Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (22)

Деветнадесета глава
Последната дяволия

Думония и компютрите му бяха съставили внушително досие на Лару през годините — още от появата му на Цербер. Подобно на всички твърде овластени хора, диктаторът най-много се страхуваше от убийство или случайна злополука. А на тази планета, предлагаща възможност за безсмъртие, той се чувстваше почти всемогъщ, но да си като бог и все пак смъртен е непоносимо. Тялото на робот би било почти абсолютна застраховка срещу всякакви нежелани обрати. Освен това би му позволило да напуска и да се връща в Диаманта на Уордън по свое желание. Лару искаше да постигне могъщество, непознато досега дори за нашата разпростряла се из галактиката раса. Заобиколен от малка армия послушни органични роботи, щеше да стане практически неуязвим. Свободен от слабостите и нуждите на човешката плът, надарен със съзнание, равняващо се по бързина с най-мощните компютри, той би се превърнал в невъобразимо чудовище.

Явно разбираше открилите му се възможности, а според изводите на Думония това означаваше, че задължително ще поеме всеки свързан с тях риск. Към подтиците му се прибавяше и скорошното убийство на друг Владетел, от когото явно се бе страхувал… значи не можеше да се съпротивлява дълго на изкушението.

А за мен бе естествено да предъвквам подозрението си, че психиатърът играе твърде голяма роля в решенията ми. Срещахме се заради Дилън и Санда (явно бе се постарал да ме насочат именно към него), още преди да науча за проекта „Феникс“. Чудех се колко ли пъти Думония ми е подсказвал ненатрапчиво какво е най-добре да направя.

Не че беше особено важно в момента. Предстоеше всичко да свърши — благополучно или… трагично за нас. Дори за миг не се съмнявах, че докторът беше се погрижил за себе си при какъвто и да е резултат. Предполагах и още нещо — ако се провалим, някой междузвезден кръстосвач ще се окаже достатъчно наблизо, за да стовари цялата си мощ върху острова на Лару.

С Дилън прекарахме почти цяла седмица в Замъка. Наслаждавахме се на почивката въпреки зоркото наблюдение на скенерите и ченгетата. Тя бе очарована от огромната поляна, от музеите, претъпкани с откраднати ценности. А аз имах удоволствието да й обясня историята на много от тези прекрасни предмети.

Още след пристигането си бяхме отведени при доктор Мертън, която проведе няколко теста, за да се увери в психоблокировката на внушената ни информация. Не блъфирахме и тя веднага го потвърди.

Освен това й съобщихме, без да разбираме какво казваме, сведения за оборудването, с което да проведе препрограмирането. Мертън тутакси схвана всичко и ни увери, че системата ще е готова скоро.

Накрая, без никакво предупреждение, на поляната кацна голяма аерокола. Пак излязоха петима, но съвсем различни от предишния път. Дилън ги оглеждаше любопитно през прозореца. Момче и момиче в пубертета. Корава жена към четирийсетте с къса сивееща коса. Нисък жилав мъж с много мургава кожа. И млад наперен бизнесмен в безукорен костюм, с черна козя брадичка.

— Ама че колекция има Лару! — възкликнах възхитен. — Тези ги виждам за пръв път.

— Дори ходят еднакво — отбеляза Дилън. — И жените — точно като мъжете.

— Да, добри актьори са. Даже май прекалено.

— Е, как ще разпознаем истинския Лару? И можем ли да сме сигурни, че той изобщо е тук?

— Много просто — отвърнах. — Накрая той ще е последният, който още мърда.

 

 

Полицаите ни предадоха заповедта и ние веднага се спуснахме долу. Петимата новодошли заедно с Боген и Мертън ни чакаха в лабораторията, където бяха поставени точно пет стола.

— Дори краката си кръстосват еднакво — прошепна жена ми и аз едва сдържах кикота си.

Този път самоувереният мъж с брадичката говореше от името на всички.

— Ето го пак и Куин Жанг. Нямах намерение срещата ни да се повтори, но се оказа неизбежно.

— Ще се постарая да не бъдете недоволен.

— Дано! — изръмжа той. — Не понасям хора, които стават незаменими. Би трябвало да разбирате защо.

Кимнах небрежно.

— Винаги можете да сложите край на всичко.

