Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La mujer que buceó dentro del corazón del mundo, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Виктория Недева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване и корекция
- Regi (2020)
Издание:
Автор: Сабина Берман
Заглавие: Момичето, което плуваше с делфини
Преводач: Виктория Недева
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: испански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: испанска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 28.05.2012
Редактор: Мария Василева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11077
История
- — Добавяне
19.
Както Ясуко щеше да ми разкаже, самолетът кацнал на единствената писта на малкото летище в Пуерто де Каеиро, когато слънцето едва е показвало огнена ивица на хоризонта.
Гоулд слязъл по стълбите по бермуди цвят каки, с вечните си сандали с подметка от джанта на ремарке и червената бейзболна шапка, последван от нея, Ясуко, много официална в сив костюм със сако и с чантата за документи на рамо.
Слезли от таксито на мястото, където бяха постройките на фабриката за риба тон, а сега градина с маслинови и лимонови дървета блестеше със сребристата светлина на изгрева.
Там, където преди беше кеят за кораби, имаше тротоар от бели камъни, но преди него, под последната редица лимонови дървета стоях Аз до една дървена маса, с бяла риза, дънки и сандали, а спокойното море се простираше гладко зад мен.
Протегнах ръка към тях и тогава разбраха, че нещо важно се е случило с мен от последния път, когато се бяхме виждали, защото никога не им бях подавала ръка.
Гоулд я пое в своята, стиснах я внимателно, като почувствах с палеца всяка от 5-те кости, които започват от китката. Ясуко се подвоуми, преди също да ми подаде ръка. Стиснах я отново много внимателно.
От пристигането ми в Пуерто де Каеиро се упражнявах в продължение на 2 седмици как да хващам чужди ръце. Ръката на портиера на входа на хотела, облечен като адмирал. Ръцете на 4-мата рецепционисти зад белия мраморен плот. Ръцете на камериерките, които влизаха да чистят стаите ми. Всяка сутрин, цяла седмица — ръцете на работниците, които разчистваха развалините на взривената фабрика за риба тон. На следващата седмица — ръцете на работниците, които затревиха терена и засадиха лимоновите дървета.
Здравейте, казвах Аз и подавах ръка.
Трябваше да победя първо страха и след това отвращението да поемам нещо толкова голо, толкова нежно и с толкова много кости като ръката на двуног бозайник.
— Кога засадиха дърветата? — започна разговора Гоулд, а сините му очи блестяха.
Аз най-накрая пуснах ръката на Ясуко и 3-мата седнахме на масата.
Информирах го:
— Разчистиха развалините и преди една седмица поръчах да доставят лимоновите дървета и да ги засадят. Вече бяха пораснали, когато ги засадихме — уточних.
— Не мога да повярвам — каза Гоулд, който беше в добро настроение. — Разкажи ни сега за теб. Колко хора присъстваха на погребението на леля ти?
— Само Аз.
— Покани ли други хора? — попита Ясуко, която винаги задава много уместни въпроси.
— Не — казах Аз. — Леля беше общителната, а вече беше мъртва.
— Аха — кимна Гоулд. — А ти какво правиш сега, скъпа Карен?
— Седя.
— Точно така — потвърди Гоулд и ми се усмихна. — Много си спокойна.
— Аз се ожених — информира ме той след малко, свали си червената бейзболна шапка и ми се стори, че има нещо странно в него. — Ожених се за шефката на моя офис в Шанхай, знаеш я, висока китайка, слаба, посрещна те последния път, когато ме посети в офисите в Китай.
— Не си я спомням — казах.
— Как да не си я спомняш — каза Гоулд. — Висока, слаба, с черна коса и кок. Истинска красавица.
— Не си я спомням — настоях.
— Не може да бъде — не повярва Гоулд. — Заведе те на обяд, Карен.
— Не си я спомням — повторих.
Ясуко се намеси:
— Да продължим нататък.
— Добре, продължаваме — съгласи се Гоулд, но се върна на темата за китайката, за да ми съобщи: — Всъщност тя забременя, оженихме се, купих една къща в Сан Франсиско, на плажа е и оттам работя. Всеки ден тичам по плажа и оборудвах гимнастически салон в къщата. Трябва да се подготвя физически, за да отгледам това неочаквано дете. Искам да кажа, трябва да живея поне още 25 години.
