Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (16)

16.

Бараката в градинката беше тъмна и пуста. Отпред имаше струпани столове, обхванати със синджир към три масички. До тях на земята бяха метнати няколко стари разтегаеми стола. Толкова стари, че надали някой щеше да се заеме с кражбата им. Ние, обаче, ги взехме и сложихме под навеса. Така хем бяхме закрити от дребния дъждец, който внезапно заромоли, хем не се забелязвахме в тъмнината. А самите ние виждахме наоколо всичко — двата улични лампиона осветяваха и стария пясък, и могилката до него, и разклоняващата се алея.

Пръв се появи Здравчев, после Василев и Милчев.

— Ей, здрави момчета — въздъхна Здравчев. — Пердашат като на спортно ходене. Ама в мисленето не ги бива. Зарязах ги до централния фонтан. Не знаят ли, че винаги има втори вход? Даже да е градска тоалетна…

— Аз отведох моя чак до пристанището. И го оставих да дебне до управлението — похвали се Василев. Милчев нищо не каза. Неговата беше най-лесна. Братовчед му устроил лек уличен скандал, завъртели преследвача и с това приключило преследването.

Разказах им за наученото от Фюри. И предложих план — дързък и нахален. Здравчев се ухили, Василев остана замислен, Милчев премълча.

Извадих от джоба пакет.

— Полунощ минава. Да има някой гладен?

Три ръце се протегнаха. Затова и бях взел осем сандвича. Вечеря — вечеря, ама голямото бягане на зайците през ловното поле изискваше сили. За няколко минути се чуваше само приглушено дъвчене, че и малко мляскане.

После казах:

— Отиваме в мотела, спим и — утре в управлението. Там ще видим, който каквото… Василев, онова нещо готово ли е?

Все още с пълна уста, той кимна. Уверено. Което значеше много…

А на сутринта станахме късно. Евтиният часовник на стената показваше девет, когато се протегнах. Измихме се, почуках на стената и след малко четиримата тръгнахме към центъра. Пеша. За никъде не бързахме. Та двете коли, случайно паркирали до входа, направо запушиха уличката с бавния си ход. И така — до градинката. Където спокойно и с апетит хапнахме, изпихме по едно силно кафе и се насочихме към управлението.

Дежурният ми даде ключа от кабинета. Първото нещо, което направих там, беше да извадя чист лист и да оформя рапорт. Стандартен, но необходим. След което изпратих Милчев да предаде на дежурния, че рапортът е готов.

И двадесетина минути по-късно на вратата се почука.

Влезе Симеонов. Тримата колеги скочиха, аз симулирах желание за надигане, той бързешком махна с ръка. Спазихме ритуала.

— Идете пийте кафенце — казах им. — Аз ще дойда… Скоро? — и погледнах въпросително Симеонов.

Не си даде труда да отговори, а само кимна. Тримата излязоха.

— Е, казвай сега — придърпа той един стол и седна насреща ми.

Подпрях ръка на бюрото, с другата взех двата листа хартия. Симеонов бързешком ги пое и, без да ги погледне, рече:

— Остави официалностите. Кажи какво открихте…

Замислих се, после заразказвах.

— Екипът ми се срещна с доста хора. Всички имаме познати, те имат свои познати, около тях други… Така че кръгът се разширяваше с всяка среща. Написал съм кой какво е видял, чул. Повечето неща ги имате и при вас. Ходили са хора къде ли не, разговаряли са, провеждали са дознанието… Така че надали с нещо ще те изненадам…

— И все пак?

— Познато ли ти е името Шишков?

Трепна. За миг, почти незабележимо, но трепна. Което не е никакво доказателство, разбира се. Но пък е определен знак.

— Май съм чувал… А, да — тук служи. Какво за него?

— Обещавал на цигането да го прави полицай. Спец полицай. Циганин, който да командва полицията в махалата…

— И онова повярвало? На един сержант?

— Колега, Нордито е май малко…

— Улав, кажи си го…

— Именно! И толкова е очукан от живота, че вярва на всяко добро нещо, което му се стори, че е за него. Лъган, лъган и още много има да го лъжат…

Симеонов се облегна назад, извади цигара, погледна ме и запали.

— Това е детайл само. Страничен елемент, така да се каже. Не е добре за характеристиката на Шишков, но какво общо има с убийството?

И аз се облегнах назад, оставяйки лявата ръка на бюрото.

— Именно… Дотук — нищо съществено. Освен, дето Норди се похвалил, че вече получил първата си задача. Трябвало да сплаши някаква жена…

Симеонов дръпна силно, изстреля струята дим и замислено кимна:

— Е, тук вече сте сгрешили. Не е трябвало да допускате да ви разказват подобни неща. Кой го твърди това?

— Чакай, дай да видим натам как е. Защо така бързаш да разбереш кой го знае?

Симеонов се засмя.

— Абе, какво сме седнали да се надиграваме. Това не е покер. Колеги сме… Да, усещам, че сте попаднали на нещо, но…

— Но?

— Мисля, че разбираш…

— Не съм сигурен…

— Шишков се е издънил. Май го надценихме. Смятахме, че е умел манипулатор, мислехме, че знае да плува добре, някои дори вярваха, че е примерен полицай…

Сепнах се. Значи Шишков…

— Ти не разбра ли? — изненада се Симеонов. — О, да — преди малко слагаха некролога на входа. Тая заран отишъл да поплува в Дунава и… Схващане ли, какво… Докторите ще кажат. Но се удавил. А беше добър полицай…

— Помогнаха му?

— Е, има си хора за всичко… — небрежно махна с угасващата цигара Симеонов. После внимателно я притисна към лист хартия, провери угасена ли е и метна смачкания боклук в кошчето.

— Тоест, следата е прекъсната. Диря няма…

Той се засмя.

— Именно… Не трябваше така да ровите. Нима не усетихте, че не става дума за някакво сбърканяче, нападнало от избили хормони непозната минувачка?

Май пак щях да съм прав. А мразя да съм прав. Защото винаги търся надълбоко и никога не мога да спра нейде отгоре. Да представя нещата в по-приличен вид. Да не си натрисам последствия — лоши или поне сложни…