Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La mujer que buceó dentro del corazón del mundo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Разпознаване и корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Сабина Берман

Заглавие: Момичето, което плуваше с делфини

Преводач: Виктория Недева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 28.05.2012

Редактор: Мария Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11077

История

  1. — Добавяне

8.

Хънтингтън стоеше прав в кабинета си на втория етаж. Моят план беше разгънат на пода, голям като килим.

— Искат се топки или голяма тъпотия — каза. — Извинете ме, госпожице, яйчници. Необходими са яйчници с размер на топки. Да нарисуваш плана на моето съоръжение за говеждо месо и да го представиш на изпита.

Намести очилата си, дебели като лупи.

— Подробностите в твоя план са… как да кажа?… Влудяващи. Нарисувала си една по една тухлите на коридора, откъдето влизат говедата.

— От тухли, тухли е — казах.

— Да — потвърди той, — от червени тухли.

— Червени — потвърдих.

— Нарисувала си водната помпа, която се намира от външната страна на коридора, който води в кланицата. Нарисувала си тръбите за отвеждане на водата до тавана на помещението за къпане на говедата. Нарисувала си надписите с логото на предприятието, които са навсякъде. Всяка една от всичките 33 проклети месингови табели. Нарисувала си един парцал, дълъг 2 метра, който е висял случайно от една тръба в помещението за умъртвяване. Не присъстваше ли на моя курс, Карен?

— Вече са 3 курса. Присъствах на всяка лекция от 3-те курса. И рисувах планове около 1000 часа, за да се подготвя.

Хънтингтън въздъхна, ноздрите му се движеха много бързо и Аз не разбирах гнева му.

— Планът означава абстракция — повиши тон. — Трябва да съдържа само полезна информация. Защо не си направила в крайна сметка план на 30 квадратни метра?

— Не можах да намеря хартия с такъв размер.

— Концентрирай се! — извика. — Един полезен план изключва подробностите, за да обхване общата картина!

— Това е… — каза по-меко Убиеца и повдигна края на плана с обувка, — този боклук е безполезен.

— Полезен е за говедата, говедата — прошепнах Аз.

— Моля? Повтори, не те чувам.

— Полезен е за — повиших тон, — за говедата!

Хънтингтън повдигна вежди над очилата, изненадан.

— Говедата не могат да четат планове!

Преглътнах слюнката си и напрегната, продължих да викам.

— Искам да кажа, че на плана се вижда всичко, което виждат или чуват говедата!

— И откъде, да му се не види, знаеш ти какво, по дяволите, виждат или чуват говедата?!!

— Ходих заедно с говедата през цялото съоръжение до помещението за умъртвяване!!!

— Ходила си?!!

Хънтингтън стисна устни. Почеса се по главата.

Заговори отново с нормален тон:

— И кой те пусна? Достъпът е забранен.

— Прескочих оградата.

— А вътре никой ли не те спря?

— Бях с униформа като тази на работниците.

— И как, по дяволите, я намери?

— Купих я от магазина в селото, където живеят.

— Това е престъпление — каза Хънтингтън, като ме заплаши с показалеца, — влязла си в частна собственост. Това е тежко престъпление, което се наказва със затвор.

Но след това доби приятелско изражение:

— Добре, и какво, госпожице Различни способности? Говедата не плащат на кланиците.

— А! — казах.

— Ирония! — възкликна той. И изсъска между зъбите си. Мисля, че беше смях. Във всеки случай гневен смях. И накрая дръпна черната си вратовръзка. — Това беше ирония — повтори. — По дяволите, забрави това. Ти си робот. Извънземен андроид. Добре, забрави това.

Понижи глас и каза:

— Добре. Разкажи ми какво си видяла.

— Говедата — започнах Аз, — говедата реагират със страх на тухлите, защото са нещо ново за тях, никога не са били в тунел с червени тухли и освен това се усещат затворени и не знаят накъде отиват. След това говедата се плашат от мотора на водната помпа, който е много шумен, като голямо, разярено животно. И ужасени, говедата усещат, че червеният дълъг парцал, който виси от водосточната тръба горе, е друга опасност, и като го виждат там да се клати и да капе, отстъпват назад, блъскат се едни в други и чувстват още по-силен страх. С всяка следваща месингова табела с логото на предприятието, в която се отразява слънцето, говедата се заслепяват и се стресират още повече и започват да мучат. Говедата се блъскат, блъскат едни в други, в други на този завой и реват. Говедата стигат много стресирани, много стресирани в помещението за умъртвяване и тогава виждат, налага им се да видят, докато чакат своя ред, как опират пистолета за зашеметяване на добитък на други говеда, които са техни приятели, с които са прекарали последните дни, виждат как стрелят, стрелят в тях и тогава се стресират още повече и, и, и…

— Можеш ли да говориш, без да заекваш? — прекъсна ме Хънтингтън.

