Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La mujer que buceó dentro del corazón del mundo, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Виктория Недева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване и корекция
- Regi (2020)
Издание:
Автор: Сабина Берман
Заглавие: Момичето, което плуваше с делфини
Преводач: Виктория Недева
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: испанска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 28.05.2012
Редактор: Мария Василева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11077
История
- — Добавяне
10.
После бавното преливане на черната нощ в бялото утро — налях от една кана топло, вдигащо пара мляко в черното и вдигащо пара кафе и го подадох на равина. Навън морето отстъпваше вълна по вълна от плажа, обвит в бял бриз.
Бяхме прекарали нощта заедно на синята дървена маса. Той ме молеше за подробности за хуманното умъртвяване на риба тон. Аз го питах за хуманното умъртвяване на риби по принцип, съгласно еврейската традиция.
Така, оказа се, че според еврейската религия всички риба могат да бъдат убивани по най-различни начини. Обикновено просто ги оставят да се задушат извън водата, но само рибите с люспи и перки могат да се ядат. Затова работата на колача в „Риба тон Консуело“ щеше бъде от най-спокойните. Щеше да идва всеки месец, за да проследи дали рибата тон не се смесва с други риби без люспи и без перки и за да се увери, че към вече нарязаната и затворена в консерви риба тон не добавяме мазнина, която не е кашер, или друго неподходящо според еврейските порядки вещество.
— Ще бъдат своеобразни ваканции за колача — каза равинът, като пое чашата кафе с мляко. — Да следи за това и после да подписва документи, които да удостоверят, че всичко е кашер.
— Ах — казах Аз. — И защо направихме всичко това на кея? Да показвам Аз как се убива, молитвата и всичко останало?
— Така пожела госпожа Исабеле — отвърна равинът, като гладеше черната си брада. — Може би, за да се забележи, че сме дошли чак от Мейн.
В далечината кучетата се будеха с лай, цвърченето на птиците се смесваше с цвърченето на други птици, един петел кукуригаше в някакво стопанство на хълма.
— Защо има такова вълнение в природата на изгрев-слънце? — запита равинът.
— По същата причина, поради която и на залез-слънце — казах.
— Тоест?
— Това е излишъкът от енергия, който се освобождава, когато нощта се сменя с деня или денят с нощта.
Равинът със сенки под очите и бос, със смачкани черни панталони и бяла риза, отпи от кафето с мляко и изведнъж каза:
— Ще споделя нещо с теб, Карен. Тук, между нас. Адам и Ева са били вегетарианци. От Библията знаем, че са яли само ябълки. Имам предвид рая, преди изпадането им в немилост пред Господ и изгонването им оттам.
Помолих го да поясни повече. Въпреки съвета на леля Исабеле, тази сутрин живо ме интересуваше религията. Или може би — сега, когато пиша това, ми хрумва — че ме е интересувал равинът, който ми напомняше, с гъстата си брада, дълги крака, големи стъпала на висш примат и с приказките си за ангели на Рикардо.
— Наистина ли не знаеш какво е раят? — попита равинът.
— Нямам представа — казах.
Той се засмя и поклати глава.
— Добре, ще ти изпратя по пощата една Библия. Една истинска Библия, не изопачена с християнските интерпретации от 2 хиляди години. Библията от Йерусалим. Ако ми обещаеш да я прочетеш.
Обещах му и тогава ми заговори за рая.
— Планините и хълмовете ще подемат радостна песен — каза с тих глас и притворени очи, и ми се стори, че рецитира. — Морето и облаците в небето ще се движат спокойно всеки ден, от изгрев до изгрев. Вместо опасния трън ще порасне благодатният кипарис и вместо омразната коприва ще израсне миртата. Вълкът ще обитава същата пещера, в която е агнето, а леопардът ще спи в прегръдката на козлето, защото жестокостта ще се е изпарила от Земята.
Хареса ми молитвата и я повторих:
— Жестокостта ще се е изпарила от Земята.
— И никой — продължи равинът, — никой никога няма да изпитва глад или жажда, защото храната и водата, и виното ще се раздават без пари.
След малко добави:
— Амин.
— Колко хубаво — съгласих се Аз. — И кога точно ще се случи това?
— Не се знае — каза той.
— И къде?
— Навсякъде.
— И колко хора го организират?
Равинът ме изгледа продължително и не отговори.
— Или това е приказка? — попитах. — Измислица?
Равинът каза:
— Ще бъде чудо.
— Какво чудо? — попитах.
