Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (3)

3.

Инженер Родриго Пеня, генерален директор на „Риба тон Консуело“ АД с променлив капитал, носеше очила със стъкла от дъно на бутилка и дебели рамки, риза с къс ръкав, потна под мишниците, и докато ми говореше, сложи 3 молива по средата на бюрото, отдели единия на една страна, другия на друга, отново ги събра в центъра, отвори едно чекмедже и извади други 3 молива, постави 2 в една чаша, а 3-тия в една чудна машинка, откъдето моливът излезе с връх — всичко това Аз наблюдавах учудена, докато той, както казах, говореше ли говореше някакви неща.

Мисля, че инженер Пеня беше по-голям аутист от мен.

Най-накрая ме попита какво мисля Аз за тежката криза, пред която ще се изправи в бъдеще фабриката за риба тон.

Изкривих уста.

Той поглади брадата си.

— Да, разбира се, трудно е да се предвиди слепешката — каза.

Сетне попита:

— И откъде предпочитате да започнете да проучвате това?

Наистина този голям аутист не си даваше сметка, че освен аутистка, Аз бях само на 15 години. Откровено му отговорих:

— Искам да видя дали ми отиват униформите на фабриката.

Пеня ме огледа внимателно.

Излезе от офиса, видях го да говори по телефона и когато се върна, каза:

— Много добре, леля ви се съгласи и така ще бъде — и ми подаде ръка.

Обясних му:

— Не подавам ръка, не докосвам хората.

— А, и това е много добре — кимна той и прибра ръката си в джоба на панталона.

Така че моята първа работа във фабриката за риба тон беше да премеря всички униформи.

Тази на шофьорите на камион. Сива тениска с червен надпис на гърба „Риба тон Консуело“ АД с променлив капитал.

Тази на товарачите на кашони с консерви риба тон. Беше същата като униформата на шофьорите.

Тази на чистачките или изкормвачките на риба тон, или работничките в консервния сектор — изцяло бяла униформа с много елегантни аксесоари, всичките бели — найлонова шапка, която да пази косата, маска на устата, твърда гумена престилка, широки панталони, пъхнати в гумени ботуши, и латексови ръкавици, само те в изискан розов цвят.

Тази на моряците. Бяла тениска, риза, дочени панталони и бели гумени ботуши.

Тази на водолазите. Костюм от син неопрен с чудесен позлатен цип по средата, зелени плавници, зелен визьор и накрайник за уста, свързан с тръба към голяма оранжева кислородна бутилка, която се носи на гърба.

Водолазният костюм беше откритие, което беляза живота ми. Неопреновият костюм притискаше кожата ми, визьорът покриваше очите и носа ми, накрайникът едва ме оставяше да си поема дъх през устата, тежестта на бутилките сякаш ме залепяше за пода, но не знам защо всичко това ме караше да се чувствам сигурна. Защитена. В безопасност. На подходящо разстояние от стандартните човешки същества. С равномерно разпределен натиск по тялото, който ме караше да се чувствам стабилна.

Костюмът ми на водолаз се хареса също и на всички във фабриката.

Ходех из цялата фабрика за риба тон облечена като водолаз, като правех големи крачки със зелените жабешки плавници, а изкормвачките от масите за изкормване на риба тон се смееха, служителите в целия счетоводен отдел вдигаха глави от бюрата си и се смееха, докерите на кейовете, които разтоварваха от корабите в складовете покритата със сол риба тон, спираха работа, а Аз, зад стъкления визьор, чувах как се смеят.

Моят водолазен костюм беше радостта на „Риба тон Консуело“ АД с променлив капитал.

 

 

Един ден видях на кея нещо, което промени живота ми. Знам, че преди една страница написах, че водолазният костюм промени живота ми, и мисля, че преди още една страница написах, че да работя във фабриката за риба тон промени живота ми. В действителност обаче по онова време животът ми постоянно се променяше завинаги.

3-ма моряци свалиха от една лодка на кея риба меч, която хвърлиха на мокрия циментов под. Рибата все още мърдаше — заудря с опашка по цимента, изви се на една страна, повдигна едната перка, после другата и всичко това, докато дишаше през устата под меча.

