Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (10)

Седма глава
Последни трикове и много молитви

Във вторник следобед се обади Санда и каза, че току-що е получила пакет в дома Акеба. Щом привърших работата за деня, отидох да прибера пратката.

Срещнахме се на портала и тръгнахме по дървената пътека над морето. Загледахме се надолу към корабите на „Хроясейл“, вече вързани за пристана, макар засега да нямах намерение да безпокоя Дилън. Тя си имаше нейни задачи, аз — свои.

— Още не ми се вярва, че тук се върти търговия със специални части за компютри и други подобни неща — каза ми Санда.

Ухилих й се.

— Открай време има нужда от подобни услуги, а и все се намират хитреци като Ота, които да ги предлагат.

— Но за какво са им на хората тези измишльотини, освен може би за разни престъпления?

— А, няма съмнение, че служат и за незаконни цели, но това се случва рядко, иначе властите отдавна да са ударили секирата. Най-често клиентите правят индивидуални промени в домашните или работните си устройства. Модификации, каквито производителите не препоръчват, защото искат да контролират всичко, свързано с техните машини. Понякога частите служат и за промени в стандартните системи за сигурност — предпазна мярка срещу тарикати, които успяват да изкопчат основните кодове. Или като в нашата история, случва се за прикритие хората да пренебрегнат поддръжката на системите, необходими за живота в общините, например противопожарните и алармените инсталации. Може би от мързел, а може би защото фирмите за поддръжка не желаят да се занимават с такива евтинии. И какво става накрая — идват инспекторите и сварват всички със смъкнати гащи!

Тя вдигна рамене и се взря недоверчиво във все още неотворения пакет.

— Защо си толкова сигурен, че това ще свърши работа? Ами ако Ота те е прекарал и ти е пробутал съвсем стандартни части?

— Почне ли с тези номера, няма да се задържи дълго в бизнеса. Но дори и да ни е измамил, планът просто ще се провали и… ще трябва да измислим нещо друго. Това е.

— А защо поиска толкова много?

Ухилих се още по-широко.

— Защото повредите трябва да изглеждат естествено. Тези чипове са също толкова стандартни, колкото и вложените в нашите и достигнали достойна старост предпазни системи. Отликите са нищожни. Просто тия в пакета са проектирани да реагират при малко по-различни натоварвания в системата. Няма нищо да постигнем, ако има само единични повреди. Ремонтните екипи ще ги поправят и край. Нужна ни е цяла поредица от тревожни сигнали — поправят, пак се издънва, отново поправят и така до побъркване.

— Няма ли да възникнат подозрения?

— О, явно не знаеш достатъчно за машините. Когато една част се скапе, най-често с нея гърмят и други. Колкото повече стават повредите, толкова повече скърцане на зъби ще има по повод на отдавна овехтелите инсталации, които са започнали да издъхват от старост… Довери ми се! Нали това ми е работата?

Тя плъзна ръка около кръста ми.

— Наистина ти вярвам, Куин. Само че всичко ми изглежда, как да кажа… ами, невъзможно. На мен никога не би ми щукнала подобна идея.

— Ъхъ — изсумтях доволно. — Точно затова други хора — и добри, и мошеници — вършат безнаказано толкова щуротии. Обикновеният гражданин, дори обикновеният пазител на реда и закона просто не е настроен да разнищва налудничави замисли.

— Човек би очаквал най-накрая да им дойде умът в главата.

— А, понаучиха се — уверих я. — В Конфедерацията сформирали цяла група специалисти със сходно мислене, та да залавят хитреците.

— Звучи ми като приказка. Но се питам защо досега не изобретена абсолютно защитена система.

Този път се разсмях неудържимо.

— Естествено през година или две някой заявява, че е създал нещо напълно непробиваемо и така си е от памтивека. Радостта трае, докато поредният гений успее да прецака защитата.

И за тебе се отнася, Уогънт Лару — помислих, зареял поглед на югоизток над океана. — Нито една крепост не е оставала непревземаема и ничии сили за сигурност не са непобедими. Все някой ден ще дойда да ти видя сметката. Наближавам, стъпка по стъпка. И дори гадните ти приятелчета пришълците няма да те спасят от мен!

