Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (14)

14.

Дори не разбрах как се случи. Изведнъж се оказа, че седим в реномиран японски ресторант в Москва, говорим с дебелия шеф руснак и уточняваме пратките с blue tuna^[1].

После се озовахме в друг луксозен японски ресторант в Монреал или Торонто, или Лас Вегас, или Париж, или Дубай. Винаги пред нас стоеше някой, който искаше по-голямо количество blue tuna.

— Защо трябва да ходя в ресторантите? — оплаках се на Гоулд по мобилния телефон.

— За да се запознаеш с целия процес, през който преминава рибата тон, отвърна той от другия континент. — Това, което окото вижда, не подлежи на оспорване от мозъка.

И така, продължихме да посещаваме различни ресторанти, като междувременно пътувахме със самолети и ходехме по дългите и шумни коридори на летищата.

Наблюдавах как клиентите отваряха менюто на масите. Очите им шареха и се връщаха отново към сребристия етикет на „Тру Блу Туна“^[2]. Идеята да се залепи сребрист етикет в менюто беше моя. Патентът за изключителната употреба на думата true заедно с blue tuna, беше поискан от Гоулд, за да разграничава нашата риба тон, уловена без жестокост и замразяване. И ако клиентите най-накрая решаваха да я поръчат и от менюто с 4 раздела месо от риба тон най-накрая избираха най-скъпата, известното йоторо true blue tuna, когато на масата пристигаше бялата чиния с две червени хапки без гарнитура, наставаше тишина.

В тишината вземаха с пръчиците една хапка, поставяха я в устата си, затваряха очи и издаваха странни звуци.

Ммммммм. Аааааа. Оооооо.

В това време хапката риба тон се разтапяше на мазнина между езика и небцето им.

Шейсет долара хапката. Имаше смисъл да се консумира бавно.

Ясуко каза:

— Това е нафората в богослужението на богатите.

Наложи се да ми обяснява метафората си половин час, за да я разбера. Ще се опитам да я обясня тук по-бързо.

През тези първи години на 21-ви век броят на милионерите на планетата се беше увеличил и следователно — този на хората, които можеха да изядат 2 хапки от корем на риба тон със синя перка за 120 долара. Поправям се — не само можеха, но освен това искаха да ги изядат. Поправям се — които вярваха, че да ги изядат, е доказателство за техния житейски триумф.

Да отидеш в луксозен японски ресторант и да поръчаш йоторо истинска синя риба тон, така наречения foie gras^[3] на моретата, а не по-евтини разновидности, означаваше за някого да обяви пред сътрапезниците си на масата и пред самия себе си, тук цитирам Ясуко, „че може на една хапка да изяде това, което би изхранвало цяло семейство в Африка в продължение на месец“.

Жестокостта на Ясуко. Или на богатите. Или на парите. Не знам.

В крайна сметка, с тази смешна цена нашата печалба беше смешно голяма и успяхме да купим няколко затруднени фабрики за риба тон по пътя на миграцията на синята риба тон, за да ги превърнем в места за естествен риболов — друг евфемизъм, който Гоулд предпочиташе пред хуманно умъртвяване на риба тон.

 

 

Аз чертаех плановете на 70-тия етаж в Токио, в една стая, в която щорите винаги бяха затворени, а лампата на тавана винаги светеше, така че редуването на деня и нощта не пречеше на темпото, с което рисувах.

Планове с размери 7 на 10 метра покриваха целия под на стаята, а на една от стените, като също я покриваше цялата, се виждаше снимката от птичи поглед на брега и морето, където щеше да се осъществи риболовът.

Лягах върху хартиения килим с лице долепено до листа и с писалката си „Вараяти пайлът“^[4] с черно мастило рисувах всяка част от процеса с точност в големите и в малките детайли. Една площадка за приземяване на хеликоптери или полиетиленова тапа ми отнемаха еднакво време. Към всяко нещо, голямо или малко, пишех почти микроскопични бележки.

„Тапа от син полиетилен, с цвета на тамошното море“

„Скрипец от черна пластмаса с минимален шум“

„Подвижна гумена постелка с цвета на рибата тон със синя перка“

„Лампа за заслепяване с неонова светлина, не с друга светлина“

След това пътувах до мястото, за да се уверя, че всичко е както трябва. По-скоро, за да коригирам нещата, които не са както трябва. Влудявах моряците и те ме влудяваха.