— До 104? — попитах го аз, като добавих към неговите години още 25.
— Защо не? — каза Гоулд. — Майка ми е на 96, с бистър ум и пълна с планове.
Тогава забелязах какво беше новото при Гоулд.
— Пораснала ти е коса на главата — казах.
Гоулд се засмя:
— От всекидневния секс ми порасна нова коса.
— Наистина ли? — попитах.
— Не — каза той. — Присади ми я един хирург.
Каза това и далеч в морето скочиха много високо едновременно 3 делфина.
— Какво е това? — попита Ясуко.
— 3 делфина — обясних. — Разширих райското кътче със сто метра и оставих да влизат и делфини.
— И кога започваме строежа на фабриката за риба тон? — попита Гоулд.
Някой човек с дипломатични умения със сигурност би се изказал по друг начин, но моите нервни връзки са други, затова отговорих:
— Никога.
Гоулд придоби угрижено изражение. Ясуко — изненадано. Аз не се ангажирах да показвам някакво изражение, а поясних, какво искам да кажа.
— За целия си живот съм имала само една оригинална идея — започнах. — Идея, която ми отне 13 години мислене. Идея, която дори не съм измислила Аз в моята глава, а съвместно с други. Ще изброя етапите, през които тя възникна у нас.
— Възхищавам се на подредеността на мисълта ти — каза Гоулд. — Продължавай.
Продължих:
— 1. Преди 13 години се замислих за улов на риба тон без насилие и без замразяване. Хуманен риболов на жълта риба тон.
— 2. Преди 11 години Гоулд се появи в дома ми в Масатлан и промени някои неща в идеята. Замени рибата тон с жълта перка с риба тон със синя перка. Промени Тихия океан, където я ловяхме, с Атлантическия океан. И промени пазара на улова. Помисли как може да се продава в Азия, Европа, Австралия и Америка.
— Така е — намеси се Гоулд.
— 3. После, преди 4 години, благодарение на едно предложение от страна на рибите тон, ми хрумна да построя в нашите 7 фабрики за риба тон райски кътчета за увеличаване на мастната тъкан на рибите тон и овкусяване на месото им.
— 4. Преди 3 години рибите тон съдействаха, като хвърлиха хайвер в райските кътчета и оплодиха яйцата.
— Така е — каза Гоулд. — Трябва да аплодираме съдействието на рибите тон.
Продължих:
— 5. Тази година МПЖ съдействаха, като разрушиха индустриалния етап на процеса.
Ясуко отвори широко уста и след това попита:
— МПЖ са съдействали?
— Точно така — казах.
— Тихо — нареди й Гоулд.
Попита ме приятелски:
— Казваш, че терористите са ни помогнали… за какво?
— Като разрушиха индустриалния етап на убиването — повторих.
Гоулд ядосано потърка ръце и каза:
— И наричаш това помощ?
— Точно така — потвърдих. — Благодарение на тях сега разширяваме клетките на райските кътчета в 7-те фабрики за риба тон и оставяме делфините да влизат. В Ногокор са влезли и костенурки, което също е добра идея, защото се хранят с медузи.
Далеч в морето 4 риби тон скочиха близо до кораловия остров и паднаха с плясък във водата, сякаш бяха чули, че говорим за тях.
— А риболовните кораби? — попита изведнъж Ясуко, като погледът й се плъзна по морето без кораби.
— Вече не са необходими — казах. — Изпратих ги в Масатлан, където ще ги огледат някои потенциални купувачи.
Гоулд обърна глава надясно и започна да масажира врата си, за да отпусне напрежението. След това ме погледна в очите и Аз, разбира се, отклоних поглед.
— Карен — каза сериозно. — Не разбирам какво предлагаш.
— Кой е 6-ият и финален етап на великата ми идея?
— Точно така, кой е той, Карен?
Отговорих:
— Вече да не ловим риба тон.
Ясуко:
— Но ние сме фирма за риба тон.