Той се престори, че не ме е чул, и се обърна към Дилън.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Надявам се, че сегашното ви състояние е приемливо за вас?

— По-добро не може и да бъде — отвърна тя с предишното си самочувствие.

Почти чух неизречената й мисъл и бях готов да я разцелувам. Беше си казала, че при лов на борки Лару пръв ще напълни гащите.

— Сигурно се досещате, че първо ще направим някои… проверки?

— Щом сте готови, ние сме на линия — заяви Дилън. — Знаем не по-добре от вас какво носим в главите си. — Взря се поред във всеки от петимата. — Е, кой ще е пръв?

— Засега няма да сме ние.

Мъжът в костюма кимна на Боген, който веднага излезе. След малко двама техници вкараха с количка устройството, каквото бяхме описали на Мертън няколко дни по-рано. Личеше, че е сглобено набързо и от части, принадлежали към различни апарати, но щом специалистката разчиташе на него, аз нямах нищо против.

Три удължени чрез дебели и дълги гъвкави прътове шлема, свързани с електронни схеми в неугледна на вид кутия. С помощта на Мертън техниците скачиха чудото с постоянното оборудване на лабораторията. Накрая тя провери всичко и погледна към нас.

— Готово е.

Не можех да се отърся от чувството, че ей сега ще ме екзекутират с ток — толкова нелепо изглеждаше конструкцията. Накратко казано, машината трябваше да даде на мен и Дилън възможност да изпращаме импулси от своите мозъци в трети. Разбира се, един компютър щеше да свърши същата работа, но тогава ние нямаше защо да сме тук. Техниците нагласиха столове под шлемовете.

— Сега какво? — попита представящият се за Лару.

— Нужен ни е робот — отговорих. — Първо ще прехвърлим сигнала, после вие ще напъхате в него нечие съзнание по добрия стар обичай на Цербер.

— Мертън… — подкани той.

Жената отиде до една от кабинките и отвори вратата. Този път роботът вътре не приличаше на труп, беше си съвсем като жив. Само че очите му изглеждаха абсолютно празни. Никой човек не би могъл да наподоби такава липса на каквото и да е изражение.

С Дилън изохкахме в един глас:

— Санда!

Не беше нашето момиче, а съвършена имитация на сегашното й тяло — тоест бившето на моята съпруга.

— Изобщо не съм подценил нашето приятелче — промърморих през зъби. — Що за гнусен номер!

Петимата ни гледаха самодоволно.

— Предположих, че ако сте намислили да се надхитряте с мен, едва ли ще ви е приятно да съсипете близък човек — каза младият мъж.

— Щом се уверите, че всичко е наред, веднага ще я убиете! — гневно избълва жена ми. — Знаете, че не мога да участвам в такова нещо.

Единият от актьорите се подвоуми и аз забелязах как изви очи към останалите. За миг никой от тях не помръдна. И тогава открих нещо любопитно — недораслото момиче съвсем естествено вдигна ръка да се почеше по носа. Мъжът с брадичката се престори, че размишлява съсредоточено, но май просто зяпаше тавана. Накрая каза:

— Не ви насилвам. Така обаче сериозно затруднявате проверката, а сами разбирате, че нищо няма да предприема, без да съм сигурен във вашата информация.

Вдигнах рамене.

— Няма защо да ме гледате сърдито. Не аз настоях това внушение да остане в психиката на съпругата ми.

— Дори и без него не бих направила такова нещо! — отсече Дилън на секундата.

Лару — или актьорът — поумува още малко и въздъхна.

— Излезте и двамата. Почакайте отпред.

— Е, разказах ли ви играта? — ухили се жена ми.

Побутнах я към вратата, за да не прекали. Въпреки маниакалното желание да се сдобие с тяло на робот, Лару може би беше достатъчно смахнат да се откаже от всичко, опитаме ли се да го унижим. Излязохме в коридора.

— Не го притискай — предупредих я веднага. — За него някои неща са по-важни дори от проекта „Феникс“.

Тя мълчаливо стисна ръката ми. Скоро доктор Мертън ни повика да се върнем в лабораторията.

— Добре — веднага каза Лару. — Продължаваме стъпка по стъпка. Първо ще се опитаме да почистим, образно казано, някое тяло, което ви е безразлично. После Мертън ще го провери и ще види можем ли да научим нещо от процеса. Поне това задоволява ли ви?

