Джак Чокър
Цербер: Вълк в кошарата (17)

Четиринадесета глава
Факти за мен, психотерапия и резултати

Докато чаках плодовете от кроежите си, Дилън започна да ходи на сеанси при доктор Думония. Аз също отивах с нея, защото сърцевината на замисъла му бе да я убедим, че я обичам, независимо от превъплъщенията й. Беше си вярно. Напълно приемах новата й цел — да стане съпруга като онези от границата. Исках жена ми да е щастлива, а психиатърът бе доказал, че в момента това е невъзможно. Трябваше да й вдъхна чувство на сигурност — намерение, което не по мое желание лъхаше малко на ирония, защото в същото време се опитвах (с всички произтичащи от този факт рискове) да ликвидирам Уогънт Лару.

В лечението на моята съпруга имаше и някои интересни моменти. Част от представите й за мен разкриха на доктора предишната ни лудория. Изглежда беше неизбежно. Макар че плащах на Думония достатъчно, за да се придържа към принципите на медицинската етика, доста се развеселих, когато той обърка спомените на Дилън с поредната й романтична фантазия. Планът за фалшивата компютърна измама по начало си беше толкова безумен и невероятен, че дори ровещият в мозъка на съпругата ми психиатър отказа да го приеме за истина. Разбира се, точно затова го бях направил тъй труден и рискован.

Наложи се да позволя Думония да побърника из психиката ми, но нямаше за какво да се тревожа. От дете ме бяха обучавали и дресирали, подготовката ми се задействаше несъзнателно при психосондиране и лекарите получаваха само информацията, която аз пожелаех да им пробутам. Освен това докторът повече се занимаваше с моите чувства към Дилън, ето защо смятах, че съм в безопасност. Само че след втория сеанс се наложи да преживея сериозно сътресение.

— Знаете ли, че имате две повърхностно заложени непреодолими внушения? — попита ме Думония. — Подлагал ли сте се на психотерапия досега?

— Не — отвърнах с леко безпокойство. — Знам за едно внушение. Трябва да съдържа общи данни за Цербер. Експериментираха върху мен нов процес, който ще помага на изгнаниците да се приспособяват по-лесно.

— Това също го видях — кимна психиатърът. — Поне отчасти. Доста подробно съдържание има. Интересно е другото…

Намръщих се.

— Какво е то?

— Представлява комплекс от две команди, независими от информационното внушение.

Притесних се не на шега, защото изглежда дори не подозирах що за гадости са натъпкали в главата ми. Думония не можеше да стигне до моите умения и знанията ми на агент, но дали точно тия две команди нямаше да ме издънят?

— Едната намирисва на държавна измяна според тукашните норми — започна той безизразно, сякаш обсъждаше житейски дреболии. — Както изглежда, заповядано ви е да убиете Уогънт Лару при първа възможност. Мисля, че по-скоро е допълнителен емоционален стимул, за да го намразите достатъчно. Добре изпипана работа. Чудя се дали вече пращат всеки с подобни внушения? Но на ваше място не бих се тревожил. Данните показват, че нито сте прекалено склонен към насилие, нито ви е присъщ стремежът към самоунищожение. Стимулът е достатъчно сериозен, за да се настроите крайно отрицателно към държавата и блестящия й ръководител, но го уравновесяват нормалните ви склонности, затова едва ли ще ви подтикне към действия. На всички ни се приисква да пречукаме някого, но малцина от нас дръзват да го направят. Няма да си навлечете неприятности, освен ако имате стара причина да мразите Лару още отпреди пристигането си на Цербер. Искате ли да му отмъстите за нещо?

— Не — отвърнах небрежно. — Никога не съм го срещал, дори не бях чувал името му преди да ми съобщят, че ме стоварват тук.

— Значи всичко е наред. Само че така втората команда става още по-озадачаваща.

— Нима?

— Общо взето тя се състои в психическа принуда да докладвате на началниците си всеки път, щом имате такава възможност, а после да забравите. Вие разбирате ли какво се иска от вас?

