Сергей Лукяненко
Неспокойкото (18)

3

Номад без камила е като търговец без кесия. Как да се ориентираш по нажежения от слънцето пясък? Как да преследваш глупави търговци и страхливи селяни? Как да избягаш от злобни пазачи и тълпи селяни, размахващи мотики?

И, разбира се, на стражата на Прозрачния бог не подобава да ходи пеша.

Трикс и Тиана стояха пред малко оградено място в покрайнините на лагера. Табелата на оградата с витиевати самаршански букви съобщаваше, че това е „“ПУСТИННА КАМИЛА": представителство на най-голямата кантора за наемане на камили в Самаршан, отворено от изгрев-слънце до обяд". В началото Трикс реагира с известен скептицизъм към табелата — те вече бяха погледнали цените на камилите за продажба и бяха установили, че нямат достатъчно пари за покупка на две камили, разгледаха камилите в „ДРОМАДЕР: най-големият избор на камили под наем“ и в „ГОРБ: Евтини качествени камили от Най-добрите производители“. „Дромедар“ не ги зарадва с цените си, а камилите в „Горб“ бяха твърде плешиви и лениви.

„Пустинна камила“ им хареса повече. Имаха много камили и всички изглеждаха доволни от живота.

— Оглеждате за първата си камила, цветя на моето сърце? — учтиво попита търговецът, приближил зад тях. Беше на средна възраст, с брада и притежаваше честната физиономия на истински мошеник.

— Нуждаем се от две камили — уточни Трикс.

— Защо? — изненада се търговецът. — Погледнете тази прекрасна камила! Има две гърбици… не е много модерно, но е надеждно! Дълги силни крака. Нещампована лъскава кафява козина. Отгоре й може да се сложат шест възглавници — една отпред, една отзад и по две отстрани, много удобно се седи! Голям стомах — значи ще я храните по-рядко. А колко много товари могат да се натоварят…

— Нямаме нужда от товарна камила — поклати глава Трикс.

— А! — грейна продавачът. — О! Романтиката на пътешествие в пустинята! Двама верни приятели на две камили препускат под звездите… Ето! Страхотни спортни камили. Едногърби, но нали няма да карате товари? Краката са къси, но се движат много бързо. Включен е сенник за слънце, който може лесно да се отваря или затваря дори по време на движение. Ядат, разбира се, много…

— Не ни разбрахте, уважаеми търговецо — търпеливо каза Трикс. — Ние сме новите Фаворити, охраняващи бога. На нас ни трябват бойни камили, на които няма да се срамуваме да се покажем пред погледа на Алхазаб!

— Така-така-така… — търговецът се замисли за момент. — Тогава ви трябват ето тези двете! Черни, със страховит вид. Много големи. Малко ръбати, но за бойни камили това не е грях. Здрава кожа, обучени са да се бият с краката и да хапят врага. При нужда си затварят ноздрите и стискат очи.

Трикс хареса черните камили. Въпреки че търговецът ги описа като страховити, те изглеждаха спокойни и дори дружелюбни.

— Искаме да наемем двете камили за три дни — каза Трикс.

— Минималният период за наемане на тези камили е две седмици — тъжно каза търговецът. — Има много голямо търсене на бойни камили, все пак се очаква война!

— Колко ще струва това? — напрегна се Трикс. Но когато чу цената, се отпусна — изобщо не беше толкова грабителска, колкото в „Дромадер“.

— Харесват ми — каза Тиана и Трикс започна да отброява златните монети. Търговецът внимателно взе парите, след което извади някакъв пергамент:

— Така… и още пет златни за залог.

— Какво? — изуми се Трикс.

— По пет за всяка камила — уточни, сякаш не го е чул, търговецът. — Общо десет.

— За какво?

— За в случай, че не ги върнете. Застраховка за невръщане.

— Но после нали ще ни върнете парите?

— Разбира се! — притисна ръце към гърдите си търговецът.

Трикс отброи още десет монети. Търговецът жадно впи поглед в почти празната кесия и попита:

— А ще ги застраховате ли?

— Но нали ние вече…

— Това беше за невръщане. А ако ги върнете ранени? Или без седла? Или загинат в битка? Само три монети — и тези проблеми няма да ви вълнуват!

Трикс мълчаливо даде и последните монети. Търговецът още веднъж надникна в кесията и въздъхна. Бързо надраска нещо по пергамента.

