Вернер Гитт, Карл-Хайнц Ванхайден
Ако животните можеха да говорят (10)

3. Лисица, която снася яйца?

Какво ще кажете за лисица, която притиска своята опашка между краката си към корема и така влачи трева и шума в своята пещера, построява от тях дълбоко меко гнездо и снася там яйца? Или какво ще кажете за лисица, която всеки ден се потапя за няколко часа на дъното на реката за да си набави храна, като преди това си затваря здраво очите, носа, ушите и въпреки това намира обилна плячка? Вие смятате това за абсурдно? Аз не.

Впрочем не съм лисица, въпреки че моята козина не е по-малко красива и мека от нейната. По големина обаче не си приличаме.

Дължината ми от главата до върха на опашката не е повече от половин метър. Аз също си правя хралупи, но те винаги се намират на някой брегови насип. Там проспивам почти целия ден. Рядко се излежавам на слънцето, като вчесвам блажено козината си с ноктите на задните лапи. Както виждате, приличам на лисица само отдалеч.

Оригинален хибрид

Но затова пък имам прилики с много други животни. (Ако по тази причина искате да предположите някакво родство, заповядайте.) Опашката ми прилича на тази на бобъра. „Отровните зъби“ на задните лапи на моя партньор биха могли да бъдат на отровна змия. Плавателните ципи между пръстите си бихме могли да имаме от жабите, а човката — от някоя патица. Последната е между другото един от нашите най-важни органи — не само заради прехраната. На нея дължа името си — птицечовка. Снасям яйца като птица, но храня с мляко малкото си като котка. Мога да плувам като риба и да ровя като къртица.

Без място в родословното дърво

Да, имате право! Ако ме огледате, може да се пообъркате. Към кои животни принадлежим — към рибите или към птиците, към бозайниците или към змиите? В крайна сметка ние сме заимствали от всяко едно от тях. Някои учени твърдят, че сме преходна форма от влечуги към бозайници, възникнала преди 150 милиона години, която не е получила своето окончателно развитие. За възрастта си обаче съм доста модерна, не смятате ли и вие така? Учените, които се занимаваха с мен, бяха изненадани от супермодерния ми строеж и моите отлични способности. Те не могат да си обяснят откъде идва това у едно „толкова древно“ животно и не са сигурни на кой клон от родословното дърво да ме закачат. Но мен това въобще не ме интересува. Аз не спадам към никакво родословно дърво, а се смятам за шедьовър на един творец с богата фантазия — Бог. И аз зная, че не съм единственото от неговите забележителни творения. Вие самите също сте произлезли от неговата ръка…

Непозната в Европа

До 19-ти век ние бяхме абсолютно непознати в Европа. Когато започнаха да проникват първите новини за нас, учените се колебаеха дали да повярват в съществуването на такъв уникум. Те се страхуваха да не станат жертва на измама и по-скоро предполагаха, че някой с голям майсторлък е закрепил на някой бобър кожена човка и плавници. Но ние наистина съществуваме. Ние произлизаме от Източна Австралия и там, в нейните потоци и лагуни, където все още има прясна вода, се чувстваме у дома си.

Признавам: аз затрудних изследователите. Този, който искаше да ме види, трябваше да ме следва нощем във водата. Там аз ловях риба в мътна вода — със затворени очи. Ако той въобще успяваше да ме види, можеше да забележи колко умело избягвам всяко препятствие под водата, как безпогрешно се насочвам към разни скариди и други безгръбначни животни и как ги прибирам в страничните си джобове. Отвън вие бихте могли да наблюдавате как излизам на повърхността с пълни джобове, как от време на време изпразвам съдържанието им в устата си и преспокойно го унищожавам. По този начин мога да изям ежедневно толкова, колкото е половината от теглото ми. Можете ли да си представите колко храна би трябвало да поемате вие всеки ден?

Изключителна човка

Най-накрая един от учените стигнал до идеята да изследва по-отблизо човката ми и установил, че меката ѝ повърхност е прободена от хиляди малки дупчици. Във всеки от тези отвори моят Създател е вградил малка вентилна клапа, която е свързана с чувствителен нерв. По този начин дразненията се предават направо в мозъка и аз мога да реагирам по-добре, отколкото на дразнение, което идва от очите, ушите или от която и да е друга част на тялото ми. Но ако имах само тези механични рецептори (които учените наричат приемници на дразнения), то аз бих се удряла под водата във всяко препятствие, преди да мога да реагирам. Това обаче не се случва. Учените много се измъчиха докато разгадаят тази тайна на Създателя.

Моят чуден Господ е разпръснал между приемниците на дразнение от докосване по човката ми цяла плеяда от подобни образувания, които реагират на електрически импулси. Тези сензори са свързани с определени жлези, които отделят секрет и затова функционират единствено под водата. Към това се прибавят и специални нервни окончания, които също реагират на слаби електрически токове.

