Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La mujer que buceó dentro del corazón del mundo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Разпознаване и корекция
Regi (2020)

Издание:

Автор: Сабина Берман

Заглавие: Момичето, което плуваше с делфини

Преводач: Виктория Недева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: испански

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: испанска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 28.05.2012

Редактор: Мария Василева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11077

История

  1. — Добавяне

20.

Посланието на МПЖ към мен гласеше:

Това е нашата сметка — дванайсет убийци на животни ще умрат, за да разбере човечеството, че престъпленията им вече няма да са безнаказани — трима специалисти по дисекция на живо, трима „учени“ мъчители, трима едри търговци на животинско месо и кожа и трима инженери по умъртвяване.

Сега е твой ред да умреш.

Всъщност, планът на МПЖ ми се стори убедителен.

Убедителен — способен да подтикне някой да направи нещо.

Замислих се — може би това е най-доброто, което можех да направя Аз за рибите тон и другите големи риби в морето — да умра.

Коленичих пред квадрата от бели камъчета на гроба на леля и я попитах какво мисли. Не сподели обаче мнение, различно от мълчанието.

Така че реших да изпълня присъдата на МПЖ. В крайна сметка, след като леля умря, не ми хрумваше за какво да живея.

Облечена във водолазния костюм се качих в лодката, запалих мотора и подкарах напред към хоризонта.

Вече в открито море сложих на гърба си оранжевата кислородна бутилка, поставих си визьора, захапах накрайника и по навик проверих часовниците ми — този за дълбочина, този за време и този за налягане на кислородната бутилка.

Точно се канех да наглася алармата на часовника за време, за да ме предупреди, когато остават 5 минути въздух, за да мога да се върна на повърхността, когато си спомних, че планът беше да се самоубия, и не настроих алармата.

Седнах на края на лодката и се оставих да падна назад във водата.

 

 

Преминах през първия тюркоазен слой. Продължих да се спускам през втория зелен слой. Прекосих светлосиния слой. В тъмносиния слой потърсих някой гладък камък.

Както винаги сложих глава на камъка и изчаках тялото ми бавно да се отпусне на пясъка. Поех дълбоко кислород, изпуснах го и кипящи сребристи мехурчета обвиха главата ми в момента, в който напуснах сферата на мисленето.

Отнесох се, смесих се с морето, като син камък в синьото море.

Сега идва онази част, която ме е срам да разкажа.

Дойдох на себе си, благодарение на едно изречение:

Смъртта няма смисъл.

Чух го като слаб глас в мен. Глас, който идваше от гърдите ми, не от главата ми. Глас, който след това се смеси с ударите на сърцето ми.

Докоснах гърдите си и макар че беше скрито под неопреновия ми костюм, почувствах, че сърцето бие силно и неритмично. Така разбрах едновременно 2 неща:

1. Току-що бях решила да не умирам.

и

2. Технически претърпявах сърдечен удар.

Сякаш за да ме увери, че е така, една болка тръгна от гърдите и скова цялото ми тяло. Поех въздух от накрайника, но едва излезе. Въздухът в кислородната бутилка свършваше.

И чух отново мисълта си от сърцето.

По дяволите, имам нужда от помощ. Трябва да повикам линейка. Или поне да изпия 2 аспирина. Но съм на дъното на морето. По дяволите.

С трудност надигнах главата си от гладкия камък, насочих я напред и започнах да движа плавниците, като поемах през накрайника струйки кислород. Тялото ми обаче беше безсилно, не се вдигаше от морското дъно. Изведнъж се случи най-странното нещо.

Като плуваше бавно, към мен се приближи облак светлина. По-точно нещо с диаметър 40 сантиметра, което светеше.

Нещото имаше ореол светлина, който ту се уголемяваше, ту се смаляваше около едно светло и спокойно лице.

Ангел, помислих си и болката изчезна изведнъж.

Ангелът на корабокрушенците, за който ми беше казал Рикардо, помислих си отново.

По дяволите, умряла съм, помислих.

Ангелът протегна бавно един от светещите си крайници към мен.