Аз, зад визьора на водолазния ми костюм, гледах какво правят моряците. С една стоманена кука прободоха опашката на рибата меч и тя се сгърчи, а с друга кука закачиха устата й, с която изпръхтя зверски.

Тогава дойде инженер Пеня с големи крачки, еуфорично нареди по радиостанцията да донесат фотоапарат и ритна 3 пъти рибата меч с обувката си.

— Не умира негодникът — чух зад визьора думите на Пеня.

Моряците и Пеня се засмяха.

И Пеня продължи да подритва рибата с върха на обувката, докато си говореха, като се гледаха в очите, докосваха ръцете си, усмихваха се едни на други, затворени в своя свят на стандартни хора, а в краката ни рибата меч продължаваше да диша тежко с отворена уста, а хрилете й пулсираха все по-бързо.

Техният свят на стандартни хора — мехур, където нищо друго, освен човешкото, не се чува или вижда реално, където само човешкото има значение, а останалото е пейзаж, стока или храна.

Аз треперех от гняв или страх, не съм сигурна, сърцето ми биеше силно, с мощни удари. Искаше ми се да ги цапардосам, всеки един от тях, но разбирах, че не са като монголеца, когото бях повалила с един удар, за да престане да тормози бялата котка — бяха 5-ма мъже, всеки по-силен от мен.

Пеня видя, че стоя далече от тях, и ме повика с жест. Тъй като не помръднах, ме хвана за лакътя и ме издърпа сред своя кръг от хора. Затворена във водолазния костюм обаче, Аз бях много далече.

И там, близо до тях, но далече, разбрах, че винаги ще бъде така. Ще бъда близо до хората, но далече.

 

 

След много години, след много думи, след много книги намерих на една страница на стара книга, написана от френски философ, едно изречение, което облича в думи моята разлика с хората.

Мисля, следователно съществувам.

Изречението ме остави с отворена уста, защото очевидно е невероятно. Достатъчно е да имаш 2 очи на лицето, за да видиш, че всичко, което съществува, първо съществува и после прави други неща.

Но най-невероятното е, че философът не смята, че това е така, а просто облича в думи онова, което хората мислят за себе си. Че първо мислят и след това съществуват.

И най-лошото предстои. Тъй като хората живеят така, вярвайки, че първо мислят и след това съществуват, те смятат, че всичко онова, което не мисли, изобщо не съществува.

Дърветата, морето, рибите в морето, слънцето, луната, някой хълм или огромна планина — не, изобщо не съществуват, съществуват на някакво второ ниво на съществуване, по-низше съществуване. Затова заслужават да бъдат стока или храна, или пейзаж на хората и нищо повече.

А кой може да потвърди на хората, че мисленето е най-важната дейност във вселената? Кой ги уверява, че мисленето е дейността, която разграничава всички неща на висши и низши?

А, мисълта.

Аз, напротив, никога не съм забравяла, че първо съществувах, а после се научих, и то с много усилия, да мисля.

И за всеки мой ден това е реалността. Първо съществувам и след това, само понякога, бавно и трудно и само когато е наистина необходимо, мисля.

Ами това е моята разлика с хората.

Закачиха най-после рибата меч на черното метално въже на скрипеца в нещо като сбруя. От нея се стичаха капки кръв, хрилете й вече не пулсираха, само на моменти се съживяваха, издуваха се и изпускаха въздух, за да застинат отново неподвижни.

Донесоха фотоапарата и Пеня ни извика, за да се съберем под умрялата риба. Събрахме се и някой ни снима.

През декември в къщата на леля пристигна снимката с надпис:

„Весела Коледа ви пожелава семейство Пеня.“

След няколко седмици, мисля, че беше през февруари, във фабриката за риба тон дойде секретарят по въпросите на риболова на страната и получи като подарък посребрения труп на рибата меч. Бяха го залепили по дължината на дървен поднос. Секретарят, дама с много специални зъби, може би два пъти по-големи от стандартните, получи трупа с разтворени ръце и както го носеше, с разтворени ръце, се обърна, за да позира пред фотографите от пресата с широка усмивка, където се виждаха тези зъби, 2 пъти по-големи от стандартните.

