Сабина Берман
Момичето, което плуваше с делфини (2)

2.

Ти.

Леля разказва, че е било също толкова трудно да ме научи на втората дума:

Ти.

Преди хранене ме слагаше да седна на дървената маса в кухнята. Тя също сядаше срещу мен с чиния, пълна с белени орехи, до нея.

Посочваше гърдите си и казваше:

— Ти.

— Ти — повтарях Аз.

Подаваше ми орех, който Аз бързо сдъвквах.

— Сега отново — казваше. — Аз? — питаше и посочваше себе си.

— Не — протестирах Аз, посочвайки моите гърди, — АЗ!

Не ми даваше орех и червата ми свиреха от глад.

— Ти — казваше тя и ме посочваше.

Ужасно се ядосвах.

— АЗ! — крещях и удрях с юмрук собствените си гърди. — АЗ, АЗ, АЗ!

— Не, ти си ти за мен, а аз съм аз за мен — настояваше тя, — недей да капризничиш.

Но го правех, големи, ужасни капризи. Хвърлях стола с вик и започвах да ритам крака на масата 1, 3, 30 пъти, крещях и крещях, а леля стоеше пред клатещата се маса, наблюдаваше ме или започваше да чете вестник, докато внезапно и тя самата изкрещяваше:

— Сядай ВЕЧЕ!

Сядах отново, като все още дишах тежко от нестихналия гняв.

Понякога обаче гневът беше толкова силен, че когато леля викаше, Аз бързо вземах от шкафа една чаша и я хвърлях срещу някой прозорец, който се пръсваше на хиляди парчета, докато Аз тичах да отмъкна чинията с орехи, ала леля я изтръгваше от мен. Орехите се пръсваха по земята и Аз се хвърлях да ги събера. Тогава тя ме вдигаше, като ме хващаше през кръста, а аз се дерях като умиращо от глад куче.

Не можех да разбера какво, по дяволите, искаше от мен.

Бягах от ръцете й към плажа, коленичех и поднасях шепа пясък към устата си. Топъл и солен пясък. Когато понечвах повторно да оближа ръката си, пясъкът излиташе от нея с плесницата на леля, която вече беше дошла именно за да не ям пясък.

Оставяше прислужника да ме пази, готов да ритне ръката ми, ако отново понечех да доближа шепа пясък до устата си. Аз се скъсвах от плач и вой, клатех се напред-назад, а лигите ми се стичаха от краищата на устата.

Докато в един момент се изпарявах, изчезвах.

Само като си спомня за нашите гневни уроци за Аз и Ти, и сега ме заболява главата.

Освен това ще призная 2 неща:

1. Сега, 32 години по-късно, все още се съмнявам дали някой, освен Аз, може наистина да бъде Аз.

и

2. Шумът от пръскащо се на хиляда прозрачни парчета стъкло продължава да ми се струва най-веселият звук на земята.

 

 

Леля обаче не престана да упорства да ме превърне в човек. Или в нещо, което можеше да мине за човек.

Не знам как измисли това за електричеството. Изпрати да донесат дълъг електрически кабел с черен пластмасов щепсел в единия край и три голи жици в другия — червена, жълта и синя.

Връзваше кабелите към колана на панталоните ми и включваше щепсела в контакта на стената. Така провеждахме учебния час. Ако започнех да се отнасям, да изчезвам, крещеше, че съм включена, че съм запалена, теглеше електрическия кабел и Аз се връщах.

Защо имаше ефект това, не знам, но действаше. Предполагам, защото бях разбрала, че сокоизстисквачката и прахосмукачката заработваха и започваха да шумят силно, когато бяха включени към електричеството, и Аз смятах, че Аз не се различавам от сокоизстисквачката и прахосмукачката.

В крайна сметка, така включена от колана към някой контакт, се осмелявах да се разхождам сама из къщата от стая в стая, без да се паникьосвам, че ще се изгубя, или да се ужасявам, ако видя нещо странно, като зидар, който маже стена, покатерил се на стълба, или да се загубя от своето Аз, както в деня, когато, проследявайки пълзешком една мравка, забравих напълно за себе си.