 

 

Каквито и безгрижни приказки да ръсех пред Санда, не бих се доверил и за секунда на контрабандист. В сряда проверих всички схеми в лабораторията. Представляваха толкова мънички компютри, че едва се виждаха с просто око… и въпреки това бяха остарели с цели векове. С компютрите вече можеха да се постигат страховити и невероятни цели, само че това не се правеше — заради опасенията на влюбените във властта си управници да не си, ако прекалят с новите технологии, те да наложат господството си над човечеството. А тук, на Цербер, изоставането бе още по-голямо. Започвах да подозирам, че и живели преди столетия учени лесно биха проумели с какво се занимавам в момента.

Все така си е открай време в човешката история — векове, дори хилядолетия на безумно бавен напредък, едва ли не пълзене, последвани от кратък, сгъстен период на взривно нарастване на знанията, а накрая всичко рухва, започва отстъпление и дълъг период на застой… Сегашната епоха съвсем не беше време на прогрес, макар пречките да изглеждаха чисто политически. Но да се върнем на чиповете. Те отговаряха идеално на изискванията ми. Хората на Ота си бяха свършили работата, беше мой ред да покажа на какво съм способен.

В сряда вечерта написах поръчка за аерокола на компанията, защото на другия ден трябваше да отлетя до Комора, на сто и десет километра северно от общината, за среща по реорганизацията. Съвсем обикновена случка. Но онова, което направих същата вечер, не беше обикновено. Преоблякох се в работни дрехи на техник по поддръжката от „Тукър“. С малко ловкост на ръцете се бях сдобил и със съвсем истински комплект инструменти. Първо се отбих в един жилищен комплекс на осем километра западно от основния ни завод. Собствената ми карта от „Тукър“ веднага ми осигури достъп — дори не провериха името, само погледнаха дали лицето е същото като на снимката. След минути бях в кабинета на управителката.

— Ровим из цялата предпазна система на общината — обясних й. — Навсякъде откриваме повреди. Не можем да познаем предварително къде ще се издъни тази проклетия, но оглеждаме за всеки случай.

— Ами вършете си работата — промърмори тя, почти без да ми обърне внимание. — Всичко е на четвъртия етаж, малко над водното равнище.

Кимнах, благодарих й и добавих:

— Тази система е толкова остаряла, че сигурно на шефовете накрая ще им писне и ще разрешат да подменим всичко.

— Ха, как пък не! Няма да стане, докато не изгори и сградата на общинската управа.

Слязох със служебния асансьор и бързо открих основната линия, от която алармената инсталация се разклоняваше до всеки етаж и всяка стая. От самото начало си бях набелязал една очевидна слабост — тук хората бяха принудени да строят в дърветата, но не можеха да им навредят непоправимо или да ги махнат. Просто липсваше друга основа. И понеже по-голямата част от растенията се намираше под водата, горе те обикновено бяха кухи и нямаха особено развита система за движение на течности; пък и слънцето ги напичаше добре.

Иначе казано — колкото и да са инертни материалите, с които хората строяха в дърветата, външната кора се палеше лесно, затова трябваше да бъде изцяло следена от общинската противопожарна система. Никой не би могъл да предизвика пожар в самите изкуствени структури, но обитателите бяха напълно обкръжени от дървото и най-често трябваше да вървят доста до най-близкия изход. Пламне ли дървесината, ставаше страшно, защото димът бързо щеше да запълни коридорите.

Затова компютърно управляемата алармена система бе проектирана да засича всяко покачване на температурата по външната обвивка на дърветата. Освен тази система за ранно предупреждаване имаше само още една възможност за спасение — аварийните шахти, по които човек можеше да се спусне от всеки коридор чак до водата. Тези шахти се разполагаха в средата, където всичко бе направено от незапалими материали и съществуваше добра изолация срещу дима.

