Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (18)

18.

През следващите дни леля Исабеле започва да губи думи. Придвижва се в своята инвалидна количка, облечена в бял лен, с късо подстригана бяла коса, спира количката по средата на шахматния мрамор на хола и се оглежда учудено наоколо.

Среща очите ми.

Облизва сухите си устни. Иска да ми каже нещо. Не намира думите. Произнася:

— Летище.

— Не, не търсех тази дума — клати глава и се смее.

Смея се с нея. Съпрузите й никога не се смеят. Плашат се всеки път, когато леля не може да намери някоя дума.

 

 

Художникът от запотеките през цялото време се разхожда по плажа с ръце в джобовете на дънките и изправени рамене, бос, плаче.

У Плешивия изведнъж се породи интерес да направи азбучен каталог на библиотеката на дядо — 10 хиляди книги, които са съществували неподредени 120 години.

Докторът мери кръвното налягане на леля 16 пъти на ден. Съблича я, слага я да легне в леглото с чисти чаршафи и й поставя инжекции 4 пъти. Преслушва сърцето й със стетоскоп също 16 пъти.

Анализира по една капка урина на своя микроскоп на всеки 8 часа. След това през нощта отива до един телескоп, който е монтирал на терасата, за да наблюдава, както казва, раждането на една звезда, за която е известно, че ще започне да се ражда този месец септември и ще й бъде необходима една година, за да достигне окончателните си размери.

От микроскопа, където гледа капката урина на съпругата си, до телескопа, където наблюдава една неродена звезда, така изкарва дните си докторът. Междувременно й чете книги. Намирам ги на терасата или в спалнята, или до вира с морска вода, доктора и леля, седнали един до друг. Той й чете на глас от някоя зелена или синя, или жълта книга. Докато установи, че леля хърка.

Поправям се — похърква, защото леля е толкова елегантна, че когато хърка, това, което прави всъщност, е да похърква.

 

 

На вечеря докторът и Плешивия разказват смешни случки, на които са били свидетели само те и леля Исабеле. Леля, на почетното място на масата, кима с глава в знак на съгласие.

Понякога потвърждава с някой израз, който наподобява „да“:

— Готово.

Или:

— Гълъб.

И говорещият продължава да разказва как той и тя са яли в един ресторант на Айфеловата кула изключителни стриди и след това са се разходили до някаква река, и това, и друго, и трето. А любовникът, който не е бил там, се ядосва и подготвя следващата история, където той и леля са пребродили цяла Индия и са научили наизуст някакви фрески, които показвали 57 начина за съвкупление, след това правили поза номер 15 и след това номер 32.

Художникът от запотеките не разказва нищо. Рисува с пръст по покривката невидими неща.

Една вечер, леля прошепва:

— Карен, дай му една…

Заглежда се във въздуха, търси там думата. Погледът й проследява една муха, която попада в моята лампа за убиване на мухи, изпържва се и пада в таблата.

Леля опитва отново:

— Дай му един нож. Не, щипките.

Отивам да донеса една от писалките ми с черно мастило и като вижда как я подавам на художника, зелените очи на леля светват.

— Точно така — казва. — Точно така. Една…

— Писалка — допълвам.

— Писалка! — възкликва весело. — Писалка! Писалка!

Така от тази нощ по време на вечерите, докато говорещите съпрузи на леля се състезават да разказват истории, немият художник рисува по покривката зайци, елени, бикове, които се чифтосват с елени, гущерчета, усукани около голи дами, голи дами с обувки на ток, с преплетени крака една в друга, морски звезди и водни кончета сред небесни звезди и земни коне.

Ставаме от вечеря, а той остава там да рисува.

Сутрин Дебеланата постила на пода пред инвалидната количка на леля покривката. Тя се наслаждава на рисунките и се натъжава от петната мастило, където художникът е плакал. Художникът стои прав и бос до леля, ням и изплашен, с ръце в джобовете на дънките и изправени рамене.

Немият любовник на леля е този, който накрая задържа за най-дълго време вниманието й.

Дебеланата запазва в един вграден шкаф сгънатата покривка и всеки следобед покрива масата с нова бяла покривка.

 

 

Един ден седим с леля в спалнята й. Тя яде овесени ядки на една масичка и една лъжица се изсипва от устата й върху белия ленен панталон.

Заглежда се в петното — овесените ядки върху ленения крачол.

Отивам за кърпа. Коленича, за да почистя белята. Сядам на стол до нея и я храня, една лъжичка, втора. Една сълза се стича от ъгълчето на зеленото й око.