Събудиха ме потупвания по главата и се разсъних, когато светлината на фенер огря лицето ми. Беше се стъмнило и Аз седях на непознат плаж, покрита с мравки от гривата до пръстите на краката, докато нечий глас шепнеше: да, да, да, да.

Този глас бях Аз самата.

С времето пред перспективата да изчезна или да изпитам пристъп на ужас веднага хващах с две ръце моя кабел и по него се връщах до моя контакт.

 

 

После се появиха другите думи. Моето име: Карен. Името на леля (Исабеле) и на Дебеланата (Дебеланата). Също — стол, маса, прозорец, под, лампа.

Леля залепваше с фиксатор за коса цветни листчета върху вещите, за да се подсеща как тя самата ги нарича. Нещо мистериозно обаче се случи.

Веднъж казах:

— Под — и нарисувах с показалеца във въздуха: под.

Леля остана с отворена уста.

Посочи стола и казах:

— Стол — и нарисувах във въздуха: стол.

Леля организира празненство тази вечер, с торта и чаши мляко, за Дебеланата, прислужника и мен. Всъщност, да се научиш да говориш, да четеш и пишеш, когато си висок повече от един метър, статистически погледнато, не е нещо необичайно, но беше невероятно за мен и леля.

Научи ме да използвам молив върху лист хартия и наистина бях запомнила буквите на имената на вещите, и пълнех лист след лист с моя почерк, който беше недодялано и едро копие на този на леля.

Къщата се изпълни с цветни етикети. По вратите. По хамаците. В кухнята всеки предмет имаше етикет и за да готви, Дебеланата трябваше да маха етикетите, да мие продуктите и после отново да залепва цветните листчета. Включително шофьорът, градинарят и прислужникът носеха своите етикети на гърдите, където пишеше „шофьор“, „градинар“, „прислужник“. И моята стая на втория етаж, близо до тази на леля, винаги беше отрупана с листа, изписани с единични думи.

Леля купи пластмасови цветни етикети и тогава имената започнаха да се залепват на предметите извън къщата. Един следобед леля излезе на балкона си и видя на дъното на вира етикет, а също по на дънерите на ясена, авокадото и върбата, както и етикети на някои клони и листа, на едно гнездо, а в края на най-високия клон на най-високата върба в градината забеляза как жълт етикет е завит около крачето на едно черно птиче с червени гърди, който със сигурност гласеше — червеношийка.

Казвам, че беше невероятно за мен и за леля до момента, в който придобих увереност в думите, тогава настана истинско мъчение. Изведнъж започнах непрекъснато да говоря. Съчетавах думите както ми падне.

Стол розово месо хладилник сокоизстисквачка прозорец ден. Прозорец нощ фар лампа луна пеперуда черна.

Заливах се от смях и сама си ръкоплясках след всяка тирада от думи.

Леля купи радио и го оставяше да работи постоянно. И не сбърка. Започнах да повтарям всичко. Времето, което се очаква този зимен, зимен следобед, е леко дъждовно и слънчево, слънчево след разкъсването на облаците, облаците.

Така и не успях да преодолея повтарянето на думи, дължащо се на ехолалия — нещо като ехо на самата мен, което се получава понякога, когато говоря.

Събуждах се сама, говорейки. Губернаторът е заявил, че един язовир, язовир ще бъде построен в югоизточната зона на страната за нуждите на местната, местната индианска общност, а сега — няколко реклами от нашите спонсори „Кока-Кола“, когато има пауза, освежете се с „Кока-Кола“.

Какво означава язовир и югоизток, и общност, и пауза? Отивах в библиотеката, за да откъсна леля от тракането на пишещата машина.

Един ден ми показа огромна книга, разтворена на дървена поставка.

— Тук са всички неща на света — каза тя.

Това беше огромният речник на дядото, речник със светлокафява кожена подвързия и изключително фини листа, изпълнени с малки букви, където, разбира се, не бяха всички неща на света, а само техните имена и множество цветни рисунки.

Подчертавам това, защото то показваше голямата разлика между мен и леля — тя смяташе, че думите са нещата от света, а пък аз знам, че са само кратки звуци, а нещата от света съществуват, без да имат нужда от думи.

