Сергей Лукяненко
Неспокойкото (10)

5

Както е добре известно, пътниците във времето помнят най-вече гъдела.

Всъщност има много необичайни усещания — например имаш чувството, че краката ти се издължават до безкрайност, в устата ти се появява вкусът на всички ястия, които си ял напоследък, косата ти се изправя и от нея излитат сини и червени искри. Необичаен триумф и творчески екстаз обхващат душата на пътника — от само себе си се раждат велики стихове, остроумни шеги, изпреварващи времето си научни хипотези и изискани кулинарни рецепти.

Но гъделът! Гъделът е толкова силен, че от смях всичко се изпарява от главата…

Когато млечнобялата мъгла, която през целия път обгръща пътника във времето, се разсея, кикотещият се Трикс падна на земята.

— И животът — успя да каже през смях. — И сълзите! И любовта!

Тиана падна до него и смеейки се, извика:

— За което и да е естествено число няма естествени решения! Но полетата на книгата са твърде малки, за да се напише това!

Когато най-накрая спряха да се смеят, те се взряха един в друг.

— Какво се случи с нас? — попита Тиана.

— Стори ми се, че мога да съчинявам стихове — призна Трикс.

— А аз май измислих някаква смешна шега… — Тиана потърка челото си. — Дълготрайна една такава…

Трикс въздъхна:

— И това е добре. Но стихът беше толкова… красив. Нещо като „Аз помня мигът незабравим, когато ти се появи пред мен. Като мираж, като дух прекрасен…“

— Романтично — призна Тиана. — Но това изобщо не е стих… А къде сме, Трикс?

Трикс се огледа.

— Предполагам, някъде близо до школата „Дебнещата пепелянка“. Месец назад…

— Красиво е…

Мястото, на което се бяха озовали, изглеждаше наистина забележително. От едната им страна се простираше безкрайна жълта пустиня. Изгряващото слънце оцветяваше пясъка в нежнорозов цвят, а дюните лежаха, покрити с уморени сънливи вълни.

От другата страна се извисяваха остри черни скали. Обикновено скалите не устояват на пустинята — вятърът, носещ пясъчен прах, ги разяжда; дневната жега и нощният студ ги напукват — минава век, два и скалите се превръщат в пясък, ставайки част от пустинята.

Но тези черни скали оставаха остри и ръбати, сякаш омагьосани с могъща магия. На върха на най-стръмната, най-голямата, най-страшната скала имаше замък — изграден от изумруденозелен камък, увенчан с гордо извисяващи се ажурни кули и искрящи сребърни куполи.

— Школата за асасини „Дебнещата пепелянка“! — замрял от сладък ужас, прошепна Трикс. — Там живее учителят Абв — казват, че е по-възрастен от витаманта Авикейт и е на повече от хиляда години!

— Страхуваш ли се? — попита Тиана и взе ръката му.

— Малко — призна Трикс. — Но не забравяй, че ние сме условни дракони! И аз съм магьосник. Така че… така че…

С тъга си припомни, че във всички легенди и сказания асасините на Абв с лекота се справяха с най-могъщите магьосници и дори драконите признаваха, че ги е страх…

— Да вървим — реши Трикс. — Трябва да намерим пътя за нагоре.

Намериха пътя изненадващо бързо. Започваше в тясно дефиле, което прорязваше скалите, известно време вървеше по дъното му, а след това започваше да се изкачва в планината — на места по естествени склонове, а на места беше изсечен в черните скали. Пътят беше хубав, широк — по него спокойно можеха да се разминат два натоварени с багаж коня, ако, разбира се, някой кон изобщо стигнеше натоварен до тези скали и решеше да се изкачи в планината. На места пътят беше застлан с разпадащи се във времето тухли, някога слънчевожълти, а сега по-скоро тъмнооранжеви. Единственото, което го разваляше, беше изобилно израсналите между тухлите плевели.

Дали за да накарат пътника да се почувства по-добре, или за да го сплашат, но покрай пътя стояха наредени изкусно изваяни статуи. Имаше както мускулести голи мъже, готвещи се да хвърлят копие или тежък диск (Тиана леко се изчерви и започна да гледа встрани), така и красиви голи жени (тук вече се смути Трикс) — сресващи косите си, гледащи в огледало или пък правещи незнайно какво — защото с времето ръцете им бяха паднали. Имаше и много по-невинни скулптури, донякъде игриви — малко пикаещо момче, момиче с рибена опашка вместо крака, старец с рога на главата. След това се заредиха битови скулптури, от ежедневието: рибарка с гребло, момче, свирещо със свирка, замислен млад мъдрец с книга в ръце, ковач с чук на рамото…

— Мисля, че учителят Абв няма да е чак толкова страшен — каза Тиана. — Виждаш ли — той обича изкуството. А любовта към изкуството е присъща на добрите хора.

— А може това да са истински хора — мрачно предположи Трикс. — Които асасините са превърнали в скулптури с магия и отровни отвари.

Но Тиана не подкрепи мнението му.

— Какви ги приказваш! Ето там, виждаш ли, стоят наредени петима плешиви старци с шапки в ръце! И според теб асасините са омагьосали петима старци-близнаци, така ли? Ето там има още един като тях, но без шапката, и сочи с ръка към замъка!

Трикс беше принуден да се съгласи с нея. Това наистина бяха просто скулптури, макар и подбрани по неразбираем принцип.

Всички, които са се катерили по планините, знаят, че най-уморителното нещо не са стръмните склонове, а постоянният, почти незабележим наклон. Пътеката от жълти тухли беше точно това — на пръв поглед лека, но всъщност изсмукваща всички сили. Освен това горещият пустинен вятър духаше непрестанно, карайки човек все по-силно да иска да пие.

Представете си какво беше удивлението на Трикс, когато на половината път до замъка пътеката се разшири, превръщайки се в уютна площадка с прекрасна гледка към пустинята и дефилето. От страна на пропастта площадката беше преградена със солидни каменни перила, а в сянката на скалата от цели камъни бяха издълбани удобни, макар и твърди столове. И най-важното — там стоеше поредната статуя — момиче с кана, а от каната с леко ромолене се изливаше тънка, прозрачна струйка, оформяща малък басейн!

