Сергей Лукяненко
Неспокойкото (8)

3

Под печалната лунна светлина, нежно осветяваща древните руини, Трикс обикаляше из засипания с пясък град. Да заспи не можа — страхът за приятелите му и ужасът от положението, в която се беше озовал, прогонваше всякакъв сън. Останките от сградите отначало му внушаваха плаха надежда: ами ако вътре има нещо полезно или поне интересно? Но покривите на повечето от тях отдавна бяха пропаднали, вратите бяха изсъхнали и разпадащи се, а прозорците — счупени, и дори в оцелелите помещения имаше навят пясък. Може би някъде под краката лежаха изумителни съкровища (от които така или иначе нямаше да има никаква полза), тайнствени магически предмети (от които можеше да се очакват и неприятности) и вкаменени останки от храна. Но да се изкопаят така или иначе беше невъзможно.

Уморен да върви по пясъка, Трикс седна, прислонил се до стена, която изглеждаше по-здрава от останалите, и започна да размишлява.

Къде се намираше?

В пустинята. И то очевидно в същата онази пустиня, която в древните летописи наричаха Сърцето на ада. Някога тук са цъфтели градини, текла е вода и са живели далечните предци на самаршаните. Но нещо се е случило, горещите ветрове са засипали руслата на реките, зеленината е изчезнала — и обитателите са мигрирали на север. Някои, подобно на предците на Прозрачния бог, са останали да живеят по края на пустинята, примирили се с трудностите и овладели изкуството за оцеляване сред пясъците. Други са продължили напред, основавайки град Дахриан и султаната Самаршан. А някои са продължили още и изцяло са се претопили сред народите на кралството… Но във всеки случай тук, в центъра на пустинята, със сигурност не живееше никой. Дори смелите номади на своите издръжливи камили не биха рискували да се напъхат тук.

С какво разполагаше той?

Дрехи — не особено подходящи за пътуване в пустинята. Тук трябваха здрави плащове, които да пазят от слънцето и жегата, а не риза, куртка и панталони… Обувките му бяха не много здрави, кожени, не стигаха дори до глезена и постоянно се пълнеха с пясък при ходене. А беше невъзможно да ходи бос, през деня пясъкът беше горещ като тиган. В джобовете си Трикс намери шепа фурми, които механично беше пъхнал там на вечеря, и малко пари — абсолютно ненужни в дадената ситуация. Е, също и носна кърпа (все пак Трикс беше получил добро възпитание), която впрочем беше доста мръсна (очевидно възпитанието не беше чак толкова добро, защото един наистина културен човек не си духа носа в кърпата и не бърше нищо с нея). На пояса му висеше магическата сабя, подарена от Абнувас — така и не му се удаде възможност да я провери и да я изпита в действие. Впрочем, тук нямаше и с кого да се бие…

— Мисли… — обърна се Трикс с молба към многострадалната си глава. — Хайде, мисли…

Разбира се, не биваше да забравя, че е магьосник. Но магията е едно такова хитро нещо, което много обича зрители. Когато беше до Васаб, Трикс беше успял да омагьоса камилите да тичат по-бързо от вятъра. Такива камили сигурно биха го извели от пустинята… Но тук камили нямаше, както нямаше и обикновени хора, които със своята вяра да помогнат на магията да се случи.

Известно време Трикс размишляваше дали няма да успее да омагьоса собствените си крака, така че да го понесат напред с километрични крачки. Но със съжаление разбра, че абсолютно не вярва в пригодността на своите крака за подобни подвизи.

По същия начин той не вярваше, че ще може да създаде храна от нищо. По-точно, той ще може да я създаде, това е много просто. И на вкус ще е страхотна. Но ползата от нея ще е никаква. Само водата, създадена с магия, наистина утолява жаждата…

— Вода! — радостно изкрещя Трикс. — Разбира се!

Той облиза пресъхналите си устни, отметна глава, отвори уста и каза:

— Призракът на мъчителната смърт от жажда отстъпи от младия магьосник. Водата е малкото, което е навсякъде… водата е това, което магьосникът може да създаде във всеки един момент. Ето тя се излива в жадната уста на юношата — чиста, вкусна, сладка, освежаваща вода…

Известно време Трикс чака. После на езика му падна една-единствена капка. Трикс присви очи и видя на лунната светлина как над главата му бавно се образува още една капка — мъничка, като блещукаща песъчинка. Капката се оформи… олюля се в нищото — и падна надолу.

Трикс затвори уста.