И все пак, поставката с огромния речник се превърна в мястото, където се успокоявах. Преставах да говоря само когато търсех с отворена уста някоя дума по страниците му или когато се отнасях, или когато спях, което също означава да си отнесен, но в хоризонтално положение.

Но щом се събудех отново, се превръщах в машина за говорене, радио на 2 крака. Заспивах, докато говорех или се смеех на някои думи, които ми изглеждаха забавни, и както казах, се събуждах от собствения си говор. Бях истинско мъчение за Дебеланата и прислужника, които, щом ме видеха, се правеха, че ме няма, докато Аз изпълвах пространството с моя глас.

— Поне да пееше песните от радиото — мърмореше Дебеланата, докато изсипваше чувал с картофи на плота в кухнята.

Не ги пеех. Рецитирах песните, които слушах по радиото, с моя носов, равен и монотонен глас. „Защо си отиде, защо умря, защо Господ, Господ ми я отне, защо отиде на небето? За да мога да отида Аз, Аз, Аз, трябва също да съм добър, за да бъда до моята любов.“

— Любоввв — повторих, като забелязвах как думата извива езика ми назад. — Любоввв — повторих. — Любовввввввввввввв! — и пак се разсмях.

Дебеланата продължи да бели един картоф в умивалника, примирена.

— Може би е време да тръгне на училище — каза леля.

 

 

Влязох в залата първия ден, видях странни, ниски, закръглени хора и веднага застанах с лице към стената в един ъгъл. Така че не знам как е минала моята първа седмица с учебни часове, защото я прекарах там, където се събират 2 стени.

 

 

Ами, беше изключително странно. Сякаш бяха събрали всички смешни деца от селото и околностите. Или, по-точно казано, това, което правеха, беше да довеждат всички чалнати деца от Масатлан и съседните селища, да ги класифицират и да ги забавляват.

Всички бяха деца с умствено изоставане или луди, или луди с умствено изоставане. Имаше 4 деца, които приличаха на китайци. Бяха, както по-късно разбрах, монголци и се смееха на всичко, а всъщност не се смееха на нищо. Имаше един висок и кльощав откачалко, който изведнъж започваше да се друса сякаш наистина го бяха включили в електрическата мрежа и след това падаше на земята, като се разтърсваше. Тогава мис Алегрия^[1] му пъхаше една лъжица в устата и той изкарваше останалите часове, потънал в лиги. Там бяха и трепетликите, както ги наричаха — 5 деца, които цял ден седяха на инвалидни колички и на които главите бяха извити в една посока, а единият им крак — в друга. По цял ден тръскаха ръка сякаш искаха да си повеят през лицето, но ръката им падаше долу. Имаше и една умствено изостанала, която носеше електрически кабел, вързан за кръста, и включваше щепсела си в контактите по стените на залата, докато намереше най-добрия, и тогава, вече включена, оставаше да гледа през прозореца към двора с червени плочи и жълти стени. Тази луда с контактите бях Аз.

В двора една бяла котка обичаше да обикаля по червените плочи и да се припича на слънце. Понякога по небето прелиташе ято чайки. Или някоя мишка се изкатерваше за секунди по дънера на единственото дърво и Аз я гледах как скача от клон на клон, докато с гигантски скок изчезнеше зад оградата на двора.

Такива неща ме залисваха и се лигавех през целия ден със залепено за прозореца чело.

 

 

Изведнъж, когато беше най-слънчево и без никаква причина, избухваше лудостта на всички — някои се въртяха около оста си отново и отново и крещяха, електрическият откачалко получаваше своя пристъп от разтърсвания, монголците се хвърляха на пода и започваха да се търкалят, трепетликите трепетликаха на инвалидните си колички, Аз рецитирах текущото радиопредаване с цяло гърло, а мис Алегрия изваждаше плетката и най-спокойно си плетеше, седнала на един стол.

Никак не ми хареса училището.

Всички много приличаха на мен, но това нищо не значеше. Аз не харесвам себе си особено.

Всяка сутрин шофьорът ме издърпваше от камионетката, хващаше ме през кръста и ме носеше до училището, докато аз ритах. В залата ме оставяше върху една маса, разплакана и уморена от борбата и с мокра от потта коса.