Озърнахме се. Роботът с външността на Санда бе върнат в кабинката си. Погледнах Дилън и свих рамене. Тя въздъхна.

— Имаме ли избор? Да започваме!

Новият робот стъписваше още с вида си. Невероятен бронзовокож гигант с издути до пръсване мускули. Този си изглеждаше свръхчовек дори без да знаеш какви са скритите му възможности.

И явно беше лишен от съзнание. Наложи се Мертън и техниците да го съпровождат до стола.

— Май нямат почти нищо в главите си, когато ви ги доставят — не се сдържах аз.

— Включи се, изключи се, върви напред, върви назад, стани, седни… Горе-долу това е — обясни изследователката. — Повече не им е нужно, макар че винаги мога да добавя и още основни команди. Човешкото съзнание, което влагаме в тях, е напълно достатъчно.

Седнах до тази твар, а Дилън се настани до мен. Лично за себе си определях момента като най-напечен, защото смятах Лару за въплъщение на абсолютното зло и нито за миг не бих му се доверил.

Шлемовете бяха нагласени на главите ни, усещах прилепването на сензорите.

— Добре — обади се Мертън, — каквото поискахте, подготвихме го. Сега да видим вие какво ще направите.

Отпуснах се, вдишах дълбоко (чух Дилън да прави същото), после се съсредоточих… и с усилие на волята прехвърлих внушената ми информация.

За секунда ми се зави свят и всичко свърши. Толкова бързо, че не можех да повярвам.

— Това беше — промърморих. — Дилън?

— И аз приключих, стига прилошаването ми да е каквото си мисля…

Техниците внимателно вдигнаха шлемовете на гъвкавите им пръти. Аз и съпругата ми станахме и се вторачихме във великана. Имаше все същия вид на пълен идиот.

Лару въпросително погледна Мертън.

— Нещо хванахте ли?

— Да, има запис — увери го тя. — Но не знам съдържанието му.

Внезапно се сетих какво бе станало. Насрещен ход на Владетеля. Та пред мен беше създателката на процеса, благодарение на който се намирах и на Цербер, и на още четири места. Процесът, който не прехвърляше, а записваше и копираше информацията от мозъка! Ако бе извлякла кодовете от нас, вече не бяхме нужни. Проклех се за пропуска и се вкопчих отчаяно в надеждата, че Думония и незнайните експерти от Конфедерацията не са забравили кой е противникът им тук.

Влязоха още двама помощници с чудата изправена количка. Заповядаха на гиганта да стане, наклониха го напред и подпъхнаха количката под него. Откараха го все така вдървен и Мертън излезе с тях.

— Къде отиват? — попитах с искрен интерес.

— Първо ще го свържат с анализатор, за да видим има ли промяна и дали изобщо можем да я установим — спокойно обясни Лару. — После… ще видим. Стъпка по стъпка, забравихте ли?

Минаха няколко дълги минути и Мертън се върна.

— Не мога да забележа нищо, което се поддава на измерване. Поне наглед всичко си е съвсем същото.

Лару въздъхна.

— Добре. Стигнахме до пълната проверка. Подготвихте ли Самаш?

Жената кимна, отиде до разговорната уредба на стената и се обади на някого. Чух гласа на Боген, долових и изненадата му, когато Мертън спомена името. Въпреки това след по-малко от минута в лабораторията бе вкарана количка с още едно безжизнено тяло. По нищо не приличаше на загорелия колос. За пръв път виждах толкова възрастен човек на Цербер, макар че вероятно едва бе прехвърлил петдесетте.

— Техник е на острова — каза Лару. — Извънредно верен, неособено умен, и както виждате, отдавна му е време да се прехвърли в ново тяло.

— Ама че опаковка сте му приготвили — промърмори Дилън.

— Е, не можете да отречете, че поне ще изглежда по-добре.

— Той… под наркоза ли е?

— Упоен е с едно вещество, за което и вие поназнайвате нещичко.

— Тъй ли било!

Схванах замисъла. Веществото предизвикваше форсирана размяна на съзнания, ако наблизо имаше друг човек, също упоен с него или поне достатъчно дълбоко заспал. Откараха Самаш в съседната зала и след малко Мертън и техниците се върнаха.

— Нека му дадем един час — каза тя уверено. — Ще ви повикам, когато свършим.

