Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (4)

4.

Стаята беше класическа — десетина квадрата, две бюра, три стола, пейка до вратата. И два стелажа, на които е имало нещо струпано — личеше си по прашните черти отгоре лавиците, които лавици двама цивилни изнасяха.

— Склад беше — каза застаналият до вратата непознат. В хубав костюм, с вратовръзка, ниско постриган. От пръв поглед се виждаше — шеф.

— Карачоров — каза той и безпогрешно се насочи към мен, разпознавайки старшия.

И аз безпогрешно чукнах токовете на обувките, разбрал, че това е местният полицейски началник. Той учтиво се ръкува с всички, вдигна леко вежди, разбирайки, че тук е и шофьорът-сержант, после застана до вратата.

— Извинете, колеги, но управлението е препълнено. Заехме даже един етаж в пожарната — добре, че е до нас. Тая стая освободихме по спешност. Нали сте резервна група, със специално предназначение. Е, засега нямате ангажименти — всички наши хора са по задачи. Ще ви донесат нужната документация — четете, навлизайте в делото. Ако потрябвате — ще ви извикаме…

Обърна се, но внезапно спря. Сети се за нещо.

— Главният прокурор ви даде добра идея. Така че — оставете телефоните си за свръзка и вървете. Препоръчвам ви да се разделите. Шофьорът ви може да почака в гаража. Там са на дежурство поне петима от нашите, тъкмо ще е готов с колата си. Не се знае какво може да открием…

Излезе, без да успеем нищо да попитаме. А и защо да питаме? Усещах — в началната бъркотия някой е поискал помощ, набързо са извикали група от нашия град. Наблизо бяхме, логично е. После явно са разбрали, че сами ще се оправят, но нали трябва да се покаже размах…

Влезе младичък полицай, натоварен с няколко папки. Остави ги, обърна се като на парад и измарширува двата метра до вратата.

Спогледахме се и се засмяхме. После взех горната папка. Отворих следващата — същото съдържание… Що хартия е отишла… Но демонстрират използване на технически средства и показват на босовете колко са активни…

Зачетохме се… Стандартно — рапорти, данни за убитата Маринка Манолова, протоколи от разговорите със свидетелите, с близки, съседи, познати…

По едно време вдигнах глава.

— Абе, вашите папки са със същите документи. Но — някой да е открил протокол, рапорт, доклад, в който да се споменава името на намерилия трупа?

— Ей, таман мислех, че в моята папка е пропуснато — рече Здравчев.

И при другите име нямаше…

Странно! Значи — в събота по обяд полицейски патрул отишъл край реката да провери сигнал за намерена мъртва млада жена. Убита била зверски — от пръв поглед се виждало. Разголено тяло, окървавена, разкъсаните дрехи също в кръв, едното око почти избито…

Патрулните веднага се обадили в управлението и машината се завъртяла. Спор няма — действано е по правилата. Отцепили района, направили оглед, тялото закарали в патологията…

Прегледах протокола от аутопсията внимателно. Изнасилване и убийство. Бая як трябва да е престъпникът — младата жена е била маниачка на спорта. Отбелязано беше, че редовно ходела на фитнес — залата беше наблизо, преди това правела крос по пътеката, обикновено пробягвала нейде към пет километра…

Вдигнах глава… Пет километра… Няколко пъти пробвах и аз да се заема с крос, но… Абе, останах си с добри обещания от типа „Утре сериозно…“

Убита с няколко удара по главата — единият много силен, довел до счупване на черепа. Чак костта била пукната и хлътнала… И, ако е зашеметена преди изнасилването, липсата на съпротива е разбираема. Така че търсенето на супер шампион остава само теория.

Огледах стаята. Колегите също бяха спрели с четенето. То и не беше много.

— Папките дайте тук! — казах и посочих предното бюро. — Здравчев, оставаш, докато дойде дежурният, предаваш документите срещу подпис, после си свободен да обикаляш града…

— Аз имам… — започна той, но го прекъснах бързо…

— Имаш, имаш… Но време нямаме, затова ще говорим, когато се видим. Като свършиш с документите — звънни ми, ще ти кажа в кой район да отидеш…

Познаваме се отдавна, та не му беше трудно да ме разбере. И останалите само закимаха…

Виждате ли — аз съм старо куче. И доста неща научих — и по лесния, и по трудния начин. Едното от тях — важни въпроси не обсъждай в непозната обстановка. Да, току-що бяхме пристигнали, още нищо не бяхме видели или чули, но…

Хайде да я караме като в минно поле…

И без това най-опасните мини са прикрити като най-безобидни неща…