Твърде рядко се случваха пожари, а сериозните направо се брояха на пръсти. Затова никой не обръщаше особено внимание на алармените системи, пък и бюджетите на общините не позволяваха излишни разходи.

Нямах намерение да ставам подпалвач. Пуснах тестовете, минах по предварително измисления маршрут и смених няколко микроскопични чипа със специалните, които донесох. Не забравих да ги покрия с прах и всевъзможни боклуци — никой не биваше да заподозре скорошната подмяна. Когато на истинските техници им се наложеше да ровят по линията, сигурно щяха да се оплакват от мръсотията и да разправят, че не е чудно чиповете да са се скапали от нея.

За пръв път правех подобен номер с противопожарна инсталация, макар че дори не можех да си спомня колко системи за сигурност съм надхитрил досега — при това несравнимо по-сложни и съвършени от тази. Нито веднъж не ме разобличиха, въпреки че подозираха благодарение на кого е станало…

Не мина и половин час, когато вече бях поставил своите чипове по местата им, но трябваше да обиколя навсякъде, където би се отбил човек от службите по поддръжка. Повече нищо не пипах; всеки, решил да провери какво е свършил тайнственият техник, щеше да се натъкне на най-обикновена проверка, регистрирана в архива. Вмъкнах нареждането в компютрите, а после се погрижих да не изскочи в програмата за поддръжка, за да се заема самият аз с това.

Може ли някой да оспори, че съвременният човек е безпомощна играчка в ръцете на всеки достатъчно схватлив инженер? Разчитаме на компютъра за разплащане при покупки, за сигурността си, за включването и изключването на осветлението, за поддържането на температурата в домовете. Толкова много му се доверяваме, че е възможно да вкараш сумати хора в беля, като просто му подскажеш да им предложи каквото си поискал…

Докато стигна до главната станция, вече бях спирал на трийсетина места. Според дневника на службите за поддръжка в „Тукър“ почти навсякъде се случваше да възникнат фалшиви тревоги, средно два пъти седмично затова системите се проверяваха често, макар и без особена полза. В станцията се освободих от микроскопичния си товар, като го разположих в няколко ключови възела, после си тръгнах. Преоблякох се, влязох с пропуска си от фирмата в склада, където оставих на мястото му комплекта инструменти, а униформата метнах в шахтата за пране.

И се прибрах вкъщи.

На следващата сутрин отлетях за съвещанието, върнах се следобед и извиках на екрана дневника.

Два чипа се бяха повредили в жилищен комплекс на осем километра западно от завода — единият по обяд, другият малко по-късно. Техниците още се занимаваха със случая. Ухилих се, кимнах си сам и се върнах у дома за ранна вечеря.

До петък вече бяха регистрирани седем повреди — някои в самия комплекс, други по останалите линии, а една дори в главната станция на противопожарната система… Имаше фалшив сигнал и в друг жилищен комплекс. С него естествено нямах нищо общо, но бях се надявал точно на такова произшествие заради обичайните две на седмица. Така моето бърникане в системата нямаше да е толкова очевидно, макар че не можех да си представя какво изобщо би накарало следовател или инспектор от „Тукър“ да заподозре, че някой е пръснал средства и усилия само и само да предизвиква безсмислени тревоги.

В четвъртък вечерта работих до късно — както за да наваксам времето, прахосано по съвещания предишните дни, така и защото всеки се стараеше да създава колкото се може по-добро впечатление в службата. Веднага забелязах, че някои от колегите липсваха. Сугал може и да нямаше представа къде са изпратени и с какво се занимават, но аз си съставих списъче, от което започнаха да ми се мержелеят смътни идеи. Всички отсъстващи бяха от по-младшите специалисти като мен и в Конфедерацията до един се бяха занимавали с органични компютри (забранени за употреба на Цербер). Виж ти! Експерти в една и съща област, при това отличаващи се с остър ум и находчивост. Цялата постъпваща за тях кореспонденция бе грижа на главното управление на корпорацията. Интересно… Явно ставаше нещо, за което непременно трябваше да разбера повече.