— Но защо, по дяволите, подводните клетки трябва да са толкова широки? — спореше с мен едно португалско джудже, облечено като капитан на фрегата, и размахваше ръце във въздуха. Това се случваше във фабриката за риба тон в Пуерто де Каеиро в Португалия.

— Шибана работа! — продължи на разваления си испански. — Това са 10 на 7 метра за всяка клетка, а клетките са 30!

Наложи се да го огледам внимателно. За момент си помислих, че аутистът Пеня се беше появил в живота ми отново с глупавото си скъперничество.

— Какво е вашето възражение, господине?! — повиших тон. — Бъдете така добър да изкажете с думи възражението си! Не разбирам езика на ръцете ви, които се движат във въздуха!

— Необходимо е много желязо, шибана работа!

— Вижте — заговорих по-тихо, за да снижа напрежението между мен и проклетото тъпоумно джудже, — ще ви обясня, слушайте, слушате ли ме?

— Слушам ви — каза.

Казах му с най-учтивия тон:

— Посочвам ви 2 причини:

1. Клетките са толкова големи, защото не са предназначени за вас.

и

2. Какво ви засяга това, по дяволите, след като не ги плащате вие.

Но го засягаше. И също така, тази случайност е много любопитна, имаше 2 причини за това:

1. Не беше съгласен рибата тон да разполага с повече квадратни метри, отколкото той и семейството му в апартамента на едно пролетарско общежитие, където живееха.

И 2…

— Госпожо, необходимо е много желязо! — извика в лицето ми.

Хванах за козирката красивата моряшка шапка и го хвърлих в морето, имам предвид португалското джудже, а не красивата бяла шапка, която беше собственост на нашата компания „Тру Блу Туна“.

Тоест с едната ръка задържах във въздуха шапката, а с другата прегърнах джуджето, занесох го до края на кея и го изхвърлих в морето.

Разказвам това заради онова, което щеше да ми се случи там, в Пуерто де Каеиро — нещо, за което със съжаление трябваше да призная, че проклетото португалско джудже имаше право, но за щастие щеше да промени целия ми живот.

Ще кажа само, че да, действително желязото беше много, твърде много.

 

 

Няколко седмици след инцидента с португалското джудже един следобед в спокойното море на залива, на километър от кея, в море, окъпано този следобед в кехлибарена светлина, бях облечена в моя син водолазен костюм, с тръстиков кош с храна на гърба и давах паламуд на 7-те риби тон в една клетка, когато нещо ме изненада.

Решетестата врата на клетката беше леко отворена навън.

Дали бях забравила да я затворя здраво с резето след мен, или механизмът й сам се беше освободил?

Държах за опашката един оранжев паламуд и една риба тон се приближи, за да го погълне на една хапка. След това подадох друг паламуд, друга сребриста риба тон го отнесе от ръката ми и направи завой под формата на U, за да отиде да го сдъвче.

Вратата към голямото море беше отворена, а рибите тон не забелязваха това.

Не знам защо го направих. Както вече казах, най-интелигентните неща, които съм правила, ги е правило тялото ми, без да се посъветва с мисълта. Заплувах с плавниците, за да изляза от клетката, а рибите тон излязоха след мен една по една, всичките 7.

Заобиколиха ме.

Продължих да им давам един паламуд, втори паламуд. Те продължиха да поглъщат един паламуд, втори паламуд.

Всичко се случваше спокойно, без да бягат.

Раздвижих плавниците на краката си, за да се върна в клетката. Спуснах се на пясъчното дъно и оставих коша с паламуд. Отворих го. Облак паламуд изникна от коша и се разпръсна. Рибите тон се разпръснаха сред паламуда, за да го изядат.

Прошепнах зад визьора:

— Ами ако оставя отворена вратата завинаги?

Сетих се как Убиеца в аулата на университета се подиграваше на моя капан за птици без капан, тоест без отделение на смъртта. Другите студенти се бяха изсмели на моята глупост — капанът ми представляваше мрежа, тоест клетка от въжета около короната на един ясен, където птиците щяха да влизат, за да се разхождат, цвърчат, скачат от клон на клон и накрая да избягат към небето. Точно както го описах — капан без капан, капан без уловена плячка и следователно — идиотски, според Убиеца.

