Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (2)

2.

В колата беше тихо. Милчев на кормилото, аз като шеф до него, Здравчев и Василев отзад. Мълчахме…

— И сега ние какво ще сме? — каза изведнъж Василев. — Разследващи, съветници, козли опущения…

Там е работата, че и аз нямах представа. Шефът каза обтекаемо и неясно:

— На разположение на началника на полицията. Ще помагате, ще консултирате…

И даже не ми даде да попитам. Каквото и да е…

— Върви, върви… Там ще разбереш. Началници има много…

Има. Не е да няма. Ако убият някоя баба на село — най-много кметът да дойде. За полицейски шеф, за местен прокурор, да не говорим за патолог… Дума не става. Труповете карат в града, местният полицай най-често е главен разследващ. Пък той има поне пет-шест села на главата си. И най-много веднъж седмично успява да мине през тях. Отделно писарската работа.

Обърнах се.

— Тате каза — ще видим…

Но никой не се засмя на стария виц.

— Имам едно предчувствие… — каза Здравчев…

И защо ми го каза това? И аз имах предчувствие. При това доста обосновано. Още не бяхме прецакани, но точно за това ни чакат. Обаче… Обаче, има поговорка: предупреден — значи въоръжен…

— Имаме ли някаква информация? — попита Здравчев.

— Знам колкото и ти — казах. — От интернета, малко от телевизиите…

— Уффф… — изхриптя той… После се прокашля. — Ама да видим. Значи — убита журналистка…

Василев още по-скептично изпръхтява. И се обажда кисело:

— И пингвинът се води птица… Казват журналистка, други споменават, че била някаква шефка в местна кабеларка, трети я определят като говорителка…

— Предаване водела — уточни Милчев, без да откъсва поглед от пътя. При мен няма деление по чинове и рангове докато работим. И шофьорът е полицай, и той има очи и акъл. Така че го поощрих:

— Какво предаване?

Милчев се взираше в тесния, изровен, далеч от телевизионните рекламни новини път:

— Казаха, че била канила някакъв чужд журналист и той ги наприказвал едни за властта…

— Ама той — не тя — опонира му Здравчев. Както си го познавам, играеше адвокат на дявола. Скептик, търси слабите места на версиите ни…

— Важното е, че тя го е поканила — възрази Василев. — Дала му е трибуна…

Намесих се.

— И какво от това? Тоя го видях по една от големите телевизии — не помня коя от трите. И в колата го слушах… Пускат го там — значи тя не е някаква рушителка на забрани, камо ли той да е герой и борец…

Настъиа тишина. И пак Здравчев:

— Аз, знаеш, обичам да ровя в интернета. Не толкова новините, колкото коментарите отдолу им. Казват хората маса работи…

— Казват… Бе, пълно е с тролове — изсумтя Василев.

— Има го — съгласи се Здравчев. — Ама човек се научава да ги прескача като кална локва. С времето свикваш да подбираш кого да четеш…

Заинтересуван бях. С него работим от години, но не знаех, че и той така четял. Подбиране му е майката…

— Какво казват?

— Какво… Гаднички работи. Убита била заради това предаване…

— Чакай — този път аз бях скептикът. — Чух и аз за това, ама предаването е било преди месец. И чак сега да я убият…

— Това и мен ме съмнява — обади се Василев. — Чак толкова подготовка… Градът е глуха провинция отдавна. И ние сме в мъглата, ама тия хептен. Ако някого убият там при обир на улицата — мислите ли, че ще се вдигне шум?

Милчев пак се обади зад кормилото:

— А какво ще кажете за човека, дето преди месец се подпалил в града?

Обърнах се рязко наляво, към него:

— Какво? Кой? Кога?

Милчев беше доволен:

— Ето — и вие сега чувате. Може да са казали по някоя местна медия, но в централните — ни звук. И журналистите им… Смятам, че ако я бяха убили при катастрофа или при обир — нямаше изобщо да се чуе извън района. Пък сега…

Навлизахме в града.

— Към управлението ли? — попита ненужно Милчев…