Аз вдигнах дясната си ръка и с 2 пръста успях да докосна края на ръката на малкия светещ ангел, която обви пръстите ми, след това цялата ръка и изведнъж през тялото ми премина електричество.

После всичко стана леко.

Малкият светещ ангел ме издигна без усилие над тъмносиния слой, а през светлосиния слой ме преведе по светещ тунел до зеления слой.

Тогава сърцето ми отново започна да бие силно и неравномерно, а болката пак започна да се разпространява навсякъде. Помислих си:

Липсата на кислород предизвиква халюцинации. Това, което виждат хората, когато се задушават, са халюцинации. Рибите тон преди изстрела от пистолет със сгъстен въздух, който ги убива, са с отворени уста, движат вече невиждащите си очи, защото виждат халюцинации. Следователно — задушавам се и този ангел е халюцинация.

Като си помислих това, всичко малко по малко започна да възвръща формата си.

Не, не беше тунел онова, през което продължавах да се издигам, хванала за ръка малкия ангел. Беше колона силна светлина, която преминаваше през водата и в чийто център се издигах Аз, хванала за ръка ангела. И не, не беше ангел онова, което ме водеше към тавана на морето, а медуза с пулсираща огромна глава, светеща и вероятно отровна, която ме беше възкресила с електричество и която изобщо не ме водеше, а по-скоро бягаше по най-добрия начин, по който можеше, от мен, която я преследвах, като движех плавниците.

Пуснах нещастната медуза, която, вече освободена, се изстреля веднага към дълбините. С последни сили се оттласнах с крака и главата ми се показа над морската повърхност.

Изплюх накрайника, свалих визьора и онова, което видях, със сигурност е най-голямото чудо, което някой е виждал.

360 градуса тюркоазено синьо море, по небето белите облачета, които бавно се разпръсват и освобождават пространство на слънцето, тази огнена сфера, от която се спускаше не тунел, а конус светлина, която обагряше в златисто морето около мен.

Чудо — нещо, което съществува просто така, без някаква причина.

Странното е, помислих, че точно Аз си бях въобразила нещо свръхестествено — ангел.

Поех още въздух.

Странното е, помислих, че някой има нужда да си представи ангел или нещо друго свръхестествено, при положение че реалността е навсякъде.

При положение че всяко нещо е там, където е, и всяко нещо е това, което изглежда, че е.

Морето, помислих, е море. Слънцето е слънце. Аз съм Аз.

Това е чудото и няма какво повече да се добави. Мисълта ми обаче добави:

Аз съм Аз, но новото е, че Аз мисля с гърдите си. Не с главата. И с гърдите мисля за първи път, без да заличавам реалността и без реалността да заличава мен.

По-точно реалността мисли в мен.

И онова, което мисли, не ме разделя от реалността.

Извиках, като чувствах, че говоря с мускула на сърцето:

Азззззз.

Идеята явно е, отново помисли реалността в мен, да не се убива.

Да не се убива реалността, нито да оставям реалността да ме убие.

Помислих:

Дали е възможно да се съществува по този начин?

Да съществувам в центъра на всичко друго. Това е идеята, помисли си реалността от гърдите ми насред 360 градуса море и слънце.

Да не се убива.

Забелязах лодката ми, една червена точица на хоризонта, и почувствах във водолазния костюм първото усещане за парене от отровата на медузата.

 

 

На брега на морето, в бялата къща в Масатлан, в стаята ми със светлосини стени, закачена на сбруята на 1 метър над леглото, гола, с обриви от кожата на главата до стъпалата на краката, посветих 3 дни и 3 нощи да отделям с потта проклетата отрова на ангелската медуза.

Да я отделям с потта и да обмислям внимателно как да запазя новата си връзка с реалността.

Това е инструкцията, която сътворих:

1. Да следвам винаги гърдите си.

2. Да слушам там как реалността мисли в мен.