Снимката й излезе на първа страница на вестника на Масатлан под заглавие:

„Индустрията, свързана с улова на риба тон, на ръба на фалит.“

Но да се върнем към рибата меч, която висеше на черното метално въже в нещо като сбруя и от нея продължаваше да капе кръв. Вече се беше вдървила, когато я свалиха и я отнесоха 4-ма докери начело с развеселения инженер Пеня. Тогава Аз помолих едни други докери да ме закачат на същата сбруя.

Исках да вися там като рибата меч, макар че едва когато ме закачиха, разбрах защо.

Там, закачена в моя водолазен костюм, като дишах бавно, можех да гледам блестящото и позлатено следобедно море, сякаш сътворено от чиста светлина, море от течна светлина, а небето беше светлосиньо, почти бяло. От време на време в далечината минаваше някоя платноходка и се изгубваше, като пресичаше хоризонта. От време на време едно V от черни птици потъваше в небесната синева и изчезваше.

Аз бях напълно спокойна, без да изгубя себе си и без да се страхувам от някой опасен човек.

Това се превърна във фиксация за мен. Научих се да се закачам сама на сбруята и често го правех.

— Къде е госпожица Карен? — питаше шофьорът, който идваше да ме вземе следобед, за да ме заведе вкъщи, където ме чакаше професорът.

Викаха ме по високоговорителите на фабриката за риба тон. Ако не се появявах, шофьорът идваше на последния кей, на чийто край бях Аз, със сигурност закачена на въжето на скрипеца в сбруята. Шофьорът сядаше на един циментов стълб да изпуши една цигара и да ме изчака.

Помислих си, че няма нищо по-хубаво от това да плувам в моя водолазен костюм, закачена на сбруята. Грешах, имаше нещо още по-хубаво.

Да се гмуркам.

Във водолазния костюм сядах на ръба на лодката и се отпусках да падна по гръб, за да вляза първо с главата във водата и да се спусна вертикално.

След 5 метра тюркоазеносинята вода на морето в Масатлан става зелена.

След 15 метра губи още от жълтия цвят и става светлосиня.

След 30 метра е синя, синя, синя като синьото мастило, морскосиньо се казва или наситено синьо.

В наситеното синьо, плувайки с плавниците, открих най-елегантните риби.

Рибата ангел с форма на чиния на зелено-розови карета, с бяла уста.

Сивата топка с диаметър 2 метра, която, въртейки се около оста си, се хвърля върху теб сякаш се кани да те погълне, но всъщност преминава, без да нанесе други щети, освен хиляди удари с опашка, защото е образувана от хиляда скумрии, дълги по един дециметър.

Рибата камък, която прилича на червен камък, но изведнъж изскача на забавен каданс от водата, пада и остава неподвижна като червен камък върху червения мъх на голям камък.

Морското конче е голямо колкото средния ми пръст, живее и спи в белия пясък на дъното на морето, развива и навива опашката си на спирала и така се придвижва.

Мълчалив народ са морските животни, затова ми харесва да съм сред тях. Не говорят и затова не измислят неща, които не съществуват.

Те са това, което са, и нищо повече. И нищо по-малко. Мислят с перките и опашките, с очите и устата, които като се отворят, измислят сребристи мехурчета.

И не са жестоки. Лангустата се движи със своите 8 крачета и на една хапка поглъща някоя заблудена скумрия, но преди това не я рита, нито се смее, като я гледа да умира от страх, че умира. Просто я поглъща и това е.

И медузите.

Смешно ми е да пиша за медузите, в думата „медуза“ има повече черно мастило, отколкото цвят в цялата медуза. Целите са от вода. Прозрачна вода, която просветва в синята морска вода. Без сърце, без скелет, без мозък, без очи, спускат се на групи от по 10 или 12, сякаш са парашути от вода, една голяма глава, от която се стичат ленти вода.