Мис Алегрия се усмихваше и казваше:

— Здравей, Карен, добре дошла.

Имаше и някои интересни неща. Пъхахме ръцете си в бурканчета с боя и рисувахме по стените с пръсти. Учеха ни да си връзваме връзките на маратонките. Или да си обуваме чорапите. И да си обуваме първо чорапите и после маратонките, което е по-добрият вариант.

Извеждаха ни в колона, завързани с ластик един за друг, да се разхождаме по улицата и ни караха да четем имената на улиците или да гледаме кога светофарът ще светне червено, за да пресечем пред колите на отсрещния ъгъл.

Или отивахме в някой музей, за да се учим да ходим до тоалетна на обществено място. В тоалетната за жени водеха нас, жените, а в тази за мъже — мъжете, нещо, което беше много важно да не се сбърка, казваше мис Алегрия. И трябваше да ходим по голяма и малка нужда в тоалетната чиния, а не извън нея.

Нещо, което също е много важно да не се сбърка, втълпяваше ни мис Алегрия.

Беше голяма бъркотия, защото монголците разпиляваха тоалетната хартия от рулата из цялата тоалетна. Електрическото момче пъхаше пениса си във всяка дупка на стената с мозайка и се тресеше срещу мозайките до момента, в който изхвърляше гъста бяла течност и погледът му започваше да блуждае. Или някой от трепетликите от инвалидната си количка пръскаше огледалата с урина, използвайки за маркуч пениса си, който беше 15 сантиметра. Или неуморните монголци изливаха на пода с мозайка течен сапун от контейнерите за сапун и ни викаха всички, и мъжете, и жените, в тоалетната с лудорията. И всички се пързаляхме от стена до стена, като разпенвахме пода.

Така опознахме всички музеи в Масатлан, които бяха общо 4.

Музеят на фолклора в Масатлан, където се пазят във витрини кожени сандали, дайрета, тенджери, глинени маймунки и други подобни неща. Археологическият музей в Масатлан, където се пазят във витрини кожени сандали, дайрета, тенджери, глинени маймунки, но всичко е много старо. Музеят на бележитите кметове в Масатлан, където се пазят в шкафове стари дрехи и книжа и където никога не видяхме други хора, освен нас и едно старче, който беше уредникът и ни следваше от зала в зала, сякаш искаше да е част от нашата група откачалки, но на излизане мис Алегрия винаги го изпращаше обратно вътре. И Музеят на естествените науки в Масатлан, тъмно място с умрели животни с вдигнати лапи в осветените витрини, които караха цялата група откачалки и луди да избухне в плач, а мен оставяха втрещена и с отворена от страх уста.

Начело с мис Алегрия преминавахме край тях в редица, вързани с белия ластик, и се насочвахме към това, което действително интересуваше мис Алегрия в музеите, тоест обществените тоалетни, и си спомням, че гледката на толкова много блестящо стъкло по витрините и шкафовете будеше у мен желание да счупя няколко от тях.

Така и не счупих някое стъкло в музеите, но дори сега, вече като възрастна, ако посетя някой музей, изкушението кара юмрука ми да се свива и устата ми се изпълва със слюнка.

Но да се върнем към мис Алегрия.

Мис Алегрия ни учеше с безкрайното си търпение на монахиня, че всичко, което се прави от кръста надолу и от колената нагоре, трябва да се прави тайно, само когато сме сами.

— Кога трябва да се прави това?

— Когато сме сами! — лудите викахме в един глас.

— Защото всичко, което човек прави с тази част на тялото, е грозно. Грозно — повтаряше. — Какво е? Това е…

— Грозно! — викахме всички.

— На кого се казва за грозното?

— На никого! — викахме като хор имбецили, каквито действително бяхме.

— И кои са 2-те забранени части на тялото?

Всички се хващахме между краката — първо отпред, после посочвахме с пръст между задните части, за да покажем ануса.

— Чудесно — хвалеше ни мис Алегрия.

Мисля, че ни държаха в училище само за да може вкъщи да си починат от нас.

Понякога Аз се измъквах от залата, отивах на двора и хващах бялата котка. Котката имаше много козина, винаги много чиста, много бяла, ушите й бяха с розови връхчета и лапичките също. Сядах на плочите и я чешех по гърба или по корема, а котката мяукаше. Излягах се с лице към слънцето и тя минаваше по мен леко с лапичките си, и тогава Аз мяуках.