— Не, не сега — казах. — Много, много съм притеснена.

Добавих:

— Затова ми трябваше толкова голям план, план, за всички тези подробности.

Хънтингтън започна да обикаля около плана, изглеждаше нервен и каза:

— Добре, заеквай колкото искаш, но имай милост и престани да говориш глупости като: говедата чувстват това или онова, говедата усещат страх, говедата виждат своите приятели. Престани да говориш такива неща, ако искаш да звучиш като зоотехник, а не като идиот. Никой не може да чувства нещата като едно говедо, освен самото говедо. Просто интерпретираш нещата антропоцентрично. Ревели, а ти превеждаш това като паникьосване. Може да са били гладни. Или може да са възпявали бога на говедата.

Изсъска, тоест мисля, че се засмя.

— При всички положения — каза, като изведнъж спря да се смее — твоят план като цяло е шибана идиотщина.

Шибана — от глагола шибам, превод от английски на испански на глагола fuck, който този следобед Хънтингтън щеше да използва много пъти в различни словосъчетания.

Зад него забелязах витрина с пушка двуцевка и сведох разтревожено поглед.

Той продължи:

— Като начало, за да видиш действително какво са гледали говедата, трябва очите ти да са от двете страни на главата, както е при говедата, нали така?

Помислих 2 минути. И отговорих:

— Може би.

— Не, не просто шибано може би! — извика той. — Това е шибано, абсолютно вярно! Очите ти да са разположени от двете страни на главата е съвсем различно от това да са отпред, както е при теб! Това означава да виждаш с много широк ъгъл и без дълбочина, докато ти гледаш с остър ъгъл и с дълбочина! Добре! Добре, добре — успокояваше се сам. — Остани да обядваш.

— Да обядвам? — попитах.

— Да, да обядваш — каза все още напрегнато. — Искам да ти направя едно предложение, госпожице Говедо. Макар че преди това ще изпием по едно уиски.

 

 

Пиха той и Шорт на първия етаж, защото Аз не пия, и накрая с уиски в ръка ме обградиха, за да ме накарат да седна на масата в трапезарията.

Незнайно откъде се появи една прислужница и ни сервира супа. Забих поглед в супата. Беше доматена. Чух как Хънтингтън каза:

— Нали помниш какво казах един път по време на лекции за едно птиче със счупено крило. Казах, че от състрадание трябва да му бъде счупено и другото крило, за да не се опитва да лети напразно. Добре, ти си постигнала безспорно чертожни умения, каквито никога не съм виждал.

— Фотографски — промърмори Шорт.

— Фотографски — потвърди Хънтингтън. — Това е здравото ти крило. Но имаш по-ниска интелигентност. Това е счупеното ти крило. Никой не яде супа, да минем към месото.

Прислужницата, която се движеше с притеснени стъпчици, се забърза да смени чиниите ни със супа с чинии с месо.

 

 

Хънтингтън отряза със сребърния нож парче от филето си. Поднесе го с вилицата към устата си и го сдъвка. Докато продължаваше да дъвче, посочи с ножа към чинията ми.

— Яж — нареди.

— Не ям месо — казах.

Той изсумтя:

— Зоотехник вегетарианец. Шибана снобщина.

— Добре — каза Хънтингтън след дълго мълчание, по време на което се чуваше как приборите работят върху чиниите, — ето каква е дилемата, пред която съм изправен като преподавател. Карам те да се откажеш от по-нататъшно обучение, тоест възпрепятствам те, тоест скъсвам те и настойчиво препоръчвам на ръководството на университета да прекъсне образованието ти. Или…

Отряза друго парче месо. Постави го в устата си и докато дъвчеше, довърши мисълта си.

— … или ти давам крила, Карен. Познат ли ти е изразът: давам ти крила?

— Давате ми крила? — попитах, като се опитвах бързо да преценя дали Хънтингтън действително можеше да ми даде крила.

— Давам ти чудесна възможност — каза той и преглътна месото. — Давам ти възможност, която да замести счупеното крило, което ти липсва. Давам ти назаем крило. Разбираш ли ме?