Така нямаше да се напие…

Изглежда в Сърцето на ада беше толкова горещо, че наоколо изобщо нямаше вода. Нито в земята, нито във въздуха. А магьосникът е в състояние да създава нещо ново само от това около него.

Натъжен, Трикс се опита да не изпадне в отчаяние. Ако не може да тича бързо… ако не може да създаде храна и вода… значи тогава просто трябва да изчезне оттук. Как? Ами точно така, както се и появи. В крайна сметка нали Алхазаб му беше приложил добре известно заклинание за телепортация. Ако на мястото на Трикс беше мъдрият Радион Лапад, той незабавно щеше да щракне с пръсти и да се пренесе на някое друго място. Какво пречеше на Трикс да направи същото? Преди не му се получаваше — да, така е. Но преди нямаше истинска нужда. А сега Трикс знаеше, че ако не се телепортира, само за ден ще умре от жажда.

— Ще успея! — твърдо каза Трикс. По-точно — опита се да го каже. А всъщност каза нещо от рода на „Ше уея!“ Докато беше стоял с отворена уста, ловейки жалките капки вода, гърлото му така беше пресъхнало, че не можеше да произнесе нито дума.

Сега вече Трикс съвсем се уплаши. След като направи няколко мъчителни преглъщания, накрая успя да предизвика появата на слюнка в устата си и можеше да говори. Но още няколко часа — и съвсем ще пресипне. А пресипналият магьосник е едно абсолютно безполезно създание. Само най-силните и мъдри, според слуховете, можели да правят магии, като произнасят заклинанията на ум.

Трикс се концентрира и опита да си спомни всички уроци на Лапад. Първо, трябва да си представи мястото, където иска да попадне. Или в краен случай някой много важен и познат му обект — къща, дърво, човек…

Човек.

Трикс веднага си представи Тиана.

Колко страхотно би било сега да се пренесе при нея! Да се озове в студения, снежен Дилон. Да й разкаже за приключенията си… да я помоли за малко вода.

Трикс така ясно си представи Тиана — с нейната светла мека коса, хубави сини очи, нежна матова кожа, стройна фигура, тънки изящни ръце… е, и всичко друго, което би могъл да си представи един възпитан юноша, влюбен за първи път, така че сърцето му забърза ритъма си, а душата му се изпълни с увереност.

Той ще се справи!

Ще успее!

Трикс разпери ръце, припомняйки си законите на телепортацията. Човешкото тяло се състои от много-много малки частици, а те от своя страна се състоят от много-много дребни частици… и ако позволиш на всички тези частици, те могат, подчинявайки се на волята на магьосника, да се втурнат в пространството с невероятна скорост и след това отново да се съединят. Ето така се осъществяваше телепортацията (разните цветни ефекти магьосниците ги измисляха според настроението си, така че всичко да изглежда по-впечатляващо)…

— Тиана… — прошепна Трикс и с цялото си сърце, искрено и пламенно, пожела да се окаже до нея.

Изобщо не се изненада, когато вълшебни пламъци обгърнаха ръцете му.

Изненадата дойде миг по-късно — когато на пясъка пред него се появи спящо момиче в дълга до петите нощница…

— А!!! — ужасено изпищя Трикс. — Какво направих!

Тиана, пренесена благодарение на заклинанието му от меките завивки на уютната си спалня върху противния сух пясък на пустинята, мигновено се събуди и се изправи. Преди още да осъзнае къде точно се намира и кой е до нея, тя скочи и стовари здрав ритник в челото на Трикс. Нещастната глава на младия магьосник отхвръкна от удара, тилът му се удари в каменната стена и той отново загуби съзнание.

 

 

— Трикс…

Отваряйки едното око, Трикс печално погледна Тиана. За голямо негово огорчение паметта му си беше наред и той прекрасно помнеше какво е направил.

Впрочем, цялото огорчение в миг се изпари от главата му, когато осъзна, че същата тази глава почива в скута на Тиана. Момичето нежно галеше косата на Трикс и шепнеше:

— Бедничкият… прости ми, моля те… Трикс…

— Тиана… — възможно най-жално каза Трикс. — Аз съм виновен… за всичко съм виновен…

— За какво? — изненада се Тиана.

— Аз… произнесох заклинание… и ти се озова при мен… в самия център на най-страшната пустиня на Самаршан…

— Трикс! — неочаквано възкликна Тиана и бързо го целуна по челото. Трикс веднага загуби дар слово. — Благодаря ти!