О, разбрах в същия миг, но как да го обясня по-невинно? Бях готов да си блъскам главата в стената, че не се сетих по-рано за това. Кучите синове! Естествено как иначе биха ме следили, щом органичният предавател престана да работи след първото ми прехвърляне в ново тяло? Отговорът беше толкова прост, но проклетата самонадеяност ми бе попречила да го проумея.

Наоколо имаше и множество други агенти на Конфедерацията. Вероятно местни жители, които искаха нещо от външния свят, или изгнаници с близки приятели там, или семейства, боящи се властите в цивилизацията да не се разправят с тях. Все хора, уязвими към изнудване. Колко ли пъти някой от тях е идвал при мен, може би дори докато си вървя по улицата, за да ми каже, че е време да докладвам? Завеждал ме е до удобно скрит предавател, за да съобщя на другото си „аз“, размотаващо се някъде из околностите на Диаманта, какво съм свършил.

После, разбира се, веднага съм забравял всичко…

— Май знам обяснението — казах на Думония. — Моите… ъ-ъ, предишни занимания ме въвличаха в сложни афери, засягащи и хора по върховете. А те имат нужда от определени кодове, за да продължат да ползват благата, от които аз вече съм лишен. Струва ми се, че някои продължава да ги изнудва чрез мен.

Психиатърът ми се усмихна смразяващо.

— Вие сте шпионин под прикритие, нали? Агент на Конфедерацията. Не се стряскайте така! Нито сте първият, нито ще бъдете последният. Няма да ви издам. Не би имало особен смисъл. Психопрофилът ви показва, че сте извънредно независима личност, а Цербер и особено Дилън са ви променили коренно. Интересно, че въпреки всички провали Конфедерацията упорито праща хора тук…

Отпуснах се с въздишка на стола.

— Как стигнахте до истината?

— Ами да започнем с името ви — Куин Жанг. Женско е. И сте пристигнал в женско тяло. Но никога не сте били жена, освен през краткия период на проникването ви на Цербер, проведено великолепно. При мозъчно сканиране има забележими разлики между мъжете и жените. Вие не бихте ги забелязал, но аз не само съм специалист, а и работя на планета, където размените са всекидневие, затова съм наблюдавал какво ли не. Спомнете си физиологическите разлики между половете. Мозъкът ги управлява и същевременно им се подчинява, затова каквито и нови структури да възникнат в психиката, следите от предишните остават. А при вас те липсват напълно. От появата ви мога да съдя, че Конфедерацията най-после се е научила да прави изкуствено това, което ние тук вършим съвсем естествено.

— Не е точно така. Броят на неуспешните случаи, завършващи със смърт, е твърде висок.

— Зашеметяващо! Непременно ще запазят това в пълна тайна, достъпна само за върхушката. Принудени са, иначе подобна размяна на телата би разрушила непоправимо цялата структура на обществото им. — Докторът искрено се засмя на собствените си думи. — Пък и нямат никаква полза от такова постижение, поне спрямо Диаманта. Всеки, който е достатъчно способен, за да причини сериозна вреда като агент, щом попадне тук, се превръща в един от най-добрите и… най-опасните членове на нашето общество. Я ми кажете — вие наистина ли имате намерение да убиете Лару?

— Би трябвало да убия първо вас — отвърнах с леден глас. — Сега сте най-опасният човек на планетата за мен, дори повече от Владетеля й.

— Но няма да го направите — убедено каза Думония. — Ще си навлечете прекалено много главоболия, а вече си ги имате достатъчно заради онова, с което сте се захванал. Освен това ще привлечете вниманието към себе си, дори да не ви заподозрат, защото ще напипат връзката ви с мен чрез графика на психосеансите. Съмнявам се човек като вас да има нужда точно от подробно разследване в момента. А и мисля, че разбирате съвсем ясно — изобщо не ме интересува ще пречукате ли Лару, ще сложите ли ръка на цялата проклета планета, или от утре ще заживеете кротко като агънце. Поне ще е някаква промяна… Повярвайте ми, Жанг — вие сте седмият агент, когото срещам, но досега не съм предал на властите нито един. Предполагам, че сте ме опознал достатъчно и сте забелязал моята най-сериозна слабост. Аз съм романтично настроен революционер-анархист, само че без необходимата дързост… затова пък с малко прекомерна привързаност към хубавия живот. Ако не сте бил уверен, че ще ме подкупите, изобщо нямаше да дойдете при мен.