3. Когато реалността се отделя от мен или Аз от реалността, да сграбча отново реалността. Да я сграбча с всички сетива. Тоест да сграбча с ръце онова, което е близо, веригите на сбруята например. Да подушвам и да слушам внимателно онова, което е близо, например морето зад прозореца. Да гледам реалността спокойно, например морето, небето, хоризонта или онова, което е наблизо. Тоест да се включа с всяко сетиво на тялото отново към реалността.

 

 

Една сутрин се събудих без обрив и с вълчи глад. Освободих предпазителя на скрипеца на сбруята, строполих се върху дюшека, слязох от леглото и се облякох.

Прибрах в чантата за документи резервна бяла риза и бели дънки, електрическата машинка, бръсначката и мобилния телефон, четката за зъби и компютъра, тоест необходимите ми принадлежности, и отидох в болницата.

Докторът от спешното звено ми показа над бюрото си 2 черно-бели снимки на сърцето ми.

— Сравнете ги — каза. — Едната е отпреди 10 години, а другата от днес. Както виждате — продължи докторът, — дясното предсърдие на сърцето е разширено. Вероятно, както вие казвате, сте преживели остър инфаркт на миокарда, провокиран от свръхнапрежение, който е блокирал горната куха вена. Дясното предсърдие е пулсирало силно и за късмет е успяло да отблокира горната куха вена и кръвта отново е навлязла в предсърдието, но от усилието, както казах, сърцето ви е останало уголемено.

Докторът имаше подуто кръгло лице и очила с кръгли стъкла.

Казах му:

— Не „за късмет“. Вследствие на електричеството на една медуза.

Лицето му почервеня и след това на него се изписа ядосано изражение. Взе от ръцете ми 2-те снимки на сърцето, изправи се и нареди:

— Последвайте ме. Ще направим няколко изследвания за издръжливост, за да установим какво е физическото ви състояние, и след това ще ви предпишем необходимото.

Излязохме от кабинета в един дълъг бял коридор, по който докторът тръгна напред с уверени крачки, а Аз, като внимавах да не вдигам шум, се завъртях върху гумените подметки на жълтите ми ботуши и се качих в асансьора, който ме свали на партера на болницата.

Моето физическо състояние съм Аз. За какво ми е необходимо изследване, за да разбера какво е физическото ми състояние?

Чувствах се много добре с уголемено сърце в гръдния кош и толкова.

Закусих в кафенето на летището с 8 кисели млека с мед. И там, лъжица след лъжица, от разширеното ми дясно предсърдие се обмисляше в мен планът, който щях да предложа на моя съдружник Гоулд — план, който вярвах, че много би се харесал на Гоулд.

И така най-накрая се оформи окончателно великата идея, за измислянето, на която ми беше необходим целият ми живот на възрастен човек.

 

 

Вече не вали в Пуерто де Каеиро.

Сутрешното слънце е най-жълтото слънце, което съществува, то се отразява в слоя вода, който все още покрива улицата. Хората излизат от домовете си, за да извършат най-основната си дейност — да говорят помежду си, нещо, което правят много звучно, докато се прегръщат, подават си ръка и потупват торсовете си, сякаш искат да се уверят, че едните и другите не са изчезнали в дните и нощите на потопа.

Децата ходят по водата на улиците, пляс-пльок-пляс, с раниците на гърба, пляс-пльок-пляс. Сред тях върви аутистът с въдицата си на рамо, пльок-пльок-пльок. Черните лястовици се спускат от покривите с червени керемиди към мократа поляна, където се състезават с гълъбите в търсенето на дъждовни червеи, полудели от глад, защото не са се хранили подобаващо през дните и нощите на дъжда.

В каналите първите лодки се движат към пазара, а под повърхността на водата първите червени шарани плуват в обратна посока, към морето.

В далечината морето е сребърна ивица. В тюркоазения слой на морето на райското кътче на „Тру Блу Туна“ рибите закусват с жълт паламуд, а на рамката на прозореца ми каца червена птица с черни крила, червеношийка.

Която чурулика.

Чи-чи-чи, чурулика.

И Аз приключвам тази книга.

 

 

Извинете, отивам да изпия чаша вода.

Край