— Ура! — извика Тиана. — Колко са добрички тези асасини!

Трикс недоверчиво погледна към басейна. Ясно е, че за всеки можеш да кажеш каквото си искаш. В това число и за асасините. Но пък чак такава безгранична доброта…

Тиана вече се навеждаше над басейна и протягаше ръце към водата.

— Спри! — изкрещя Трикс и хвана принцесата за рамото. — Не пий! Не пипай! Не гълтай!

— Какво ти става? — изненада се Тиана. — Това е вода…

— Изчакай — твърдо каза Трикс. — Някак много подозрително е всичко.

Оглеждайки се, той забеляза на скалистия склон малко, невзрачно бяло цвете. Изправи се на пръсти и го откъсна.

— За мен ли е? — възхити се Тиана. — Еделвайс… цветето на безразсъдната любов!

За съжаление Трикс чу думите й твърде късно — вече пускайки цветето в басейна. За няколко мига нищо не се случи. После цветето пред очите им стана червено, след това черно и накрая се разпадна на прах. Трикс внимателно извади стъбълцето — от него се вдигаше пара.

— Ти уби цветето на нашата любов! — възмути се Тиана.

— Аз ти спасих живота! — извика Трикс. — Това беше отрова!

— Но цветето изгоря!

— Ти самата щеше да изгориш, ако беше гребнала вода! — продължи да негодува Трикс. — Какво общо има тук цветето?

Тиана се обърна и през сълзи каза:

— Защо всички мъже сте толкова безчувствени! Защо?

— Ами защото сме мъже! — сериозно се обиди Трикс. — И ни е вродено първо да помислим, а след това вече да се възхищаваме на цветята!

— Да вървим — сухо каза Тиана. — Не искам да оставам тук.

Трикс, обиден до дъното на душата си, последва Тиана. Беше сигурен, че й е спасил живота и заслужава… е, например, добра дума! Или дори пламенен поглед и възхитена усмивка! А то — ругаят го за това, че асасините са отровили не Тиана, а някакво си там цвете!

Ако Трикс беше малко по-възрастен и по-изкусен в отношенията си с нежния пол, щеше да разбере, че изобщо не трябва да се обижда. За мъжете, дори и не съвсем възрастните, съдържанието е много по-важно — да спасиш от отрова, да защитиш от злобен минотавър, да осигуриш прехрана. Колкото до жените — и порасналите, и не толкова, формата е много по-важна — да кажат красиви думи, да се поклонят грациозно, да се похвалят с нова рокля…

Впрочем, колкото и да е странно, да спасяваш, да защитаваш и да осигуряваш прехрана е също толкова необходимо.

Всъщност Трикс просто нямаше късмет. Принцеса Тиана, дали защото прекарваше много време в общуване с придворните, или заради това, че беше сираче, или поради авантюристичната жилка, наследена от известната й баба, лейди Кадив, имаше по-скоро мъжки ум, или в съответствие с нейната възраст — момчешки. Ако Трикс беше хванал пърхаща между скалите прекрасна цветна пеперуда и я беше хвърлил в отровния басейн — Тиана нямаше да пролее нито една сълза.

Но еделвайса!

Цветето на безразсъдната любов!

Твърде добре помнеше младата принцеса сантименталната хроника „Приключенията на Мерц Палийе, смелият оръженосец, надарен с много достойнства и недостатъци“. Не веднъж и два пъти беше препрочитала това познато на всяка можеща да чете жена произведение, разказващо за пламенната любов на смел млад оръженосец и очарователна кралска дъщеря. Към многобройните петна по старите страници — сълзите на благородните дами от три поколения Дилон — бяха добавени изрядно количество сълзи от Тиана. И особено много сълзи падаха по онези страници, където, ранен от отровна стрела, Мерц носи до леглото на умиращата от същата отрова принцеса еделвайс — цветето на безразсъдната любов, единственото средство, способно да победи отровата. „О, вземи това вълшебно цвете, принцесо! — задъхано прошепва умиращият оръженосец. — Глътни го и ще победиш смъртта!“ „Не, любими мой! — категорично му отговорила принцесата. — Изяж го сам, искам ти да останеш жив!“

Краят беше лош, всички умрели.

Всъщност, докато четеше, Тиана постоянно си задаваше неподобаващи на благородна дама мисли (на благородната дама, честно казано, мислите не са й особено необходими), като например: не можеше ли да разделят цветето на две части; наистина ли принцесата нямаше достатъчно слуги, които да й донесат от планините няколко еделвайса; каква ще е тази ужасна отрова, която се лекува с обикновено цвете; не е ли по-добре все пак да уважи молбата на влюбения юноша и да изяде лечебното цвете, дори и само за да умре той с чувство за изпълнен дълг, а не с внезапно закъснялото осъзнаване, че неговата любима е помпозна романтична глупачка.

Но такава беше силата на сантименталната история, че дори при целия си абсурд беше заседнала в душата на момичето от здраво по-здраво. И когато в ръката на Трикс тя видя точно този невзрачен еделвайс (след като прочете книгата, Тиана веднага поиска еделвайс и до вечерта й бяха домъкнали цяла купчина, така че много добре помнеше цветето), младото сърце възторжено трепна.

И тогава… Цветето на безразсъдната любов… В отровната вода!

Упорито катерещата се в планината Тиана изведнъж се замисли.

А дали тук няма някакъв пряк паралел между летописите и живота?

Красивият, но, честно казано, глуповат Мерц намери еделвайс — но така и не спаси своята любима от отровата. Далеч по-малко романтичният, но вече толкова познат, добър и славен Трикс използва същият този еделвайс много по-разумно — предотврати отравянето й!