Аз продължих:
— Но вече не е необходимо да ловим риба тон. В райските кътчета всяка година ще увеличаваме четворно популацията от риба тон и всеки 2 години, според изчисленията ми, ще увеличаваме размера им с една трета.
— Аха — каза Гоулд, — вече разбирам. Да, да, вече разбирам. В райските кътчета ще нараства рибата тон като брой и размер, така че не е необходимо да се лови повече риба тон.
— Това е така — потвърдих.
— Аха, разбирам те все повече и повече — каза Гоулд. — Ще постигнем това, и то точно тогава, когато рибата тон в открито море с всяка изминала година става все по-малка и все по-скъпа.
— Така е — казах.
Гоулд продължи да прави сметки:
— Тоест, ако след 2 години рибата тон изчезне от моретата, както предвиждат твоите луди приятели от МПЖ, или след 10, както предвижда МКЗРТ, ние ще имаме единственият жив резерват на планетата.
— Това е така — казах.
Гоулд събра дланите на ръцете си, щастлив.
— Ти си гений, скъпа Карен. Ще бъде истинско съкровище. При сегашните цени от 180 хиляди евро за 200-килограмова риба тон също би било, но когато изчезне рибата тон в открито море, нашите ще струват 10 или 20, или 30 пъти повече.
— По дяволите! — възкликна Гоулд и се удари няколко пъти по бедрото с ръка, а сините му очички светеха. — По дяволите! По дяволите, Карен! Можем да говорим за 6 милиона евро за 30-килограмова риба тон.
— Скъпа Карен — каза много нежно, — ще бъде все едно да имаме в банка 300-килограмови кюлчета злато, само че нашите кюлчета ще имат перки.
Засмя се, очарован.
После попита:
— И после, кога ще ги убиваме?
Отново някой дипломат би направил няколко заобикалки, преди да отговори като мен:
— Никога.
— Аха — каза той.
Извади от джоба на ризата си една пура. Попита с любопитство:
— И ако никога няма убийство, как ще има печалба?
— Печалбата — казах раздразнено — е в това да увеличаваме броя на рибите тон и тяхното тегло. Не е ли очевидно?
— Не, не е очевидно — възрази Гоулд.
Захапа пурата, приближи пламъка на запалката, всмукна, после изпусна струя дим с аромат на ванилия и настоя:
— Питам те същото по друг начин. Къде е печалбата от операцията? Къде е разликата между разходите и приходите? На арамейски ли ти говоря, Карен? Къде е шибаната печалба за „Тру Блу Туна“?
Сега той също беше ядосан.
Повиших тон:
— Няма печалба за „Тру Блу Туна“, има печалба само за рибите тон. За „Тру Блу Туна“ всъщност ще има само разходи, разходите за поддръжка на райските кътчета.
Яскуко покри лицето си с ръка.
— Аха — каза Гоулд. Промени позата си на стола.
— Аха — каза отново. Кръстоса ръце на гърдите си, сякаш за да се защити от някакъв удар от моя страна.
Възразих:
— Какво не е ясно? Идеята е много проста.
— Не, Карен — каза Гоулд, като притисна още повече гърдите си с ръце, — това е изключително трудна за разбиране идея. И още нещо — главата ме боли от опитите ми да я разбера. Ще размножаваме риби тон само за самото размножаване?
— Това е така — потвърдих.
Гоулд заяви:
— Ами тогава е невъзможно.
— Разбира се, че е възможно!
Гоулд повиши глас повече от мен:
— Не е, Карен!!! „Тру Блу Туна“ е фирма, която се развива благодарение на собствения си интерес. Съдружниците и служителите, всички работим за личния си интерес. Личният интерес движи света. Както е казал Дарвин преди 150 години, всички видове се движат от личния си интерес. Бият се или си помагат заради личния си интерес.
— Аз не вярвам в Бог — сподели извън контекста Гоулд.
Отпусна ръце и изхвърли гневно пурата в морето.
Продължи:
— Единственият ми индикатор дали онова, което правя, е добро или лошо, е дали е в мой интерес. Така че поставям вето на проекта, скъпа Карен, тоест до момента, в който успеем да измислим начин, по който да има печалба за теб и за мен, и за работниците на „Тру Блу Туна“, а не само за рибите тон.