— Не знам — казах.

Шорт протегна ръка, за да вземе мелничката за пипер.

— Искам да кажа — заяви Хънтингтън, — че ти давам възможност да станеш важен човек в нашата сфера. Накратко, предлагам ти да работиш с мен.

Не можех да повярвам и го казах:

— Не мога да повярвам, доктор Хънтингтън.

— Повярвай. Няма никакъв смисъл да рисуваш хубаво нещо, което вече съществува. С тази дарба можеш да станеш пейзажистка, да участваш в художествени изложения в малки населени места, но не можеш да се превърнеш в истински зоотехник. Това, което реално може да се случи, е да чертаеш плановете на Чарлз Хънтингтън.

Изгладих покривката пред себе си, като внимателно отстранявах въздушните балончета, които се бяха образували.

— Аз ти представям проекта — обясни Хънтингтън, — описвам ти го, очертавам основните линии, а ти го допълваш. Правиш го да изглежда правдоподобен за купувача. Включително, заедно можем да публикуваме книга в голям формат. Шорт, покажи й нашата книга — каза Хънтингтън, а Аз не отместих поглед от покривката.

Под очите ми Шорт плъзна една голяма книга. На корицата пишеше с червени букви:

ДА УБИВАШ МИЛОСТИВО
от
Чарлз Хънтингтън

— Как ти се струва нашата книга с Шорт? — чух да пита Хънтингтън.

Отвърнах, без да вдигам поглед:

— Липсва името на Шорт.

Видях изпод вежди, че Хънтингтън движеше празната си чиния с диаметър десет сантиметра към средата на масата, и чух раздразнения му глас:

— Името на Шорт е в книгата.

Чух Шорт да се оправдава:

— Не беше подходящо да се сложи името ми на корицата. Стратегия на издателя.

— Така, вече е казано — чух думите на Хънтингтън. Искам да работиш за мен като моя дясна ръка. Моята чертожничка на планове. Разбира се, с добра заплата. 3 хиляди долара на месец за половин работен ден, всеки ден. Плюс половината кредити от обучението. Работиш тук, не се налага да ходиш на моите курсове, които са основните и най-трудните курсове в следването, защото както казах, ти подарявам кредитите и получаваш диплома, която се опасявам, че по друг начин никога няма да получиш. Как ти се струва?

Ръката на Шорт отмести книгата от зрителното ми поле.

— Карен? — попита Хънтингтън. — Отговаряй — нареди. — Как ти се струва, доволна ли си?

Вдигнах поглед и попитах, докато гледах стената, но виждах Хънтингтън в един от ъглите на зрителното ми поле:

— И оценката от курса по чертеж на планове?

— Винаги разсеяна от шибаните подробности — измънка Хънтингтън, а ноздрите му отново се размърдаха. — По дяволите курса по планове, Карен.

— Трябва ми отлична оценка от този курс — казах.

— Какво по-точно не разбираш, Карен? — попита той и постави лакти на масата, със застинали мускули на лицето и очи като на жаба зад очилата. — Предлагам ти да станеш чертожник на доктор Чарлз Хънтингтън. Веднага ми кажи какво, по дяволите, не разбираш?

— Трябва ми отлична оценка — повторих.

— Много добре — промърмори Убиеца. — Ще ти пиша отличен, ако приемеш. Или слаб, ако не приемеш.

— Ако не приема оценката отличен — уточних, докато гледах тавана.

Стресна ме някакво звънтене — Хънтингтън удряше по чашата си с лъжичка. Прислужницата дойде с плахите си стъпчици, за да отнесе чиниите.

Попитах отново:

— Ще ми пишете ли отличен? Трябва ми отличен.

Габриел Шорт се намеси:

— Нека помисли през ваканцията, професоре.

Тази идея успокои обстановката.

Но се уплаших от камбанен звън. Глух, звънлив, мистериозен камбанен звън, който издаваше някой на масата.

— Това е часовникът в хола — обясни Шорт.

— Добре, Карен — каза Хънтингтън. — Помисли си през ваканцията. Но през първия учебен ден очаквам „да“.

Засмя се през зъби, със съскане и видях изпод вежди, че приглаждаше сивата си коса с ръце. Добави:

— Ще ти кажа още нещо. Междувременно ще ти пиша отличен. Като знак на добра воля. Сега доволна ли си, Карен?

Потвърдих с глава няколко пъти.