Без да го знае, сега Тиана беше много по-близо до онази мъдрост, която някои жени осъзнават чак на преклонна възраст, а някои така и никога не разбират. А мъдростта е — прекрасен и великолепен е кавалерът, който, извеждайки ви на разходка по тъмни алеи и натъквайки се на опасни разбойници там, ги разпръсва всички в ожесточена битка. Но много по-прекрасен и по-великолепен е кавалерът, който ще ви изведе на разходка по светли алеи, няма да срещнете никакви разбойници там, затова пък ще ви почерпи с вкусен сладолед и ще проведе любезен разговор.

Дали не беше несправедлива и прекалено строга?

Тиана спря и погледна благосклонно към пъхтящия зад гърба й Трикс. А Трикс, нацупен и мърморещ нещо само с устни, крачеше след нея, като от време на време бдително поглеждаше към пропастта, към склоновете, към замъка отпред или към пътеката зад тях.

— Не ти се сърдя, Трикс — ласкаво каза Тиана.

За съжаление беше избрала неподходящ момент. Само преди минута Трикс щеше да възкликне: „Извинявай, че съсипах цветето!“ И само минута по-късно щеше великодушно да кимне и да каже: „Няма проблем, да забравим, предстои ни толкова много работа!“

Но точно в този момент Трикс се чувстваше обиден до дъното на душата си.

— За какво изобщо би могла да се сърдиш — изсумтя той. — За това, че остана жива ли?

В Тиана всичко се преобърна. Не така, не така отговаряше благородният оръженосец Мерц на любезните думи на своята възлюбена!

— Простете, херцог, избързах със словата си — сухо каза тя.

— Простете, принцесо, че бързах да ви спася от смъртта — с горчивина отговори Трикс.

Разбира се, след този диалог, изпълнен с уважение и разбиране към другия, те продължиха да крачат мълчаливо. Кой знае какви думи се въртяха на върховете на езиците им и какво щяха да си кажат, ако пътят беше продължил още малко.

Но, за щастие, следващият завой на пътеката ги изведе пред изумрудения замък, и по-точно — до бездънната пропаст пред замъка, над която се виждаше тънко крехко мостче.

Мостче без парапет.

— Ой — възкликна Тиана и неволно пристъпи по-близо до Трикс.

И самият Трикс мигновено забрави, че е обиден.

Разбира се, не е трудно да извървиш двадесет стъпки по тесен мост. Дори ако отдолу е пропаст.

Но ако мостът няма перила, тогава и най-смелият човек ще се изплаши от този кратък път!

— Трикс… аз там не стъпвам! — прошепна Тиана.

На Трикс, естествено, много му се искаше да отвърне: „Глупости, ето виж как се прави!“ Но и самият той се колебаеше.

— Бих могъл да измагьосам перила — каза той доста уверено. — Но най-вероятно това не е просто счупен мост, нали така? Това ще е като онзи басейн с отровната вода. Ако не си готов да търпиш жаждата и пиеш вода на непознато място, значи си нетърпелив и невнимателен, тоест не можеш да бъдеш асасин. А тук изпитанието е друго — ако се страхуваш от височината, тогава също не си готов за ученик на Абв… Да измагьосам перила ще е все едно не да премина изпитанието, а да го заобиколя, да заблудя учителя… не, не може така!

— А какво да правим? — попита Тиана.

— Да минем над пропаст по мост без перила не бива — започна да разсъждава на глас Трикс. — Да измагьосам перила — също не бива. Какво тогава остава?

— Какво? — попита Тиана и дори взе ръката му.

— Да премахнем пропастта! — храбро заяви Трикс.

— Как?

— С магия!

— Но нали не бива да правиш магия!

— Защо? — сви рамене Трикс. — Изпитанието е в това да минеш по мост без перила. И ние ще минем. А вместо пропаст… — той се замисли. — Вместо пропаст под моста ще има една такава плитка яма! В която изкусен художник ще е изрисувал бездънна пропаст, за да смути малодушните пътници!

— Ще можеш ли да го направиш? — възхити се Тиана.

— Е… вероятно — без излишна скромност каза Трикс. — Хайде да се приближим малко…

Те внимателно пристъпиха до ръба на пропастта. Погледнаха надолу.

— Ле-ле — каза само Тиана.

Пропастта в крайна сметка се оказа съвсем не бездънна. Това всъщност не беше пропаст — по-скоро ров, дълбок около половин човешки ръст, на чието дъно изкусен художник беше нарисувал бездънна пропаст.

Някога илюзията сигурно е била толкова силна, че дори да се приближиш до ръба на рова е било страшно. Но с течение на времето цветовете бяха избледнели, тук-там боята се беше олющила, по дъното на рова се беше разнесъл пясък, навсякъде се валяха парчета отлепила се от стените мазилка…

— Тиана, не ти ли се струва, че този замък е бил изоставен много-много отдавна? — притеснено попита Трикс. — Целият път е обрасъл с плевели, ровът е неподдържан…

— Но тогава кой ще ни помогне? — възкликна Тиана.

— Хайде да влезем в замъка — реши Трикс.

Те се хванаха за ръце и, като за всеки случай не поглеждаха надолу, минаха по моста без перила над рова с изрисуваната пропаст. Портите на замъка — високи, обковани с позеленяла от времето мед, мрачно се извисиха пред тях. На самата порта на кука висеше огромна бронзова камбана с откъртено чукче.

— Всичко е като в преданията — благоговейно прошепна Трикс. — Камбана без език… заключени порти…

Той вдигна чукчето от земята и няколко пъти удари по камбаната. Звукът, зародил се в стария бронз, беше глух и тъжен — сякаш камбаната оплакваше както дългия си живот, така и съдбата на онези, които са позвънили на нея.

— Приготви се да чакаш — каза Трикс. — Всички, стигнали до замъка на учителя Абв, биват подложени на унизителни изпитания. Принуждават ги да чакат с дни пред входа без храна и вода. От време на време ученици и майстори излизат от замъка, засипват ги с подигравки, бият им шамари, плюят ги.

— Не искам да плюят по мен! — възмути се Тиана.

