Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wenn Tiere reden könnten, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Вернер Гитт; К.-Х. Ванхайден

Заглавие: Ако животните можеха да говорят…

Преводач: Мариета Фиркова

Език, от който е преведено: немски

Издател: Издателство „Верен“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Художник: Dieter Otten, Bergneustadt

ISBN: 978-619-231-021-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11845

История

  1. — Добавяне

Карл-Хайнц Ванхайден

Бях извикан на беседа. В началото разговорът протече в съвсем вежлив тон. Не им беше ясно защо не съм подписал документа за донаборно военно обучение. Аз им обясних, че съм решил да заменя военната служба с работа в строителна бригада. По това време в ГДР съществуваше възможност за замяна на военната служба с работа към строителен батальон. Би било глупаво от моя страна да не се възползвам от това. След това те установиха, че не съм членувал в Съюза на свободната немска младеж. „Как тогава ще участвате в семинарните занятия на групата?“ Аз отговорих, че в училище това ми се удаваше много добре, въпреки че не бях нито пионер, нито член на Съюза на немската младеж. Те ми обясниха, че съм длъжен да знам, че държавата може да допусне до обучение само гражданин, представляващ нейните интереси. Аз знаех това, но се въздържах да подпиша документа. Тогава те ме пуснаха. Помислих си: „Е, какво пък. Значи не трябва да уча!“ Честно да си призная, не се огорчих особено. До подаването на заявление във Физическия факултет аз се молех на Бога: „Ако на Теб е угодно да уча, направи така, че въпреки отклонението от военна служба и усложненията с младежкия съюз да бъда приет!“ От моя страна това беше малко дръзко, тъй като след завършване на училище аз нямах особено желание да продължавам учението си. Но явно на Бог беше угодно друго. След няколко седмици бях извикан на събеседване. По това време поредният набор вече беше завършил, а районният Военком, колкото и странно да е, никога повече не се поинтересува от мен…

Аз израснах в обикновено християнско семейство, в което бях най-големият от 10-те деца. Моят баща беше отначало пекар, а по-късно — огняр. Бог винаги ни е давал всичко необходимо за живота. Когато обаче бях на 16 години, майка ми почина (1964 г.) и в семейството останахме 8 деца. При тази ситуация един от колегите на баща ми му казал: „Слушай Хайнц, на твое място аз бих сложил край на живота си. Как издържаш сам с тая дузина гърла?“ В отговор на това баща ми му обяснил кой му дава сили. Скоро Господ отново ни подари майка, която се съгласи да поеме върху себе си грижата за осемте деца. По късно се родиха още две деца. Фактът, че днес всички те следват Иисус Христос, е един особен дар на Божията милост.

Доколкото мога да си спомня, аз винаги съм вярвал в Бога. На занятията с децата в нашата църква аз се запознах с Библията и бях убеден, че Христос е умрял на кръста заради моите грехове и отново ще дойде да вземе Своите Си. Но дали аз ще съм в това число, не знаех. Дори винаги се боях, че Той вече е дошъл, а аз съм останал. Утешение в такива случаи ми беше това, че моите по-малки братя и сестри все още бяха тук, а аз съм слушал, че когато Иисус дойде, малките деца ще бъдат отнесени на небето. В нашето семейство никога не се е чувствала липса на малки деца…

Аз приех кръщението във вярата, когато бях на 14 години. И все пак у мен винаги съществуваше съмнение: „Дали аз съм Божие дете?“ Естествено, че вярвах в Бога и исках да бъда християнин. Но не знаех дали наистина съм такъв. Мислех си, че при обръщението изпитваш някакво особено силно чувство, сякаш по тялото ти преминава електрически ток. Аз обаче не изпитах това… Други казват, че за да бъде обръщението истинско, би трябвало да имаш духовен наставник. Аз последвах този съвет, но след многократни беседи неувереността остана. (Не искам да кажа нищо против важната роля на душеводителството, с което в днешно време самият аз се занимавам. Но то едва ли представлява пътя към спасението, а е по-скоро само помощ). Накрая Бог ми изпрати Своята светлина. Това беше в Хале, когато, седейки в студентската зала, аз четях книгата на Уочман Ни „Нормалният християнски живот“. Изведнъж ме озари мисълта: „Значи чувствата не играят никаква роля. Важно е най-вече това, как те вижда Бог. И вижда ли той кръвта на Иисус Христос между теб и Него. Това е напълно обективен процес. При това не е нужно да усещаш нищо.“ Аз се оказах в положението на тези вярващи, за които пише в своето послание Йоан: „Това писах на вас, които вярвате в Името на Божия Син, за да знаете, че имате вечен живот“ (1 Йоаново 5:13). Значи, те са вярвали в Бога, но не са знаели, че имат вечен живот.

От 14 годишна възраст започнах да участвам в работата на църквата, отначало на занятията с децата, след това — с младежите, а по-късно с проповедническо служение. По време на ваканциите помагах в организирането на християнския отдих. Там веднъж към мен се обърна един възрастен брат: „Готов ли си след завършване на следването изцяло да се отдадеш на работа в служба на Бога?“ Аз още не можех точно да кажа какво предпочитам повече. Обърнах се към Бога, за да ми покаже пътя, а след известно време, когато ми бе даден отговор, аз се посветих на работа сред младежта. Ръководните братя тогава считаха, че аз трябва незабавно да се заема с тази работа без да прекъсвам следването си.

По такъв начин от 1971 г. аз работя в братските църкви в Германия. Следването в много отношения способстваше за яснотата на моето мислене, затова съм в състояние да помагам и на други вярващи, когато възникват противоречия с идеологията на еволюционното учение.

Радостен съм, че моята жена още в началото ме подкрепи в тази работа (ние се оженихме през 1971 г.) и че нашите две деца ни съпътстват по пътя на вярата.

Карл-Хайнц Ванхайден

Край