Няколко мига Трикс се наслаждаваше на случилото се, въпреки че не можеше да разбере защо е заслужил благодарностите на Тиана. Паметта му, станала сякаш дори по-укрепнала от всичките тези удари, услужливо му подсказа вълнуваща сцена от летописите на приключенията на барон Волмар Упорития: „И отваряйки очи, доблестният барон установи, че красива млада девойка държи главата му на своите нежни колене, оросявайки лицето му със сълзи от радост. «О, бароне! — възкликна девойката. — Повярвайте ми, тази врата не само е заключена, но и зазидана с три реда тухли от външната страна!» Но доблестният барон се надигна…“

Трикс изведнъж осъзна, че му е напълно безинтересно да си припомня приключенията на барона, на които толкова се възхищаваше в детството си — действителността беше много по-интересна!

— Тиана, за какво ми благодариш? — спокойно попита той.

— Как за какво, глупчо? За това, че ти с твоята магия ме пренесе от Дилон тук, при себе си!

Трикс седна и притеснено погледна Тиана.

— Какво става? Да не би пак насила да искат да те омъжат? Или градът е обсаден от врагове? Или е избухнала епидемия от Червена чума? Или селяните са се разбунтували?

— Не… — объркано отвърна Тиана, притискайки ръце към гърдите си.

— Тогава защо се радваш? — попита Трикс. — В края на краищата ние сме в центъра на страшната самаршанска пустиня! Най-могъщият магьосник в света, Алхазаб, ме хвърли тук като наказание за опит за покушение! И не знам как да се измъкна оттук!

— Трикс, ти си магьосник — успокояващо отговори Тиана. — Ти си смел, умен и находчив. Също така си добър и аз… — Тиана се изчерви и се поправи: — И се отнасяш добре с мен. Така че няма да допуснеш да умрем тук! А се радвам, защото ми омръзна в Дилон!

— Просто ти омръзна? — изненада се Трикс.

— Трикс, само да знаеш какво правя по цял ден! — възкликна Тиана. — В седем сутринта — ставане, измиване и пеене на благочестиви химни за създаване на хубаво настроение. В осем — закуска. В девет — бродерия на злато и сребро върху кадифе или перли и мъниста върху брокат. В дванайсет — слушане на назидателни истории за благочестиви жени. В два часа — обяд. В три часа — урок по танци. В пет часа — курс по кокетство и съблазняване…

— Това пък какво е? — вдигна вежди Трикс.

Тиана се огледа и крадешком го погледна с едно око. После тихо възкликна, притиснала ръце към гърдите си:

— Ах! Сами сме в пустинята, нощем, а аз почти не съм облечена…

Цялата кръв на Трикс се втурна към лицето му. Той бързо се обърна и извика:

— Не гледам…

— Глупчо! — със съвсем различен тон продължи Тиана. — Ето това е кокетство и съблазняване! Глупаво занимание!

— Точно така — промърмори Трикс, все още не смееше да погледне Тиана. — Абсолютно ненужен за теб курс.

— Ами да — съгласи се Тиана. — В седем часа — обучение по клюки…

— Какво? — изуми се Трикс. — И това ли се учи?

— Разбира се — кимна Тиана. — Знаеш, че светските дами клюкарстват през цялото време. Да не мислиш, че става просто ей така?

Трикс си спомни как майка му прекарваше часове с приятелките си или, уединили се в някой ъгъл по време на бал, си шепнеше нещо с дамите, като от време на време прикриваше уста с ветрило, за да се посмее, или се кокореше и пляскаше с ръце.

— Мислех, че това е в природата на всички жени — честно си призна той.

— Не, разбира се! Коя жена наистина ще се чуди в кого е влюбена нейната приятелка; откъде си е купила тюркоазената огърлица, защо церемониалмайсторът е ощипал прислужницата или с кого е обядвала вдовстваща баронеса? Никоя! Специално ги учат да говорят за всичко това… — Тиана отвори широко очи и с тънък глас каза: — Скъпа, а ти чу ли, че вчера херцогът избягал от спалнята на херцогинята, целият червен, като размахвал ръце и кълнял с ужасни думи?

— Какъв кошмар… — съгласи се Трикс.

— После вечеря — въздъхна Тиана. — А след това…

— Да, разбрах — каза Трикс. — Но ти си принцеса! Не се занимавай с такива гадости!