Отново ни изгониха що-годе вежливо. Но пък ни нахраниха с изключително вкусни гозби.

— Доста съм напрегната — призна си Дилън.

— Искаш ли още един повод за главоболие?

Обясних й опасенията си за Мертън. Моята мила само поклати глава.

— Направихме каквото можахме, нали?

— Ще видим. Далече сме от края.

След час наистина ни повикаха. Заварихме лабораторията без промени, ако не броим гиганта, който сега изглеждаше заспал върху количката в средата. Не забелязах никъде старото тяло и предположих, че са го оставили тихо да издъхне.

Вече нямаше съмнение, че огромният робот е одушевен. Бе добил съвсем естествен човешки вид, а лицето му сякаш излъчваше неподдаващо се на обяснение присъствие.

— Събудете го! — заповяда Лару.

Доктор Мертън и двамата й помощници отстъпиха към стената, прозвуча оглушителен гонг. Жената извика:

— Самаш, стани!

Тялото се раздвижи, ние също долепихме гърбове о твърдата стена и затаихме дъх. Петимата Лару настръхнаха.

Очите на Самаш се отвориха, лицето му се разкриви в недоумяваща гримаса. Издаде дълбок басов стон, разтърси глава и седна на количката.

— Ка… какво стана? — изпъшка той.

— Я се погледни, Самаш — подкани го Лару. — Виж в какво се превърна! Това е моят дар за тебе!

Гигантът сведе поглед към тялото си, ахна, но явно мигновено осъзна промяната. Леко скочи от количката, протегна се и ни изгледа с едва забележима усмивчица. Изобщо не харесах подтекста й.

— Самаш, аз съм Уогънт Лару. Активиращ код АЖ 360.

В първия миг гигантът остана неподвижен, сякаш нещо го бе смутило, а после се разсмя гръмогласно.

— Самаш, активиращ код АЖ 360! — наежено повтори Лару.

Загорелият великан изведнъж млъкна, на лицето му ясно се изписаха злоба и раздразнение. Протегна ръка към мъжа с козята брадичка.

— Няма да търпя никакви заповеди от тебе — изсъска той присмехулно. — Никой не може да ми заповядва! Не подозираш какво направи, Лару! Знам значението на активиращ код АЖ 360. Но за мен това е празен звук. Този път я оплеска, приятелче! — Престанал да обръща внимание на останалите в залата, великанът сякаш заговори на самия себе си: — Що за чувство! Що за сила! Като бог съм! — Той пак се извърна рязко към младия мъж. — А ти никога няма да научиш колко е прекрасно… който ще да си в тая групичка. Свършено е с тебе, Лару!

И скочи светкавично към петимата.

— Пазете ме! — писна с все сила момичето, което правилно си бях набелязал.

В гласа й звънеше непресторена паника, а аз и Дилън изтръпнахме — другите четирима заедно с Мертън и техниците се стовариха мълниеносно върху гиганта и го приковаха към пода.

— Божичко! — едва прошепна жена ми. — Всички са роботи!

Момичето — истинският Владетел на Цербер, отстъпи към разговорната уредба.

— Говори Лару. Охраната веднага тук!

„Веднага“ беше слаба дума — след секунда залата се претъпка от униформени полицаи с насочени оръжия. Боген, който също беше с тях, кресна:

— Дръпнете се от него!

И отново последваха изумително бързи реакции — изведнъж Самаш остана сам насред залата, но му бе необходима нищожна частичка от секундата, за да се хвърли срещу ченгетата.

Нямаше обаче никакъв шанс. Те бяха чевръсти поне колкото него. Множество лъчи се впиха навсякъде по грамадното тяло. Трудно ми беше да повярвам на очите си — лъчите режеха стомана, унищожаваха почти всички известни материали във вселената… но успяха само да възпрат гиганта. Дори не напълно. Правеше малки мъчителни крачки напред. Достигна до първите полицаи, но те не трепнаха. Вече се виждаше, че е безсилен срещу оръжията им.

Усетихме остра миризма. Самаш престана да се напъва, погледна ни стъписано, после заблестя и се запали с ярък пламък, който почти ни заслепи. И се стопи в гадна лепкава локвичка на пода. Още с първите отблясъци полицаите бяха прекратили стрелбата, нито един лъч не прониза някакъв уред или стените на лабораторията. Невероятно прецизно изпълнение!

