Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (8)

8.

Само че не стана баш така. Дори обратното — нощта пак се обърна на ден. И ние пак се юрнахме да търсим прословутата черна котка в тъмната стая, дето хич я няма вътре. А просто си станала отново котката на Шрьодингер…

Милчев замина и се върна. Почти веднага. Нахлу в стаята ни — аз тъкмо лягах, Здравчев си миеше зъбите и през пяната се мъчеше да ми каже някакъв виц. От вида на влезлия разбрах, че има извънредни събития и тропнах по стената. Василев долетя — по пижама. Здравчев бършеше в движение пастата от устата си, Милчев направо грабна пешкира от ръцете му — така беше попотел…

— Е?

— Не успяхме и по чашка да глътнем. Разшумяха се комшиите, братовчедката отиде да види какво става, а то полиция влязла в махалата. Претърсваха една къща на другата улица. Хората казаха, че открили убиеца…

— Кой?

— Абе, някакво от махалата. При леля си живеел тук, търсел си работа. Пишел се бабаит, ама е една торба кокали. Перко Налъмов, рече братовчедът.

— Арестуваха ли го? — нетърпеливо запита Здравчев.

— Там е работата — нямало го. Само леля му и бабата били у тях. Казали, че не са го виждали от събота. И комшиите не са го виждали… Аз излязох с братовчеда, в тъмното бая народ се беше струпал, цялата махала излязла, даже от Малчево бяха дошли с две коли. Някакъв местен бос — Кривия и с него оня, дето го спомена шефът, Мамбото…

— Какво се говореше?

Милчев се отпусна на кревата ми.

— Какво ли не… Обсъждаха момчето. Някакъв Норди…

— Кой?

— Норди му викат. Родил се в Нордкьопинг, в Норвегия. И майка му го кръстила на града, ама му казвали Норди, накратко… Нордкьопинг Айшов Мостовашки…

Въпреки напрежението и сериозността, Здравчев взе да се хлопа по коленете…

— Нордкьопинг Айшов Мостовашки…

— Стига се хили — срязах го, ама и мен ме напираше. Какво искате — виждал съм ги всякакви. И Проститутка, и Куловангер, и Моцарт, и Вашингтон… Все от мургавия ни контингент…

— Името не е важно — рекох. — Що за човек е? И как ли са стигнали до него?

На което никой не можеше да ми отговори в мотела, така че се облякох, Милчев пална колата и отидох в управлението. Където само аз липсвах, както викаше баба ми. Колеги, прокурори, следователи, всякакви столични и местни чиновници се мятаха от стая в стая. Само в нашата никой не се отбиваше, та тръгнах сам да видя какво мога да открия…

Открих. Симеонов — с него навремето учехме в Университета, после аз се оставих на ветровете, той имаше солидна котва в лицето на баща си. И се настани на топло място нейде на високото…

— А, ти защо си тук? — рекохме едновременно.

После набързо уточнихме кой къде и какво — нямаше време за излияния, всеки момент трябваше да започне пресконференцията на прокурорите и нашите шефове.

Бил от година в града, заместник-началник. Скоро щели да го изтеглят нагоре, пак в София, но трябвало за пред началството малко на терен да е. Ами аз какво правя? Той бил следил кариерата ми, подпомагал ме отдалеч и отвисоко (да, бе — сетил се за мен, когато се сблъскахме!)… Общи приказки на случайни хора, колеги и много, много далеч личностно. Възпитание, формални отношения, задължителен бон тон…

— Какво става? — попитах небрежно, сочейки хаоса.

— Убиеца откриха. Но са го изпуснали, май минал границата. Обаче, вече подготвят европейска заповед за арест…

— За арест? Че кога събраха доказателства? — искрено се изненадах.

— Работим ние, работим… Ако те изтеглим горе, ще видиш какъв замах е…

Ако… Намек, обещание, предложение… Или просто инстинктивно мятане на въдичката — не съм чак толкова важна персона, някакъв си провинциален криминалист… Но за всеки случай — така, да имам едно на ум. И, ако се наложи, да подкрепя групичката му…

— А, главният идва — посочи той към изтърколващият се като бременна слоница по коридора прокурор. — В залата ще е, ела и ти…

Защо да не отида?

Учтиво се дръпнах към стената. Главният заемаше половината коридор — а той не беше тесен, но край него все пак успяваха да се въртят рибките му пилоти. И показно-послушно да обслужват нуждата му от респект и почитание.

— Прокуле, — рече той тъкмо пред мен — тая папка не ми харесва. Черна папка на тъмната покривка… Не подхожда, бе човеко! Веднага я смени…

До него ситнеше дребно получовече, опитващо се да заема нужната на господаря му поза. То в движение измъкна от чантата яркочервена папка:

— Тази?

Главният снизходително кимна и оня веднага започна — в крачка! — да вади листове от едната и ги реди в другата папка.

— Страхотен чиновник! — казах на Симеонов, когато свитата отмина.

— Прокула ли?

— Така се казва?

— Не, така му казват. Като древен римски правист, успявал и съдебни дела да гледа, и на императора да служи. Този е по̀ майстор в слугинажа. И шпионажа… — погледна ме, за да се увери, че съм разбрал и ще внимавам какво говоря пред Прокул. За да не го чуя от някой шеф после…