— Правила на регент Хас — Тиана разпери ръце. — Когато се върнах от Маркел, той ме посрещна тържествено и се извини, че по заповед на краля ме е дал на витамантите. След което каза, че ще направи всичко възможно, за да израсна като истинска светска дама. Отначало не разбрах какво има предвид. А после… Даже исках… — Тиана се поколеба, но продължи: — Исках да избягам при теб. В херцогство Соийе. Но регентът сега така ме пази… И той също така каза, че поради благородния си произход трябва да се пазя за… за наследника на Маркел!

— Какво? — изкрещя уязвеният Трикс.

— Изглежда, че много съм се харесала на краля — призна Тиана. — Нали знаеш, че княжество Дилон е най-голямото и най-свободното в кралството. Затова Маркел решил, че ако ожени сина си за мен, това значително ще укрепи кралството. Ще допринесе за консолидацията на властта и ще изгради държавата хоризонтално — от столицата до Дилон!

— Но кралят дори още няма син! — възмути се Трикс. — Може и изобщо да не му се роди син, а дъщеря! А дори да е син — той ще е четиринадесет години по-малък от теб!

— Кралицата също е седем години по-стара от краля — тъжно каза Тиана. — И се сгодили, когато Маркел бил на една година.

Известно време те тъжно мълчаха. После Тиана се усмихна и каза:

— Вече си мислех, че ще умра от тази скука! И изведнъж — бум! И ти ме пренесе при себе си!

Трикс помисли и реши, че няма да казва на Тиана, че всъщност е искал той самият да се пренесе при нея.

— Но сега трябва да се измъкнем оттук — каза той. — И да спасим Йен… и Майхел с трупата му…

— И те ли са тук? — изненада се Тиана.

— Да. Както и Гавар… — въздъхна Трикс. — Не се сърди, но и него ще трябва да спасяваме, сега сме съюзници.

— Разказвай! — нареди Тиана. — От самото начало, така че да разбера всичко!

Те седнаха на отдавна падналата колона и гледайки към тайнствено трептящата на лунната светлина пустиня, Трикс започна своята история.

 

 

Вече започваше да съмва, когато Трикс приключи, всички въпроси бяха зададени и всички отговори бяха получени. Призори застудя и Трикс даде връхната си дреха на Тиана. Естествено, съвсем не навреме започна да им се приспива.

— Ти непременно ще измислиш как да стигнем до Дахриан — утешаваше Тиана младия магьосник. — Щом успя да ме пренесеш тук, ще успееш да ни телепортираш и двамата.

Трикс сви рамене.

— В една приказка четох как магьосник, изгубил се в гората, си направил кон от листа, клони и мъх — спомни си Тиана. — После омагьосал този дървен кон и той започнал да тича като истински.

— Спомням си тази приказка — оживи се Трикс. — Само че тук няма дървета.

— А от пясък дали ще можеш да направиш кон?

— Тогава поне да е камила — замислено каза Трикс.

— Давай! Отдавна искам да яздя камила!

Трикс съвестно опита. Няколко пъти пясъкът се издигаше и се опитваше да се слепи във фигура. Веднъж тази фигура дори заприлича на камила — с дълги крака, изпъната напред шия и две гърбици. Но още щом Трикс докосваше пясъчната камила и тя се разпадаше.

— Предполагам, че просто не вярвам в това — призна накрая Трикс. — Лапад винаги е казвал, че най-страшното за един магьосник е да изгуби вяра в себе си…

— Трикс, а какво е било тук преди време? — попита Тиана, поглеждайки към руините.

— Град някакъв. Древен…

— А вярно ли е, че в древността магьосниците са били по-силни, отколкото сега?

Трикс кимна.

— Това е, защото думите още са не били изхабени от много употреба. Магът заповядва: „Да се появи пред мен кон!“ — и конят се появява. Ако му се прииска наметало-невидимка, ще каже: „Пред мен да се появи прекрасно вълнено наметало, което не само да топли, но и да прави своя собственик невидим“ — и всичко ще се получи.

— А може би тук все още има някакви вълшебни вещи?

— Възможно е, но как да ги намери човек? — въздъхна Трикс.

— Ти си магьосник! — отново убедено повтори Тиана. — Заповядай им да се появят!

Трикс се замисли. Самият той не вярваше истински в такава магия. Но виж Тиана — тя вярваше… Може би нейната вяра щеше да е достатъчна, за да се получи магията?

Той протегна ръка, надявайки се, че жестът ще изглежда достатъчно тържествен, и каза:

— Магията никога не умира. Години, векове, хилядолетия могат да минат над руините на града — но всичко вълшебно, което е било създадено от великите магьосници от древността, продължава да чака своя час. И ето магьосникът, попаднал в беда, призовава творенията на древните си събратя. И откликвайки на неговия призив, нека пред него се яви всичко магическо, което може да му помогне да се измъкне от пустинята!