— Карен — казва, — искам да ти покажа моето…

Търси думите. Казва ги:

— Да ти покажа моето пасище.

Клати глава за отрицание.

— Това на собствениците на пасището — настоява отчаяно. — Парцелите, тези, тези неща. Планът за разпределение на земеделските земи. По дяволите. Проектът за…

— Твоето завещание — отгатвам Аз.

Тя потвърждава.

Отивам до касата за завещанието. Чета й го. Съгласява се с всяка клауза. И изведнъж престава да се съгласява. Отнесла се е с отворени очи. Диша, но се е отнесла.

Събужда се, разпознава ме, разпознава завещанието в ръцете ми и казва:

— Сега, кажи им да… Да…

Мисли. Тръска глава. Още една сълза се стича от зеленото й око. Уморява я собствената й мисловна непохватност. Поставя краищата на 3 пръста на устните си и след това с 3 пръста прави знак за сбогом.

Събирам ги, любовниците на леля, в библиотеката и им предавам:

— Иска да си ходите.

Докторът, библиотекарят любител, художникът — всеки един остава насаме с нея в спалнята й, а след това и 3-мата излизат от вратата на къщата в индийска нишка, натоварени с куфарите си.

От един прозорец леля Исабеле ги гледа как се качват на 3 различни таксита, които ще пристигнат по едно и също време на летището, предполагам Аз, докато ги гледам от прозореца на кухнята.

Тогава Дебеланата ми подава шестия бял плик — пристигнал е в Масатлан до мен, без подател и с 2 ножчета за бръснене в него.

— Използвай ги за нещо — казвам на Дебеланата и й връщам плика. — Аз имам вече 9 такива ножчета.

 

 

Интересно, когато си тръгват любовниците й, леля Исабеле става много приказлива.

— Морето, морето — казва на терасата и гледа морето. — Обичаш и това е всичко. Жълтото море прави чудеса от вълни, сол и слънце. И слънце, и възраст. И самота.

Обяснява ми:

— Това са откъси от стихотворения, които научих в моето…

— В моето…

— Като дете — казах.

— Като дете! — възкликва. — Ти си дете и летиш, и вече си… Вече си… Шибан кръвоизлив.

— Старица — допълвам я Аз.

Смее се.

— Бабка — казва.

Още по-любопитно, през тази седмица може да рецитира стихотворения, които е научила като дете в училище, или поне си спомня звученето им, но не може да съставя нови изречения.

— Отваря крилата си сънят, отваря стаите си сънят, отваря сънищата си.

Следващата седмица само си играе със срички:

— Бла, бле, блу, бло, пло, пла, пле.

А през по-следващата седмица й се изпарява желанието да заема звуковото пространство. Седим мълчаливо на терасата, гледаме морето, слънцето и изведнъж се появява неочаквано V от чайки.

Една платноходка на хоризонта.

Понякога става неспокойна и движи 2 пръста — показалеца и безименния. Знам, че иска цигара. Запалвам я, подавам й я, пуши я бавно, изведнъж я поглежда с учудване и казва:

— Проклето нещо — и я оставя да падне на пода с червени каменни плочи.

Тези дни, най-дългите в моя живот, най-спокойните, тя и Аз се отдаваме старателно на това да съществуваме.

 

 

Да съществувам, за мен означава да забравя за бързането. Да отпусна мускулите на сърцето и да го оставя да бие в собствения си ритъм. Отново да стоя на топлината на слънцето, без да мисля за топлината. Да се храня, когато гладът е гладен, и да се подчинявам на съня, който пристига, когато пристига нощта и тъмнината покрие всичко, и всичко в тъмнината може да почива.

Да съм. Да съм и да виждам. Да виждам всичко, което е, така, както е, само докато е днес, тъй като не знаем дали ще бъде.

 

 

Чета в дневника ми:

Доктор Броди, първият й съпруг, ми обясни, че на леля й се е спукала артерия и кръвта е проникнала в зоната на мозъка, която регулира речта.

В началото той си помислил, че кръвта може да се изсмуче посредством някакъв екстрактор и й отворил черепа на темето, за да вкара миниатюрния уред.

Не било възможно да се отстрани кръвта, така че й вкарал миниатюрна камера, посредством, която направил видеозапис на пораженията.

По-късно на телевизора в болничната стая двамата гледали записа и той й казал да реши дали иска да й отстранят с миниатюрна ножица пропитата с кръв област, което би довело до частична или пълна загуба на съзнание.