Там обаче, сред рибите тон, нямаше нищо смешно или идиотско. Рибите тон плуваха в клетката, защото там плуваше вкусният паламуд, чувстваха се добре в топлата вода и кехлибарения следобед и за момента нямаха причини да бягат.

Беше лесно да ги разбереш. Просто не бяха запознати с целия план на процеса, в който участваха. Не предполагаха какво ще се случи след 3 месеца, в края на пролетта.

Угоени, пораснали, с наситени с мазнина мускули, щяха да ги сложат на гумената лента, едно неоново святкане щеше да ги зашемети за 20 секунди. Като възвърнеха зрението си, щяха да се задушават и пистолетът със сгъстен въздух щеше да стреля в главата им. На следващата сутрин всяка една от тях щеше да се намира в своя оранжев пластмасов ковчег, пълен с лед, на някой пазар и същата вечер коремният й мускул, или по-точно едно квадратче от коремния й мускул, щеше да се разтопява в топлата уста на някой богат господин и да се стича по фаринкса към червената кухина на стомаха му.

Рибите тон продължаваха да преследват последните златисти рибки в клетката, а Аз отново се замислих:

На прага съм да измисля много велика идея, много, много велика…

Спрях се, за да изчакам великата идея да се появи.

Не се появи.

Изкарах остатъка от следобеда, като минавах от клетка в клетка, за да нахраня групите риба тон.

В десетата клетка точно когато една риба тон вземаше паламуда от ръката ми, си помислих:

Защо да ги разделяме на групи? Да не би да се страхуваме от бунт на рибите тон?

Смехът ми образува облак сребристи мехурчета, които излязоха от визьора ми.

Вече на кея, като правех големи крачки с жабешките плавници, вдигнах визьора си и казах високо:

— Ще направим тази фабрика за риба тон в Португалия с много малко желязо. С много по-малко решетки. Ще сглобим само една голяма клетка, за да могат всички риби тон да живеят удобно там, а решетките ще служат само за да ги защитават от акулите.

Ще изградим, замислих се в асансьора на хотела, вече облечена в бели дънки и бяла тениска, един воден рай, огрян от слънце през деня и хладен през нощта. С редовно подаване на храна. Ще засадим подводна гора от черни водорасли и друга гора от анемонии, червени. За да се забавляват рибите тон. И… За да се обогати вкусът на месото им и да се оцвети в по-интензивно червено. Истинско райско кътче за рибите тон, без глад, без страх, без опасност.

Без жестокост.

Райско кътче без жестокост — 4-те думи, които бях научила от равин Челмински една сутрин в Масатлан, когато ми разказа за рая.

В хотела, в банята, потопена във ваната с гореща вода, Аз се чух как мисля:

Дали биха се размножавали в това райско кътче без жестокост?

Замислих се:

В Япония са правени успешни опити да бъдат принудени женски риби тон да хвърлят хайвер в резервоари с вода. На остров Бали са създадени басейни в океана, за да ги приканят да хвърлят хайвер, също успешно. В Панама в резервоари е било постигнато женските да хвърлят хайвер, а някои мъжки да еякулират, за да оплодят яйцата. Никога обаче не е било постигано нещо повече. Още нещо — никога не е било постигано това — яйцата да се превърнат в малки рибки тон. Въпреки стриктния контрол на температурата на водата и солеността й.

Помислих си въпреки целия този опит на човешкия род:

Ами ако започнат да се възпроизвеждат там? Ами ако разковничето е да се направи по-малко от фермерите в Япония и Бали, както и от лаборантите в Панама? Ами ако вместо да ги наблъскваме в създадени от хората резервоари или басейни, ги държим в морето, в една голяма клетка, като ги оставим да си живеят спокойно, без да контролираме тях или водата? Ако засадим, освен това голям остров с червени корали по средата на голямата клетка?

Засмях се.

— За какво, по дяволите, ще е този остров с червени корали? — зададох си въпроса на глас.

Отговорих си на глас:

— Нямам представа. Помислих си:

Може би, за да ги изкуши да продължат рода си в точния момент, в който, ако са на свобода и са стигнали края на миграционния си път, женските биха хвърлили хайвер върху някой топъл коралов остров, може би червен.