— Нещо, което се случва без причина. Господ го прави да се случи просто така. Може ли още кафе с мляко? — помоли.
И тогава Аз разбрах, че това за рая е приказка, измислица. Поднесох му чаша мляко с кафе и докато му го подавах, с вдигаща се пара, го попитах още нещо:
— Слушай, равине, ти чифтосан ли си?
— Искаш да кажеш, женен? Да — въздъхна. — Здраво съм чифтосан — каза много тихо.
И добави, почти без глас:
— 3 деца връзват с 3 дебели въжета жена ми и мен. Стори ми се много жестоко и му го казах:
— Това е много жестоко.
Равинът отвърна:
— Да, животът не е лесен.
Започна да барабани с пръсти по масата. След малко престана да го прави и каза:
— Мълчиш. Кажи ми какво мислиш.
— Сега?
— Да, сега.
— За съдбата на моите 80 риби тон.
Казано накратко, беше истински провал. След една седмица ни върнаха ковчезите за замразяване с една бележка.
„Най-скъпите риби тон на планетата, ха-ха-ха-ха.“
На всичкото отгоре дори не се прекрати ембаргото. Екологичната организация „Чисти морета“ заяви, че делфините, които са се спасили от нашия риболов, са останали толкова стресирани, че нямало да могат да имат поколение до края на живота си.
Как са разбрали толкова бързо, че делфините от нашия риболов ще останат стерилни за цял живот? Нямам представа. Организираха обаче шествие във Вашингтон, макар и само от 54 човека, което премина пред Белия дом с маски на делфини, а снимката беше публикувана в световните вестници, включително в този на Масатлан, където Аз я гледах онемяла. Така стана световноизвестно, че сме провалили сексуалния живот и репродукцията на тези делфини.
В добавка, сякаш между другото, в същите вестници от „Чисти морета“ посочиха, че те ще поставят етикета „Dolphin safe“ (без делфини) на цялата или консервираната риба тон, който ще се изисква при продажбата й в северноамериканските супермаркети. Той щеше да се дава единствено за риба тон, уловена с кораби, които не са хвърлили нито една мрежа, в която могат да бъдат хванати и делфини. Това накара Пеня да попита:
— И как, по дяволите, да убедим рибите тон с жълти перки да плуват без делфини?
Мислих за това месеци наред, без да открия отговора, и тогава консервите от северноамериканската марка „Чикън оф дъ сий“[1] започнаха да се появяват с думите „100% dolphin safe“ и всичко отиде по дяволите. „Чикън оф дъ сий“ наводни всички рафтове на всички супермаркети на север от мексиканската граница. Пеня ни събра на спешна бизнес среща, която реално се състоя в това да слушаме как проклина „Чикън оф дъ сий“ в продължение на три часа:
— Мошеници — викаше. — Предлагат на хората риба тон, а не пиле. Мошеници. Предлагат на хората евтина риба тон албакора вместо нашата златиста риба тон. Мошеници. В комбина са с „Чисти морета“. Какво съвпадение, че толкова ги интересуват делфините, а рибата тон албакора не мигрира с делфините и мигрира далече от Мексико.
Единственото, което разбрах беше, че „Чикън оф дъ сий“ всъщност продаваха бяла риба тон, или риба тон албакора, под името „пиле“ и че по някаква причина, която аз не проумявах, еколозите се интересуваха повече от делфините, отколкото от самата риба тон или морските костенурки, или тънката малка аншоа, която впрочем бялата риба тон поглъща с килограми всеки ден.
Леля продаде 5 кораба, половината от 10-те, които ни бяха останали, уволни половината от моряците и работниците и прекрати договорите на плетачите на екологични мрежи. На всеки трети ъгъл в Масатлан се появи още някой продавач с кутийка дъвки или някой нов чистач на стъкла на коли, с парцал и бутилка сапунена вода. „Риба тон Консуело“ отвори столова за бедни, където се сервираше супа от прах от костите на риба тон и опашките от бедняци с чиния в ръка, чакащи да влязат в столовата, ставаха все по-дълги с всяка изминала седмица.
У дома леля Исабеле започна да пие ром от захарна тръстика от следобед до късно през нощта и една много червена утрин извади в градината с огромните палми трите куфара и панамената шапка на приятеля си, Плешивия, и извика такси, за да ги отнесе всичките — куфарите, шапката и Плешивия. Леля обаче не отстрани инженер Пеня от управлението на „Риба тон Консуело“, въпреки че Аз я помолих.