Било невъзможно да се предвиди. Мозъкът, сподели докторът, е едно от нещата на планетата, чиято по-голяма част все още не познаваме.

Леля Исабеле казала, че не желае да загуби съзнание, нито напълно, нито частично. Казала, че няма смисъл да живее, ако не е в пълно съзнание. Че тя самата е своето съзнание.

Тогава докторът я преместил в къщата в Масатлан с надеждата, че мозъкът сам ще резорбира кръвоизлива.

Случило се нещо различно. Кръвоизливът се разпространил в меката тъкан на мозъчната кора. Една седмица й замъглявал съществителните. На следващата седмица — синтаксиса. През други дни й нарушавал равновесието на тялото.

Преди да си тръгне докторът, леля вече не можеше да ходи, нито да се храни сама, нито да чете, нито да пише, нито да говори ясно. И по-лошо, не можеше да мисли ясно. Но в деня, когато докторът си тръгна, започна да рецитира стихотворения, които беше научила като дете.

Всяка сутрин се събуждам и се питам накъде се е придвижил кръвоизливът в мозъчната кора на леля. Дали леля ще е с бистър ум или не? Ще може ли да говори и разбира, или пак ще бъде извън сферата на речта?

Снощи, както си спеше, изведнъж се обърна към мен, отвори широко очи и ми каза:

— Какво още, Боже мой?

Днес обаче се събуди в перфектно състояние. Не ходи, не координира движенията си, но говори точно и свободно. Щастлива е. Щастлива съм. Когато докторът се обади и му казах това, отговори, че е напълно възможно да остане така известно време.

— Година? — попитах го.

— Може би — отвърна той. — Защо не? Но може да продължи и само няколко часа.

Нося я на ръце в банята. Слагам я да седне на тоалетната чиния. Гледа ме с усмивка в очите. Разказвам й за тоалетната чиния в Япония. Смее се, че Аз съм имала оргазъм благодарение на водната струя на една тоалетна чиния.

Пита ме дали съм видяла някога отново Рикардо. Казвам й, че не съм. Заръчва ми да го потърся. Споделя, че има телефона на някаква къща в Сицилия, където може би живее или знаят нещо за него.

— Обади му се — настоява.

— За какво ми е Рикардо? — питам я.

— Наистина ли не ти хрумва за какво? — пита леля.

— Нямам представа — казвам.

Леля ми се смее.

След това заедно, като си допълваме взаимно изреченията, си спомняме как мис Алегрия се оплакваше, че Аз не разбирах, че е срамно да се ходи по голяма нужда, и исках да се изхождам в тоалетните на музеите в Масатлан с отворена врата на кабината, за да не се чувствам притеснена от тясното пространство.

Леля казва много сериозно и с цели изрази, които ме зашеметяват:

— Това е друга грешка в мисленето, която допуснах с теб.

— Друга? Каква? — питам.

— Да оставя мис Алегрия да се опита да те накара да се срамуваш от твоя анус. Това обаче е грешка в мисленето на целия вид, много стара. Това, което изхождаме, е забранено за очите на цивилизованите хора. Как убиваме, за да се храним, и как изхождаме това, което сме изяли, е забранено за съзнанието на цивилизованите хора. Слепи сме за кланиците и черните води и тази слепота, тази гнусливост и тази слепота са онова, което ни разделя от нечовешкото. Ще ти кажа една тайна — навежда глава към мен. — Що се отнася до нечовешкото, цивилизованите хора сме аутисти.

Смея се, защото е толкова вярно.

— Ще ти кажа още една тайна — шепне и гали с две ръце голата ми глава. — Никога не съм слушала морето, въпреки че съм живяла години наред в тази къща до морето.

— Не е вярно — казвам.

— Така е, така е — уверява ме тя. — Никога не съм го слушала за повече от 30 секунди. Ако съм била много пияна, може би 1 минута и 30 секунди. Слушала съм го 1 минута и половина пияна или 30 секунди трезвена и след това мисълта ме е отвеждала на друго място.

— Виж ти! — възкликвам аз.

— Виж ти! — възкликва леля. — Шумът на мисълта в моята кръгла малка глава ме е заличил за огромното море.

— Не — добавя тъжно, — никога не съм слушала истински морето. Затова ти — продължава леля, докато седи на тоалетната чиния, говори с лекотата на университетска преподавателка и чака немощното й черво да отдели изпражнението, — затова ти, която не си отдалечена от кланиците и изпражненията, ти, която не позволи на никого да те отдели от природата, ти, която влизаш в речта, но можеш да излезеш от речта за часове и дни, ти си моята надежда за човешкия вид.