— Всички — повтаряше зашеметено Дилън. — Мертън, Боген, ченгетата. Всички…

— С изключение на нея — посочих все още уплашеното лице на момичето. — Днес тя е Уогънт Лару.

Диктаторът бързо си възвърна самообладанието.

— Вярно, важните за мен хора на острова са роботи — призна той… не, тя. — Обикновено в групата са само два, но сега не исках излишни рискове. Сами се убедихте, че съм бил прав.

— И все пак не бяхте в пълна безопасност — натъртих аз. — Почти ви докопа, въпреки че насочиха срещу него енергия, достатъчна Замъкът да бъде сринат до основи.

Момичето кимна нервно.

— Следващия път предпазните мерки ще бъдат още по-добри. Не очаквах такова нещо.

— А какво очаквахте? — саркастично попита Дилън. — Може би не знаете, но не сте най-обичаният човек на Цербер, пък изведнъж дадохте на човечеца страхотна сила. Как да не ви стисне за гушата?

— Стига! — рязко каза Лару. — И двамата се махайте! Върнете се в стаите си и останете там, докато ви повикам!

„Ако изобщо ти потрябваме за нещо“, добавих унило наум.

— Мисля, че проверката мина успешно; системата за подчинение бе неутрализирана — отбелязах сухо и двамата с жена ми тръгнахме към вратата, като внимавахме да не стъпим в димящата локва.

 

 

— Но как успяха да го унищожат? — все още се чудеше Дилън по-късно вечерта.

— Предполагам, защото насочиха различни оръжия към едни и същи точки в тялото му. А клетките сигурно могат да компенсират въздействието само на едно от тях в даден момент. Накрая стигнаха до пълна несъвместимост на необходимите промени. Нещо важно беше повредено и се включи системата за самоунищожение.

Тя потръпна.

— Беше ужасно!

— Мисля, че и Самаш нямаше да ни хареса като господар.

— Не за това говоря. Всички се оказаха роботи. И онази симпатична жена Мертън…

— Знам какво ти е. Дори аз не се досетих предварително. Ето докъде са довели маниите на Лару! По дяволите, бяха толкова истински! Боген, Мертън… Нормални хора. Естествени, можеш веднага да разбереш постъпките им. Изглеждат и говорят като всеки друг. — Почувствах, че настръхвам. — За Бога! Нищо чудно, че Конфедерацията още не знае как да се опази от тези създания.

— Сега какво ще правим? — тихо попита Дилън.

— Ще се успокоим, ще легнем да поспим. И… ще видим дали ще се събудим сутринта!

 

 

Събудихме се, дори ни поднесоха великолепна закуска. Добър знак. Щом се окопитихме малко, веднага ни заповядаха да слезем в лабораторията. Лару бе предпочел да не се прехвърля в друго тяло. Актьорите отсъстваха. Заварихме само него, Мертън, Боген и още една твърде позната ни фигура.

— Санда? — неуверено се обади жена ми.

Тя ни забеляза и се усмихна.

— Дилън! Куин! Казаха ми, че ще ви видя тук. Защо е тази бъркотия? Нищо не си спомням, откакто заспах снощи в Медлъм.

С Дилън се смръзнахме почти едновременно от осенилата ни мисъл. Приятелката ни също усети, че става нещо недобро.

— Какво има?

Обърнах се към Лару.

— Все пак го направихте, а?

Момичето вдигна рамене.

— И без това беше тук. Проверихме дали доктор Мертън ще постигне нещо със записа, който сне от вас.

— Май сте се провалили, щом още дишаме.

Младата жена ни зяпаше изцъклено.

— Куин, Дилън, обяснете ми. За мен ли говорите?

— Достатъчно — уморено изрече Лару. — Върви в домакинската служба, на третия етаж е.

Внезапно поведението на Санда изцяло се промени. Тя сякаш забрави и нас, и недоумението си, поклони се на Лару и каза:

— Както желаете, господарю.

Веднага излезе, докато ние я гледахме с изумление.

— Как действа това? — успях да попитам. — Какво съдържа програмата, която трябва да обезсилим?

— Не знаете ли? Общо взето, свежда се до любов, обожание, преклонение пред оня, който каже активиращия код. Роботът се стреми да изпълнява желанията на този човек или на посочените от него. Нещо като нерушима емоционална обвързаност. Всички те ме обичат, и то напълно искрено.

