Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La mujer que buceó dentro del corazón del mundo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Разпознаване и корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Сабина Берман

Заглавие: Момичето, което плуваше с делфини

Преводач: Виктория Недева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 28.05.2012

Редактор: Мария Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11077

История

  1. — Добавяне

1.

… морето…

… плажът с белия пясък…

 

 

Морето със слънчеви отблясъци, чак до хоризонта.

И после белият плаж, до който достигат, разбити на пяна, морските вълни. А после в небето блестящо бяло слънце, което се разлива извън очертанията си.

Жадна съм.

Спирам да пиша. Отивам да изпия чаша вода.

 

 

И после изведнъж, един ден, едно момиче, седнало върху червена кърпа на белия пясък, със свити към гърдите колене, с три четвърти чорапи и сандали, грубовато и кльощаво. Клатя се напред-назад и шепна:

— Аз.

И отново:

— Аз.

— Аз.

Кльощаво момиче в широка бяла тениска, която вятърът издува, със свити крака и колене, опрени в гърдите. Момиче, което шепне срещу вятъра и морето:

— Аз.

Аз.

Тогава една вълна се издига високо, разбива се и от този тътен момичето изгубва себе си, изчезва, няма го. Къде остана това Аз? Крехката словесна конструкция се е изпарила и на нейно място остава едно огромно не — Аз — морето.

Отивам за още една чаша вода.

 

 

Някой го води за ръка срещу вятъра, кльощавото и грубовато момиче с бяла тениска до бедрата. Постила червена кърпа на пясъка, кара момичето да седне и му казва какво трябва да каже. Да повтори:

— Аз.

— Аз.

Това се случва много пъти, всеки следобед, всеки ден. Тази картина — как седя на пясъка, поклащам се и казвам: „Аз“, и тази — как ме заличава грохотът на вълната, която се разбива в пяна и се разлива бързо върху пясъка.

 

 

Леля Исабеле щеше да ми го разкаже по-късно. Дошла от Бъркли, Калифорния, в Масатлан[1], Синалоа, за да влезе във владение на наследството си, фабрика за риба тон, наречена „Консуело“[2]. „Риба тон Консуело“. Най-неподходящото име в цялата риболовна индустрия на планетата, както щеше да ни информира един специалист по маркетинг много години по-късно.

Един ден леля Исабеле слязла от самолет, който блестял на пистата за кацане на малкото летище на Масатлан, цялата в бяло, с бели ленени панталони и риза, сламена шапка с широка периферия и големи тъмни очила. Преминала по пистата с дясната ръка на тила, за да не полети сламената й шапка с широка периферия.

От летището отишла направо във фабриката за риба тон. Нейното наследство, оценено на няколко милиона долара. Фабриката била разположена върху площ от около 1 квадратен километър, състояла се от 2 бетонни халета и 1 стъклена сграда, започвала от улицата и достигала до собствените си кейове — 4 успоредни кея, където 20 закотвени риболовни кораба се поклащали във водата.

Леля изпитала отвращение към фабриката. Миризмата на селитра, смесена с гнилото зловоние на мъртва риба.

Облечена цялата в бял лен, влязла в първото бетонно хале без прозорци и се спряла до работните маси, където под бръмченето на облак мухи работничките методично изкормвали риба тон на 8 маси.

Предпочела да вдигне поглед към облака мухи и попитала:

— Защо, по дяволите, не слагат flit[3]?

— Защото рибата тон — отвърнал нейният гид — ще се пропие с химикалите от препарата, госпожо.

Тогава се осмелила да погледне надолу.

На масите работничките методично изкормвали риба тон. Една разпорвала рибата странично с мачете, сякаш разтваряла цип. После я подавала на следващата работничка, която вкарвала в нея ръцете си в розови ръкавици чак до лактите, за да изтръгне наведнъж вътрешностите й и да ги метне през масата върху купчината червени, розови и виолетови карантии, които покривали пода. Третата отрязвала с един удар главата и я хвърляла в един варел наблизо.