Вдигнах рамене, макар старите навици да ми подсказваха съвсем друго поведение. Разбира се, докторът беше прав и нямах друг избор, освен да му се доверя. Хитрец като него знаеше как да се опази.

— Можете ли да премахнете командата да се свързвам с началниците си? Или поне частта й за забравянето?

— За жалост не мога. Не и с тукашните ми ограничени възможности. И двете принуди обаче са достатъчно прости, за да бъдат неутрализирани.

— Моля? Какво искате да кажете?

— С равнището на психическите структури, които съм в състояние да налагам, бих ви внушил нов набор от команди, които да обезсилят предишните. Например нищо не пречи да ви убедя, че харесвате Уогънт Лару и вие ще започнете да изпитвате симпатия към него всеки път, когато чуете името му. Така ще неутрализирам стремежа ви да го убиете. Ако подбера точно начина, по който налагам командата, ще създам взаимно противоречие „обич-омраза“ и няма да сте в състояние да предприемете нищо срещу него. Мога също да ви наложа принуда да не използвате предавателя. Пак ще се отзовавате на всяко повикване, но няма да казвате нищо на бившите си началници.

— Не ме е грижа за тях — уверих го. — След време сигурно ще поискам да се отърва напълно, но засега бих могъл все някак да се възползвам от положението. Предпочитам просто да помня какво точно съм правил и съобщавал. Има ли пречки?

— Е, всичко си е в паметта ви. Само са ви попречили да го привиквате по свое желание. Според мен можем да извлечем тази информация от вас и да я запишем, като използваме силно неутрализиращо поле на психопреобразовател, съчетано с поредица от внушения. Когато се освободите от хипнозата, пак няма да помните нищо, ще прослушате записа и ще знаете какво е ставало.

— Добре. Да го направим.

Хитрината свърши работа. Дори и сега не знам какво ви съобщавам, копелета гадни, но вече съм наясно как и кой го прави. И колко дяволски очевидно е всичко.

Че има ли по-подходящ за свръзка с външния свят от дружелюбния дебелак Ота? Магазинче за електроника с достъп до галактическия черен пазар. Нищо чудно, че е способен да доставя всичко каквото му поискаш! Така му се отплащате, нали? Умно, признавам. Длъжен бях да се сетя още щом разбрах, че неслучайно сте уредили стоварването ми точно в Медлъм, близо до острова на Лару. Пък и ме назначиха в „Тукър“ — корпорация, в която можех да развихря особените си дарби. А Ота е чакал наблизо, защото все някога е трябвало да се отбия при него за… специална стока.

Все едно. Дори тъй е по-добре за мен, понеже вече знам кого и как да използвам.

 

 

Минаха цели три седмици от залагането на мръснишкия капан в „Емясейл“ и аз започвах да се обезсърчавам. Не се съмнявах, че нещо се е случило. Вече обмислях други варианти, по-малко заплетени, но доста по-рисковани.

В същото време се радвах за Дилън. Психотерапията наистина й помагаше. Макар Думония да си бе луд за връзване, а в цинизма определено ме надминаваше, никой не можеше да оспори, че си разбира от занаята. Вече бях готов да призная, че в своята област е един от най-великите фокусници. Естествено жена ми не се върна напълно към предишния си характер, но поне не живееше в такова неустойчиво вътрешно напрежение, смяташе се за пълноценен човек и ми изглеждаше по-доволна от себе си и от мен. Докторът ми обясни, че колкото и да работел над равновесието на психиката й, основната цел си е останала непостижима — не могъл да отстрани нейната несигурност спрямо моите чувства. Сякаш се сблъсквал със здрава стена, издигната от вкоренената увереност на Дилън, че ако не я съжалявам каквато е сега, скоро ще ми омръзне и ще я напусна. Разбира се, страховете й бяха напразни. Но се бяха загнездили толкова здраво в подсъзнанието й, защото тя прекалено добре разбираше и местната култура, и нравите на Конфедерацията. Двете общества еднакво упорито се опитваха да заличат близостта и здравите връзки между хората. На Цербер човек запазваше властта и положението си чрез система от взаимни услуги, изнудване или интриги. Подозирам, че и аз бих се усъмнил дали е възможно друго, ако бях на мястото на Дилън.

