо. Не познавам никого, който има достатъчно власт да го стори. Пък и не се сещам за друг вариант, освен ако успееш да предизвикаш съдебно решение — да я разменят с криминален тип, да речем, дето се е опитал да извърши престъпление срещу нея. Дотогава обаче момичето ще трябва да преживее тежки моменти…

— Само те попитах, за да знам има ли някакъв шанс.

— Виж какво, дай ми време да си поблъскам главата, нека са поне два месеца, пък току-виж се открехне някоя вратичка. Така добре ли е?

— Ще чакам — съгласих се веднага. — И без това й се полагат два месеца почивка след раждането, тъй че не е прекалено спешно. Но ако разбереш, че няма как да помогнеш, предупреди ме. Не искаш ли да ти кажа името и адреса й?

Сугал се ухили.

— Няма нужда. Старая се добре да опозная подчинените си.

Нямаше как да не му се възхитя. Все пак реших, че не е зле да му поохладя възторзите.

— Убеди се, че съм добър приятел… и верен. Нито сега, нито в бъдеще ще се опитвам да те натопя, стига и ти да се държиш така. Само помни, че трябва добре да се пазим един друг. Ако ти затънеш, при психосондирането може да открият и моето име. Същото важи за мен. Значи ще трябва взаимно да се грижим за добруването си.

— Чудна работа… — промърмори той. — Тъкмо се канех да ти дръпна подобна реч.

 

 

Последвалите събития се редяха бавно, без напрежение, точно когато и когато бе нужно. Издигнаха Сугал и след месец нормите на „Тукър“ бяха намалени, а правителството изпрати нов екип за проучване, който установи максималните ни възможности при орязания състав и обяви, че предишните изисквания са били изсмукани от пръстите и неизпълними. Вече можехме да дишаме с пълни гърди.

По същото време бе инсталирана изцяло нова противопожарна система, всички контрольори по почистването в компанията бяха сменени, а процедурата за тяхната работа — допълнена с още по-строги правила. Неколцина от служителите в завода бяхме разпитани тихомълком за деянията на познатите си. Разбира се, следователите не откриха нищо съществено и тревогите отминаха.

В края на месеца Санда роди момиченце и само седмица по-късно отново приличаше на себе си. Обясних й, че се занимавам с нейния проблем, но това ще ми отнеме доста време и тя като че се примири. След малкото ни приключение момичето изобщо не се съмняваше в способността ми да постигна всичко, а аз, разбира се, се чувствах задължен да й помогна.

Скоро след това започна реорганизация в „Тукър“ — назначиха ни нов управител, мнозина от моите колеги бяха повишени, други преместени, а някои пострадаха сериозно, защото се знаеше, че са били хора на Хамгирт. Аз станах президент на „Хроясейл“, изцяло притежавана от „Тукър“. Заплащането беше изключително добро, но доколкото знаех, длъжността ми въобще не беше необходима. Точно на такива закътани местенца натикваха несретници като Хамгирт. Никой дори не се учуди на промяната в моето положение, защото полека-лека плъзна мълвата, че е лична услуга заради близостта ми с Дилън.

Уредих горните помещения над пристанището в Акеба да бъдат почистени и обзаведени наново. И тъй, след по-малко от година престой на Цербер, вече бях президент на фирма. Какво от това, че наглед повишението ми си беше задънена улица? Официално ръководех малка флотилия от четири бойни катера и шестдесет и два траулера, заедно с различни складове и цехове за обработка на улова.

Сградата на управлението беше триетажна, настанена между клоните на две гигантски дървета. Един клон бе отрязан и изравнен като площадка, от която направо към пристанището се спускаше стълба.

Долу бяха канцелариите и цистерните за събрания скрит — червеникаво миниатюрно същество, някъде по средата между растенията и животните, чиято биохимия освен всичко друго даваше възможност за производство на чудесни електропроводници. Веднъж седмично или дори по-често, ако на моряците им вървеше, долиташе голяма товарна аерокола, оставяше празна цистерна и отнасяше пълната в „Тукър“.