Вдиша дълбоко, за да се успокои, и добави:
— Няма да е трудно, ако се има предвид, че имаме този резерв от златни кюлчета с перки.
Усмихна се.
И Аз извиках в лицето му:
— Стига, Гоулд!!!
Изненадан, той попита кротко:
— Какво, стига, Гоулд?
Казах му:
— Това са фактите — ти имаш друг бизнес и скоро ще умреш при всички положения, макар че имаш нова коса. Аз също ще умра скоро при всички положения.
Гоулд избухна:
— Не ми казвай кога ще умра! И не ми казвай, че парите ми ще отиват за 7 гигантски резервата за риба тон, независимо дали ми харесва или не! Слушай какво говоря, Карен!
Заслушах се какво говори.
Каза:
— Проектът е спрян. Това е в правото ми на мажоритарен съдружник.
— Не — заявих спокойно, като гледах небето, което се беше заоблачило. — Леля ми остави в наследство акциите си. Аз съм мажоритарен съдружник в „Тру Блу Туна“.
Една капка падна върху носа ми.
Погледнах косо Гоулд. Сините му очички се движеха неспокойно, плъзгаха се по масата отново и отново. Поглед, който търси изход — казано технически.
Една капка падна върху масата.
— Кажи ми нещо — попита Гоулд и се обърна към морето. Очите му продължаваха да търсят изход. — Кога ти хрумна тази фантастична идея?
— След като погребах леля и фабриките за риба тон бяха взривени, отидох в открито море да се гмуркам. И там, с половината глава, подадена над водата, измислих 6-ата част от моята велика идея.
— Значи просто ти хрумна ей така?
Една капка падна върху Ясуко.
— Не, стана много бавно — казах, — оформи се окончателно след 3 дни и 3 нощи.
— Аха — каза Гоулд.
И очичките му се втренчиха съсредоточено в моите. Поглед на граблива птица — казано технически. Прошепна:
— Ще те убия.
Изправих се и отстъпих 3 крачки назад.
— Ще хвърля срещу теб цяла армия адвокати! — заплаши Гоулд, като на свой ред се изправи. — Със сигурност има легален изход от тази злоупотреба!
Така разбрах, че заканата да ме убие, е само метафора и Гоулд продължава да бъде затворен в мехурчето на хората. Така че отново седнах на стола. Той също седна и каза:
— А когато адвокатите ми приключат с теб, няма да имаш стотинка в банката и вероятно ще си в затвора. Засега само това ще ти кажа. Ти си идиотка.
Помислих внимателно и потвърдих:
— Това е така.
Но Гоулд продължи разярено:
— Само на идиотка може да хрумне да влага пари за печалба само за рибите тон.
Казах отново:
— Така е.
— Не, не ме слушаш, идиотко — викна Гоулд. — Слушай ме, идиотко!
Добих изражение, че го слушам.
— Преди да подпишем договорите за „Тру Блу Туна“, леля ти Исабеле ме предупреди — искам да знаете, каза ми тя, че моята племенница е специален човек — идиот с някои изключителни способности. И за да ме увери в това, ми показа психологическите ти тестове, които те класифицират между имбецилите и идиотите, действително с някои области на изключителна интелигентност. Не знам обаче защо винаги съм се съмнявал, че си идиотка. Е, сега съм убеден, Карен — ти си истинска идиотка, и аз вероятно също съм малко идиот, щом не предположих, че в крайна сметка една идиотка ще направи нещо напълно идиотско като това.
Дори идиотка като мен си даваше сметка, че Гоулд искаше да ме нарани с думите си, и му казах:
— Искам да те помоля за една услуга, Гоулд. Не ме наричай идиотка.
Каза:
— Имбецил.
9 капки паднаха една след друга върху нас.
Станах от стола. Опасявайки се от най-лошото, Гоулд на свой ред се надигна от стола си и отстъпи 2 крачки, което беше неговият начин да помогне това най-лошо действително да се случи. Хванах го през кръста, вдигнах го на рамо, риташе, когато го носех към края на тротоара.
— Недей! — извика Ясуко. — На 79 години е!