Погнусена, леля Исабеле си запушила устата и с белите си сандали на дървен ток се завтекла по пода, потънал в локви пенлива розова вода, морска вода, смесена с кръв от риба тон, влязла в една тоалетна, където кръжали поне 100 мухи, а смрадта на мъртва риба се смесвала с миризмата на пресни изпражнения, и преди да може да стигне до някоя от кабинките, повърнала в умивалника.

Тепърва я очаквало най-лошото, горката леля Исабеле.

Едно такси я превело през селище с циментови къщи и улици с дупки по асфалта на всяка крачка, асфалт, който блестял като стомана под слънцето. Закарало я до къщата, която й бил оставил в наследство прадядо ми, нейният дядо.

В дъното на двора с жълта изсъхнала трева и огромни палми с дълги сухи и обрулени листа се издигал порутеният малък бял дворец във френски стил, на 2 етажа, с горди бойници на покрива. Дворец с настилки от шахматно разположен черно-бял мрамор, които носели прохлада, но с овехтели тавани, висящи във въздуха стоманени греди и прозорци със счупени стъкла или изобщо без, с празни дървени рамки. Френски дворец, построен през 19-и век от моя прадядо, основателя на „Риба тон Консуело“.

В спалнята с изглед към морето двата дюшека на голямата спалня били прогнили и по средата на единия имало дупка, превърнала се в гнездо на мравуняк с червени мравки, които в редици слизали по 4-те крака на леглото и минавали под пролуките на 4 врати, за да влязат по 4 коридора в 12-те стаи на втория етаж.

Така че първата нощ леля спала в хамак, който намерила в хола, опънат между две дорийски колони, близо до поредния прозорец без стъкло, през който отново се виждало морето.

Докато спяла, както ми разказа леля Исабеле, чула стъпки, после усетила нечий дъх.

Ужасена, отворила очи и видяла същество със сплъстена коса, която покривала половината му лице. Било тъмно и голо създание, с големи очи, които проблясвали из рошавата коса, диво същество, което я гледало втренчено.

— Ти кой си? — промълвила леля Исабеле.

Нещото отстъпило 2 крачки назад.

Леля Исабеле станала бързо от хамака и нещото отстъпило назад още 2 крачки.

Леля Исабеле пристъпила 2 крачки напред и съществото побягнало, защото се страхувало повече от леля Исабеле, отколкото тя от него.

Леля Исабеле го видяла да тича като сянка през синия въздух надолу по стълбите към мазето, чула го да затваря дървената врата с една греда, а сетне трясък от неща, хвърляни срещу стените на мазето, грохот, който продължил, както разказва леля Исабеле, 2 или 3 часа, на моменти примесен с ужасен вой и който не я оставил на мира. Извадила от куфара си бутилка уиски, проснала се в хамака, изпила половината на големи глътки, но дори така шумотевицата не я оставила да заспи, докато призори най-после всичко утихнало след един последен вой и удар.

 

 

Когато се събудила, мраморът на пода и белите стени отразявали обедната светлина и някакво сухо тракане се чувало откъм кухнята.

Това била Дебеланата, прислужницата в къщата, която мелела зърна кафе в една мелничка. Жените се поздравили. Дебеланата изсипала смляното кафе в съд с кипяща вода, прецедила го в каничка, после в още една, без да пророни и дума. Въпреки че не се познавали, освен по разказите на трети лица, 2-те жени седнали на масата и веднага се захванали да направят списък с нужните за къщата неща.

Провизиите, почистващите препарати от първа необходимост и хората, които трябвало да наемат. Градинар, прислужник и шофьор на постоянна длъжност, за 1 седмица — специалист по унищожаване на мравки, за 1 месец — майстор, който да полира мрамора, и за 2 месеца — 12 зидари, които да освежат стените, да остъклят прозорците и да подредят мебелите, когато пристигнат с едно ремарке.

Изведнъж леля станала от масата, запалила цигара и облегната на печката, разказала на Дебеланата за срещата си с нещото предишната нощ.