По-късно вечерта, докато се поразтъпквах малко из коридорите, срещнах идващите контрольори по почистването от нощната смяна. Разбира се, самата работа се вършеше от автомати, но правилата изискваха и присъствието на неколцина човеци, за да е сигурно, че всичко ще е наред, понеже „интелигентните“ компютри бяха под забрана на тази планета. Взирах се внимателно в лицата на хората. Забелязах, че някои от тях изглеждат доста уморени.

На следващия ден настана същински ад. Навсякъде имаше фалшиви сигнали за пожар, в цялата система сякаш се бе вселил зъл дух. Наложи се половината техници от сервизната служба на „Тукър“ да се втурнат да оправят кашата и да сменят повредените части, но за щастие до вечерта те почти бяха приключили с ремонтите. Повечето служители на корпорацията работеха дневна смяна и също като мен не бяха в жилищния комплекс по това време.

Само малцината от нощната смяна — между другото, повечето живееха тъкмо на осем километра западно от завода — трябваше да изтърпят мъчението. Горкичките, май изобщо не бяха спали…

Според данните от ремонта цялата противопожарна система наистина се намираше в ужасно състояние. Моето бърникане из нея не бе причинило дори половината от повредите. Просто бях успял да предизвикам окончателна съсипия в отдавна износени части. Надявах се да бъде така, но не разчитах на това за успеха на плановете ми. Може би някой най-после щеше да проумее, че има крещяща нужда от подмяна на системата.

Докато мнозина се опитваха да се справят със сериозните проблеми, аз си свърших работата доста рано благодарение на усилията си предишния ден. Малко преди четири следобед слязох до главния вход, за да посрещна посетителите, с които предварително си бях определил среща. Както в повечето случаи, не бяха от големите клечки — мнозина от нас развеждаха приятели из завода, за да се изфукат, а и компанията ни поощряваше да вършим това. Шефовете искаха да се знае за нас.

Дилън се бе престорила на болна, затова след сън до насита през деня беше в чудесна форма за вечерните си задачи. До нея стоеше дребничка мургава красавица с дълга, гарвановочерна коса, която не бях срещал досега. Спрях се като закован и поклатих глава. Струваше ми се невъзможно да свикна с тези размени на тела.

— Санда? — попитах неуверено.

Тя кимна с усмивка.

— Изобщо не можеш да си представиш какво ще ти струва! Май ще се наложи да нагостиш, напоиш и ухажваш половината жени от дома Акеба.

Представих си за миг подобна перспектива.

— Не ми изглежда толкова страшно…

Сетне огледах двете жени и долових едва прикритото им безпокойство. Прегърнах ги и прошепнах:

— Не си късайте нервите. Всичко се нарежда страхотно!

След общодостъпните помещения имаше скенер само за служителите, допуснати до завода. Но аз бях уредил предварително обиколката, което също бе съвсем обичайно, така че нямахме никакви проблеми с влизането. Според нормалната процедура човек си слага устройството на главата и пъха картата си за самоличност в процепа. Ако всичко е наред, вратата се отваря и той влиза в малка стаичка, а отворът се заключва след него. Пак пъха картата и се задейства втора врата — също като във въздушен шлюз.

Но ако всички четири хиляди служители на „Тукър“ трябваше да спазват процедурата, щеше да мине цял ден, докато се озоват по работните си места, така че компютрите от охраната просто разпознаваха отличителните външни белези и се налагаше единствено да пъхнеш картата. Самото сканиране отнемаше повече от две минути, пък и системата бе подчинена на главния компютър. Вече знаех, че той е разположен в орбита около Цербер и е свързан с всяка точка от повърхността чрез множество спътници, така че не се насърчаваха твърде скъпите претоварвания на която и да е местна система. Сканирането в „Тукър“ беше задължително само в зоните на най-висока сигурност.

Естествено това създаваше още една слабост. Не само защото не използваха сканиране навсякъде, но и понеже всеки можеше просто да подмине най-охраняваните зони, от които го делеше само дебел слой нечупливо и свързано с аларми пластостъкло. Така нямаше възможност да се добере до нищо вътре, нито дори да разбере какво точна се върши в зоните. Компютърните системи непрекъснато наблюдаваха помещенията, които бяха достъпни само за включените в доста кратък списък.