— Нима ги активирате вие? Собственоръчно?

— О, не. Но ако ролята изпълни някой от личните ми роботи, е все същото. Да ви призная, малко сложничко става понякога. Помагам си с компютър, за да помня кой кого обожава.

— Явно процесът не може да се повлияе от запис — въздъхнах облекчено и се обърнах към Дилън. — Не се тревожи за Санда. От нея нищо не липсва. Само че сега е хлътнала по друг.

Лару недоволно врътна глава.

— Каквото ни беше по силите, направихме го. Мертън ме уверява, че за нея и нашите компютри програмният език си остава пълна безсмислица. Не виждала причина записът да не свърши същата работа, обаче нищо не излиза от опитите ни. Използвахме не само Санда, а още трима, като променяхме различни фактори. Тъжно ми е да го призная, но все още имам нужда от вас.

„Пак аз съм на ход. Благодаря ти, спасителю наш — доктор Думония, или който ще да си.“

— Готов ли сте вече сам да се подложите на процеса? — попита Дилън.

Момичето кимна.

— Предварителните процедури ще отнемат половин час. Нека предупредя и двама ви — всяка засечка, дори да се дължи на грешка в машините, ще означава мигновената ви гибел. Моите роботи ще ви разкъсат на мръвки. Бавничко.

— Няма да ви мамим — уверих диктатора. — Спомнете си, че и ние имаме какво да спечелим. Двамата сме единствените, които не бива да се превръщат в роботи. Значи, като му дойде времето, ще разчитаме на вас за нови тела.

— Дано говорите сериозно.

В гласа на пубертетчето прозвуча същата недвусмислена заплаха, която вече познавах.

Чакахме нетърпеливо.

Поредната изненада — Лару си бе избрал съвсем обикновено тяло. Мъж с всички признаци на стандартен тип от цивилизованите светове, който би се загубил неразличимо в тълпата.

— Разумно! — прошепнах на Дилън. — Защо му е да привлича вниманието?

— Не изглежда зле — заяви тя, след като го огледа критично. — Даже малко прилича на тебе.

— Страшно съм ти благодарен за сравнението…

Скоро и момичето бе вкарано на количка в съседната зала. Не губихме повече време, а се настанихме отново под шлемовете, напрегнахме се и прехвърлихме неизвестните ни команди в избраното от Лару тяло. То също веднага бе пренесено в другото помещение.

Запълвах си времето с разглеждане на лабораторията, като задавах ненужни и безсмислени въпроси на Мертън. Нещо ме човъркаше. Владетелят отстъпи прекалено лесно. Имаше някакъв полъх на гнило. Доста се измъчих, докато стигна до обяснението, но побързах да смотолевя към Дилън:

— Пак хитрее. Не му се връзвай.

Тя смръщи вежди и заговори толкова тихо, че едва я чувах:

— Как разбра?

— Онова снощи беше камера, сигурен съм. Сега е мощен лазер. И ей там също.

— Не бяха ли лазери и вчера?

— Не. Иначе щяха да ги използват в препичането на красавеца.

— Значи Лару си е сменил тялото през нощта.

— Ъхъ. Досетливо копеле. Не се издавай, просто запази спокойствие. В ръчичките ни е.

Той беше на ход, а ние не биваше да правим нищо.

След около час върнаха новото тяло в лабораторията и го събудиха по същия начин. Поне този път си запушихме ушите преди оглушителния звън на гонга. Мъжът скочи от количката и се огледа смаян.

— Не очаквах това!

Мертън веднага застана пред него.

— Активиращ код АЖ 360.

Той постоя, засмя се и завъртя глава.

— Не става. Усещам само лек гъдел, когато го казваш, все едно нещо иска да се измъкне на свобода, но е оковано. — Шумно въздъхна. — Сега разбирам напълно Самаш. — Погледна Мертън. — Нямаш си представа какво е да… О, забравих. Познато ти е, разбира се. Това е… невероятно! — Обърна се към нас — Да, кодовете ви действат. Но каква мощ само! За мен е напрежение да забавям мисловните си процеси и да говоря с вас. Всяка клетка в тялото ми живее! И мисли! И ми се подчинява! Силата във всяка една от тях е смайваща. Дори аз не знаех истински досега колко приспособими и гъвкави са тези тела. И няма никаква болка! Човек изпитва нещо неприятно още от мига на раждането си. Живеем с болката всеки миг. Почти се плаша от подобна липса на страдание!