Известно време нищо не се случи и Трикс вече се канеше да свали ръката си. Но изведнъж Тиана изпищя и отскочи встрани. Пясъкът под краката й се раздвижи, сякаш нещо се опитваше да излезе.

Трикс извади за всеки случай магическата сабя и пристъпи напред, за да предпази принцесата. Пясъкът продължаваше да се движи. Накрая нещо проблесна — кръгло, медножълто, и изплува от земните дълбини…

— Какво е това? — удивено попита Тиана.

Трикс се наведе и вдигна предмета.

— Чайник или нещо подобно… — той завъртя медния съд. — Не, лампа. Виждаш ли, ето тук се налива маслото, а тук трябва да има фитил… Много примитивна конструкция!

— Нима лампа може да ни помогне?

— Може — мрачно каза Трикс. — Ако, разбира се… Ако в нея живее джин.

— Джин? — очите на Тиана се ококориха. — Това не е ли само приказно същество?

— Е, джинове не са срещани отдавна, това не са ти някакви минотаври. Но магьосниците вярват, че те наистина са съществували. Джиновете са много могъщи магически същества.

— А добри ли са или зли?

— Точно това е въпросът, че има всякакви! — навъсено отговори Трикс. — Има добри. Има и зли. Зависи какъв ти е късметът…

— Но може ли джинът да ни помогне?

Трикс въздъхна:

— Може… Всъщност, ако не греша, всеки джин, който с магия е затворен в лампа, е длъжен да изпълни три желания на този, който намери тази лампа. Това правило е най-важното и е задължително. Но джинът, дори да е добър, непременно ще се опита да заблуди човека и да изпълни желанията неправилно. Изглежда имат такъв обичай…

— Е, ще имаш три желания — разумно отбеляза Тиана, — а после и аз ще имам още три. Шест желания — това би трябвало да е достатъчно да поправи грешното!

— Ако останем живи — поясни Трикс. — Например, казваш на джина, че ти е студено и искаш да се стоплиш. Джинът веднага те облъхва с пламъци! Стоплил ли те е? Стоплил те е! А това, че в същото време ти си изгоряла, буквално не се брои.

— Много невъзпитани същества — нацупи се Тиана.

— Ами… такава им е природата… — въздъхна Трикс. — Ако ти беше стояла в лампа в продължение на хиляда години, също нямаше да си във форма.

— А как да го призовем?

— Трябва да се потърка лампата… — Трикс извади носна кърпа. — Ще рискуваме ли?

Тиана храбро кимна.

След като избра по-чистия край на кърпата, Трикс го прекара няколко пъти по лъскавата страна на лампата и бързо я постави върху пясъка. Лампата потрепна, завъртя се около оста си и замря. Тънка струйка черен дим плъзна от човката й. Трикс и Тиана отстъпиха няколко стъпки назад.

Струйката се издигна, леко се поколеба, след което започна да се раздува, оформяйки черен облак. В облака засвяткаха искри и затанцуваха пламъци — по всеобщо мнение джиновете се смятаха за огнени създания. Трикс нервно стисна дръжката на сабята, макар да се съмняваше, че тя ще помогне срещу джина.

— Слушам те, господарю мой, и… господарке моя — каза появилият се джин. — Кой потърка лампата?

Джинът изглеждаше съвсем не така, както очакваше Трикс. На картинките обикновено ги изобразяваха като страшни брадати великани, които вместо крака имат облаци дим, кълбящи се от лампата. А този джин беше млад човек, може би връстник на Трикс, с открито симпатично лице, което все още не познаваше бръснача. Облечен беше в тесни бели панталони и вталена риза, разкопчана на гърдите. На Трикс джинът хвърли бегъл поглед, затова пък с явно удоволствие се взря в Тиана и веднага започна да й се усмихва.

— Ей! — сопна му се Трикс. — Аз потърках лампата, аз съм твоят господар.

— Жалко — каза джинът. — Слушам и се подчинявам, господарю.

— Защо изглеждаш така? — попита Трикс. — Защо не ни плашиш?

— Наистина ли искаш да разбереш? — любезно попита джинът.

— Не, не искам! — Трикс навреме забеляза капана. — Просто питам.