— Стига да не беше присъдата — каза ми Думония, — можехме да прибегнем и до необичайни, дори опасни средства, но пък даващи изненадващи резултати. Съпругата ви обаче е затворена завинаги в сегашното си тяло и няма смисъл дори да опитваме.

Това твърдение ме накара малко да увеся нос, защото исках да се върне предишната Дилън — партньорката, която смятах за равна на себе си, превърнала се почти в част от самия мен. Чудно как заклетият самотник, възпитаван от първите си дни да стои над емоции от подобен род, изведнъж усети нуждата, копнежа по друг човек. Инстинктите веднага ми подсказаха, че това определено си е ахилесова пета. Но не се опасявах. Нали всеки, дори аз в предишната си върхова форма, имаше някакво слабо място. Никой не е неуязвим. Важното е да познаваш недостатъците си и то така, че да извлечеш някаква полза от тях.

 

 

Седмица по-късно вече бях готов да зарежа моя план и да търся други пътища… и хоп — ето ти го резултата! Седях сутринта в кабинета си, когато влезе някакъв едър здравеняк, чиито очи издаваха остър ум, наглед трудно съвместим с външността му.

— Аз съм Хърл Боген — представи ми се той и протегна ръка, която стиснах, а после го поканих да седне.

— Какво мога да направя за вас, господин Боген?

— Координатор съм по въпросите на сигурността при председателя Лару — обясни мъжът и сърцето ми едва не спря да бие. Появата му беше или много добра, или много лоша новина за мен. — Нали знаете, че той има база за отдих на острова наблизо?

Кимнах.

— Боя се, че съм го разглеждал от любопитство, когато излизам с катерите на флотилията — признах си веднага.

Ако Боген още не бе научил за проявения от мен интерес, добре беше аз пръв да му кажа.

— Е, мнозина зяпат — ухили се той. — Това не ми създава главоболия. Само че сега си имаме сериозен проблем с един наш проект, по който работим там. Нуждаем се от вашата помощ. Бяхме сключили договор с „Емясейл“ за превоз до и от острова и всичко вървеше гладко допреди две седмици. Борките обаче ни разпердушиниха. Не съм виждал толкова накуп през целия си живот. Избихме повечето, но и флотилията на „Емясейл“ пострада. Останаха ни само десетина малки траулера и един боен катер.

Престорих се на стъписан.

— По дяволите, колко борки са ви налетели? Екипажите на „Емясейл“ си ги бива, а пък при нас изобщо няма такива неприятности. Цари пълно спокойствие. За две седмици забелязахме само две-три гадини и се разправихме с едната.

— Нищо чудно — разпери ръце Боген. — Всички се скупчиха в другата зона. Спецовете по биология разправят, че нещо ги е привлякло, вероятно някакво вещество, понесено от теченията. Просто сме имали лош късмет.

Затаих дъх, преди да задам въпроса си.

— Колко са жертвите?

— А, поне тук леко се отървахме. Към дузина моряци. Такава им е професията, ясно ви е. По-лошото е, че не разполагаме с достатъчно кораби, за да поддържаме редовни доставки. Пренасяхме най-неотложното по въздуха, но имаме нужда от поне четири катера. Не траулери, защото вече използваме големи товарни кораби.

— Разбирам, но и ние разполагаме само с четири катера.

— Ще ви вземем един — заяви той непреклонно. — И още по един от другите две фирми по брега. Ще трябва някак да се оправяте с три.

— Добре — въздъхнах. — Само че аз нося отговорност за тези катери и екипажите им. Никак не ми допада идеята в зона с повишен риск да се съберат четири екипажа, които не са се сработили. — Изобразих усилен размисъл. — А защо не направим друго нещо… в името и на тяхната, и на вашата безопасност? Вземете всичките ни четири катера с екипажите, тоест „Хроясейл“ да поеме работата от „Емясейл“. А трите, които ще съберете, да покрият този район. Капитанът на оцелелия катер от „Емясейл“ го познава.