Наистина ли смятате, че подобни тънкости са резултат от случайността и необходимостта, или както още мъдро ги наричат, от мутацията и селекцията, с което просто искат да кажат, че всичко било станало някак от само себе си? По мои наблюдения случайността не довежда до нищо съществено, мутацията почти винаги води до промени, които са вредни за организма, а селекцията така или иначе избира само от онова, което е вече налице, т.е. нищо ново не се появява.

По време на плуването аз трептя с човката си 2–3 пъти в секунда. По такъв начин възприемам и най-малките електрически импулси, идващи от раци и други малки животни и мога веднага да ги нападна.

Термокостюм за гмуркане

Един от моите забележителни специалитети е способността да регулирам телесната си температура. Аз и през зимата се нуждая от храна и трябва да прекарвам всеки ден няколко часа в ледената вода. Никое друго животно не би издържало толкова дълго. Моят Създател обаче ме е снабдил с космат костюм за гмуркане, който изолира от студа по-добре от козината на белите мечки. Освен това мога значително да променям обмяната на веществата си, така че след няколко часа в ледената вода с температура 0°С телесната ми температура все още е 32°С.

Опасна отрова

Всяка мъжка птицечовка е получила от Създателя кух шип с големина 1–1,5 см, съдържащ силна отрова, който се намира на задните ѝ крака. Подобна отровна спринцовка е напълно непозната в света на бозайниците. Отровата се произвежда от жлеза, намираща се в бедрото. Но за какво ни е необходима тя, вашите учени все още не знаят точно. Острите шпори, обърнати навътре, моят партньор използва в боя със съперниците си, за да отбранява нашия участък.

Отровата е много силна. Куче, ранено от шпората, много скоро умира от прекратяване на сърдечносъдовата дейност. Чух за един учен, който експериментирал отровата върху себе си в малка доза от 0,05 ml (1 ml = 1 куб.см.). Той я инжектирал в лакътя си и след това съобщил, че е имал страшни болки.

С опашка и крака

Тъй както на камилата е дал гърбиците, на нас Създателят е подарил плоската опашка. Като склад за мазнина, тя е отличен резервоар за моторно гориво. Освен това тя ми служи при плуване и гмуркане като гребло. А когато съм на сушата, мога, като я притисна през краката си към корема, да влача в хралупата си всякакви полезни неща. Плавателните ципи не са нищо особено, има ги и при сухоземните, и при птиците. Но при мен те са особено съвършени. На сушата перките, както е известно, почти не ни служат. Те по-скоро пречат при ходене. Но аз имам способността да ги прибирам навътре, при което ноктите ми се откриват и аз мога отлично да бягам, да се катеря, да рия. Своето жилище построявам в стръмния брегови насип. При това правя входните тунели толкова тесни, че при влизане стените изстискват водата от козината ми. Ще признаете, че това е много практично.

Снасям яйца и кърмя малките си

Още нещо: когато дойде времето на любовния ни период, мъжкият хваща съвсем нежно с човка опашката ми и така плуваме в кръг в продължение на няколко дни. Това е нашият сватбен ритуал. Междувременно няколко 4 милиметрови яйца тръгват по моя ляв яйцепровод. Там те биват оплодени от семенните клетки на моя партньор и получават първата си предпазна обвивка. След това яйцата (не повече от 3) тръгват към моята матка, където получават втора обвивка. Когато са достигнали големина от 12 мм, те получават своята трета и последна обвивка. Посредством тези впечатляващи обвивки моите малки се прехранват на първо време без плацента.

За моето поколение няма специален изход. Двете или трите яйца се изхвърлят от онзи отвор, който иначе е определен за изпражненията. Затова е необходима трислойната обвивка. Лепкавите яйца попадат на корема ми и аз ги покривам с топлата опашка — така ги мътя.

Създателят ми е повелил на горната челюст на моите малки да порасне яйчен зъб, с който те да могат да разкъсат меката гумена обвивка. С подвитата си опашка аз все още ги притискам към корема си. Два дни по-късно вече мога да ги храня с мляко. Но представете си — аз нямам цицки. Млякото излиза от млечно петно и се стича по козината ми. Там моите малки го сърбат с меките си клюнчета.

Впрочем млякото ми е изненадващо богато на желязо (желязното съдържание е 60 пъти по-голямо от това на кравето мляко). Създателят го е замислил така, защото е знаел, че черният дроб на малките ми е все още много малък и не да може да отложи достатъчно количество запаси от желязо.

От всичко това виждате, че аз не съм някое древно животно, отминато от времето. Моят Създател ме е подготвил идеално за живота по Източното крайбрежие на Австралия, където се чувствам у дома си.