Смея се на силните думи на леля Исабеле.

— Ти — настоява тя и пак ме гали по главата, — ти си посредникът между животните, които говорят, и онези, които не говорят. Ти си мутацията на вида, която цели постигането на ново споразумение с реалността. Разбираш ли ме? — пита.

— Не знам — отговарям.

— Ще ме разбереш — казва леля — и ще видиш, че е вярно. Или пък кой знае, може никога да не ме разбереш и може да не е вярно. Това е тъжното на реалността, нищо не е написано, нищо не е сигурно, всяко нещо може да се случи или да не се случи.

След като приключва разсъждението си, изведнъж изпражнението пада във водата.

Пренасям я през спалнята и излизам на терасата, където я настанявам в инвалидната й количка с лице към морето.

 

 

Храня я с една, после с още една лъжица овесени ядки. На 10-ата лъжица обаче се отнася. Изпарява се. Овесените ядки се стичат от ъгълчетата на устата й.

Поставям леля във ваната. Изваждам я, увивам я в голяма бяла кърпа и я подсушавам. След това я слагам да седне гола на края на леглото. Слаба и крехка е като момиче, макар че лицето й е съсухрено като на старица. Сресвам белите й коси. Изрязвам ноктите на всеки пръст на двете ръце. Коленича на пода, за да й изрежа ноктите на всеки от розовите пръсти на краката.

Слагам й от нейния парфюм с аромат на рози зад ушите и на свивката на лактите.

Лягам облечена в леглото до нея, както е гола, и гледам белия таван, докато нощната тъмнина не го заличава.

 

 

Тази нощ ме събуждат думите й в ухото ми:

— Сбогом.

Успех.

Да видя дали има отвъдно.

Да видим дали има нещо там.

Ако мога, ще се свържа с теб.

Или ще ти изпратя послание.

Ако не мога, няма.

Чувам как дишането й става по-дълбоко, а морето навън реве.

Като се събуждам сутринта, я докосвам под чаршафа. Студена е.

Ставам от леглото и я отвивам. Мятам встрани белите чаршафи и я гледам как лежи на бялата кувертюра. Слаба, гръдният й кош се очертава под кожата.

Зелената полянка край алеята с лимонови дървета е пълна с малки розови рачета, които ботушите ми мачкат, докато нося леля — гола и мъртва.

С една лопата изкопавам дупка между два дънера.

Изправена в дупката, дърпам за краката тялото на леля към мен. Поставям го в черната земя.

Първата лопата черна пръст пада върху бялото й лице и се подпирам на лопатата. Не мога да продължа да мисля, че е мъртва.

След това останалите лопати пръст малко по малко я скриват.

Оформям с мачете квадратен бордюр от рохката пръст. Запълвам го с бели камъчета.

Леля ме беше помолила да я погреба без ковчег в земята:

— За да ти спестя илюзиите — прошепна в лицето ми, което държеше в ръце.

Покривам мястото с бели камъчета, за да не го забравя.

 

 

Нулата, 0, за Макс, папагала, беше най-трудното число за научаване, за разбиране.

— Гледай, 3 ябълки. Колко са, Макс?

— 3 — отговаря пресипналият му глас.

— Сега махам една ябълка, Макс. Сега колко има?

— 2 — казва Макс, като разперва и свива перленосивите си крила.

— Кетчуп! — грачи.

— Чакай, Макс. После ще ти дам кетчуп. Сега махам 2 ябълки от 2-те ябълки. Колко ябълки остават?

Макс забива очичките си в масата, където няма нищо.

Минават 30 секунди, а той продължава да стои със забит поглед там, където няма нищо.

— Нула — казвам му. — Има нула. Нула.

— Нула! — грачи дрезгаво най-накрая Макс.

Подавам му един фъстък, който клюнът му измъква от пръстите ми.

3 години, за да научи, да разбере нулата, толкова му беше необходимо на Макс.

Нулата — невъзможното число.

На мен също ми е необходимо време да проумея, че ако погреба леля Исабеле, тя вече не е на терасата, нито в леглото си, нито в трапезарията и няма никакъв смисъл да продължа да си сменям дрехите всеки ден, да продължа да се къпя или да вдигам домашния или мобилния телефон, че няма смисъл да пускам компютъра, нито да преглеждам вестника, нито да говоря сама на себе си, нито да мисля, за каквото и да е.