— Разумно — призна Боген. — Ще препоръчам да постъпим точно така, след като проверим вас и екипажите.

Вдигнах вежди.

— Тепърва? Хайде де, господин Боген. Щом сте от Сигурността, вече сте ни проверили до последния човек.

Той се ухили и леко сви рамене.

— Ами да. И резултатите от проверката на екипажите ме задоволяват. Само вие, господин Жанг, си оставате загадка за мен. Нещо не се връзва. И психопрофилът ви е доста чудноват. Из главата ми се върти идеята да взема катерите и екипажите, но без вас.

— Моля?! Не ви разбирам.

— Не ме карайте да обяснявам. Осланям се на интуицията си. Тя почти никога не ме е подвеждала. Пък и вие всъщност не сте необходим.

Биваше си го този тип. Не бях очаквал да срещна такъв противник и се наложи да взема решение за части от секундата, без да съм го обмислил достатъчно.

— Ама вие за кого ме вземате? — подхвърлих небрежно. — За агент на Конфедерацията ли? Нали имате предишното ми досие?

— Разбира се. И е по-пълно, отколкото можете да си представите. Според нас сегашната ви личност и поведение твърде сериозно се различават от типичното за Куин Жанг.

Той млъкна и наглед се подвоуми, а аз с мъка се сдържах да не издам обзелото ме напрежение. Проклети да са идиотите от конфедерационната Сигурност! Този техен номер със смяната на пола! Първо Думония, сега и безкрайно по-опасният Боген надушиха вонята на гнило.

— Слушайте ме внимателно — отново заговори той. — Не зная какви игрички сте започнал, Жанг, нито пък дали сте човекът, за когото се представяте. Но си признавам, че съм любопитен. Ще поема този незначителен риск като взема и вас. Достатъчно ми е, че според сегашните ви психопрофили двамата със съпругата си сте необичайно привързани един към друг… Имам с какво да ви притисна.

Отдъхнах си. Засега не се налагаше да изиграя основните си козове.

— Кога искате да се преместим?

— Вдругиден. Подгответе екипажите, после превключете компютърната си мрежа за работа в новия район. — Боген се надигна и пак ми стисна ръката. — Не знам защо, но очаквам да стане твърде интересно.

— И на мен нещо ми подсказва същото — отвърнах. — Сега моля да ме извините, но ме чака много работа. Ще обясня положението на хората си още днес следобед и ще уредя всичко необходимо с „Тукър“.

— Значи вдругиден ви чакам в базата на „Емясейл“. Въздъхнах. Не ми харесваше как се бе настроил този тип. И ми се стори, че знаех какво го подтикна накрая да вземе и мен. Точно инстинктът. Бяхме се спогледали и прозрели в душите си. Добрият професионалист винаги надушва себеподобните. Щеше да се върти стръвно около мен, може би и да ми спретне някоя провокацийка.

„Вече сме противници, Боген“, казах си и внезапно се почувствах напълно спокоен. По-добрият щеше да победи…

 

 

Не беше трудно да се преместим, защото взимахме само бойните катери и администрацията. Пристанището и сградите си бяха съвсем същите, само че горните етажи не се поддържаха особено добре. Дилън веднага се хвърли да приведе поне жилището ни в прилично състояние, макар че през първата седмица то приличаше по-скоро на бивак — готвехме си на малка преносима печка и спяхме на дюшек, проснат на пода. Предложих да й осигуря помощници, но тя настояваше да се справи сама. Май й харесваше.

В сравнение с познатото ни пристанище имаше само една коренна промяна. Трябваше да минаваме през сканиране едва ли не на всяка врата. Отново ни направиха психосондиране, за да ни разпознават системите за сигурност. Нямах намерение да се надлъгвам с тези устройства. Вече бях в обсега на големите клечки на Цербер и досегашните хитрини не биха ми помогнали с нищо. Боген като че ме държеше под микроскоп и не исках да му давам поводи за подозрения, освен в игра по мой сценарий. Причинил бях смъртта на десетина невинни, за да стигна дотук! Отговорността ми тежеше и ме подтикваше да си свърша работата, за която бях пратен на тази планета. Поне това дължах на жертвите.