— Това е част от изпитанията — въздъхна Трикс. Помисли и добави: — Ще се опитам да те прикрия, ако се случи. Сядай, ще трябва да чакаме…

Портите изскърцаха. По-точно — изскърца малката незабележима врата в портата. Тя се отвори и срещу тях предпазливо надникна мургав слаб мъж на средна възраст, облечен в дълъг халат и мазен тюрбан. Той учудено се вторачи в Трикс и Тиана. После попита:

— Кои сте вие?

— Аз съм Трикс Соийе, а това е Тиана Дилон — отвърна Трикс. — Дойдохме да се учим на майсторството на асасините в школата на великия учител Абв!

— Приемът приключи! — размаха ръце мъжът. — В редовния факултет няма места! Напишете писмена молба, приложете таксата за дистанционно обучение и всички необходими материали ще ви бъдат изпратени… Как изобщо стигнахте дотук? Имаме представителства в Дахриан, в големите градове на кралството, дори на Кристалните острови! Толкова ли беше трудно да се обърнете към Гилдията на убийците на място и да разберете реда?

— Не можем да учим дистанционно! — изстена Трикс. — Ние сме почетни дракони!

— Какво? — челюстта на човека увисна.

— Ние сме почетни дракони! — настоя Трикс. — По правото на древното споразумение изискваме обучение лично от великия учител Абв! Искаме да го видим! Незабавно!

Мъжът въздъхна, извади носна кърпа от джоба на халата и избърса потното си чело. Излезе при тях и се опита да заеме горда поза.

— Побойте се, търсачи на забранена мъдрост! — каза той. — Защото пред вас е учителят Абв, главата на школата за асасини „Дебнещата пепелянка“!

Трикс уплашено отстъпи назад, след което каза:

— Не сме си и помисляли, о, велики и древни учителю, че изглеждате толкова млад…

— О, да… — невъзмутимо отвърна учителят Абв. — Е, какво ще правим? Може би дистанционно обучение? Ще дам добра отстъпка на почетните дракони.

Трикс поклати глава.

— Дори съм готов да ви приема за безплатно обучение! — с надежда каза Абв. — От уважение към драконите.

— Не, учителю — отвърна Трикс. — Трябва да изучим висшето майсторство, при това много бързо. За да победим Прозрачния бог.

Учителят Абв отново избърса чело, след което безнадеждно махна с ръка:

— Ами тогава… влезте, момчета…

— Аз съм момиче, а не момче — поправи го Тиана.

— Момиче? — учителят Абв опули очи и с неприкрито любопитство погледна Тиана. — А аз си помислих, че щом си с такива дрехи… значи си момиче?

— Не обучавате ли момичета? — възмути се Тиана.

— А, не, обучаваме… — въздъхна Абв. — Просто отдавна не сме имали ученички… Така… това означава, че трябва да отворим втора съблекалня и баня, също така ще си освободена четири дни месечно от спортни занимания…

Той внезапно се смути и започна отчаяно да бърше зачервеното си лице.

— Учителю Абв — попита подозрително Трикс, — а ученици имате ли? Имам предвид — на редовно обучение?

— Имам — не много радостно отвърна Абв. Сведе поглед и едва чуто добави: — Ученик… един. Хайде, влизайте, че ще навее пясък…

— Значи няма да ни измъчвате с дълго чакане пред портата? — уточни Трикс.

— Не… — тъжно отговори Абв. — Всъщност вие ще ме измъчвате с дълги тренировки.

Зад портите на замъка се оказа доста уютно. Ако при вида на боклука в рова и лющещите се стени Трикс беше обзет от съмнения дали прославената школа на асасините отдавна не е изоставена, то зад стените на замъка всичко изглеждаше много добре поддържано.

Пътят от гладко прилепнали и излъскани от годините зеленикави камъни беше чисто пометен. В красиви бели вази растяха ярки бели цветя, а над тях пърхаха мънички цветни птички. От фонтаните бликаше вода — и съдейки по плуващите в нея риби явно не беше отровна.

— Каква красота! — възхитено възкликна Тиана.

— Да не си мислехте, че щом сме най-изкусните убийци в света, то при нас ще е мрачно и унило? — с гордост в гласа попита Абв. — Школата разполага с великолепна библиотека, най-добрите градини на юг от Дахриан, най-голямата колекция от картини в света, великолепна селекция от статуи… в замъка вече няма място за тях и ги поставяме покрай пътеката.

— Това е огромен труд, да се поддържа всичко това! — делово сбърчи чело Тиана. — Сигурно имате много слуги?

Трикс веднага разбра какво притеснява Тиана. Ами ако се окаже, че метенето на двора, бърсането на праха от статуите и грижите за цветята е задължение на самите ученици?

— За щастие това не е необходимо — успокои я Абв. — Върху замъка са хвърлени могъщи древни заклинания за почистване и подреждане. Преди петстотин години школата похарчи много пари, за да плати на най-добрите магьосници.

На Трикс веднага стана ясно защо преди петстотин години, ако се вярва на книгите на Лапад, изкуството на битовата магия изведнъж рязко избледняло. Ама разбира се, ако всички най-добри заклинания вече са били произнесени и хвърлени върху двореца на асасините — можеш колкото си искаш да омагьосваш мръсните съдове, така или иначе ще трябва сам да си ги миеш!

— Къде сега да ви определя… — размишляваше междувременно на глас учителят. — В нашата школа има три факултета — на Смелите и Храбрите, на Старателните и Упоритите, на Веселите и Находчивите. Някога имаше и факултет на Подлите и Завистливите, но никой не искаше да отиде там и факултетът беше закрит…

— А как определяте кой за кой факултет е? — полюбопитства Трикс, докато минаваха през двора.

— Когато тук имаше много ученици — с лека тъга каза Абв, — правехме пищна церемония. Слагахме на главата на кандидата вълшебна чалма, а тя му прошепваше нещо. Каквото й скимне, честно казано. Но сега нямам желание да правя всичко по пълната програма, а и чалмата сигурно молците са я изяли…

— Молците не ядат вълшебни вещи! — блесна със знания Трикс.