До вратата ми подаде десницата си с приятелско изражение.

— Не правя това — казах също с приятелско изражение. — Не подавам ръка.

Тогава той се протегна, за да хване дръжката и да отвори вратата, която водеше към градината.

— Приятна ваканция — каза.

— Сега може ли да ми върнете плана? — помолих.

— А, твоя план. Къде остана?

— Горе, в кабинета ви — казах.

— А, да, горе. Ще ти го дам, когато се върнеш от ваканцията. Приятен ден.

— Всъщност — започнах, но той ме прекъсна с категоричен тон:

— Не искам да се качвам за него, Карен. Много ме умори. Знаеш ли, че можеш да бъдеш изтощителна, госпожице Говедо?

— Шорт може — подех, но той отново ме прекъсна:

— Шорт не е мой куриер, Карен! Ще ти го върна, когато се видим през декември. Отново, приятна ваканция.

И когато Аз бях направила 3 крачки в градината, го чух да казва нещо изключително странно:

— Аз също ще прекарам добре моята, много благодаря.

 

 

Никога не си фантазирам. Освен когато действително си фантазирам. Толкова е странно за мен да фантазирам, че това, което си въобразявам, го вземам за нещо истинско, за факт.

Когато отворих вратата и видях Селма да седи с кръстосани крака на леглото и да гледа телевизия, бях сигурна — Хънтингтън беше откраднал плана ми. Никога нямаше да видя отново моя план. Моят план, който доказваше, че неговото съоръжение за хуманно умъртвяване е къща на ужасите.

Хънтингтън щеше да го нареже на 5 парчета, да хвърли 5-те парчета в камината, да ги запали, да сгрее дланите си с огъня от моя план и моят план накрая щеше да се превърне в пепел в неговата камина.

Излязох от общежитието, като прескачах по 3 стъпала наведнъж. Натиснах звънеца на дома на Хънтингтън, отвори ми Шорт, сграбчих го за рамото, отместих го встрани, минах по стълбите покрай отличието, което висеше на небесносинята лента. Моят план вече не беше на пода на Кабинета, вероятно беше в своята червена картонена кутия, която държеше в ръка Хънтингтън. Насочих се директно да го взема от него, но той го премести встрани и каза:

— Спокойно, Карен, подари ми го, за какво ти е? Освен това той е повече мой, отколкото твой, разбираш ли?

— Защо? — казах.

— Помисли внимателно. Това е планът на моето съоръжение за говеда.

Изкрещях дума по дума:

— АЗ! СИ! ГО! ИСКАМ! ХЪНТИНГТЪН!

И ръката ми стисна китката на ръката, с която Хънтингтън държеше кръглата кутия. Стисках я, докато той я пусна на пода и тогава се наведох, за да я взема, но Хънтингтън я ритна и тя се изтърколи до стената, където той стигна преди мен, взе я, отвори един прозорец и я изхвърли навън.

— Шорт — каза на Шорт, който се беше появил на прага на кабинета, — иди да донесеш плана от градината. А ти, Карен, върви си, моля те.

Толкова се бях упражнявала да контролирам силата на емоциите си, да ги направя малки, цивилизовани, както казваше леля Исабеле, а в един миг избухна всичкият ми гняв. Отидох до Хънтингтън и го хванах за врата с дясната ръка, накарах го да отстъпи към стената и го изритах с коляно в топките, тоест, технически, в най-меката част от мъжкото тяло.

Хънтингтън се отпусна съвсем, но го задържах за врата срещу стената и с другата ръка му забих един юмрук по средата на очилата.

И тогава вече го пуснах.

Той се строполи на пода като чувал с картофи, с лице към паркета и счупени на четири очила. Повече не помръдна.

Не помръдна, а едно петно кръв се оформяше под главата му и се разливаше до подметките на ботушите ми.

Отстъпих назад, за да не си изцапам подметките с кръв.

Тогава Хънтингтън се размърда — изведнъж се опря на колене и длани и с окървавено лице и вратовръзка, която се влачеше по пода, започна да пълзи към ъгъла, където в една витрина стоеше пушката двуцевка.

Аз стигнах там преди него, извадих пушката от витрината, прицелих се и като стрелях срещу прозореца, експлозията ме тласна назад. Като се строполих в едно кресло, пушката отново стреля, както се оказа, срещу друг прозорец, който се счупи като първия.

Към третия прозорец стрелях вече от чисто удоволствие, за да го видя как се чупи — напука се и след това падна на парчета в градината.