Захласвам се, докато ги гледам как се спускат на групи. Трябва да разтърся глава, за да се събудя, да извадя пистолета от калъфката на кръста и да го насоча към тях.

Защото морският речник на прадядо ми предупреждава — някои медузи са много отровни, а други смъртоносни. Едно докосване и незабавно гърлото ти се затваря, а белите дробове се пръсват.

Когато изстрелвам струя черно мастило, бягат нагоре, като отварят и затварят главата си, за да се засилят.

Понякога търся някой гладък камък, полагам глава на него и чакам тялото ми да се отпусне на белия пясък. Преглеждам часовника на кислородната бутилка, нагласям алармата да сигнализира, когато остане кислород, колкото да се върна на повърхността.

И цялата Аз, излегната на пясъка на дъното на океана, се отдавам на това да съществувам. Да съществувам сега.

И на най-великото щастие — да гледам.

 

 

Инженер Пеня дойде в дома на леля. В кухнята, на дървената маса, боядисана в морскосиньо, започнаха, както всеки месец, да говорят за пари.

Дебеланата им сервира чай от жасмин и застана в ъгъла, за да е на разположение, ако поискат още нещо. Аз влизах и излизах, като чувах части от разговора. В този случай обаче срещата не беше кратка. Бяха много тъжни, опипваха всеки себе си, леля — рамото или гърдите си, гръдната кост. Пеня потриваше ръцете си.

— Вижте, доня Исабеле — каза Пеня, като протегна дебелите си голи ръце, — издрани са от нерви.

— Исссдрани — повторих Аз. — Или изззздрани? Или издрррррррррррррани?

— Не, Карен! — повиши глас леля. — Не сега, моля те.

— Ела и седни при нас — повика ме след малко. — Искам да чуеш това.

Това беше следното — отивахме по дяволите. Съединените американски щати се канеха да затворят митниците си за мексиканска риба тон, защото група хора, наречена „Чисти морета“, изискваше това и за нас беше истинска катастрофа. Половината продажби на „Риба тон Консуело“ бяха за Съединените американски щати и те щяха да бъдат прекратени. Трябваше да се помисли за съкращения на половината служители.

— Какво ли би направил дядо ми? — попита леля. Прехапа долната си устна.

— Инженерът не би освобождавал хора преди бедствието — каза Пеня, — а след това и не би плащал обезщетения, както позволява законът при кризи като тази.

Дебеланата сви устни в ъгъла.

— Говорим за хиляда служители — подчерта леля Исабеле. — Говорим за храната на хиляда семейства.

— Знам — кимна Пеня. — Но 1 минус 1 прави 0, а 1 плюс 1 прави 2.

— Тоест? — попита леля.

— Тоест — обясни аутистът Пеня, — ако „Риба тон Консуело“ фалира, няма да има работа нито за тях, нито за още хиляда служители, нито за нас.

Леля Исабеле цял следобед пушеше и ходеше из къщата, като отваряше вратите, сякаш зад някоя от тях можеше да открие човек, който да я посъветва, но в празните стаи и зали, където морето се виждаше от всеки прозорец или балкон, от време на време се натъкваше само на мен, чалнатата й племенница.

Късно през нощта говори по телефона 10 пъти. А още по-късно си сипа едно уиски, след малко още едно и още едно.

В полунощ я срещнах в тъмния хол да обикаля на зигзаг между кадифените мебели в светлосиня копринена нощница. Хванах я за ръка и я поведох нагоре по стълбите. Беше толкова учудена, че Аз я хващам за ръка, та се остави да я водя.

Отпусна се на леглото си. Легнах зад нея и я погалих неумело по гърба, не бях свикнала да докосвам някого. Прегърнах я и й казах на ухото онова, което мислех.

— Винаги вземаш добри решения, не се притеснявай.

Въздъхна. Миришеше на парфюм с аромат на рози и на уиски. Приближих се и я обгърнах с ръце, напрегнати от контакта.

 

 

Леля каза, че в никакъв случай не мога да изляза по дънки и тениска, обичайното ми облекло, нито с рошава коса като всеки ден.