— Тук не става дума за обикновени молци, а за магически! Те се хранят само с вълшебни вещи. Летящи килимчета, плащове-невидимки… — учителят Абв отвори вратата и с жест ги покани към вътрешните покои. Тук също беше чисто и красиво — навсякъде висяха картини, килими лежаха върху мраморни и мозаечни подове, кристални полилеи искряха под изкусно боядисания таван.

— Имате всичко това? — възхити се Трикс.

— Във всеки случай имахме. Докато молците не ги докопаха. Разбирате ли, момчета…

— Аз не съм момче! — отново се възмути Тиана, но Абв сякаш не я чу.

— … ние, асасините, сме много богати. Имаме толкова много пари, че започнахме да купуваме всякакви украшения, произведения на изкуството, ценности… Между другото, нашата школа тайно притежава Кралския университет за допълнителни знания и дахрианската Академия за изкуства и занаяти!

— Защо?

— Как защо? За да има какво да купуваме! За да се множи количеството красота в света!

Трикс не намери какво да отговори.

— И така, къде да ви назнача? — спирайки, попита Абв.

— Във факултета на Смелите и Храбрите! — твърдо каза Трикс.

— Не мога, там няма декан — сви рамене Абв.

— Тогава в Усърдните и Упоритите — предложи Тиана.

Абв се смути:

— Разбирате ли, момчета…

Тиана въздъхна, но реши да не спори.

— Преди около двадесет години жилищната кула на факултета на Старателните и Упоритите се срути. Тя беше много добре построена, тази кула. Но с пълно пренебрежение към законите на физиката. Така че… Като цяло, ако ви запиша в този факултет, ще трябва да живеете в руини. Защото според правилата на школата всички ученици са длъжни да живеят в специално определените им кули!

— Тогава остава… — започна Трикс.

— Точно така! — грейна Абв. — Ще ви запиша във факултета на Веселите и Находчивите!

— Това ще повлияе ли по някакъв начин на обучението? — подозрително попита Трикс.

— Ни най-малко. Ще минете обучения по тревоядство — за да можете да оцелеете, хранейки се само със стиска мръсна трева, по приготвяне на отвари — за да можете да приготвяте отрова от всякакви вещества, включително мляко, мед и чиста вода, по защита от добрите изкуства — така че нравоучителните книги и умилителните картинки да не отслабят вашия боен дух, по порицание — за да можете да си представите всеки враг като гнусен негодник и да не го щадите в битка, по астрономия — за да намирате пътя по звездите, по ексглумация — за да можете при нужда да се подиграете с тялото на победения враг…

— Пфу! — възкликна Тиана.

— Тренировките се провеждат на манекени — успокои я Абв. — Е, има и още много други неща… майсторско владеене на метла, например.

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Метла? — вдигна вежди Трикс. — Вълшебна ли?

— Метла? — включи се и Тиана. — Това защо, да не би да е за смиряване на духа и възпитаване на търпеливост?

— Разбира се, че не! — възмути се Абв. — Метлата е едно от най-смъртоносните оръжия. В ръцете на опитен асасин метлата е способна на чудеса.

Той така се въодушеви, че започна енергично да маха с ръце.

— Ето така… с клонките в лицето! Избождаме очите, а в същото време жертвата вдишва праха и мръсотията от нея! Обръщаме… замах… и с дръжката по главата! Полузавъртане… и края на дръжката забиваме в корема!

— Мислех — плахо се обади Трикс, — че ще ни учите как да използваме кинжали, мечове, здрави пръчки, свързани помежду си с желязна верига, как да мятаме малки остри парченца желязо…

— Ха! — възмути се Абв. — Какви глупости! Майсторството на асасина е не в това да се сражава с предмети, предназначени за битка. Майсторството е в това да превърнеш всяка безобидна вещ в страховито оръжие. Само тогава вие винаги ще бъдете без оръжие — и в същото време въоръжени! Никой няма да заподозре във вас ужасни убийци, когато се разхлаждате с книжно ветрило или си чистите ухото с пръчица, омотана с малко памук. А това са невероятно смъртоносни предмети!

— Да, разбрах — съгласи се Трикс. — В това има смисъл, наистина!

— Разбира се, че има! — кимна Абв. — Знаете ли, добре е, че дойдохте! Усещам известно въодушевление.

С небрежен жест той им посочи врата, украсена с тайнствен символ от блестящо злато: два кръгли диска над отворена нагоре дъга.

— Символът на вашия факултет — обясни Абв. — Вървете, момчета, оправете се и си починете. В седем часа вечерта ще ви чакам в аудитория номер едно. Ще учим тревоядство и отвари. Носете си котлета… е, и някаква трева там или нещо подобно!

— А къде е тази първа аудитория? И откъде да вземем котлета? — осмели се да попита Тиана.

— Ама вие наистина сте като малки деца! — възмути се Абв. — Намерете си! Тук има всичко. И… и ти се облечи по-прилично, момче! Що за гащи си навлякъл? Как може бъдещ свиреп асасин да ходи в прозрачни шалвари?

Трикс и Тиана се спогледаха и още дълго гледаха след оттеглилия се Абв.

— Странен е някак — въздъхна Тиана. — Нали?

— Ами… главното е да ни учи добре… — промърмори Трикс.

Зад вратата с тайнствения символ имаше спираловидно стълбище. Широко, с ниски удобни стъпала, но явно много дълго. Трикс въздъхна и те започнаха да се изкачват.

Но колкото и да е странно, стъпалата сякаш сами пробягваха под краката им и не мина и минута, и те се озоваха на самия връх на кулата.

— Магия — със завист каза Трикс. — Днес такова нещо вече не може да се измагьоса…

Стълбището ги отведе до просторна кръгла зала, оформена с достойна за уважение скромност — обикновен тъмен килим на пода, големи меки възглавници вместо кресла, сдържани черно-бели рисунки и гравюри по стените. В широките прозорци блъскаше вятър, два бяха отворени и приятното течение освежаваше помещението.