Пуснах старчето Гоулд в надупчената от дъждовните капки вода.
Цялата сутрин валя над Пуерто де Каеиро.
И следобеда валя. И през нощта. И продължи да вали през следващите дни и нощи.
Едър, тежък и неспирен дъжд.
Чуваше се как удря червените керемидени покриви на Пуерто де Каеиро, как удря листата на дърветата и асфалта на улицата, а в каналите с вода, които минаваха през селището, се чуваше плуф, плуф, плуф.
Дъждът се изкачи по стълбите на катедралата на централния площад. От моята стая видях как отвори дървените врати и влезе в храма.
На 3-тия ден от поройния дъжд, заваля град.
Селището ехтеше от бомбардирането на ледените зърна. Кучетата лаеха уплашено зад вратите, един мъж излезе от отсрещната къща с чадър, за да пресече улицата, но чадърът му се надупчи и той, примрял от страх, изтича под градушката обратно към дома си.
След това дъждът продължи — плътен, гъст, заличаваше небето и света и се промъкваше в стаите през покрива. Донесоха в стаята ми кофи и тенджери, които поставих по целия килим. Капеше в тях и трябваше отново и отново да ги изпразвам във ваната.
Дъждът се качи в тоалетната чиния с клокочене и кафяв цвят.
Кучетата се разхождаха с наведени глави, затворени вкъщи. На прозореца на 2-рия етаж на отсрещната къща, един мъж пушеше от часове с опрени на прозореца длани. От време на време жена му го дръпваше за рамото, той се откъсваше от прозореца и тогава той и тя се нахвърляха един на друг като агресивни животни. Понякога се удряха и ритаха, понякога ритаха децата и кучето си и Аз виждах, че отваряха широко уста, за да крещят, или поне така изглеждаше отдалече, защото никакъв друг звук не съществуваше, освен дъжда.
Сетих се за Нунуци, чиято бяла козина настръхваше миг преди светкавиците. Сетих се за леля, погребана под сухото слънце на Масатлан. Сетих се за рибите тон в райското кътче в Пуерто де Каеиро, които със сигурност бяха намерили убежище във 2-рия слой на морето, зеления слой, и гледаха тавана на морето, който дъждът дупчеше вече цяла вечност.
Прекъснаха телефоните, спря токът.
В преддверието на хотела, където мебелите бяха покрити с дебели найлони и хората непрекъснато се препъваха в тенджери и кофи, някакъв човек, осветен от свещ, каза, че това се случва заради климатичните промени, а за тях са виновни развитите страни. Друг от тъмнината възрази, че не е така, а че това е потоп и вината е на хората, които са разгневили Господ, защото са прелюбодейци и алкохолици, защото не обичат децата си, нито родителите си, и че трябва да построим Ноев ковчег. Аз ги оставих да спорят дали в основата на всички причини, които движат Вселената, е човекът и единствено човекът, или са човекът и Господ, загрижен за това какво прави или не прави човекът.
Тази нощ имах ужасен спомен или фантазия. Аз, която почти никога нямам фантазии или спомени.
Някъде в паметта или във фантазията ми валеше. Аз тичах надолу по едни стълби, като тези на къщата в Масатлан, а една ужасна жена с черна разрошена коса ме гонеше със запалена цигара в устата. Аз бях дете, гола и мръсна. Жената беше в розова копринена нощница, миришеше на силен парфюм и поставяше на гърдите ми горящата цигара. Аз крещях, но дъждът заглушаваше ужасните ми викове. Тя ме буташе към стъклото на един прозорец и падах от 2-рия етаж в калта. Триъгълно парче стъкло падаше и се забиваше в гърба ми, там, където сега е грапавият белег, като зле зашит цип. Кръвта бликаше от дългата рана, а дъждът я отмиваше.
Отворих прозореца, извадих главата си на дъжда и вече не мислех за нищо. Дъждът не оставяше място за никаква мисъл.
Тогава видях в отсрещната къща едно дете по блуза и панталонки да си играе, като подражаваше на баща си. Пушеше и стоеше с опрени длани на прозореца. После се дръпна и не го виждах. Вратата на къщата се отвори и детето по панталонки и блуза протегна една въдица в дъжда.