Така че отново се насочихме към старата ни продукция от консерви риба тон с подправки, предназначени за малкия национален пазар. Аз имах достатъчно свободно време един следобед и на сивите скали на плажа започнах да чета Библията от Йерусалим, която равинът ми беше изпратил по пощата.
Разочарова ме обаче още след първата страница — страницата, където Господ създава светлината, небето и земята, и моретата, и небесните тела, и животните, и мъжа, и жената. Уточнявам — разочарова ме на 28-ия стих, където Господ избира 2-те човешки същества изведнъж и без обяснение да „господаруват над цялата земя“ и ги благославя или им заповядва, не съм сигурна, „плодете се и множете се, пълнете земята“ и „обладайте я и господарувайте над всякакви животни“.
Това очевидно правят до края на много дебелата книга, където навярно всички истории се отнасят до Господ и хората, и до хората и Господ. Живите същества се появяват само под формата на храна или дреха, или средство за транспорт, или за да бъдат принесени в жертва, или, най-глупавото, са използвани като метафора за нещо човешко или божествено.
2 неща научих от Библията:
1. Господ е много особен. Първо създава света и небесните тела, а после се затваря в човешкото мехурче.
и
2. Човешката лудост не започва от Декарт, а от по-отдавна, от поне 3 хилядолетия назад, когато е била написана Библията, а може и преди това.
Така, кой знае къде загубих тази стара книга, Библията. След няколко дни, може би няколко седмици, една сутрин слязох на плажа и онова, което видях на белия пясък, бе линия малки букви, които се движат.
Мравки бяха раздробили с мощните си челюсти Библията от Йерусалим и я отнасяха буква по буква към отвора на мравуняка, където се сливаха с водовъртежа на други 7 редици мравки, натоварили се с парчетата от един много зелен лист, преди да влязат в пясъка.
Това беше едно от малкото весели неща, които се случиха през онези години, а леля Исабеле ги нарече годините на „Не“ и „Никога“.
Нунуци се чифтоса с един тигров котарак, но вместо да забременее, избяга незнайно къде. Оцелелите от холокоста евреи никога не дойдоха на кей 4, за да видят черните трупове на рибата тон. Колкото до секретаря по въпросите на риболова, видяхме го пак едва 5 години по-късно, когато Масатлан осъмна с окачената на всеки стълб снимка на бялата му грива и перфектната усмивка.
Беше кандидатът на Революционно-институционалната партия за президентските избори в страната и вестникът на Масатлан излезе същия ден със заглавие:
Да провалиш Масатлан — сигурен политически възход.
По това време, когато всичко се проваляше, се провали и това предсказание. Революционно-институционалната партия загуби президентските избори за първи път от 70 години.
За щастие, много преди това разбрахме как по-точно се беше провалила продажбата на нашата риба тон без стрес и делфини. Това се случи 2 години след улова й, когато господин Гоулд натиснал с показалец звънеца на къщата на леля Исабеле. Дебеланата се забавила колкото обикновено се бави, за да отвори вратата — 5 минути.
Господин Гоулд казал, че търси госпожица Различни способности. Дебеланата се замислила дълбоко с притворени очи и след това му отговорила, че да, да, там живея, но в този момент не, не съм вкъщи.
— Ще я почакам вътре — казал господин Гоулд така авторитетно, че на Дебеланата дори не й хрумнало да спори, и му направила път.
Господин Гоулд свалил червената си бейзболна шапка в хола с шахматен мраморен под и се загледал в плана, поставен в черна дървена рамка. Спрял се пред една друга картина, оранжево платно с маслени бои, изобразяващо гола жена, заобиколена от пениси. Навел се, за да прочете табелката на рамката, на която пишело „Жена, заплашена от риби“. Дебеланата се изчервила и се извинила, като казала, че е рисувана от новия приятел на леля Исабеле, индианец от запотеките[2]. Гоулд се настанил на най-удобния диван — диван, тапициран с червено кадифе, и се загледал в лампата за убиване на мухи, която Аз бях закачила да виси от тавана на хола.
3 мухи докоснали спиралата на тръбата със синкава светлина, изпържили се с бръмчене и паднали вертикално в никеловата табла със студена вода, която ги очаквала на пода.
Гоулд казал:
— Excellent[3].
Бил на около 70 години, с овална и напълно плешива глава, като яйце. Здравите му крака, покрити с руси косми, се виждали от белите му смачкани бермуди и стъпвали по земята с черни сандали с подметка от джанта на ремарке.
— Донесете ми текила със сол и четвърт лимон — наредил на Дебеланата на своя испански с изключително странен акцент, вече като истински господар на къщата.