Мис Алегрия ме викаше в залата, а котката тръгваше след мен, като се мотаеше в краката ми на всяка крачка, но внимаваше да не я настъпя, когато спирах.

Бяхме станали приятели и когато Аз сядах на някой стол, тя скачаше в скута ми и се завираше под ризата ми, за да ближе потта по кожата ми, покатерваше се на врата ми и сядаше на главата ми като тежка шапка.

Една сутрин на монголец номер 3 му хрумна да я размята за опашката из цялата зала, сякаш бършеше пода с нея, въпреки че котката пищеше като луда. Цапардосах здраво по главата идиота монголец, от което той падна, и го размятах за единия крак из цялата зала, сякаш беше парцал за под, въпреки че пищеше като луд.

Ами, това беше началото на една необяснима история.

Един следобед, вече в дома на леля, изведнъж забелязах да седи на една черна плочка от черно-белия мрамор на пода в хола и да клати главата си със светлосини очи бялата котка.

Леля Исабеле ме попита няколко пъти:

— Как е дошла тук бялата котка?

— Нямам представа — отговорих й няколко пъти.

— Как е дошла, Карен? Съсредоточи се! Открадна ли я? Проследила ли те е?

— Нямам представа!

— Не ми казвай, че е прекосила половин Масатлан сама и е намерила дома ти!

— НЯМАМ ПРЕДСТАВА! — изкрещях.

Леля знае, че не лъжа. Не защото не искам да лъжа, а защото не мога. Както щях да разбера след много време, нямам необходимите неврологични връзки, за да лъжа.

Така че леля не настоя повече.

Оттогава някои неща, които много, много ми харесват, се появяват след това вкъщи. Това е единственото нещо, с което имам късмет.

Леля ме попита как ще кръстим котката и отвърнах:

— Ти.

— Лошо име — каза леля.

Дебеланата предложи друго име, Нунуци, което на уичол^[2], матерния език на Дебеланата, означава малко момиченце. Леля кимна в знак на съгласие и после ми каза:

— Сега тя е малкото момиченце, не ти.

 

 

Следобед вкъщи четях книгите на прадядо ми. Почти нищо не разбирах, но това, което ме интересуваше, бяха новите думи. Пишех всяка нова дума на лист с моя едър почерк и отивах пред поставката с речника, където я търсех.

Най-много ми харесваха — и продължават да ми харесват повече — съществителните, имената на нещата и нещата, които съществуват. Неща, които могат да се хванат, да се чуят, помиришат и понякога са забавни, защото са живи, като птиците, котките, рибите, мравките, костенурките.

Харесват ми също имената на цветовете, които са неща, които почти не са такива. Искам да кажа, цветовете са неща, които след миг вече не съществуват. Намират се между съществувам и не съществувам, сякаш са чудо. Зеленото, синьото, жълтото, черното, бялото, червеното. Много се смея, когато цветовете съществуват, когато би било много лесно да не съществуват.

Глаголите, спрегнати в бъдеще време, ми се струваха обаче невъзможни. Как може да се говори за време, което не съществува и никой не знае какво ще бъде, когато настъпи? Нещо в мен беше неспособно да мисли за бъдещето, същата дупка, която ми пречи да лъжа.

Всяка нощ в леглото препрочитах на глас новите думи от залепените по стените ми листа, за да ги направя част от мен, докато очите ми се затваряха.

 

 

Един следобед бях в библиотеката на прадядо ми с леля. Библиотека с 4 високи стени, пълни с книги, и с голяма маса по средата. Изведнъж забелязах, че леля беше престанала да трака по пишещата машина и гледаше как Аз чета.

С показалеца следях реда букви, след това подчертавах някоя дума с молив, после отивах до поставката и разлиствах страниците на огромния речник на прадядо, откривах думата, написвах я на лист бавно с моя едър почерк и се връщах към книгата, за да поставя листа с новата дума върху купчината листа.

— Какво четеш? — попита ме леля.

— „Малки жени“ от Луиза Мей Олкът^[3].