Това, което мислех, нямаше научен смисъл, но цялото ми тяло вярваше в него.

Ако Аз бях риба тон, замислих се във ваната с топла вода, щях да бъда очарована да мога да пъхна нос в червените корали и щях да бъда очарована да мога да се плъзна в гора от черни водорасли и изведнъж да се спра да подъвча от онзи вид небесносини марули, които понякога растат на дъното на тъмносиньото море. Точно така — трябва също да се посадят небесносини марули на дъното на райското кътче.

Излязох от водата с чувство на лекота, сякаш въздухът беше вода, а Аз бях риба тон, която плуваше права.

Отидох в стаята, където Ясуко работеше, заобиколена от 4 отворени компютъра, пълни с цветни стълбчета, и докато от мен капеше вода, й казах:

— Ясуко, току-що ми хрумна най-великата идея, която някога ми е хрумвала.

Е, добре, грешах.

Идеята да създам райски кътчета за риба тон беше само част от една по-голяма идея. Една наистина велика идея, която щеше да се оформи в главата ми окончателно след още 3 години.

Сега, когато пиша това, си давам сметка, че 3 години изглеждат много време за измислянето на една-единствена идея, но никога не съм отричала, че съм със забавено умствено развитие.

 

 

А междувременно се случиха други неща — големи и малки. Първо — едно самоубийство.

Някой, който има своя философия, би погледнал на това по друг начин. Някой, който има своя религия, би погледнал на това по още по-различен начин. Аз, която не вярвам нито във философията, нито в религията, защото знам, че нещата са такива, каквито са, и съществуват вън от главата ми и дори извън езика на хората, погледнах на това единствено със страх.

В страницата с новини на Би Би Си в интернет беше поместена информацията, че министърът на земеделието, животновъдството и риболова в Япония, същият заспал господин, който беше възкликнал в Токио, че нашето йоторо е най-доброто, което е консумирал по време на дългия си достоен живот, е бил намерен обесен в бяла пижама на сини райета.

Самоубил се е така, в тази пижама, с каишката за разходка на кучето си, на вратата на една стая в апартамента си в центъра на Токио. Този ден било предвидено да присъства в парламента, за да отговори на обвинение в корупция. Говореше се, че е получил подкупи от големи фирми, но вместо да отиде да се защити, е направил това — самоубил се е по пижама.

За Би Би Си, както и за други новинарски агенции, и разбира се, за японската полиция, всичко беше ясно — министърът не е искал да се изправи срещу собствения си позор в парламента и се е самоубил. Така приключиха случая. За мен обаче това се превърна в натрапливост.

Как се беси човек на вратата с кучешка каишка? В интернет нямаше нито една снимка на обесения министър. Бяха поместени снимки само от момента, когато тялото му беше изнесено от сградата на носилка и завито в чаршаф, така че реших да разследвам случая сама. Взех един от кожените ми колани, увих го около врата си, прекарах го през катарамата, омотах края му около касата на вратата и се опитах да се обеся така. И ето какво открих.

От касата до пода няма достатъчно място, за да се обесиш.

От друга страна, когато каишката се закачи на горния ъгъл на вратата, тя се хлъзга, защото няма как да се захване.

Следователно не е възможно човек да се самоубие бързо и сам на врата с кучешка каишка. Трябва да вземе стълба, по която да се изкачи, за да закове края на кожената каишка с пирони и чук, за което е необходимо време и спокойствие.

Пък и ако някой иска да запази честта си, би ли се обесил по пижама на вратата?

Обадих се по мобилния телефон на Ясуко и тя ми каза нещо много странно:

— Да се самоубиеш в Япония е много достойно, но да те видят по пижама в Япония не е достойно. Следователно да се самоубиеш по пижама е глупост — означава да смесиш нещо достойно с нещо не толкова достойно. Онова обаче, което е истински недостойно, е да умреш удушен на кучешка каишка.

В Япония, обясни ми Ясуко, най-достойно е да паднеш на колене и да прободеш вътрешностите си с нож, и след това някой приятел да ти отреже главата с един удар със самурайска сабя.

Продължих да търся подробности в интернет. Кои международни компании са дали подкупи на министъра?