Дилън подозираше, че имам пръст в преместването ни. Проклет да съм; не само подозираше — та нали я разпитвах подробно, преди да подхвана плана си. Само нейната увереност, че не бих погубил съзнателно невинни хора поддържаше мира помежду ни. Не смятах да я разубеждавам.

Веднага проверих торпедата в тукашния склад. Нито един номер не отговаряше на онези в малкото ми списъче. А и ние си бяхме докарали пълен комплект, така че се успокоих.

Съпровождахме всякакви товари до острова — от обичайните хранителни продукти, обикновените електронни схеми и резервни части, до големи комуникационни системи и материали за биолаборатории. Фактът, че доставките продължаваха толкова интензивно, а и от време на време на острова пристигаха нови хора от различни корпорации, ми подсказа, че Лару все още не е постигнал кой знае какво със своя проект „Феникс“.

Въпреки че бях на някой от катерите при всеки курс не ме допускаха дори на пристанището на острова и усещах, че съм под непрекъснато наблюдение. Чудноватата грамадна постройка в средата беше още по-внушителна отблизо, но не получавах нищо повече от — нека ги нарека — туристически впечатления.

Усилено размишлявах над всичко, за което се бях досетил или научил. Ясно ми беше, че отново попадам в задънена улица. Какво печелех, ако стигнех само до пристанището? При първия опит за проникване във вътрешността щяха да ме спипат.

— Затънах — признах си един ден пред Дилън. — Не знам какво да направя. Цяла година съм на Цербер и постигнах немалко, но нямам идея как да продължа… Вбесяващо е да съм толкова близо до целта и да не помръдна нито крачка повече!

— Още не си се отказал да очистиш Лару, нали? Бих искала да ти помогна, но не мога. Знаеш, че ми е забранено да участвам в отнемане на човешки живот.

Кимнах и я хванах за ръката.

— Знам. Убийството му не е моята основна цел. Трябва да науча всичко за роботите. Зле ми става, като си помисля за огромни пълчища от тези творения, напълно покорни на волята на Лару и Боген, а може би и на другите Владетели. Какво ще последва, ако нападнат с тях Конфедерацията? Толкова са съвършени, че ми се смръзва кръвта. Успеят ли пък да заличат основната програма, залагана от пришълците, изведнъж на бял свят ще се появи нова форма на живот. Подобия на хора, в които обаче няма да е останало нищо човешко… Представи си само — ще мислят с бързината на свръхкомпютри, ще контролират буквално всяка „клетка“ от телата си, ще притежават каквито способности си пожелаят. Ще летят ще оцеляват във вакуум. Такива същества могат да имат само един стремеж, една жажда — властта. И още — ще бъдат почти безсмъртни! Пък и нищо не им пречи да сменят телата си при първото затруднение.

— Не се съмнявам, че Конфедерацията ще се научи да ги различава и унищожава!

— Знам ли… Един от тях проникна в най-охраняваната зона оцеля въпреки всички използвани срещу него оръжия и накрая бе ликвидиран само защото програмата му предвиждаше да се върне и да докладва в Диаманта на Уордън. А имаше съзнанието на обикновен старши чиновник! Представи си какво ще стане, ако в тези тела се настанят най-хитроумните, безскрупулните, извратените умове от Диаманта… Доктор Думония подхвърли, че Конфедерацията му изглеждала твърде крехка и се е съхранила чак досега просто защото никой не я е заплашвал. А тези творения са предостатъчна опасност. В съчетание с развита чужда цивилизация могат да означават край на всичко, постигнато от човешкото общество. Трябва да спра Лару!

— Защо си толкова сигурен, че той ще успее? Не ти ли е хрумвало, че онези пришълци са ни изпреварили твърде много и просто нямаме средства, с които да заличим заложеното от тях в органичните роботи?

Поклатих глава.

— Връзките на Четиримата владетели се простират далеч извън Диаманта на Уордън. Макар да са затворени тук, твърде много от влиятелните хора в Конфедерацията са техни послушни оръдия.