Горният етаж обаче бе необитаем от времето на последния президент на „Хроясейл“, значи поне от осем години. Харчех с широка ръка средствата за обзавеждане, които корпорацията ми отпусна. Подредиха ми не само удобен кабинет, но и огромно луксозно жилище с всичко необходимо в него. Преместих се веднага. Скоро и Дилън вече живееше при мен. Съставихме и подписахме брачен договор. На Цербер официалните съпружески отношения не бяха необходимост и хората рядко стигаха дотам, ако не броим членовете на някои религиозни общности. Но ние имахме сериозни причини да постъпим така. Договорът ясно посочваше отделната и общата собственост, а можехме вече да имаме и съвместна банкова сметка. Така изпълнявах обещанието си за лоялно партньорство, а Дилън, като съпруга на големия шеф в „Хроясейл“, изведнъж стана първа между равните.

Разбира се, връзката ни обясняваше моето преместване и ни отърваваше от всякакви подозрения. Имаше и още нещо. Чувствах се уютно с Дилън и съвсем не толкова добре без нея. Тя ми беше чудесна приятелка и довереничка във всичко. Никога не се бях сближавал толкова с друга жена. Беше ми добре, макар да не можех да обясня точно защо. Стигаше ми да знам, че е наоколо, дори и в най-далечния ъгъл на сградата и всеки се занимава със своите си неща. Все пак тази зависимост малко ме тревожеше, защото дотогава се бях смятал за неуязвим към емоционалните слабости, присъщи на останалите хора.

Спяхме винаги в едно легло и често си разменяхме телата, но това не ме притесняваше нито за миг. И двамата имахме първи клас, значи можехме да си вършим работата без значение кой как изглежда. А преживяването ни сплоти повече от която и да е двойка, срещана от мен през живота ми.

Как ли беше за нея… Е, мога само да кажа, че май запълвах някаква празнина в живота й, вероятно останала от тежкото време на професионалното майчинство. Тя имаше нужда от близък човек и много й харесваше, че спим без щитове помежду си.

Е, забелязваха се и две петънца в прекрасната картина. Нейните пури, миризмата от които изпълваше стаите дори при включен на максимум климатик. И фактът, че повечето сутрини Дилън ставаше и отиваше да рискува живота си. Не бях прекарал и две седмици като президент на „Хроясейл“, когато довлякоха първите жертви. Ако моряците бяха се родили с повечко късмет, само кървяха или им липсваха крайници. Иначе просто ги стоварваха на парчета в чували. Не исках някой ден да видя останките на Дилън, но не можех да я разубедя. Този живот й харесваше, а каквото и да чувстваше към мен, явно винаги щях да остана на второ място след океана…

Естествено във всичко това трябваше да се намери някакво достойно място за Санда, макар че и тя вече не беше чак толкова зле. Двамата с Дилън винаги й бяхме под ръка — на едно бързо спускане с асансьор от дома Акеба. Момичето очевидно беше доволно, макар и да се опитваше да скрие печалната си завист, че може само да наблюдава живота ни. Майчинството все още я възпираше да изпита малко чудноватата ни свобода и сигурност.

Чух се няколко пъти със Сугал, който толкова солидно се окопаваше на поста главен ревизор, че май скоро думата „временни“ за новите назначения в ръководството щеше да бъде забравена. Както и очаквах, признаха Хамгирт за виновен по всички обвинения, лепнаха му условна присъда и го набутаха да управлява местна корабна линия — също изцяло притежавана от „Тукър“.

Всичко се нареждаше добре за мен, само че нямах никакво намерение да оставя събитията да ме връхлитат изневиделица. Тепърва трябваше да се разправям с Уогънт Лару, затова си държах очите и ушите широко отворени в очакване на нов сгоден случай.