— А, момичето — казала Дебелата и тихо се засмяла.

— Момичето?

— Тук живее. Не ви ли казаха?

— Кой е трябвало да ми каже?

— Ами сестра ви.

Дебелата продължавала кротко да се смее:

— Наистина ли сестра ви е забравила да ви разкаже за момичето?

— Не съм разговаряла със сестра ми преди смъртта й — уточнила леля. — Отношенията ни бяха хладни.

— Виж ти.

— И защо момичето живее тук?

Дебеланата се замислила, преди да отговори:

— По милост, предполагам.

На стената в кухнята висяло на пирон едно мачете. Леля Исабеле го сграбчила и слязла заедно с Дебеланата по стълбите в мазето, зад чиято врата се разкрило мрачно и зловонно помещение. Било пълно със счупени дъски, парчета от мебели и шишета. Зад ъгъла светлината я заслепила — на стената имало дупка, пълна със светлина, и тя водела към вир с морска вода, там били набити дървени колове за рибарска мрежа, а в най-отдалечения край, неподвижно, нагазило до кръста в морето, слабичко като черна чертичка в тюркоазеносинята вода, стояло нещото.

То потънало във водата и отново се появило, държало нещо трептящо и червено в ръка. Червена риба, която се изплъзнала от пръстите му, за да се върне във водата. Чувало се как се смее шумно.

— Изглежда доволна — казала леля.

— А, да. Или е щастлива, или е ядосана, или е отнесена. Нищо повече. Да я извикам ли?

— Извикайте я.

Дебеланата пъхнала 2 пръста в устата си и изсвирила като мулетар.

Мургавото момиче се обърнало да ги види. Много бавно тръгнало към тях. На всеки 3 крачки спирало уплашено.

— Не говори — информирала Дебеланата, — само ръмжи. Не се храни с прибори, яде с ръце — това, което й дадат, или мокър пясък. Стои в пещерата си в мазето или във вира винаги чисто гола. Плаши се от други хора, освен от мен, с мен е много послушна.

Дебеланата се усмихнала и добавила:

— Послушна като кученце.

 

 

По нареждане на леля, Дебеланата изкъпала нещото в мраморната вана в спалнята. Изчеткала го с четка за чистене на под и сапун за миене на съдове, докато под черупката кир се показала розова кожа. Гъстият храсталак коса бил толкова твърд и заплетен, че леля се отказала да оформя прическа и наредила просто да се отреже, както и да е, с ножица до кожа. После тя самата го обръснала с бръснач, докато сред парата от топлата вода във ваната нещото се лигавело, отнесено.

Извадили го от ваната, обръснато и голо, избърсали лигите от устата му и го сложили да седне на една пейка. Колената му били дебели колкото бедрата, толкова слабо било. Гръдният му кош се виждал ребро по ребро, а ноктите на ръцете и краката се виели като охлюви.

За да ги отрежат, трябвало да използват клещи, с каквито зидарите режат медни кабели.

Леля останала да гледа нещото, което сега било обръснато, чисто, миришело на домакински сапун, а очите му гледали отнесено. Тогава забелязала на гърба му дълбок белег. Белегът пресичал гърба от дясното рамо до лявата страна на талията. А на лявото бедро имало друг дълъг белег. И на дясната ръка, както и на лявата видяла множество овални белези.

Ужасила се.

Срещнала отнесения поглед на момичето. Очите му били зелени. Яркозелени.

Като на леля.

Леля запалила цигара и повикала Дебеланата в спалнята.

— Да видим, Дебеланке, разкажете ми отново защо живее тук това нещо.

— Ами, всъщност, знам ли. Винаги отговарям, когато са ме питали, че сестра ви я е взела от съжаление.

— Я пак повторете, откога живее тук?

— Откакто се е родила, доколкото знам. Когато дойдох, вече беше в къщата. Или по-скоро, там долу, в мазето и в своя вир. Когато идваха гости, сестра ви ме караше да я водя в къщичката за дърва в дъното на градината, за да не се чува врявата, ако случайно се ядоса.