Здравей, аутист, поздравих го с ръка, но не ме чу от силния дъжд.
Обадих се по мобилния телефон на пилота на моя самолет, за да го подготви за излитане същия следобед, но ми отговори от Сан Франсиско, Съединени американски щати, че Гоулд му е наредил да забрави за мен и че самолетът вече не е мой, така че отидох с такси на летището и взех първия самолет, който се осмели да полети в дъжда.
Докато минавахме през оловносивите облаци, сред светкавиците, направих няколко изчисления, свързани с моя живот:
След седмица ставам на 42 години. Ще приключа с превръщането на фабриките за риба тон в райски кътчета за развъждане на риба тон на 45 години. Жените Нието получаваме мозъчен кръвоизлив на 67 години. Следователно след приключването на реконструкцията на райските кътчета ще имам още 22 години живот. Имам също няколко милиона долара в банката. Следователно мога да поддържам райските кътчета за риба тон до 66-годишна възраст.
Тогава, в онази все още далечна зима, ще наредя да отворят решетките на всички райски кътчета и множеството делфини и риби тон ще излязат в открито море, ентусиазирани от размерите на своя нов дом, огромното море. Ще поемат бързо дългия хиляди километри миграционен път, вписан като карта в тяхната ДНК.
Или не. Може би картата на миграцията не е записана в тяхната ДНК. Може би е записана само в паметта на най-старите риби тон в пасажа, рибите тон на около 30 години. Младите риби тон ще излязат от отворените решетки със страх, докато старите риби тон вземат преднина и поклащайки се, поемат напред и насочват, като се опитват да разпознаят пътя.
Или пък и това не. Може би пътят от студения север към топлия юг е изчезнал дори от паметта на старите риби тон и не е написан никъде, както се случва с много неща на планетата. Тогава многобройният и неуверен пасаж риба тон ще трябва да бъде ескортиран от 2 кораба през тази 1-ва година на свобода.
Рибите ще бъдат защитавани от акулите и китовете убийци, които може да се приближат, ако към онзи момент все още има в морето китове и акули. От корабите ще хвърлят в морето аншоа и скариди, когато през съответния ден няма друга храна. Ще плават бавно от двете страни на пасажа, когато бурята разкъсва дни и нощи небето и разтърсва тавана на морето. Ще следят редовно компаса и сателитната информация, за да насочват пасажа към топлите региони.
И последно, ще трябва да имат търпение, сякаш рибите тон са бавно развиващи се, тоест все едно са Аз, докато се научат отново да се движат бързо и сигурно през тази 1-ва година на новата си свобода.
Може би и през 2-рата. И през 3-тата година.
След това не знам каква ще бъде съдбата на рибите тон. За това, какво ще се случи след смъртта ми, не мога да нося отговорност, предполагам.
Като начало в Масатлан се заех да изпълня желанията от завещанието на леля Исабеле.
Занесох на Дебеланата един чек. Оказа се, че живее в бедняшки квартал, в циментова къща с ламаринен покрив, с 2 дъщери, 8 внуци и 10 тигрови котки. Посрещнаха ме всички извън къщата, в едно прашно дворче с кактуси по края, без да знаят какво да кажат. Подадох чека на Дебеланата и зачаках да ми каже благодаря или нещо подобно, но тя просто гледаше чека, сякаш никога не беше виждала чек или не можеше да го дешифрира, така че си тръгнах. Изведнъж чух някакво вълнение и се обърнах. Видях, че е припаднала в ръцете на роднините си.
В стария му офис предадох на Пеня документите на „Риба тон Консуело“ АД с променлив капитал. Отново мислех, че проклетият аутист ще ми каже благодаря или нещо подобно, но той отговори:
— Веднага се връщам. — Излезе от офиса с документите, като затръшна вратата.
През прашния прозорец погледнах към 4-те успоредни кея с 20 кораба. Така, с 20-те кораба ги бях видяла за първи път. След като продаде 15 кораба, леля беше вложила печалбите си от „Тру Блу Туна“, за да възстанови фабриката за риба тон на дядо си, и сега подаряваше всичко на главния си управител.