Още две малки спираловидни стълбища водеха нагоре от стаята. Над едното висеше картина, изобразяваща момиче с ветрило в ръце, над другото — портрет на момче с метла.

— Спалните на учениците — досети се Трикс. — За момичета и за момчета.

— Е, тогава ще отида да се оправя — реши Тиана и тръгна към своето стълбище. Трикс въздъхна и се отправи към своето.

Спалнята му хареса. Заемаше два етажа, на всеки от тях имаше по десет легла — някога в „Дебнещата пепелянка“ е имало много млади асасини. Едното легло на първия етаж на спалнята беше използвано, очевидно беше на същия този единствен ученик, затова Трикс реши да се настани на второто. На всеки етаж имаше и тоалетна, стърчаща навън от стената и много подходящо висеше над бездънната пропаст (малко страховито, но много практично и хигиенично, най-малкото, когато няма силен вятър), и баня с голяма порцеланова вана. Водата идваше от дебела оловна тръба и беше топла и чиста. Трикс за миг се замисли дали тук не е замесена магия или водата се издига до покрива от силата на вятъра и там се нагрява от слънцето. Реши, че не си струва да фантазира прекалено много и вероятно става дума за магия.

В шкафа до ваната Трикс намери куп пухкави кърпи, флакони с ароматни масла и вкаменен от времето сапун.

Изкушението беше твърде голямо.

Болшинството хора с благороден произход изпитват разбираемо предубеждение към миенето. Разбира се, човек трябва да се измие при раждането си, за да може, влизайки в нашия свят, с пълна сила да осъзнае изпитанията, които го очакват. Непременно трябва да се измие и покойника — в края на краищата измиването вече не може да му навреди. Почти всички авторитети са съгласни, че трябва да има измиване и преди сватбата — както за булката, така и за младоженеца. Първо, нека започвайки съвместния си живот, се разгледат един друг както трябва — нерядко е имало случаи, когато зад здравословната руменина и загар на жениха се крие бледа немощ, или пък добре измитата булка внезапно започва да прилича на жителка на Самаршан, а не на изнежена северна аристократка. Второ, едно неочаквано изпитание — например миенето, много добре се справя с разбираемото вълнение на младите хора преди сватбата. Трето, всички си спомнят онзи скандален случай, когато на пръста на добре измитият провинциален барон Дун Гуан намериха брачна халка — непочтеният барон вече бил женен, но заради зестрата смятал да се ожени повторно — подвела го разсеяността му. А освен това има и лекари, които вярват, че техните пациенти по време на боледуване и след като оздравеят трябва да ги бършат с гъба, напоена с вода и ароматен оцет. Впрочем, какво друго да очакваш от лекари? Някои от тях, например, лекуват болните от треска с плесенясал хляб, а други не препоръчват на дамите в особено положение да се подкрепят с вино!

Преди да осъждате такава неприязън към водата, трябва да разберете няколко неща. Ако за пиене и готвене по правило се използва вода от кладенци и извори, то за миене обикновено се счита подходяща речната. А когато малко по-нагоре по реката току-що е минало стадо овце и овчарят е измил коня си, когато цялата улична канализация на града, в пълно съответствие със законите на природата, тече от горе на долу към същата тази река, когато традиционният метод за погребване на умряло куче или котка е просто да ги хвърлиш в реката…

Затова наистина е трудно да разбереш кое е повече при къпането — ползите или вредите.

А настинките?

Благородният човек трябва да живее в замък или поне в голяма къща. И ако си придобил лошия навик често да се миеш, то рано или късно така ще се разболееш, че няма да ти помогнат нито плесенясалият хляб и върбовата кора на лекаря, нито целебните заклинания на местния маг…

Разбира се, северните варвари са известни със своя див обичай да се затварят в малка дървена къща, там да се събличат голи, да поливат с вода нагорещени камъни, да се смеят и да пеят песни, седнали в облак пара, а после да се налагат един друг с пресни клонки, да се обливат с ледена вода и дори, според слуховете, да се търкалят голи в снега!

Разбира се, жителите на Самаршан, благоговеещи пред водата, имат подобен обичай — в голяма каменна сграда с прозорци на тавана лежат върху топли мраморни легла, а след това се потапят в басейни с топла или студена вода.

Но в цивилизованото кралство благородният човек беше напълно доволен от две къпания — ако е здрав и неженен, три — ако е здрав и женен, и малко повече, ако е в лошо здраве и е попаднал на много злобен лекар. За всичко останало съществуваха: дъждове; речни бродове; излята върху главата в късен час кофа с помия (често помията на нисшите слоеве от населението беше по-чиста от човек с висок произход); както и множеството ароматни масла и мазила, съставящи значителна част от доходите на алхимиците.

Въпреки това Трикс беше все още много млад и не се беше отървал от свойствения за децата странен навик да скачат в речната вода просто така, без никаква нужда. Освен това неговият учител Радион Лапад се миеше в голям леген всеки месец, че дори и по-често. Той препоръчваше на Трикс да следва примера му, а също така искаше от него всяка сутрин да мие ръцете и лицето си — така че в известен смисъл юношата беше подготвен за водни процедури.

И Трикс не можа да устои. Отвори крана и напълни ваната с топла вода…

 

 

В седем без четвърт (някъде по кулите на школата на асасините часовниците мелодично отброяваха времето) Трикс и Тиана се срещнаха в общата зала на факултета на Веселите и Находчивите. Бяха облечени в черни панталони, пристегнати с елегантни бели колани и в свободни черни ризи (в спалните намериха множество дрехи от всякакви размери), изглеждаха необичайно светлокожи и се държаха някак смутено.

— Интересно, всичко тук е много добре устроено — пръв наруши мълчанието Трикс. — Съвсем по друг начин си представях всичко.

Тиана кимна.

— А намери ли котле?

— Горе само под леглата открих гърнета — призна Трикс. — Но не искам да вземам от тях. Хайде да потърсим долу?

