Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (3)

3.

Метнах пътната чанта върху леглото до прозореца; Винаги бързам да вляза пръв в хотелска стая и да заема удобното място. Хем съм на свежо — и зиме не затварям прозореца, хем далеч от вратата, та да не отварям на влизащия, хем съм на удобно място, откъдето наблюдавам света отвън. Тъй като работата ми не позволява време за любуване на природата, налага се да я гледам като в харем — отдалеч и безопасно…

Нареждането беше да отидем в мотела. Там ни настанявали засега. Е, мотел — но в града, до хубав парк, на две преки от управлението. Навън е класически тип, по модел от американските филми — влизаш, отляво бунгалото на управителя, там винаги има дежурен, в центъра площадка за паркиране. Така всяка кола може да е пред вратата на собственика си. И на другия край — басейн. Без хора наоколо — есен е. Но водата понякога проблясва под пестеливите слънчеви лъчи, та малко живва всичко.

Иначе — май бяхме единствени посетители. Или другите са нейде по работа из града. Че в тоя сезон кой ходи на почивка? Да не говорим за курорт — какъв курорт тук…

Здравчев зае другото легло. А Василев и горкият Милчев се настаняваха в съседното бунгало. Горкият, я… Само веднъж бях в командировка с Василев, в една стая ни настаниха. Не казвам, че спах… На тоя човек гърлото е индустриална зона. При това в строеж. Не можеш заспа — дори глух да си…

В управлението, разбира се, отидохме най-напред. Там нямаше никой от началствата. Събрали ги на пресконференция. Затова пък дежурният ни очакваше. И изпрати с нас един сержант — да ни покаже де е мотелът, в които ще сме, да уреди подробностите там, а после да ни заведе на брега. На местопрестъплението…

Затова нямахме време дори за душ, смених само ризата, захапах някакъв сандвич — предполагам взет от музея, отдел предисторически, платих го като че е златен на управителя, и се тръшнах до Милчев в колата…

— Наляво… Сега зад тая горичка… Ето — сочеше пътя сместилият се между колегите отзад сержант.

Слязохме, огледахме се. Реката се точеше бавно напреде ни, гората свършваше на няколко метра от ситния речен пясък, имаше оградителни ленти, виждаха се скучаещи репортери, спирани от гледката на няколко униформени…

— Тялото е намерено там — посочи сержантът. — Зад ония храсти…

— А тая пътека? — попита Здравчев.

— Бетонна е. Отдолу има колектор, минава и голяма тръба. Някъде към сто метра е трасето. Удобно за крос, а и натам преминава в асфалтов път. Навремето тук имаше някаква спортна станция, беше уредено, градски автобус идваше. Но сега…

Позната картинка. Навремето… Което беше преди трийсетина години. Но за хората „отдавна“ беше се превърнало в пред-историческо. По-древно и от античността. От нея поне нещо останало, а почти всичко от „онова“ време някои бързаха да разрушат. Помен да не остане…

— Да вървим — казах.

Сержантът ни поведе по тясната пътека към храстите. Заобиколихме туфата, пред нас се очерта поляна — нейде трийсетина квадрата.

— Тук? — попитах.

— Тук — каза кой знае защо шепнешком сержантът.

Попитах, за да настроя хората си. А то си беше ясно — мястото на тялото обозначаваше жалон с червено флагче, дори очертанията от бяла боя се бяха запазили — времето беше сухо. Наоколо се виждаха колчета с байрачета — къде бяха намерили вещите ка убитата…

Спряхме и се заоглеждахме. Навик — най-напред обстановката, после по детайлите.

Наоколо имаше някакви хора, но не се вглеждах в тях. Щом са тук — значи колегите са ги пуснали, тоест, има защо…

И чух леко писклив глас с претенции да е мъжки:

— А тези какви са?

Обърнах се бавно, спокойно огледах леко търкалящата се насреща ни пухкава фигура — властно връхлитаща като евнух в харема…

Подире му подтичваше висок, кльощав мъж, опитвайки се хем да е до него, хем да е на уставно-учтиво разстояние…

— Колегите, които ще ни помагат — каза високият, а ние застинахме на място. Не сме подчинени пряко на главния прокурор, но и не бяхме наясно във властовата организация кой е лейтенант, кой сержант. За капо ди тути капи всички знаеха…

— Полицаи? Ясно…

Представих се, измъквайки от дълбините на съзнанието си спомените от войнишкото време, когато ротният старшина изпробваше всички гадости върху мен след като научи, че съм приет висше и ми остава само да дочакам уволнението.

— Вижте, колега — каза прокурорът, опитвайки се да бъде величаво вежлив, но, разбира се, не усещайки, че ме засегна с обръщението. — Тук се събрахме доста хора. Вашата група ще е резервна. Когато трябва — ще извикаме някого от вас. Или всички — според необходимостта. Засега сте свободни…

А после се сети, че войникът не трябва да има свободно време и допълни:

— А, за да не скучаете — засмя се, явно се мислеше за шегаджия. Което поддържаха от свитата му, обслужващите го веднага се разхилиха. — Та, да не скучаете, огледайте града, усетете средата, поговорете с хората… Може да попаднете на нещо… Не, че го вярвам — но може пък… Имате картбланш, не се застоявайте в хотела…

— Те са в Източния мотел — поясни му високият.

— Още по-добре. Обикаляйте, оглеждайте… В града е пълно с журналисти, омешайте се с тях. Но да знаем накъде сте. Може да потрябвате…

И, без да ни обръща повече внимание, се затъркаля като живачна сфера към жалона с червеното флагче. Свитата му се оттече подире му…

— Ясно? — казах на колегите. Кимнаха. Какво повече да говорим… Не обичахме да псуваме… Макар в тоя момент да се чудех защо се сдържам…