Пеня се върна със силно зачервено лице, носеше документите в ръка и седна на бюрото.
Пак зачаках да каже благодаря или нещо подобно, но онова, което направи, беше да започне да подрежда нервно 10-те молива на бюрото си, като ги събираше на купчини по 5, после по 3 и вършеше цялата тази трескава моливна дейност, докато ми обясняваше защо онова, което му завещаваше леля Исабеле, беше нерешим проблем.
Разказа ми, че ембаргото, наложено от Съединените американски щати на мексиканските фабрики за риба тон, най-накрая е вдигнато. Било платено цяло състояние на някакви интриганти, за да може най-после северноамериканските конгресмени да признаят, че по време на Мексиканския риболов вече не се убиват делфини, но никой не се сетил за това, което щяло да се случи впоследствие. Консервите мексиканска риба тон преминали през границата и както можело да се очаква, от „Чисти морета“ отново отказали да им дадат етикет „dolphin safe“ със стария аргумент, че макар при мексиканския риболов да няма наранени делфини, там има делфини, които остават травмирани за цял живот. Най-странното било, че собствениците на вериги супермаркети предпочели мнението на „Чисти морета“ пред това на Конгреса и продължили да затрупват щандовете си с консерви „Чикън оф дъ сий“ и други марки бяла риба тон. Нашите консерви били търсени само от малките супермаркети в районите с мексикански имигранти, които ги предпочитали, защото им напомняли за родината, и където на собствениците мексиканци се налагало да отбиват атаките на бандите еколози.
— Да отбиват атаки? — попитах. — Не разбирам.
— Геройски да отбиват атаки — потвърди Пеня и постави един нов молив без връх в своята стара електрическа острилка. — Еколозите грингос отиват в супермаркетите, за да откраднат консервите мексиканска риба тон, а мексиканските собственици ги прогонват с метлата. По тази причина не мога да приема 2 от клаузите по прехвърлянето на „Риба тон Консуело“ АД с променлив капитал. 1-вата неприемлива клауза — защо трябва „Риба тон Консуело“ да ремонтира Музея на естествените науки в Масатлан?
След като каза това, най-накрая извади от острилката молива, който преди беше нов, а се беше превърнал в половин молив. Прибра го с гордост в една чаша, пълна с преполовени моливи с остър връх.
Какъв идиот е този Пеня, помислих си и му отговорих:
— За да стане Музей на естествените науки на планетата Земя.
— И 2-рата неприемлива клауза — продължи Пеня, като не ми обърна внимание — е защо „Риба тон Консуело“ трябва да поддържа, докато съществува, столова за бедни, където да се сервира супа от риба тон?
Отговорих му:
— Защото в противен случай трябва да ми върнете документите, Пеня.
Протегнах ръка и взех документите, но Пеня ги изтръгна от мен и ги прибра в едно чекмедже на бюрото, което проклетият аутист затвори рязко.
И затова Масатлан има уважаван Музей на естествените науки и безплатна столова, където всекидневно се сервират около 1200 чинии супа от риба тон.
После дадох парите на съпрузите на леля. Така и не разбрах какво е направил с тях Плешивия, което не е изненадващо, като се има предвид, че нищо не узнах за него през всичките години, които прекарахме заедно Аз, той и леля. От доктора получих едно писмо от 8 страници, което загубих, без да съм прочела. Но се поинтересувах за инвестициите на художника от запотеките.
В родното му селище Нопалтепек, във Веракрус, купил рушащата се катедрала и съседния манастир, които се намирали на върха на един хълм. Извадил от тях разпятията, светците и молитвените скамейки и засадил навсякъде по земята кактусови растения, напълнил градините с камъни, гущери, игуани и хамелеони. Изключил електрозахранването и покрил таваните със слънчеви батерии, за да превръща слънцето в енергия. Свалил от 3-те червени купола на катедралата каменните кръстове и на мястото на всеки от тях сложил по една турбина с подвижни перки във формата на Y, за да превръща вятъра в електричество. Запазил си една монашеска килия, за да спи, друга, за да съхранява платната си, и едно таванско помещение, където да рисува. Останалото пространство е отворено за влечугите и хората, които се разхождат в ботаническата градина сякаш е тяхна.
