Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (18)

18.

— Не те ли е страх да говориш така открито?

Той се усмихна. После пак запали цигара. Не, че ме е грижа, ама трета за половин час…

— От какво? Тук всичко се записва, вярно. Само че — от кого?

— От теб?

Кимна.

— И не те е страх?

— В момента точно тази стая не се следи. Нито аудио, нито визуално. Изключих апаратурата, преди да вляза. Има си чалъми, ще ги научиш. Ако ти поверят този отдел…

— А може и…?

— По-скоро смятам, че ще те включат в някои дела за прикриване. Или разкриване…

— Разкриване?

— Спокойно! Ние работим не само за властимащите. Ние пазим стабилността. И не допускаме излишна конкуренция. Да си чувал напоследък за банди, за мафиотски структури? Има някакви дребни бандитчета, търпим ги, но се налага и санитарно прочистване да правим. Говорим за контрабанда, нали? А заловен контрабандист някой да е виждал? Всичко е на екран, всичко е на ниво пи ар. Обаче, налага се този ред да се поддържа. Знам, че не си падаш по тънките дела, по интригите. И зная, че силата ти е именно на терен. Е, там са ни нужни хора. Като теб — свестни, изпълнителни, привлекателни за публиката…

— А ако не се съглася?

Чак лицето му се опъна.

— Че защо?

Разсмях се.

— Шегувам се. Кой бяга от баницата…

— Ей, щеше да ме гътнеш… Имай предвид — шеги с мен вървят, но с големите шефове…

— Строги ли са?

— Тъпи! Много, много тъпи. Но целеустремени и амбициозни. Аз зная, ти също знаеш тавана си. Те не го знаят и в момента са една глава над него. Не осъзнават, че вече не виждат пода, не виждат долния праг и ще се спънат. А падането от високо е много болезнено…

— Тоест, да внимавам…

— Ти и сега внимаваш. Проследих разигравките ви снощи и оня ден. Умеете да изчезвате и се появявате. Зная — не са таланти твоите хора, ти си ги обучавал. Имаш умения, имаш знания, нямаш излишен морал…

Кимнах почти съгласен.

— А идеята за стряскането на журналистите твоя ли беше?

Чак се разсмя.

— Е, не ме обиждай, де. Идеята си е кретенска. Да планираш престъпление, за да създадеш обстановка… Но идваше толкова отгоре, че никой не посмя да я отхвърли. Пък и не можехме. Нас бяха избрали. Не ме питай защо. Тая мома ли беше подразнила някого, мястото ли им се струва хем отдалечено, хем привличащо вниманието… Не зная! Пък и всичко това… Не ми хареса.

— Но не отхвърли…

— А защо? Каквото има да става — става. Нито аз, нито някой друг може да го промени. Територията отдавна се почиства от умни, знаещи, амбициозни българи. Е, има още някои — и не малко, но времето тече. И си взема своето. Възрастните намаляват, младите ги оглупяват. Целенасочено. Първите — с цени На храна, на лекарства. Вторите с образованието и възпитанието. Забава, забава, забрава, че си човек. И в резултат — някакви винтчета… Така че… Сам разбираш — или трябва да си до баницата, или ще си на полето. Дето се лее потта за тая баница…

— Ясно ми е… И съм избрал…

— Добре — стана от стола Симеонов. — Аз отивам. Ти привикай твоите, стягайте багажа, утре заминавате…

Надигнах се и аз. Той взе доклада, кимна ми пак ведро и покровителствено едновременно, излезе.

Ръката ми беше изтръпнала. Но нямаше как да я разтривам. Не бях сигурен дали видеонаблюдението не е включено.

А малкото микрофонче не беше за показване…