И ето ни застанали точно пред такава зона… а аз играех ролята на екскурзовод. Някои от служителите още седяха пред пултовете, макар да ставаха все по-малко с наближаващия край на работния ден.

— Тук се контролира местната банкова мрежа — обясних на гостенките си. — Единадесет малки банки от общината съхраняват при нас архивите за всички извършени операции, както и прехвърлят пари и ценности помежду си. Разбира се, това е просто поредната банкова линия до главния компютър, където всъщност се записват електронните ни сметки, но в голямата машина са само сумите, притежавани от отделните физически лица и корпорациите. А в тези се пазят данните откъде и накъде се движат парите, може и да се осъществи прехвърляне на средства между различни сметки с изпращане на кодирано нареждане. Кодовете са доста простички и всеки, добрал се до регистрационната система, би могъл да открадне милиони за две-три секунди.

— Ами тогава защо не ги направят по-сложни? — учуди се Санда.

— Защото парите на всички фигурират в главния компютър. Необичайното набъбване на някоя сметка ще предизвика сигнал до централния банков надзор и веднага ще започне разследване.

Всъщност вече неведнъж си бяхме приказвали на тази тема, но наоколо все още имаше хора и трябваше да продължаваме с представлението.

Въпросът на Санда, освен че беше съвсем логичен, напипваше поредната слабост на системата. Наистина беше дяволски трудно за когото и да било, освен за абсолютните компютърни гении в галактиката, при това въоръжени до зъби с неограничени технически ресурси, да отмъкнат безнаказано дори дребна сума на Цербер. И това беше чудесно за мен — когато съставях плана си, разчитах тукашните власти да си разбират от работата.

Дългият коридор, минаващ край банковия център, водеше до поредица от малки заседателни зали. Избрах онази, за която предварително бях проверил, че не е заета от никого. Съвсем типично помещение — катедра, овална маса от прекрасно полирано дърво и пет удобни кресла. Вратата се заключваше отвътре, ако събралите се желаеха никой да не ги безпокои, но отвън — не. Никому не би хрумнало, че има нужда.

Влязохме, заключихме и след броени минути и двете жени бяха под хипноза. По-трудно ми беше със Санда — заради превъзбудените й нерви.

Дилън бе донесла две шишенца нураформ от медицинския комплект на катера и аз дадох едното на професионалната майка. Накарах я вече хипнотизирана да повтори точно какво й предстоеше да направи, после я посъветвах да бъде крайно предпазлива. Добавих и внушението, че не изпитва нито вълнение, нито страх, тъй че спокойно и пресметливо ще изпълни задачата си.

Оставихме я в заседателната зала и аз отведох Дилън два етажа нагоре, до счетоводния отдел на компанията — отново строго охранявана зона. Почти всички си бяха тръгнали, което ни улесняваше.

И шефовете явно се бяха изнесли да разпускат през почивните дни, тъй че аз избрах кабинета на Сугал за мястото, където Дилън да чака. С нея също повторихме най-подробно задачата й, после я оставих.

Върнах се най-долу, носейки три карти за самоличност. Пъхнах ги една след друга в гнездото и оставих контролното устройство да действа така, сякаш всеки път някой наистина излизаше. Избрах си страничен изход, за да не събудя излишно любопитство, но за всеки случай си бях приготвил и убедителна лъжа. Разбира се, третата карта беше моята и аз преминах прага необезпокояван от никого.

На излизане компютърът не само не сканираше хората, но дори не ги засичаше. Правилата за противопожарна безопасност изискваха навсякъде да бъде осигурено бързото напускане. Като използвах картите на двете жени, оставих в паметта на машината фалшивия факт, че са излезли от сградата заедно с мен.

В гърдите ми също напираше нервна възбуда и за миг се поколебах дали да не си укротя нервите с автохипноза. В края на краищата, предстоеше ми трудна задача.

Трябваше да се отбия в някое заведение и да вечерям.