Слязоха и без проблем намериха нужните за занятията котлета — пространствата в замъка така изобилстваха от най-различни неща, че проблемът беше не да намериш, а да си подбереш. Трикс се сдоби с обикновено стоманено котле, а Тиана си избра сребърно, и съдейки по размера — по-скоро принадлежало на алхимик, отколкото на готвач. В търсене на трева те излязоха в градината на двореца — там Трикс набра първите попаднали му пред очите цветя (това бяха невенчета), а Тиана, подходила по-внимателно към въпроса, спря избора си на листата на благородната лавра и венчелистчетата на магнолията.

Остана последният въпрос — къде се намира първа аудитория? Тогава обаче Тиана забеляза лек дим, идващ от стената на донжона.

— Щом има дим, значи има и огнище — предположи тя. — А щом има огнище, то точно там трябва да отидем с котлетата.

Вътрешният мост, водещ към масивната кръгла кула, беше спуснат. Размахвайки котлетата, Трикс и Тиана влязоха в сърцето на замъка — и веднага разбраха, че не грешат. Аудиторията заемаше целия първи етаж на донжона. Пет реда пейки се издигаха към стените, оформяйки подкова около кръгла катедра, на която вече стоеше учителят Абв, развълнуван и тържествен. Учителят беше сменил всекидневният си халат и тюрбан с мрачна черна мантия и кръгла черна шапчица, а на талията имаше скромен черен колан. Точно в момента, когато влязоха новите ученици, часовниците отбелязаха седем.

— Дойдохте навреме — кимна Абв. — Това е добре, защото точността е учтивостта на асасина. Седнете до ученика Дерик.

Чувайки добре познатото име, Трикс трепна и се обърна.

И откри, че от първия ред пейки срещу него, зяпнал с уста, го гледа неговият братовчед, предателят и синът на предателя, бившият наследник на съхерцог Сатор Гриз — Дерик Гриз!

Изглеждаше загорял и изморен, макар и не толкова, колкото месец по-късно, когато Трикс го срещна в Дахриан.

— Ти! — възкликна Трикс.

— Не, ти! — възмути се Дерик.

— Как попадна тук? — възмути се Трикс.

— А ти защо си тук? — изстена Дерик.

— Защо ме преследваш? — гневно попита Трикс.

— Ти ще ме оставиш ли някога на мира? — процеди през зъби Дерик.

Настъпи зловеща тишина. Момчетата се измерваха един друг с ненавистни погледи.

— Значи това е Дерик Гриз, синът на предателя Сатор Гриз! — съобрази най-накрая Тиана, която беше виждала Дерик само веднъж, в двореца на крал Маркел. — Привет!

Колкото възмутен и гневен да беше Дерик, той не беше забравил докрай правилата на добрия тон. Затова бързо се изправи и учтиво се поклони:

— Радвам се да ви видя, ваша светлост, принцеса Тиана…

Отново настана мъртва тишина.

— Значи се познавате? — възхити се учителят Абв. — Познавали сте се в предишния си живот, преди да постъпите в школата на асасините? И се мразите до смърт?

Глуха, тягостна, мрачна тишина се възцари в аудиторията.

— Това е прекрасно! — учителят Абв вдигна ръце към тавана. — Всичко е като в добрите стари времена! Точно като в годините на разцвет на „Дебнещата пепелянка“! Ученици, свързани с дългогодишна омраза и жадуващи отмъщение! Опити за убийство иззад ъгъла! Скандали, интриги, разследвания! Отрова, поръсена в леглото от врага! Ученици, прокрадващи се нощем по коридорите под мантии-невидимки! Блясък на кинжали под тихото блещукане на звездите! Проскърцване на дъски и предсмъртни стонове! О, колко ни провървя! Нищо не подпомага така учебния процес, както очакването на неминуемата смърт! Нищо не осигурява такова желание за знания, както кръвен враг, който приготвя отровни отвари до теб!

И отново ужасяваща тишина се опита да запълни аудиторията — но вече не можеше да стане по-зловеща. За щастие в този момент се хлопна врата и в аудиторията влезе нов човек.

— Декан Еам! — радостно възкликна учителят Абв. — Искам да ви представя още две момчета, постъпили във вашия факултет!

Тиана въздъхна.

— Две момчета? — влезлият се намръщи. — Не искам да ви смущавам… впрочем, в дадения случай няма никакво значение…

Трикс и Тиана се взряха в новодошлия.

Той беше още съвсем млад — нямаше и двадесет, но в него се усещаше нещо древно и отблъскващо. Лицето на декана можеше да се нарече аристократично и дори изтънчено, но в него се забелязваше също така нещо студено, нещо плашещо, змийско. Това усещане беше подсилено от дрехите, ушити от оранжева люспеста кожа. Сред черните костюми на учениците и черната мантия на учителя Абв той изглеждаше като ярко огнено петно. С немигащ мрачен поглед декан Еам огледа новите студенти, след което каза:

— Младият херцог Трикс Соийе. Прекрасно. Младата принцеса Тиана Дилон. Възхитително. Аз съм деканът на факултета на Веселите и Находчивите, майсторът по отвари и тревоядство Еам. И ще се постарая вашето обучение в „Дебнещата пепелянка“ да не ви изглежда бързо и лесно!

— Но какво говорите, декан, какво говорите… — смутено каза Абв. — Трябва да сте по-мек с тях. Деца са все пак. За първи път от половин век имаме цели трима ученика…

— Не за дълго, надявам се — през зъби процеди Еам.

— Простете, учителю. Простете, декан — любезно каза Трикс. — Но не бихте ли обяснили защо има толкова малко ученици в школата?

Деканът и учителят се спогледаха.

— Аз ще отговоря — каза Абв. — В края на краищата момчетата имат право да знаят, нали? Чували ли сте за нашата славна история?

— О, да — каза Трикс, временно преставайки да обръща внимание на Дерик. — Всеки знае историята на великия учител Абв и неговата школа за асасини!

— Ами урока? — възмути се Еам.