Бързо излезе името на „Мяу Къмпани“ — международна компания за консервирана храна за котки. Потърсих страницата на „Мяу Къмпани“. „Мяу“ беше получила разрешение от министъра да лови всички китове, които пожелае, в морето на Япония, въпреки че китовете са изчезващ вид, като след това разрязва на парчета месото им, консервира го и продава консервите като храна за котки под находчивата, както ми се стори на мен, марка „Мяу“ — естествена храна за котки.

Търсенето по интернет ме отведе след това до една странна страница. Тази на ФОЖ, Фронт за освобождаване на животните. Стори ми се хумористична страница, защото имаше снимки на котки, кучета, маймуни и плъхове с черни шапки, които държат насочени напред пушки и картечници. Имаше и една снимка, която ме остави с отворена уста — снимката на министъра по пижама, как виси на една кучешка каишка от горния ъгъл на вратата.

Не, определено не беше достойно самоубийство. Езикът на човека висеше от устата, дълъг около 10 сантиметра, а от дюкяна на пижамата висеше отпуснатият му пенис, дълъг също 10 сантиметра.

Нещо естествено при удушаването на всеки бозайник с език и пенис. Технически, натискът върху трахеята изкарва езика вън от устата, а натискът върху каротидните артерии на врата прекъсва притока на кръв към тялото, което предизвиква ерекция на пениса. Така че еректиралият пенис вероятно се е показал от дюкяна на министъра и след 20 минути вероятно е останал да виси навън.

Увеличих пикселите на снимката, за да разгледам онова, което действително ме интересуваше — как каишката се беше задържала на вратата. Единственото, което се виждаше, беше, че каишката е здраво закрепена към горната част на ъгъла, забита с пирони или нещо подобно, както предполагах. С увеличени пиксели потърсих стълба или масичка и след това забелязах на пода, на около 40 сантиметра от единия бос крак на обесения, нещо бяло с черни шарки по него.

Увеличих още пикселите — беше играчка кит и имаше нещо написано отстрани.

Увеличих още пикселите, но снимката стана неясна на екрана.

Онова, което стана пределно ясно за мен, беше, че са самоубили министъра. Кой? Котките с черни шапки от ФОЖ.

Засмях се. Последното беше малко вероятно, но ФОЖ имаше нещо общо.

После отново се проснах върху плана, който покриваше пода на стаята ми като килим — план на райското кътче за риба тон в Ногокор, и забравих за случая. И не се сетих за него през цялата година, нито през следващата, докато приключвахме изграждането на райските кътчета за риба тон в нашите 7 фабрики за риба тон.

 

 

Много преди това в Париж ми връчват една награда. Мечтаната „Coup de Coeur“, наградата, която французите присъждат всяка година на най-добрия кулинарен продукт, нещо като Нобелова награда за кулинария.

Щастлива и напрегната се изправям от мястото си в театъра, за да се кача на сцената. Ясуко и леля бяха решили да се облека в бяло. Бяла риза от дебела коприна без яка, бели дънки и вечните ми работни ботуши от жълта кожа, само че нови. Сред най-уважаваните главни готвачи на света ходя по единствения начин, по който знам да ходя — като моряк, на всяка стъпка залепям цялата си подметка към пода.

Качвам се на осветената сцена и слушам виковете сред публиката. Свирене. Екзалтирани думи на френски. Тъй като не говоря френски, предполагам, че са похвали. Французите ми дават Нобелова награда, доколкото разбирам. Вдигам ръка и придобивам гордо изражение (изключително широко отворени очи и усмивка).

Церемониалмайсторът, слаб човек с червена папийонка на врата, ми подава с две ръце една позлатена награда.

Предполагам, че трябва да я взема, вземам я, а виковете се усилват, както и свиренето.

— Merci — казвам по микрофона, единствената дума на френски, която знам.

Тогава сред виковете, които идват от черните главички на публиката, се чува глас на кастилски испански:

— Освиркват те, защото си купила наградата. Твърдят, че ти я е купило твоето правителство, мексиканското.

Навеждам се към микрофона и казвам на испански с моя монотонен глас на аутистка, малко писклив от притеснение:

— Нямам представа. Не съм ходила в Мексико от около 5 години, макар че, да, запознах се с един кандидат за президент на страната, въпреки че загуби изборите и президент е друг господин, когото не познавам.

Тук-там се чува смях.

Някой се провиква с френски акцент:

— Да живее Масатлан!

