Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (19)

19.

Милчев, Здравчев и Василев пиеха кафе в малката градинка. Седнах и аз. Побъбрихме си — нали трябваше да заминем, у дома ни чакаха. И близките, и следващите проблеми.

Но нито дума за убийството.

Градинка, градинка, но… Параноя май. Не знаех дали Симеонов не е вече монтирал апаратура. Колко му е да сложат фалшив чеп на ниския клон на дървото. Или да скрият микрофон под масата. А наведеш ли се да провериш — край. Затвърждаваш всякакви убеждения в недобронамереност, както смятат той и босовете му.

Не се лъжех, че съм променил особено мнението им. Някои от тях може и да вярваха в низостта на човека, но самият бивш колега знаеше, че има честни хора. И се боеше от тях. А аз му бях неприятен още от Университета.

Предложението беше явна мъгла. Отвличане на вниманието. Докато…

Какво?

Милчев отиде за колата. Ние спокойно разменяхме лафове — вицове, разни смешни случки. Видяхме го как паркира от другата страна на улицата. Е, можеше да тръгваме.

Но той ми помаха припряно. Само на мен?

Отидох.

— Шефе, проблем…

А проблемите си бяха част от багажа ни.

— Какво става?

— В гаража огледах колата. Така — отгоре-отгоре. Дясното колело отпред…

— Спукана гума?

— Отвити гайки. Почти до края, но се крепят. Ще изкарат едно двайсетина километра най-много.

— Ти нещо направи ли?

Милчев смутено наведе глава:

— Не… Помислих си, че трябва първо да питам. Имаше няколко колеги там, но не посмях да стегна колелото пред тях… Не знам защо…

И той ставаше параноик…

Небрежно погледнах към колелото. С просто око се виждаше намесата.

Обърнах се към другите.

— Ей, ние с Милчев ще отидем с колата до едно място, а вие се прибирайте пеша…

Милчев ме изгледа недоумяващо. А аз седнах на дясната предна седалка. Точно над колелото.

Нищо не стана до мотела. Паркирахме пред къщичките. С дясната страна към вратата. Влязохме, взехме багажа. Докато дойдат Здравчев и Василев, Милчев припълзя на колене до колата, затегна гайките.

Но само те ли бяха?

Предположих — само те. Не атентат, а предупреждение. Намек, демек. Ние всичко можем, днес ти показваме. Но ако…

Не бяха много повярвали на играта ми. Но пък нямаха сметка да убиват наведнъж четирима полицаи. Прекалено гръмко. И то след убийството на журналистката.

Затова заложих на риска. На другия ден в колата също не говорихме по темата. Виждах, че колегите ги напъваше, но строго сложих пръст на устните. И те усетиха…

Някъде по средата на пътя спряхме. За почивка. Извадихме дори старото одеяло от багажника, разстлахме го на близката полянка. И четиримата голи до кръста, по гащета. За да няма къде да се сложи микрофон. Чак толкова миниатюрни, че да не ги видим — надали имаха онези…

Разказах им някои неща. Някои. Не за шефовете, не за организацията, не за определени личности. Просто им казах, че всичко е много мътно. И предупреждението с колелото е повече от ясно. Май свършваше работата ни в органите. Излишни бяхме.

Василев пръв усети:

— Отдавна ме вика братовчедът в охраната на една банка. Голяма банка. Заплата — поне двойна…

— И аз имам някои идеи — каза скромно Здравчев. — Като си говорихме с моята позната… Абе, скоро ще се местя. Ще видим накъде…

Милчев беше най-лесен. Полицай, опитен шофьор… Откога му предлагаха работа при един от наследниците на Перлов. Да, ясно му беше къде отива, но… Семейството… Пък и нямаше да го използват за мръсна работа. За нея си има предостатъчно подходящи. А виж — добър шофьор, че и охрана…

Моят план беше най-лесен като виждане. Напусках страната. Ще видя къде. Но — веднага. Прекалено много знаех и усещах…