— Питам се обаче — подхванах внимателно, — щом онези пришълци са толкова прозорливи, как са допуснали такава дупка в програмите на роботите?

Този въпрос наистина не ми даваше мира.

Мъжът сви рамене.

— Не мога да си го обясня. Това тревожеше и мен. Но не и сега. Вече нищо — добави той мрачно — не може да ми вдъхне страх. Нищо и никой. — Отново се вторачи в нас. — Сега искам отговор! Кажете ми поне една причина да ви оставя живи дори още минута!

Дилън ме погледна неуверено. Почти прочетох мислите й: „Сигурен ли си все пак, че този не е Лару?“

— Имай ми доверие — прошепнах й и заговорих на фалшивия Владетел. — Нужна ви е застраховка. — Надявах се да не се досети за смисъла в погледа на Дилън и моите думи. — Спомнете си Самаш. И робота, когото разкриха в Командването на военните системи. Да, не е лесно да ги унищожиш. Превъзхождат хората? Несъмнено. Но безсмъртни ли са? Не. А аз дори си мисля, че знам как пришълците са се обезопасили срещу провал.

И Мертън, и „Лару“ ме изгледаха пронизващо.

— Продължавай — заповяда той.

— Капанът е във все същите тела. В роботите. Ще се износят някога. Задължително, независимо колко са могъщи. Какво пречи някоя частичка от програмите, които не посмяхме да пипнем, изведнъж да прекрати всички жизнени функции след предварително заложен срок?

Мъжът нервно се озърна към Мертън.

— Възможно ли е?

— Да, но пречката не е непреодолима. Нали затова снех копия от съзнанието ви, както постъпихме и с другите най-важни хора. Стига да ги обновяваме редовно, както правят в Сигурността на Конфедерацията, можете да умирате непрекъснато и да възкръсвате всеки път.

Това задоволи и него… и мен. Веднага се обадих:

— Ако позволите, искам да изтъкна, че нямате ли под ръка някой, който да обезсили програмите за подчинение в следващия робот, ще бъдете принуден пак да използвате човешко тяло.

— Никога! — сопна ми се той. — Бил ли си веднъж в това тяло, никога няма да се примириш с предишното. Нито за миг дори! — Веднага осъзна какво следва от думите му. — Добре де, прав си. Но двамата оставате на острова като постоянни мои гости. Завинаги, колкото и тела да смените. Нали искахте да не ви отнемат децата, да си ги отглеждате сами? Ще го правите тук, сред разкош.

— В разкошен затвор — уточни Дилън.

— Наричайте го както желаете. Поне е тапициран с кадифе, позлатен… Нищо няма да ви липсва. Това е най-доброто, което заслужавате. Всички знаем, че Конфедерацията скоро ще се досети за двойната ви игра. И ще искат да стигнат до вас на всяка цена, за да изтрият информацията. Вероятно е съвсем лесно, само с една ключова фраза. Затова мога да ви позволя контакти единствено с моите подчинени.

— А ако просто смачкат целия остров? — натъртено запита Дилън.

— Няма — убедено отвърна мъжът. — Ще чакат, докато се уверят напълно, че сте ги измамили. През това време ще им пробутаме подходящи трупове заедно с достоверна история. И ще им покажем недвусмислено, че се отказваме от проекта „Феникс“. Наглед всичко ще се върне към предишния живот тук. Ще повярват!

Въздъхнах и поклатих глава.

— Всъщност имаме ли избор?

— Нямате — доволно каза той.

В същия миг забелязах, че „Лару“ е останал сам насред залата. Лазерите го прободоха от всички страни и след изумително дълга съпротива роботът се стопи. Неволно погледнах и към кафеникавото петно, останало от Самаш въпреки всички усилия на домакинската служба. Успешен ход за мен. И правилна догадка.

Дилън изохка в ухото ми:

— Позна! — Поколеба се, но все пак попита: — А как ще различим истинския?

— Няма нужда да се мъчим много. Довери ми се.

