Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (6)

6.

Поогледах града. За което на практика биха ми стигнали час — час и половина. Дето се вика — всичко тук беше център. Извън центъра бяха бившите крайградски села, наречени квартали и условно свързани с центъра. Условно, защото и тук имаше посоки, а не улици. И колони от пешеходци в двете посоки. Разбрах причината при качването ми в микробуса, изпълняващ ролята на градски транспорт. Левче билета… За човек на минимална или близка до нея заплата това са доста пари…

На връщане походих. Както и при разходката до другия градски квартал — известното ми от думите на Милчев гето Марчево. Нямаше смисъл да ходя до Драките — той беше достатъчен като наблюдател, няма защо да се трупаме.

А в Марчево никой не ме спря. Гледаха ме внимателно — иззад огради, от прозорци, през стъклата на кафенета, но никой не се доближи. Едно, че зърнах и други обикалящи, на които направо си пишеше, че са журналисти. Второ, че докато пресека квартала и се върна, минаха три патрулки и две двойки в бойно снаряжение — включително бронежилетки…

Свиркането чух, когато завивах зад оградената с висока тел обширна градина, откъдето започваше истинският град. Не се обърнах, само забавих крачки. И скоро стъпките ме настигнаха…

— Здрасти, Фюри! — рекох тихо. Достатъчно да ме чуе, недостатъчно страничен наблюдател да разбере, че двамата случайни спътници си говорят…

— Шефе, какво търсиш тук?

Погледнах го внимателно. Среден на ръст, слаб, с ръждясала брада, облечен в модерен шлифер, с интересно бомбе на главата…

— Ако щеш вярвай, но случайно… — И не лъжех. Знаех, че след затвора се е прибрал в града, надявах се да го видя, но си бях песимист допреди минута. Да срещнеш в стохиляден град човек, когото си видял последно преди три години — чиста случайност е. Но, ако минеш — пак случайно през квартала, където живее, а пътем се разходиш край кафенето, което държи…

— Да, бе…

Е, и аз не бих повярвал. Познавахме се от поне десет години. Беше още младо момче, привикали го бяха за една „работа“, а накрая арестуваните му съучастници се опитаха да стоварят всичко отгоре му. Не беше трудно да определим кой каква роля е играл, малко повече усилия ни струваше да докажем, че баламата няма нищо общо с убийството на охранителя… После уж миряса, но… Абе, пак решил — „за последно“, обаче го прибрахме, дадоха му година при сравнително леки условия, не се върна в града ни. Разбрах къде е и повече не питах. Не е хубаво да се разнасят слухове за интерес на криминалната полиция към някого…

— Фюри, как си, що си? — започнах уж от далеч. Казва се Димитър, но всички го знаят като Фюри. Така го наричал дядо му — защото момчето било буйно и бързо като някогашния кон от детските сериали.

— Шефе, след сто метра влизаме в града. Казвай, че не ща да ни виждат заедно…

— Няма проблем. По работа съм тук и наистина рекох да те видя, но не знаех как…

— Да беше някой друг, нямаше да повярвам. Ама ти не лъжеш. И затова те уважавам… За убитата си дошъл, нали?

Нямаше смисъл да отричам. Кимнах.

— Шефе, от снощи градът е пълен с ченгета. И те очаквах. Страшно стана — всички са се снишили, чудим се кого ще награбят за жертва, та да го обявят за убиец. Знам, знам — и аз мисля, че е някой маниак, обаче това не стига на вашите. Хората са се свили в черупките. Просто чакаме кого ще набележат…

— Нещо приказки, слухове?

— Няма… И аз се чудя, но никой нищо не споменава. Нали ти казвам — чакаме кого ще нарочат. Тая заран Мамбото беше събрал аверите си, а те са все тартори в махалата. Нещо си говореха, но аз, разбира се, гледах да съм далеч от масата им. Мъти се някаква…

— Мамбото?

— Нещо като местен кмет е. Не е избиран, естествено, но е така… Бос…

— Аха, барон…

— Бе, вие му викайте както щете, ние си ги знаем босове, кметове, главатари… Хайде, стигнахме… Ако ти трябвам — мини пак. И… Нали знаеш…

— Знам — казах зад гърба му. — Нищо срещу твоите не искам…