— Ако просто питате, аз мога и да не отговоря — насмешливо продължи джинът. — Но така да бъде, ще обясня. Изглеждам така, защото по стандартите на джиновете аз съм все още млад и да се явя в образа на могъщ брадат старец би било прекалено самонадеяно от моя страна. Но нека това не те радва — аз така или иначе съм могъщ и коварен. Казвам се Китап. Роден съм преди три хиляди седемстотин и пет години в семейство на достойни джинове със средни магически способности. Още в първите дни от живота ми моите родители се увериха, че съм най-красивият, най-умният и най-здравият джин на света. Още на възраст от един месец и половина започнах стабилно да държа главата си изправена и да се усмихвам при вида на майка ми…

— Чакай, чакай! — замаха с ръце Трикс. — Ако смяташ да ни преразказваш целия си живот, ние ще умрем от старост.

Китап сви рамене.

— Слушам и се подчинявам. Прекарах в тази тъпа лампа три хиляди шестстотин и деветдесет години. Знаеш ли колко ми се иска да говоря. Но щом настояваш — спирам с речите.

— Не се обиждай, джине! — каза Тиана. — Наистина е много-много тъжно, че си седял толкова дълго в лампата. Сигурно ти е било много скучно и самотно?

— Всъщност, не — призна Китап. — Ние, джиновете, живеем само когато ни призоват. А в лампата ние… — той се замисли. — Може да се каже, че спим.

— Ами онези истории, в които джинът казва на човека: „Първите хиляда години обещавах да изпълня три желания на този, който ме спаси. През вторите хиляда години обещавах да му бъда вечен роб. А през последните хиляда години се заклех да убия този, който ме освободи!“

— Чувал съм много такива истории — въздъхна Китап. — Безсънието е ужасно нещо. Случват се, разбира се, и трагични инциденти.

— Кажи ми правилата — помоли Трикс. — Веднага уточнявам, че това не е желание!

— Справедлива молба, господарю мой и повелителю — кимна Китап. — И така, ти имаш право на три желания, които съм длъжен да изпълня. След това ти си длъжен да хвърлиш лампата на същото място, където си произнесъл последното си желание, а този, който я намери, има право на още три желания… — Китап въздъхна и отново погледна Тиана. — И така, аз явно ще трябва да изпълнявам шест желания. Но се радвам, че ще имам толкова прелестна повелителка…

— Не се разсейвай — изсумтя Трикс.

— И какво друго? Ах, да. Не мога да те даря с всемогъщество или дори с магически способности… впрочем, струва ми се, че ти самият си магьосник?

Трикс кимна.

— Не мога да съживявам мъртвите — продължи джинът. — И накрая, не мога да се намесвам в човешкото съзнание.

— Това пък какво означава?

— Повтарям за глупаците — грубо отвърна Китап. — Не мога да заставя някой да се влюби, да мрази, да се подчинява и въобще да променям по какъвто и да е начин убежденията и стремежите на даден човешки индивид.

— Разбрах.

— И последното. Ние, джиновете, сме същества прости — ухили се Китап. — Понякога недооценяваме човешката крехкост и често разбираме желанията буквално. Така че изпълнението на някое желание може да доведе до смъртта на господаря и повелителя, а понякога и до пълното унищожаване на околната местност. Бъди внимателен в своите желания!

— Това го знам — въздъхна Трикс.

— Китап, ти си толкова симпатичен и добър младеж… — внезапно каза Тиана. — Може би ще ни подскажеш как правилно да те помолим да ни изведеш от пустинята?

Китап замислено погледна Тиана, после сви рамене:

— Ами просто помолете. Китап, изведи ни от пустинята.

— И това е всичко? — изуми се Трикс.

— Мисля, че това е най-логичното — обясни Китап.

— Трикс, миличък… — обърна се Тиана към юношата. — Нека Китап да ни изведе от пустинята!

— Добре… — въздъхна Трикс, въпреки че нещо в него протестираше, усещайки някакъв номер. — Китап, моля те да ни изведеш от пустинята!

— Прието за изпълнение — кимна джинът. — Да вървим!

— Как така да вървим? — възмути се Трикс. — Трябва да е бързо!

— Тогава да бягаме — каза Китап. И като плесна с длани по бедрата, избухна в смях: — Ох, ще умра от смях! Не може да бъде! Толкова стар номер — а сработи! „Трябва да е бързо! Тогава да бягаме!“ Не мога да повярвам, че сработи! Мама ще е във възторг!

Трикс от възмущение не знаеше какво да каже. Тиана се взираше смутено.

— Отказвате ли се от желанието? — през смях попита Китап. — Че ако тръгнем, ще ни трябват около два-три месеца…

— Отказваме се — мрачно каза Трикс.