— Това е първата книга, която съм прочела — посочи доволно леля. — Дай да я видя — каза тя.

Дадох й я. Повъртя я в ръцете си. Книга със зелена корица, вече много овехтяла, и жълти страници.

Прелисти я. Погали по-специално една страница.

— Да, това е моята книга — промърмори. — Харесва ли ти, Карен?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Да видим, кажи ми за какво се разказва, Карен?

— За… едно момиче, което се казва Джоу…

— Точно така.

— Което има годеник и тогава Джоу отрязва плитката си, за да я продаде и да купи храна за семейството си, което е гладно. Тогава сестра й, която е по-красива от Джоу, се омъжва за годеника, който е много богат. Това е всичко.

— Разкажи ми обаче историята, Карен.

— Това е историята — казах и се облегнах.

— Но какво ще ми кажеш за нещата, които се случват междувременно?

— Ами просто се случват междувременно, не служат за нищо махаш ги и остава истинската история.

Леля притвори очи и се замисли. Така се замисля, когато се замисля дълбоко. И накрая заключи:

— Ами, права си. Твоят интелект е много специален, знаеш ли? Кажи ми обаче още нещо. Харесва ли ти?

— Дали ми харесва? — попитах я, защото не разбрах въпроса.

— Какво чувстваш, когато я четеш?

— Че я чета — отговорих и вече започнах да се ядосвам.

— Не чувстваш ли тъга понякога, или… не знам, нямаш ли желание да си поплачеш?

— НЕ! — ударих с юмрук по масата.

На леля й се насълзиха очите.

— Не чувстваш нищо — каза тихо.

Е, това е преувеличено, все нещо чувствам. Сега, 28 години по-късно, когато си спомням и пиша казаното от леля, вече знам какво да й отговоря. Чувствам страх, много често. Чувствам радост винаги когато се случи нещо весело. И чувствам болка, ако ме ударят или се ударя в нещо.

Освен това през нощта ми се спи и чувствам глад, когато съм гладна.

Наистина обаче явно не чувствам всички онези неща, по-сложни или въображаеми, които стандартните хора чувстват.

Стандартен — нормален, типичен.

Стандартни хора — хора в норма.

Не чувствам тези хиляда и едно междинни неща, които им се случват сред болката, страха и радостта или между глада и сънливостта. А и смятам, че това е мое предимство.

Искам да кажа, знам, че съм със забавено умствено развитие, поне в сравнение със стандартните хора. Знам, че при стандартните тестове за интелигентност достигам междинната точка между идиотите и имбецилите, но моите предимства са 3 и са големи.

1. Не умея да лъжа.

2. Нямам фантазия. Тоест не страдам и не се притеснявам за неща, които не съществуват.

3. Знам, че знам само каквото знам, а това, което не знам, и то е много повече, съм сигурна, че не го знам.

И това, както казах по-рано, винаги е било голямо предимство за мен пред стандартните хора.

Леля продължаваше да ме гледа. Беше престанала да плаче, но продължаваше да се пипа по рамото с дясната ръка, сякаш някой я беше ударил.

Каза ми:

— Карен, чуй това и никога не го забравяй. Не оставяй никой никога да ти казва, че си нещо по-малко. Не си нещо по-малко, просто си различна. Разбра ли, Карен?

Отвърнах й:

— Лельо, отивам да се изходя.

Тръгнах към тоалетната, но като излизах от библиотеката, видях котката и я извиках: Нунуци! Наведох се, за да отъркам носа си в нейния, тя с един скок се качи на рамото ми, видях с периферното си зрение как леля, все още с присвити очи, не изпускаше нито една подробност от това как й чеша гърба и тя ми ближе лицето, и накрая тръгнах с котенцето на рамо да се изходя.

Когато се върнах, леля Исабеле беше вече решила какво ще се случва в остатъка от моя живот.

Нямаше повече да посещавам училището за чалнати, частен учител щеше да ме обучава следобед само на това, което ми е интересно, а сутрин ще започна да ходя във фабриката за риба тон.

— Харесва ли ти планът? — попита леля.

— Нямам представа — казах Аз.

— Ела — каза тя.

Прегърна ме и аз останах вдървена в прегръдката й.