Аз го наричам дарвинистки храм.
Има нощи, когато светлината, генерирана от слънчевите батерии и турбините, не е достатъчна и всичко остава тъмно и тихо, чува се само цвърченето на щурците. Така ми писа художникът. Писа ми и за своя находчив начин да преживява тези дълги тъмни нощи.
Ляга си в леглото и спи.
По същото време бяха арестували 5-има души в Лондон. И 5-имата се заклели, че не знаят какво е МПЖ, а още по-малко „Тру Блу Туна“, но в апартамента, който обитавали, от Интерпол открили 3 килограма динамит, а в един компютър — над 100 посещения на страницата builtyourownbomb.com[1].
Детектив Иняки Бейосо ми писа, като ме помоли да нарисувам мъжете, които ме бяха отвлекли в Париж. Изпратих му рисунките на 5-мата мъже с тъмни очила, които закриваха половината от лицата им.
Снимали 5-мата с тъмни очила, които също били намерени в апартамента им. Сложили снимките до моите рисунки. Били напълно еднакви, писа ми Бейосо. Аз разбрах, че преувеличава, използваше метафора. Съдията обаче преценил, че рисунките ми са достатъчно доказателство, за да изпрати мъжете в затвора.
5-мата са в затвора в очакване на делото, без да признаят вината си, нито имената на съучастниците, които взривиха моите фабрики за риба тон. Обявили гладна стачка, защото да ядат кренвиршите и мазната пилешка супа, с които хранят затворниците, им се струвало нарушение на човешките права, но най-вече на правата на пилетата и прасетата, и междувременно на страницата на МПЖ се появиха данните на банковата сметка за подпомагане на комитет, който възнамерява да им носи всеки ден вегетарианска храна.
Подпомогнах ги с 2 лири стерлинги.
В Пуерто де Каеиро отново валеше.
Попитах и ме информираха, че не, това не е дъждът отпреди 10 дни. Било се прояснило, всички отишли на плаж или да се возят с платноходки и сега дъждът се върнал.
Така, в моята хотелска стая започнах да пиша тази книга.
Тази книга, набирана на клавиатурата в ритъма на дъжда.
Когато я приключа, ще се посветя на райските кътчета за риба тон със синя перка и когато ги завърша, все още ще ми остават 22 години живот. Това обаче не ме натъжава. Да оставя на мира рибите тон в техните райски кътчета, за да пораснат и да се размножават, ще бъде много лесно — състои се най-вече в това да ги оставя на мира. А какво ще правя през времето, което ми остава — това е задача на тялото ми.
Както птиците пеят на разсъмване от излишък от енергия, както клонът наедрява от излишък от сокове и след това оформя кръгъл лимон, така и Аз ще трябва да допринеса за планетата Земя.
И както казах, в някакъв момент, както един лимон се откъсва от клона от тежестта си и пада зрял на земята, така и Аз ще падна на земята от мозъчен кръвоизлив.
Във връзка със заглавието на тази книга, обмислих няколко варианта.
1. „Аз и рибите тон“, тъй като ние сме главните герои на тази история.
2. „Аз и рибите тон, и леля“, защото бих искала да поканя леля в заглавието на книгата.
3. „Съществувам, след това (и с трудности) мисля“, което описва моето състояние и предимство пред стандартните хора.
4. „Невероятното стечение на обстоятелствата да бъда Аз“.
5. И накрая, „Аз, която се гмурнах в центъра на света“, заглавие, при което забелязвам някои трудности.
а) Мисля, че звучи странно. Написано е зле или нещо друго.
б) Няма нищо общо с това, което съм написала до момента, а се отнася до следобеда в открито море, когато с половината глава, подадена над водата, измислих 6-ата и финална част от единствената оригинална идея, която съм имала в живота си. Преживяване, което съм решила да не разказвам, защото ме е срам.
Е, добре, продължава да вали в Пуерто де Каеиро, така че ще разкажа за онзи следобед. А колкото до заглавието на книгата, ще оставя да го избере някой експерт по заглавия, каквито трябва да има.