— Слушам, господарю мой и повелителю — кимна Китап. — Желанието е анулирано. Останаха ви още две желания. Слушам и се подчинявам!

Трикс се замисли. В крайна сметка той беше магьосник и беше свикнал да работи с думи. Заклинанията са точно като джина, изискват много точна формулировка…

— Искам, Китап, да доставиш мен и Тиана в град Дахриан, столицата на Самаршан, в градините на султанския дворец и да ни доставиш възможно най-бързо, без да причиняваш никаква явна и неявна вреда, скрита или открита, а напротив, внимателно да избягваш всички възможни опасности, които могат да възникнат по пътя и при пристигането в Дахриан.

Джинът се замисли. После каза:

— Тук има някакво противоречие, господарю и повелителю. Силата ми е голяма, но не е безкрайна. По пътя може да срещнем опасности, които да не мога да предотвратя. Моля те да уточниш кое е по-важно — скоростта на придвижване до Дахриан или вашата безопасност по пътя?

— Безопасността — твърдо каза Трикс.

Китап се ухили:

— Тогава да вървим!

— Какво, пак ли? — изкрещя Трикс.

— Разбира се! Ходенето е най-безопасно. Ще видим навреме всички опасности и ще успеем да ги избегнем. Нито летящият килим, нито обувките-скороходки, нито омагьосаните карети са абсолютно безопасни.

— А телепортацията? — възмути се Трикс.

— Още повече! Знаеш ли колко случаи има, при които магьосникът се телепортира на опасно място?

— Не можем да вървим пеша — каза Трикс. — Ще умрем от глад, жажда и жега. А ти си длъжен да ни предпазваш от опасности!

Китап въздъхна:

— Какво пък. Ще нося чадър над вас. Също така ще ви давам вода и хляб.

— Прекалено е далече! — поклати глава Трикс.

— Отказвате се? — ухили се Китап. — Желанието е анулирано! Остана ви третото, последно желание.

— Как не те е срам! — възмути се Тиана. — Изглеждаш толкова симпатичен младеж, а си зъл!

— Аз не съм младеж, аз съм джин — Китап разпери ръце. — Разбери го най-накрая, мило момиче! Ние, джиновете, сме толкова могъщи, че нашата сила е опасна за хората. Именно затова ни е в природата да се опитваме по всякакъв начин да избегнем изпълнението на желанията… или да ги изпълним погрешно. В противен случай хората, в чийто ръце попадне лампа с джин, отдавна биха управлявали целия свят!

— Но ние изобщо не искаме да управляваме целия свят! — възкликна Тиана. — Ние просто искаме да се измъкнем от пустинята!

— Разбирам — въздъхна Китап. — Но тук не може да има компромиси. Отначало „просто да се измъкнем“, после „само три торби злато“, накрая „могъща армия от механични войници“… И ще стане каквото ще стане!

— Няма смисъл да го молиш — измърмори Трикс. — Никакъв силен джин не е той. Мисля, че е просто един слабак, който не може да ни закара в Дахриан!

Китап избухна в смях:

— Е, да, о, да! Още в първи клас сме го учили този фокус. Не можеш да ме изпързаляш!

— Учат ви как да заблуждавате хората? — изуми се Трикс.

— Не да ги заблуждаваме, а да не позволяваме да заблуждават нас! — поясни Китап.

— Добре — каза Трикс. — Искам, Китап, да доставиш мен и Тиана в столицата на Самаршан, и то да ни доставиш днес до обяд, при това без да причиняваш никаква вреда явна и неявна, скрита и открита, а напротив, внимателно да избягваш всички възможни опасности, които могат да възникнат по пътя и при пристигането в Дахриан!

Китап погледна към розовеещия изток. Замисли се. После се усмихна.

— Изпълнено е, господарю и повелителю! Вие сте в столицата на Самаршан!

— Столицата на Самаршан е град Дахриан!

— А преди столицата е била тук! — продължи да нарежда Китап. — Изпълнено е, изпълнено е!

— Не, не е изпълнено! — отсече Трикс. — Столица е главният град на дадената страна, там, където живее владетелят! Тук, първо, не е град, а руини. И второ, тук няма владетел. Така че това не е столицата.

Китап погледна надолу. После раздразнено каза:

— Веднага разбрах, че с теб ще е трудно. Не обичам да работя с магьосници…

— Ще го направиш ли? — попита Трикс. — Или ще се окажеш първият джин, който се е опозорил и не е могъл да изпълни желанието?