В градината стоеше Шорт, по-нисък отпреди няколко минути, сред парчетата, с моята червена кутия. Подаде ми я много учтиво и в замяна Аз му дадох пушката.

Казах му:

— Предай му, че не искам да съм неговата шибана чертожничка.

И затова ме изгониха от университета.

 

 

2 дни след това слизах облечена във водолазния ми костюм по стълбите на голямата къща в Масатлан, носех плавниците на рамо, а Нунуци се мотаеше в краката ми с премерена грация, която никога не позволяваше да я настъпя като спирах. Едни мъже окачаха на стената на хола моя голям план, който леля беше дала да рамкират в черна дървена рамка. Излязох на терасата, където леля закусваше с един плешив господин, новия й партньор за чифтосване, както ме беше уведомила. Целунах по бузата леля, не Плешивия, прекосих двора с вира и отидох на плажа с лимоновите дървета, които Рикардо беше посадил за спомен за мен, преди да отплава в морето кой знае накъде. От дървения кей скочих в лодката, запалих мотора и започнах да преследвам хоризонта. После загасих мотора в открито море и най-накрая открих отново пейзажа на моето спокойствие.

Никой и нищо човешко пред очите.

Море и небе.

Изведнъж — Y от малки черни птици.

Слънцето — топка бял огън.

Седнала на ръба на лодката, се оставих да падна по гръб, за да вляза в морето с визьора на риба тон напред.

Визьорът на риба тон — бях закрила предната му част с две странични огледала, които ми позволяваха да гледам настрани, сякаш съм риба тон, и така продължих да се спускам, като гледах встрани зелената вода.

Декарт не е писал само за начина, по който мислят хората. Писал е и други книги за това как се прави наука, които никога не прочетох, за щастие. И също е написал, в края на живота си, една много тънка книга за щастието, която прочетох и която за съжаление е по-малко известна от другите.

След много думи и 25 страници Декарт е написал, че щастието е свързано със сетивата. Да виждаш, да чуваш, да докосваш, да помирисваш, да вкусваш с език — това е щастието. След това Декарт е написал много други страници, пълни с думи, което е жалко, защото вече бил достигнал до истината на страница 25.

Да, най-обикновеното и най-щастливото щастие е да чувстваш със сетивата. Да мислиш с очите и кожата, и езика, и носа, и ушите.

В тюркоазеносиния слой се изтегнах на една страна, за да се спусна, докато гледам белите облаци през визьора на риба тон и през тавана от осветена вода.

Като гледах 6 червени риби да пътуват от облак в облак, отново започна да ми става неясно за какво е необходима фантазията.

Уф! Една жълта риба закри слънцето.

За момент.

В тъмносиния слой една сива топка се дотъркаля до мен и ме докосна деликатно на хиляди места — туп-туп, боц-боц — разпръсна се на хиляда стоманеносиви скумрии, които избягаха към тъмносиньото.

И пак, за какво е нужна фантазията? Фантазията — философията или религията, или историите за неща, които не съществуват.

Защо, когато съществуват реалността и сетивата?

За да си щастлив, е достатъчно да чувстваш със сетивата и без Декарт. Със сетивата и без думи. Достатъчно е да бъдеш с цялото си тяло в реалността.

И за да бъдеш по-щастлив, трябва да се отвориш към реалността, сякаш реалността е това, което мислиш.

Да мислиш с перките на тази баракуда, която плува нагоре по диагонал и оставя след себе си следа от мехурчета.

Сред червените пипала на една червена гора от водорасли открих пясъчна поляна с един гладък зелен камък в единия край. Поставих там главата си и изчаках тялото ми да се спусне на пясъка.

Един бял триъгълник — бял скат. Докато сянката му преминаваше по тялото ми, нагласих часовника на кислородната бутилка, за да звънне, когато остане кислород колкото да се върна на повърхността, и се отнесох от моето Аз — моето Аз се разтвори в тежката, синя и застинала вода, онова огромно и щастливо не Аз — морето.

 

 

Нещо любопитно. В една много слънчева утрин изведнъж открих закачен на пирон в стаята ми, блестящ като малка плоска и кръгла лампа, златния медал на Комитета за защита на хуманното умъртвяване на животни.

Както вече споменах, всичко при мен ставаше с много постоянство, много упоритост, много искрено желание, но имам този малък късмет, че нещата, които много ми харесват, след това се появяват вкъщи, изведнъж.