След като се изкъпах, седнах гола на пейката пред едно голямо огледало. Леля дойде зад мен с електрическа машинка и острига кестенявата ми коса до кожа.

След това с бръснач обръсна врата ми.

— Да видим, погледни ме — каза тя.

Гологлава се обърнах към нея.

— Very elegant^[1] — посочи тя. — Помниш ли последния път, когато те подстригах така?

— Нямам представа — отвърнах аз.

— Колко хубаво, че не си спомняш — каза тя.

Изправих се до нея и в голямото огледало за първи път забелязах, че вече съм по-висока от леля.

Аз — кльощава и суха, с очертани мускули под тъмната кожа, с плоски гърди, а сега и с череп, покрит с един сантиметър коса с цвят на кафе. Тя — с грива от тежка руса коса, също така слаба под белия хавлиен халат, но с две закръглени гърди.

И 2-та чифта еднакво зелени очи, светлозелени, което беше единственото потвърждение, че сме племенница и леля.

Или може би, сега си го мисля, докато пиша, кръглите тъмночервени белези от изгаряния по ръцете ми, вертикалният белег от вътрешната страна на бедрото ми и белегът, който пресичаше целия ми гръб, бяха това, което ми осигуряваше закрилата на моята предполагаема леля.

— По-нататък ще ти пораснат гърдите — подхвърли тя.

— Необходимо ли е? — попитах притеснено.

Леля се разсмя.

Даде ми един неин костюм, сако и панталони от бял лен, но панталоните се оказаха къси. Дебеланата им отпусна подгъвите и станаха добре. Обух едни равни бели сандали, също от леля. Тя самата беше облечена в бяло, в рокля до глезените, която приличаше на блуза без ръкав, също ленена.

На прага на къщата ми сложи тъмни очила и тя самата си сложи тъмни очила. Огледах се в очилата й, тя се огледа в моите и кимна одобрително.

Хвана ме под ръка и прекосихме градината с огромни палми, на чийто край ни чакаше шофьорът до черния кабриолет.

 

 

Секретарят по въпросите на риболова, с черна коса като шлем и изключително големите зъби, които вече споменах, следвана от кмета на Масатлан, тръгна пред нашите 20 корабни капитани, всичките в бяло и допрели дясната ръка към козирката на моряшката шапка. Като стигна до инженер Пеня, му подаде ръка, след това я протегна към мен, но леля проточи шия и прошепна:

— Не подава ръка, страда от едно заболяване.

И й подаде своята фина ръка с дълги кокалести пръсти, за да я придружи с възхитителното си очарование по стълбичката на кораба „Ла Чула Бонита“^[2]. Там на носа духовият оркестър на Синалоа свиреше някаква мелодия на Хектор Виля-Лобос^[3], както бях записала в дневника си.

На палубата чакаха прави другите собственици на мексикански фабрики за риба тон и техният управленски персонал, всички с бели блейзъри, някои с панамени шапки.

Всички седнахме, ръководните кадри на нашата фабрика и представителите на правителството — на един подиум, собствениците на другите фабрики и техните хора — на столове, обърнати към подиума.

На подиума с микрофона се изказа първо кметът, дебел мустакатко, който 10 минути повтаряше едно и също по различни начини, като се разгорещяваше все повече. Че морето край Мексико е мексиканско море. Че морето е на Мексико, а не на грингос^[4]. Че грингос имат свое море, но то не е мексиканското. И така нататък.

После инженер Пеня заговори за нещо, което наричаше национално достойнство, със своя глас на аутист, равен и без вариации, а Аз за малко да заспя.

Тогава думата взе секретарят. Първо поздрави много хора, които не присъстваха — президента на страната, секретар-губернатора, президентите на всички латиноамерикански страни, наши братя, тоест нейни, на секретаря. Второ, поздрави присъстващите собственици на фабрики за риба тон. И трето, когато започна да настъпва все повече обедната жега и първите ветрила се появиха в публиката, заговори за 5-те северноамерикански кораба, които мексиканският президент беше заповядал да задържат с пълно право, защото ловели наша риба тон в нашето мексиканско море, и за несправедливата реакция на Съединените американски щати, които сега блокирали навлизането на наша риба тон на тяхна територия под предлог, че при улова й загивали делфини, а рибата тон умирала по жесток начин.