— Първият значи — изсумтя Китап. — Случва се…

Той пъхна ръка в лампата и по някакъв чудодеен начин извади чифт обувки от мек филц. Тъжно каза:

— Обувки-бързоходки… Прекрасно нещо, когато е на умели крака! Спомням си как преди сто години за тях ме помоли едно малко момче. Дали искаше да стане вестоносец при султана или нещо от султанския дворец да открадне…

— Като така преди сто години? — изуми се Трикс. — Нали каза, че седиш в тази лампа от три хиляди години!

— Между другото, три хиляди шестстотин и деветдесет — поправи го Китап. — Да, така е. И какво?

— Как тогава си можел преди сто години…

— А кой ти каза, че седя само в една лампа? — усмихна се джинът. — Ха, ама ти сериозно ли мислиш, че се превръщам в малка топчица и се намъквам вътре в лампата, за да дремя нещастно незнайно колко години в очакване на нов господар? Класният квалифициран джин обслужва от половин дузина до стотици лампи! Някои от тях всъщност са извадени от обращение — лежат на дъното на морето, погребани са в пясъка, зазидани са в древни гробници заедно с господарите си… Лампата е по-скоро нещо като врата, мой малки магьоснико. А врати в дома може да има много.

— И много ли лампи обслужваш ти?

— Осемнадесет — неохотно каза Китап. Погледна обувките. Въздъхна: — Добра изработка. Днес вече не шият така… Хей, а може би все пак да ви телепортирам до двореца на султана?

— А какво ще кажеш за опасностите? — ухили се Трикс.

— О, стига… — джинът махна с ръка. — Ще положа максимални усилия да ги избегна. Всичко е честно, още сега ще се озовете в градините на дахрианския султан, живи и здрави. Залагам си зъба!

— Жал ти е за обувките? — осъзна Трикс.

Джинът се поколеба.

— Тогава телепортирай, но внимателно и безопасно! — заповяда Трикс и здраво хвана ръката на Тиана.

Китап вдигна ръка и щракна с пръсти.

— И не е нужно да ни изтръгваш косите… — започна Трикс и изведнъж осъзна, че стои не на пясък, а на трева, и около него са не древни руини, а цъфтящи дървета и чува не воя на вятъра, а ромона на вода.

Тиана стоеше до него, а Китап, усмихнат, се носеше във въздуха до тях.

— Ура! — изкрещя Трикс. — Получи се!

— Желанието е изпълнено, господарю мой и повелителю — каза Китап и се прозя.

— И още три мои желания, джине, не забравяй! — напомни Тиана.

— Разбира се, разбира се — кимна джинът. — Вземи лампата в ръка и нареждай.

Тиана се огледа.

— А къде е лампата?

— Ой! Колко жалко! — плесна с ръце Китап. — Е, какво да се прави, лампата май остана в пустинята! Нищо, прелестна госпожице, вие можете във всеки един момент да я вземете и да заповядвате. Разбира се, ако привечер лампата не бъде засипана с пясък.

— Все пак не е честно — въздъхна Тиана.

— Дете — каза джинът. — Не съжалявай. Ние, джиновете, винаги правим така, че само едно, последното желание, да се изпълни. Ако бях зъл джин, тогава щях да се измъкна и от третото желание на Трикс, и от първите две твои. Но аз съм добър и за пореден път не се подигравам с хората. И така… бих се радвал да ви видя отново, винаги съм готов да служа…

Джинът бавно започна да избледнява и да се разтваря във въздуха. Разстроеният Трикс си помисли, че такова изчезване отдавна се счита от магьосниците за лош тон и е признак за задръстен провинциалист.

— А аз исках да те помоля да спасиш нашите приятели от Прозрачния бог… — унило промълви той.

— Какво? — джинът беше толкова изумен, че дори престана да изчезва. — От Прозрачния бог? А, не, за такова не сме се договаряли, не мога да направя това!

— Защо? — изненада се Трикс.

— Алхазаб е най-могъщият магьосник в света! — каза Китап. — Дори джиновете се страхуват от него! Това е, хора, сбогом и не ме споменавайте с лошо!

И той изчезна, но този път окончателно и безвъзвратно. Тиана въздъхна и каза:

— Жалко. Толкова симпатичен младеж, но измамник и страхливец… Нали, Трикс?

Трикс не отговори — беше се проснал до ручея и жадно пиеше вода. За момент Тиана се поколеба, след което заряза съмненията си и също се наведе да пие.

Но, както подобава на една благородна принцеса, тя благопристойно загребваше вода с шепа, вместо да я гълта направо от ручея.