— Нима биха се осмелили? Нали им е известно, че Конфедерацията вече е научила за роботите? А пък Лару едва ли ще рискува пришълците да разберат с какво точно се занимава. Щом всичко се прави на острова, той явно желае да не разкрият тайната му…

— Току-виж се окажеш права. Хайде да обобщим какво знаем досега. Първо, по проекта се работи само тук. Второ, въпреки достъпа до всички ресурси на Цербер — или на целия Диамант, въпреки усилията на най-добрите учени, Лару още не е постигнал кой знае какво. Положението на Четиримата владетели също е напечено. Рискуват да предизвикат грубата намеса на Конфедерацията и да се скарат със съюзниците си. — Наведох се да целуна Дилън. — Дано си познала. Вероятно те наистина не могат нито да се справят с проблема без външна помощ, нито да си я осигурят.

Исках да проникна на острова и да се включа в проекта. Предполагах, че начинанието е на всички Владетели, а не само идея на Лару. Значи и да го ликвидирам, нямаше да реша задачата. Боген или някой друг от господарите на това твърде добре организирано общество би поел веднага нещата в свои ръце.

Какво точно исках да направя? Да спра проекта, поне засега! Да се сдобия с достатъчно власт, за да променя малко този прогнил свят, да го очовеча доколкото мога да опазя онова, което за мен беше по-важно от всичко. И най-вече — да угодя и на жителите на Цербер, и на Четиримата владетели, и на Конфедерацията…

Идеята ми се мярна за миг и аз се вкопчих трескаво в нея. Премислях я от всички страни. Накрая реших, че толкова смахнат план няма как да се осъществи… освен ако не стане като с предишния. Започна ли, трябваше да правя вярната крачка всеки път в почти безизходни ситуации. Веднъж да се препъна — и с мен ще е свършено.

— Дилън?

— Какво, Куин?

— Да допуснем, че има начин да им пъхнем прът в колелата… и да направим малка революцийка, с която да превърнем Цербер в хуманен свят, пък ние да сме на върха, а?

— Виждам, че пак се побъркваш.

— Да, но нека предположим само за миг, че е възможно. Ако ни провърви, не би се наложило да убиваме никого, дори Уогънт Лару.

Тя се разсмя.

— И шансовете ще са нищожни като в номера с „Тукър“, нали?

— Още по-малки. Доколкото мога да пресметна, възможността да ни разкрият, надхитрят или направо да ни пречукат е пет към едно. А вероятността да постигнем целите си е едно към сто или дори едно към хиляда. Не знам какво ще ни сполети, ако се провалим — още по-гадни присъди, незабавна екзекуция или изпращане на Момрат, което си е все същото. Започна ли обаче, едва ли ще има връщане назад.

Тя се взираше в мен смаяна и разпалена; сякаш за миг зърнах предишната Дилън.

— Ясно ми е колко много ти се иска да го направиш. Защо се колебаеш?

Прегърнах я.

— Не се ли досещаш?

Тя въздъхна.

— Я да видим имаме ли избор. Решиш ли да не правиш нищо, няма да си простиш, ако най-лошите ти опасения се сбъднат. И аз ще се чувствам виновна. Не знам много за твоята Конфедерация, дори за другите планети от диаманта, но понякога си мисля, че ние двамата сме последните оцелели човеци в този свят.

— Провалът би означавал край на всичко и за тебе — напомних й тихо.

— Ами нека да е така! Останем ли в сегашното си положение, връзката ни пак няма да е истинска. Ще раждам деца, ще ми ги взимат… Не ми се вярва някога да отменят моята присъда, значи след не повече от двадесет години ще ме засилят към Момрат. Що за живот е това? — Дилън се взря сериозно в очите ми. — Захващай се и ще ти помогна поне в онова, за което внушените ми забрани няма да попречат. Нали ме разбираш? Сигурно в края на краищата ще си докараме белята, а аз не искам да живея без теб. Нека и този път заложим всичко — двамата. Или успяваме, или ни довършват… заедно.

Притиснах я към себе си и се любихме така, сякаш ни е за последен път.

Предстоеше ни последното, върховното и решително надхитряне.