— Ха! — възкликна дамата по микрофона. — Не е ли това същата риба тон, която искаха да откраднат северноамериканците?

И представителите на фабриките за риба тон в публиката отвърнаха в един глас:

— Ха!

— Ами разбира се, че умират делфини — потвърди секретарят. — Делфините мигрират заедно с рибата тон с жълта перка и разбира се, някои от тях загиват при риболова. Така стоят нещата с улова на риба тон от времето на нашите прадеди ацтеките. Пък и как да умира рибата тон, ако не жестоко? Самата смърт не е ли нещо жестоко?

Присъстващите, всички лъщящи от пот, се засмяха незнайно на какво и секретарят продължи.

— Освен това ни обвиняват, че рибата тон умира в стрес, и аз потвърждавам пред нашите северни съседи пуритани — да, така умират, всъщност умират в голям стрес и смъртта обикновено е много стресиращо събитие.

Представителите на фабриките за риба тон отново се изсмяха, докато ръкопляскаха.

— Колкото до „Чисти морета“ — каза секретарят и посочи напред с показалеца, — това им заявявам от героичното пристанище на Масатлан — почистете вашите морета, защото нашите морета са си наши.

Бурни аплодисменти, а дебелият кмет на Масатлан вдигна високо стиснатия си юмрук.

Секретарят обеща бързо да разреши проблема чрез съдебната намеса на една международна организация, чието безкрайно дълго име не успях да запомня, и след това покани на подиума собственичката на фабриката за риба тон — лидер на световния пазар.

Никога преди това не бях виждала леля да се снишава. Свита на стола, тя поклати глава отрицателно, изглеждаше изплашена и за да я спася, вдигнах ръка и преди да разбера дали ми дават думата или не, отидох директно пред микрофона.

Събитията с повече от 3-ма души ме притесняваха. Все още ме притесняват. На това събрание присъстваха 154 души. И пред микрофона се вцепених. Тишина, лицата ме гледат, Пеня изважда и прибира една писалка в джоба на ризата, за да я извади отново, леля пали цигара с треперещи ръце.

Забих поглед в микрофона, за да не виждам никого, и започнах да говоря твърде високо заради страха с моя напрегнат и равен глас.

 

 

— Корабите на „Риба тон Консуело“ АД с променлив капитал са 20 и всеки един струва средно 17 милиона долара, 17 милиона долара. В открито море всеки един със средно 30 моряци на борда остава от 2 до 30 дни, като хвърля мрежа средно 100 пъти. На 5 кораба се разваля радиопредавателят и те се губят за средно 18 дни годишно, именно те, именно те.

Вдигнах поглед само за малко. Представителите на фабриките за риба тон ме слушаха с огромен интерес. Забих поглед отново в микрофона.

— Корабите се връщат с вече мъртва риба тон, покрита със сол от саламурата, в която плува в трюмовете. Тогава слагат рибата тон в червени, сини, зелени или жълти контейнери, според 4-те размера, в които се разпределя — много голяма, голяма, средна и малка, — контейнери, които се струпват, струпват в първото циментово помещение, където колоните от контейнери се мият с маркучи с гореща вода и се оттича солената вода с прясна кръв, солена вода с прясна кръв.

Чух как някой от седящите повтори:

— Солена вода с прясна кръв, точно така.

— Във второ помещение поставят рибата тон на масите, където работничките, облечени в бяло, с маски на устата и прибрани коси в пластмасови шапки, я изкормват, режат главите, вадят очите, изтръгват гръбнака. После транспортират рибата с колички в третото помещение, където минава през система от 5 машини, които я режат, режат, режат, затварят в консерви, консерви, консерви, в които се слага зехтин или вода, нарязани зеленчуци или фини резенчета чушка, стерилизират се, запечатват се и се поставят етикети с надпис „“Риба тон Консуело" Tuna Fish^[5], продукт, произведен в Мексико", в Мексико, произведен в Мексико.