Така че се изпарявам. Там, където бях Аз, сега няма никой.

 

 

Един ден ме събужда телефонът. Откривам, че седя на една черна плочка от мраморния шахматен под на трапезарията.

Във въздуха, изпълнен с жълта светлина, 29 черни пеперуди летят бавно една след друга и се залепят за посивелите стени със счупени прозорци. И аз забелязвам, че в трапезарията няма нито една мебел, а когато отивам в кухнята, където липсва масата и където на шкафа старият черен телефон продължава да звъни, Аз отново изчезвам.

 

 

Друг ден отново ме буди телефонът. Седя и се клатя на дървената табла на леглото, а редица мравки върви до мен. Проследявам редицата мравки.

Входът на мравуняка, където се събират и блъскат 15 редици мравки, се намира на плажа.

Гладна съм. Много съм гладна. Вземам шепа пясък и го смуча. Солен е. Спомням си за шофьора, който като дете риташе юмрука ми, за да пусна пясъка. Но съм сама и не изхвърлям пясъка. Дъвча го. Мисля си за Дебеланата, която е изчезнала от къщата. И си мисля, че няма да ми липсва храна, целият плаж става за ядене и е само за мен, гладното животно, което съм Аз.

 

 

Друг ден телефонът отново ми връща съзнанието. Вдигам слушалката в кухнята. Гоулд е.

— Карен — казва. — Седни.

— Защо?

— Защото ще е тежко.

Съсредоточавам се и забелязвам, че седя на сините плочки на пода на празната кухня със слушалка на рамото. Така че отговарям:

— Добре, седнала съм.

— Взривили са фабриките за риба тон — казва Гоулд.

— Къде?

— Как къде? Където бяха. Карен, съсредоточи се. Взривили са с динамит 7-те фабрики за риба тон. Всички са били взривени в една нощ.

— Не знам какво да кажа — казвам.

— Интерпол разследва — продължава Гоулд. — Ти бъди спокойна. Бяха застраховани, но сега трябва да се построят отново от основите.

— Да. От основите. А рибите тон?

— Рибите тон какво? Не знам нищо за рибите тон, Карен.

— Кой месец е сега? — питам.

— Януари — отговаря гласът по телефона. — Обади ми се утре, Карен. Чака ни много работа.

Затварям.

Този път обаче не изчезвам отново. Задържат ме рибите тон. Отново се замислям за тях. Отново и отново за рибите тон и рибите тон.

Мисля — трябва да се изкъпя, за да отида да проверя какво се е случило с рибите тон.

 

 

Не знам как се появява във ваната ми това нещо. Каня се да пусна водата, за да се изкъпя, и го вземам от белия фаянс на ваната. Играчка рибка, от куха пластмаса. Риба тон със синя перка, сребриста, с отворена уста, където се виждат малките остри зъби и червената паст.

Въртя я в ръка и забелязвам отстрани 3 малки букви, написани с червено мастило:

МПЖ

Тогава вратата на банята се отваря бавно. Очаквам нещо ужасно.

Но не, никой не влиза.

Излизам и няма никой на стълбите. Вратата се е отворила сама.

 

 

В библиотеката пускам компютъра и влизам в сайта на МПЖ. Не се изненадвам да видя на началната страница едно съобщение на английски за пресата и за Карен Нието, президент и основател на „Тру Блу Туна“, инженер по хуманно умъртвяване.

„Поздравления, Карен Нието!

Седем цветни фойерверка осветиха вчера последователно нощта на седем бряга по пътя на миграцията на рибата тон.

Първи бяха шумните експлозии, които взривиха сградите; после пожарите, красивото пращене на пламъка, трясъците от падащи греди, грохотът от срутващите се стени; и на зазоряване — издигащите се сиви стълбове дим…

Предупреждаваме те, ние сме смъртоносно сериозни хора. Борим се за свободата и се борим за невинните. Преминали сме линията на ненасилието и вече нищо няма да ни спре.

Насилието се заплаща с насилие. Убийството с убийство. Това е нашата сметка — дванайсет убийци на животни ще умрат, за да разбере човечеството, че престъпленията им вече няма да са безнаказани — трима специалисти по дисекция на живо, трима «учени» мъчители, трима едри търговци на животинско месо и кожа и трима инженери по умъртвяване.

Сега, скъпа Карен Нието, е твой ред да умреш.

За животните завинаги, до победата.

МПЖ“.