Но Абв не го слушаше:

— Нека ви бъде известно — започна той, — че в продължение на повече от хиляда години школата „Дебнещата пепелянка“ произвеждаше най-добрите асасини в света. За огромни пари те убиваха крале по искане на султани и султани по поръчка на крале. В сърцето на асасина няма и никога не е имало ненавист към хората — само любов!

— Любов? — изуми се Тиана.

— Любов към парите — смутено поясни Абв. — По-точно любов към красотата: картини, статуи, книги, цветя, скъпоценни камъни, редки метали… Кой е виновен, че красотата струва пари?

Трикс сви рамене.

— И ние си живеехме прекрасно, изпълнявайки с тъга в сърцето поръчките на властници и слуги на властници, а в някои случаи — просто на богати търговци и занаятчии. Годините минаваха, поръчките не секваха, но на нас, асасините, ни ставаше все по-обидно и по-обидно да прахосваме талантите си за убийства, като в същото време се излагаме на доста голям риск. И преди около сто години се случи събитие, което промени цялата ни школа. Една благородна особа… няма да назоваваме името й, пожела да овладее умението на асасините. Но да се обучава в школата негово велич… особата не искаше. И дори от наставници се отказа. Като човек силен и съобразителен кра… благородната личност пожела да се учи от учебници. Отначало отказахме… но ни предложиха толкова много злато, че за тези пари можеха да бъдат убити двама или трима крале. Поумувахме. След това въз основа на лекционния курс и студентски конспекти съставихме ръководство „Как да станеш асасин, без да ставаш от трона“. И го изпратихме на клиента. Асасин, честно казано, той така и не стана, но по някаква причина все пак остана доволен. Изминаха няколко месеца и очевидно чувайки за този случай, към нас се обърна друг благороден господин. Този път не се колебахме толкова дълго, а освен това вече имахме копия на всички ръкописи, подготвени за Мар… за нашия пръв дистанционен студент. Скоро заявки започнаха да пристигат всеки ден. Прекъснахме обучението на най-малко талантливите ни студенти и ги сложихме да преписват ръкописи. Скоро почти всички благородни особи получиха нашето ръководство, но тогава към нас започнаха да се обръщат богати търговци и водачи на гилдии. Плащаха, разбира се, по-малко, но затова пък бяха много!

— Мисля, че разбирам какво се е случило — озадачено каза Трикс. — Но нима тези, които са получили вашите ръководства, не са се опитали сами да ги препишат и да ги препродадат?

— О, за това взехме мерки! — оживи се Абв. — Основахме свои представителства във всички големи градове, внимателно наблюдавахме пазара и строго наказвахме всички, които се опитваха да се намесят в честния ни бизнес. За тази цел се наложи да отзовем от школата почти всички студенти… И някъде преди около половин век школата „Дебнещата пепелянка“ малко… ъ-ъ… опустя. Всъщност, търговията с ръководства и да провеждаш дистанционно обучение се оказаха много по-изгодни и много по-малко опасни от предишната ни дейност.

— Сигурно тук ви е било много самотно, учителю Абв? — попита Тиана. — Стотици, хиляди години начело на школата — и изведнъж тя опустява…

— Ами… — учителят Абв се поколеба. — Честно казано, аз съм начело на школата от около тридесет години. Предишният учител Абв ме купи от пазара за роби като невръстно хлапе и ме доведе в школата. Той ме научи на всичко, което знаеше и умееше, а когато умря аз станах учителя Абв…

— Значи учителят Абв е длъжност? — възкликна Трикс.

— Значи изобщо не сте на хиляда години? — изстена от пейката Дерик.

— Не, разбира се! — възмути се Абв. — Ние да не сме витаманти, че да живеем вечно! А и може ли да си представите, че човек ще носи доброволно такова странно име — Абв?

Трикс ужасно се натъжи. Дерик покри лицето си с ръце.

— Аз усърдно носех бремето на моята длъжност в продължение на четвърт век — продължи Абв. — Но каква беше радостта ми, когато преди пет години в школата дойде младият Еам…

— Между другото, и това е едно име… — промърмори Тиана.

— Само за година той премина целия курс на обучение за асасин и го назначих за декан на факултета — каза Абв. — Но ние, разбира се, нямахме ученици. За съжаление, славата на нашата школа върви заедно с доста плашеща репутация и учениците предпочитат да учат дистанционно… Но сега имаме вас! Заедно ще възродим бившата слава на „Дебнещата пепелянка“ и ще възстановим всичките три, какво ти три — всичките четири факултета! Вече направо виждам как тези просторни коридори и аудитории се изпълват с весела детска глъчка и предсмъртни писъци, как отново въвеждаме наказателни и стимулиращи пръчки, спортни игри с бодлива топка и елиминационни състезания, как пълним менажерията с мантикори и грифони, разширяваме гробището…

В очите на Абв блестеше истинско щастие. Той извади малка черна кърпичка, шумно издуха носа си и срамежливо избърса сълзите в очите си.

— Приключихте ли? — с леден глас попита декан Еам.

— О, да — смутено каза Абв. — Отстъпвам ви мястото, декан!

Той слезе от катедрата и, все още бършейки сълзите от радост, се отправи към изхода. А декан Еам зае неговото място и се взря в Трикс и Тиана с немигащите си очи.

— Седнете, ученици — каза той. — Ще пристъпим към най-важното нещо, което един асасин трябва да знае — приготвянето на отвари.

— Ами тревоядството? — обади се Дерик, като извади от джоба си стиска трева.

— Каквото си сварите, това ще ядете — каза Еам. Небрежно махна с ръка и пред предната пейка се появиха три масички, на всяка от които имаше мангал с тлеещ огън и кана с вода. — Поставете вашите котлета над огъня. Налейте малко вода в тях…

— Вие сте могъщ магьосник! — объркано каза Трикс. — Как така, нали сте асасин!

— Сякаш ти, момче, не си магьосник, който иска да стане асасин! — насмешливо каза Еам. — Така, разговорите приключиха. Пристъпваме към работа!

Подчинявайки се на жеста му, всички седнаха до Дерик.

Обучението в школата на асасините започна.