 

 

Последваха още три представления, всяко по-убедително от предишното. И пак настъпваше мигът, когато роботът биваше разрушен. Аз се питах насмешливо дали двойниците щяха да се държат толкова надуто, ако Лару им бе казал какво сполетява техните предшественици.

Но с четвъртия — отново мъж със стандартна за цивилизованите светове външност — беше друго. Усмихна се, щом изчерпахме вече познатия до втръсване разговор и заяви:

— Добре, стига. Край на забавленията. Убедих се.

Обърна ни гръб и махна с ръка да го последваме. Тръгнахме неуверено след него, като се стараехме да не стъпим в някоя от гъстите локви. До самата врата поглеждахме недоверчиво към лазерите. Въпреки страховете ни всички излязохме невредими от лабораторията.

Боген ни чакаше в коридора.

— Всичко ли мина както трябва, господарю?

— Безупречно. Колкото и да ми се струва невероятно, нашите приятели наистина изпълниха обещанието си. Погрижи се добре за тях. Дай им каквото поискат, само не им позволявай да се свържат с никого. Разбра ли ме?

— Ще бъде изпълнено, господарю — почтително отговори главното ченге.

Тръгнахме по коридора и аз запях тихичко, нехайно. Никога не съм разбирал чудноватата песничка, макар въздействието й да ми бе обяснено подробно.

„Бе сгладне и честлинните комбурси

тарляха се и сврецваха във плите;

съвсем окласни бяха тук щурпите

и отма равапсатваха прасурси.“^[1]

Лару ме изгледа с любопитство.

— Това пък какво е?

— Глупава песничка от детските ми години. Напрежението ми тежеше твърде много напоследък, но вече се чувствам облекчен.

Той поклати глава учудено.

— Хм… Истинска щуротия.

— Ще се видим отново, нали? — невинно попита Дилън.

— О, да. Непременно. Засега нямам намерение да тръгвам заникъде.

— След месец? — подсказах услужливо. — Тогава вече ще можем да обсъдим нашия живот тук.

— Разбира се, защо не. След месец.

Лару и Боген се запътиха нанякъде, а аз и Дилън се качихме до жилищния етаж.

Вече никой не ни следваше по петите. Настанихме се насред поляната, наслаждавахме се на слънцето и топлината. Съблякохме се и легнахме в тревата.

— Наистина ли вече дърпаме конците на Владетеля? — изумено промълви Дилън след малко.

— Не съм сигурен. След месец ще знаем. Ако напусне жив острова, значи е истинският. Ако не… Ще повтаряме същото, докато хванем когото трябва. Все пак мисля, че този е Лару.

Тя се кикотеше.

— След месец. Имаме цял месец! Само двамата тук, където ще угаждат на всеки наш каприз. Каква отмора ще бъде! А после…

— Всичко е наше, скъпа. Целият Цербер е наш. Добрият стар доктор Думония…

Тя ме погледна стъписано.

— Кой?!

— Доктор Ду… о, защо ли пък точно за него се сетих?

Тя тръсна глава.

— Все едно. Вече нямаме нужда от психиатър. Може би… само за да махне принудата да докладваш от главата си.

— Е, надявам се и доктор Мертън да се справи с тъй лесна задача.

Тя се обърна към мен.

— Знаеш ли защо толкова те обичам? Всичко свърши сам! Без никаква помощ отвън! Ти си невероятен!

— Не, Конфедерацията трябваше да се включи в плана…

— Ами! Ти знаеше нещата предварително. Всяка една от твоите смахнати, безумни интриги успя. Само за година от изгнаник стана истинският Владетел на Цербер.

— Ха, значи това прави и теб Владетелка!

Тя полежа лениво и изведнъж каза:

— Чудя се дали ще шокираме особено някого, ако се любим тук?

— Наоколо има само роботи, а вече ги разбрахме колко струват.

Дилън се засмя.

— Ах, колко възмутително… Нали някой ни предложи всеки от нас да има и другия в главата си? Кой беше, между другото?

Поклатих глава.

— Много време мина оттогава. Не помня. И не е важно. Но защо се сети точно за това?

Тя продължаваше да се смее.

— Защото не е нужно. И без това вече съм част от тебе. И ти от мен. Поне знам, че не мога да не мисля за теб.

 

КРАЙ НА ДОКЛАДА. ДА БЪДЕ ПРЕДАДЕН ЗА ОЦЕНКА. КРАЙ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.