Виковете и цвиленето се усилват, а испанецът сред публиката ми обяснява на много висок глас:

— Сега казват, че си откраднала наградата от един френски фермер, който отглежда трюфели в свинска тор. И че освен това твоето foie gras от риба тон, дори не е foie gras, защото как, по дяволите, може да има foie gras без гъска, и че си крадла и лъжкиня.

От страх ми се иска да уринирам. Церемониалмайсторът започва да си разменя мистериозни фрази и жестове с публиката, а аз се навеждам, за да оставя наградата на пода с паркет, защото французите ми се струват много ядосани и са много, и трябва да отида да уринирам, и освен това, доколкото знам, никога не съм се записвала за проклетия конкурс „Coup de Coeur“, който в крайна сметка е като Нобеловата награда, но не е. Така че слизам от сцената и тръгвам право към изхода на театъра, а докато ходя по червения килим, получавам удар с домат в едното око, а с другото успявам да видя красивото знаме на „Чисти морета“ — син кръг, който символизира планетата Земя.

— Murderer! — викат ми на английски, който разбирам.

— Убийца! — на испански.

— Assassin!^[5] — на френски.

Хората са с вдигнати юмруци зад 12 полицаи, които, хванати за ръце, пазят да не ми се нахвърлят отгоре.

Тогава някой от „Чисти морета“ плюе на асфалта и предполагам всички си мислят — чудесна идея, и всички плюят на асфалта. Вдясно от мен Ясуко ме вика и държи отворена отвътре вратата на една бяла лимузина.

 

 

На следващата сутрин закачам на една дървена закачалка красивата бяла копринена риза, изцапана с червено. Отварям вратата, за да я закача на дръжката от външната страна, за да я вземат от химическото чистене на хотела, и пред мен, облегнат на стената, с тъмни очила, с дъждобран в цвят каки, стои един много странен тип и пуши с кръстосани в глезените ботуши.

Казва ми на английски с френски акцент, като изпуска дима, докато говори:

— Чакам те, да тръгваме.

Отстъпвам една крачка назад в стаята и затварям бързо вратата. Този тип обаче поставя каубойския си ботуш между вратата и рамката. След това пъха ръката си с една позлатена табелка с релефни букви „Департамент по правосъдие“.

Отварям отново вратата и се предавам на заповедите на департамента по правосъдие на Франция.

— Следвай ме — нарежда субектът.

Подчинявам се. Ходя до него, като имитирам големите му крачки, до сантиметър.

Влизаме в асансьора, излизаме на рецепцията на хотела, където една госпожица свири на арфа. Чакат ни още 2-ма французи с тъмни очила, които пушат седнали на масата с плот от бял мрамор. Изправят се и заобиколена от тях излизам на улицата, където чака раздрънкан джип без покрив.

Учудвам се, че департаментът по правосъдие на Франция използва толкова потрошени коли, и отстъпвам назад.

— Това е секретен транспорт — казва ми един от мъжете и ме хваща за лакътя, Аз уплашено го сръгвам с лакът, а той ми предлага: — Тогава качи се сама.

Качвам се в джипа. Качват се всички.

Джипът пали и тогава същият тип, който сега седи до мен, се приближава. Аз се дърпам назад и той ми нарежда:

— Кротко.

Преглъщам, успокоявам се, а той ми слага лейкопласт на едното око, още един лейкопласт на другото око и отново ми нарежда:

— Отвори очи.

Наистина има хора идиоти — разбира се, че не мога да ги отворя, лейкопластите не ми позволяват да си вдигна клепачите.

Тогава покрива затворените ми с лейкопласт очи с черни пластмасови очила и мислите ми почерняват.

Голямо прецакване с тези французи. Кулинарните им награди са истинска свинщина, а секретният транспорт на техния департамент по правосъдие е още по-зле. Нямат затъмнени стъкла, нямат дори покрив, но вероятно точно в това е уловката.

Кой би заподозрял, че един напълно открит джип, който се движи сред трафика на Париж, е секретна кола?

След 30 минути шумът на моторите в града остава зад нас и сляпа зад тъмните очила, разпознавам с носа си широкото поле.

Мирисът на хлорофила — най-горе. Мирисът на сламата — по средата. До земята — сладкият и пикантен мирис на екскрементите на чифтокопитните бозайници.