— В Мексико — казаха няколко гласа, — произведен в Мексико — и тук-там прозвуча смях.

Заплаках от ужас, но когато Аз се програмирам да направя нещо, го правя, докато го свърша. Просто не знам как да спра програмата. Затова продължих с буца в гърлото, тих глас и сълзи в очите.

— 70 работнички, 70 работнички, 70 работнички поставят консервите в кафяви картонени кутии за 14 консерви или 28 консерви и в най-големите — за 56 консерви. Подреждат ги на купчини в един от 39-те електрокара, които отнасят купчините кутии с консерви до паркинга, където се пълнят ремаркетата, докато един инспектор отчита броя на кашоните с консерви риба тон. Ремаркетата са 35 и през всички часове на деня потеглят от паркинга към някой от 5-те основни пътища, които се пресичат като звезда в околностите на Масатлан. Един от пътищата отива към централните части на страната, друг на югоизток, друг на север, а друг на северозапад, за да влезе през Сиудад Хуарес^[6] директно в Съединените американски щати, американски щати.

— Това! — изкрещях, вече загубила контрол. — Това! 3 курса всеки ден! Това е бизнесът на „Риба тон Консуело“ от времето, когато прадядо ми я е основал през 19-и век в Мексико, в Мексико, през 19-и век!

Млъкнах. Загледана в микрофона, слушах морето. Плискаше се леко, ритмично срещу металния борд на кораба. Лененото ми сако беше прогизнало от пот и сълзи, тъмните ми очила бяха изцяло замъглени и спешно трябваше да уринирам.

Отидох да си седна опипом, като гледах през мъглата на очилата дървения под на подиума. Секретарят се доближи, за да постави ръка на рамото ми, което свих инстинктивно, уплашена извих гръб и се строполих на стола си, до леля, която чух, че плаче тихо.

Махнах очилата си и видях, че и други хора от публиката плачат, не знам защо, като се има предвид, че не бяха преживели травмата да говорят пред публика. Други стояха с пребледнели лица и отворени уста, като при тежка умствена изостаналост.

Отново пред микрофона, секретарят благодари за моята емоционална, така я нарече, реч.

— Младата Карен ни разчувства — каза тя, — като ни напомни какво точно защитаваме. Още веднъж благодаря, госпожице Карен.

Присъстващите станаха на крака, за да ръкопляскат.

Секретарят продължи:

— Обещавам пред теб, Карен — нашата риба тон ще влиза в Съединените американски щати, не се съмнявай, каквото и да струва и който и да падне от власт.

Аплодираха я още по-силно.

И все още прави, представителите на фабриките за риба тон поставиха дланите на десните си ръце на сърцето, докато тромпетите на духовия оркестър на Синалоа подемаха един химн, който всички запяха с цяло гърло и който ме ужаси още от първата си заплашителна строфа:

Мексиканци, на война…

… напред към звучното ръъъъмжене на топа…

… ида потрепери в съъъъъърцето си земяяяяяяята…

И после последва случката с рибата меч, залепена за дървен поднос.

 

 

Подари й я Пеня. Секретарят я пое с разтворени ръце и широка усмивка със зъби, два пъти по-големи от стандартните, обърна се към фотографите, които защракаха с фотоапаратите си. Снимката излезе на първа страница на вестника под заглавие, че вървим към разорение, и в последващите месеци леля продаде 10 кораба и уволни 1000 работници и служители, половината от нашия персонал. Същият процент от персонала уволниха и другите фабрики за риба тон от тихоокеанското мексиканско крайбрежие. Много магазини и цехове, които снабдяваха фабриките, бяха затворени. На всеки ъгъл в Масатлан се появи по един просяк, който продаваше за някоя медна пара или кутийка дъвки, или парцал за бърсане на стъклата на колите. Леля най-после ми разреши да отида на риболов в открито море, при условие че се опитам да науча английски език, а секретарят по въпросите на риболова се появи чак след години в Масатлан, отново на първа страница на един вестник.

Бяха я избрали за председател на политическата партия, която тогава навършваше 59 години управление на страната, Революционно-институционалната партия.