Леля Исабеле изпуснала бавно тютюневия дим във въздуха.

— Биеше ли я? — попитала тя.

— Сестра ви?

— Или вие. Или някой друг. Кажете ми кой й е оставил тези белези?

— Не съм аз — защитила се Дебеланата.

— Значи е сестра ми? — настояла да разбере леля.

— Понякога госпожата я биеше — казала Дебеланата и погледнала встрани. — Затваряше я в една стая и я биеше с колан, със страната на катарамата. Аз само слушах виковете на момичето и продължавах да готвя. Какво друго можех да сторя?

Леля Исабеле продължила да пуши, загледана в морето през прозореца.

Дебеланата подела отново:

— Родила се е чалната, мисля, че това беше причината.

— Какво означава чалната?

— Глуповата. Знаете, дефектна.

— И какво от това?

— Ами затова сестра ви губеше търпение с нея, затова я биеше и затова винаги я държеше затворена.

— Но това са изгаряния — казала леля. — Да биеш едно дете е ужасно, но да го гориш!… Трябва да вкарват в затвора човек, който причинява изгаряния на дете.

Дебеланата замълчала.

После промърморила:

— Даже и да ви кажа, какво от това. Ако човек спи на пода като момичето, хлебарките го хапят. Част от белезите може да са от тях.

Леля въздъхнала. Имала още един въпрос.

— На смъртния си одър сестра ми изпратила ли е да извикат момичето, за да се сбогува?

Дебеланата свела очи.

— Сестра ви беше много суров човек, ако ми позволите да кажа. Сама причини смъртта си. След емболията вече беше много скована, ходеше по много странен начин, първо местеше единия крак, доста време след това — другия, ръцете й бяха сгърчени, трудно й беше дори да диша. Тогава накара 2 момчета от фабриката да я качат на джипа й и подкара по пътя към планината. От полицията казаха, че следите показвали как на един остър завой е продължила направо, сякаш пътят е отивал натам.

Леля помолила:

— Не спирайте, Дебеланке.

— Ами, няма още много за разказване. Дълго време след това намерили скелета й на дъното на една пропаст сред кактусите. Само костите й. И то не всичките. Гръдният кош, черепа, костите на ръцете и кокалчетата на пръстите на едната ръка. Нищо повече. Тялото било изядено от лешоядите, а койотите вероятно са отнесли останалите кости.

— Тече във вените на семейството — промълвила леля Исабеле.

— Кое, госпожо?

— Суровият характер. И погребахте ли костите?

— Погребахме ги в градината, но на надгробната плоча е изписано само името й. Не сложихме нито кръст, нито нещо друго. Не знаехме каква е религията на госпожата.

— Нямаше такава — казала леля Исабеле. — Ние, Нието, нямаме религия. Сега хубаво си помислете, преди да ми отговорите, Дебеланке.

— Да, госпожо.

— Това е дъщерята на сестра ми, нали?

— Нещото?

— Нещото.

Дебеланата замълчала за кратко.

— Не — казала тя. — Защо смятате така? Щеше да каже все някога, не мислите ли? А никога не го каза.

 

 

Кога леля решила, че нещото е нейна племенница? Не знам. Но приела, че е така, и се заела да го превърне в човешко същество.

Като начало, насочила усилия да го накара да каже първата дума:

Аз.

Аз.

Аз.

Хващала го за ръка и го водела на плажа. Постилала червена кърпа върху горещия пясък и го слагала да седне там със свити към гърдите колене, и нещото трябвало да казва: „Аз, Аз“, срещу вятъра и морето.

И така се родих Аз, на 21 август 1978 година, пред морето, крещейки с всички сили: „Аз“, спретната и с обръсната глава, обута с чорапи и сандали.

Бележки

[1] Масатлан — пристанищен град в щата Синалоа, Мексико. — Б.пр.

[2] Consuelo (исп.) — утеха. — Б.пр.

[3] Flit (англ.) — марка инсектицид. — Б.пр.