Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (17)

17.

Обаче, така и така бяхме почнали…

— Добре де, защо ви трябваше да убива тая журналистка?

Симеонов внимателно ме изгледа.

— Защо не? Ще ти кажа. И без това никой няма да ти повярва. А и не си от вчера в системата, знаеш доста неща. Пък и, надявам се, не си глупак с някакви остатъчни идеали…

— Остарях… — измърморих някак си полувиновно.

— Разбирам… — извади друга цигара и пак запали. Бая пушеше. Дали вече му се е отразило?

— Тая не беше някаква звезда. Ни местна, нито — мани, мани — поне от регионален мащаб. Държи микрофон, задава предварително написани въпроси. Направиха й предаване — един, дето му беше любовница, плащаше реклама, та тя да си начеше и крастата с микрофон и камера. Посрещаше някакви гости от столицата. Там, при нас са трето и петостепенни, тук, в провинцията, са звезди. Задаваше добре отрегулирани питания, говореха си общо взето глупости. Е, няколко пъти идваха по-известни и скандални хора, ама… Абе, не може една недоучила студентка по не знам какво си… Май пиар или реклама, да стане отведнъж разследваща журналистка! Питаше и скандалджиите за глупости — какво тренират, как се хранят… Просто жълто предаване…

— Тогава? Защо?

— Нали ти казах — беше удобна за сплашване. Не чак шумна, не чак известна… Знаехме за кросовете й. И решихме да бъде нападната, изнасилена, та после…

— Сплашване на местните журналисти?

— Щеше да е… Те, разбира се, точно това ще усетят. Нищо, че следствието щеше да е само за нападение от някакъв психопат. Нордито беше удобен — леко шантав, пък и обича да се прави на силов атлет… Колко му е да влезе в Дунава после и да не излезе…

— Какво се обърка?

— Нордито. Не залагай на кретени! Никога не знаеш какво ще им щукне… Нападнал я, изнасилил я… Но тя го одрала, чивията му избила и я удушил. После твърде бързо изчезна. Трудно го открихме, но беше късно. Докарват ни го жив…

— Ще го загризе съвестта?

Симеонов се засмя.

— Абе, наш човек си… Сещаш се… Съвестта е рисков фактор. Вземе, та задъвче някой провинил се, пък той не издържи и се обеси…

— Но защо тогава тук дойдоха главният прокурор, министърът, някакви спецове…

— Е, виж — за тях не отговарям. Нямам понятие дали са наясно с операцията. Но и те са живи хора — реклама им трябва, шум, светлината на прожекторите… Едно бързо разкрито убийство е винаги плюс…

Наведох глава, изчаках малко да се отпуснат мускулите на лицето и казах:

— А ние си тръгваме…

— Да, изобщо не трябваше да ви пращат. Но нали знаеш — сложна система е, все някъде се получава сплитане…

— И сега?

— Какво сега? Заминавате, а докладът е предаден, заповедта е изпълнена — всичко е наред…

— Разбирам…

— Естествено! Ти си един от нас, вие сте служители на държавата. А държавата има нужда от известно стягане на журналистите. Тук. И другаде…

— И другаде?

— Е, хайде сега… Сам виждаш — всичко е наред. Остави теориите за „четвърта власт“, за свобода на словото, за… Абе, за глупости… Каза го наскоро един собственик на вестник: „Вестникът изразява моето мнение. Работещите в него са мои служители, длъжни са да правят това, което на мен ми е потребно.“ И не става дума за някаква свобода, за право за разпространяване на информация, за глупостите на теорията. Медиите са бизнес. А бизнесът има една цел — печалба. Не съобщаване на новини, не разширяване на познанията, не възпитание. Печалба! Така че — журналистите са обикновени работници, само че с перо, както му викат. И ще изпълняват нарежданията на чорбаджията — ако искат да ядат. А не може да не искат. И те, и децата им…

— Както и ние… — казах замислено.

— Именно! Но ние сме друго нещо. Ние знаем какво трябва и постъпваме както е необходимо. Охраняваме властта. Не системата, не правителството, не някакви вятърничави работи като права, закони и тем подобни. Властта! А кой е казал, че властта е в някой, дето смята, че е начело на държавата? Или на министерството. Или на прокуратурата. Те са същите изпълнители като нас. Само дето имат по-голям достъп до благата. Или поне така смятат…

— Сега? Аз…

— Ти заминаваш спокойно. След няколко месеца ще те извикаме в столицата. Малко командировка, да те видят, да те пробват…

— После?

— После… Има винаги място за човек, който знае какво и как да направи…