— Така… вземате нови камили, без драскотини и видими увреждания, с пълни с вода гърбици — замърмори търговецът. — Така и трябва да ги върнете — напоени, нахранени и цели.

— Нима камилите имат вода в гърбицата си? — удиви се Трикс. — Чух, че това е измислица.

— Така е прието да се казва — избягна прекия отговор търговецът. — Е, подпишете…

— Ей сега… — Трикс за всеки случай обиколи камилите, като внимателно ги оглеждаше. После каза: — Тази има драскотина на задницата.

— Глупости, само седна в тръните… — търговецът се намръщи, но въпреки това отметна нещо в пергамента.

— А тази е протрита под седлото! — отмъстително продължи Трикс.

— Глупости, просто неудачно се отърка в друга камила… — навъси се търговецът.

— И едното око е затворено от бяло петно!

— Е… не че е напълно затворено… има дупчица… — въздъхна търговецът. Тиана приближи до него и намръщено погледна пергамента, където схематично беше изобразена камила. Търговецът промърмори нещо недоволно и зачеркна с хикс едното око на схемата. После се въодушеви и попита: — Всеки своята камила ли ще язди? Ако ги сменяте, тогава застраховката се удвоява!

— Всеки ще язди своята си камила — каза Трикс.

Търговецът неохотно се подписа под пергамента и подаде на момчетата две заострени пръчки.

— Ето вашите стимули.

— Какво? — не разбра Тиана.

— Стимул! — раздразнено каза търговецът. — Пръчка за подкарване на камилата. А вие как я наричате?

— Просто пръчка — отсече Трикс и взе своя стимул.

— Не, това е остаряло — поклати глава търговецът. — На всички е приятно, когато подкарваш културно, и на хората, и на камилите. Така че казвайте „стимул“, иначе ще изглеждате много задръстени.

Въоръжени със здрави стимули, момчетата подкараха камилите с тях и напуснаха корала. На пръв поглед камилите бяха наистина добри — крачеха равно и бързо, изпълняваха командите безпрекословно и миришеха умерено.

— В една стара хроника — похвали се със знанията си Трикс, — камилите поетично са наречени корабите на пустинята.

— Защо? — попита Тиана.

— Е, има цели три причини — с гордост обясни Трикс. На всеки човек е приятно, когато му предоставят възможност да блесне с ерудиция и Трикс не беше изключение. — Първо, на камила се клатушкаш по същия начин, както и на кораб…

Тиана кимна.

— Второ, ездачите на камили ругаят почти толкова силно, колкото и моряците. И повече от моряците ругаят само хронистите.

— Предполагам, че ездачите ругаят само лошите камили — реши Тиана.

— И трето, ако една камила случайно попадне на плаващи пясъци, тогава можеш да се удавиш заедно с нея…

Тиана уплашено погледна Трикс.

— Не искам да потъвам в пясъка!

— Не се случва често — побърза да я успокои Трикс. — А опитните камили, когато попаднат в плаващи пясъци, веднага лягат по корем, гребат с крака и плуват до достигане на твърда земя!

Честно казано, последното Трикс си го измисли, за да успокои Тиана. Но при неговите думи по гърбовете на камилите пробягаха искрици синя магическа светлина, след което камилата на Трикс обърна глава и го погледна с изненада и признателност.

— Ей, по-внимателно с магиите! — прошепна Тиана.

— Без да искам… — разкая се Трикс. — Но сега поне няма да се притесняваме от плаващи пясъци… Да отидем за оръжия?

— Но аз не мога да се бия с меч — призна Тиана.

— Тогава ще си избереш нещо подобно на метла — кимна Трикс. — Но благородно, така че Алхазаб да е доволен.

— Копие? Същото е като метлата, просто вместо пръчки има стоманен връх.

— Копие — съгласи се Трикс. — Става!

Не се наложи да търсят дълго продавачи на оръжия — в лагера те бяха не по-малко, отколкото тези на камили. Имаше както луксозни шатри с претенциозни табели от рода на „Самаршанско оръжие — най-доброто оръжие в света!“ или „Самаршански меч-търговец“, така и по-прости палатки с надписи: „Ковач Джамал — кове по поръчка на клиента!“ или „Оръжейник Абуз — тридесет години на пазара! (с почивки за обяд)“. Но Трикс извади от джоба си остатъците от парите, погледна ги тъжно и насочи камилата към най-евтините оръжия — там, където нямаше нито палатки, нито табели, само подредени под тънки навеси оръжия, направо върху пясъка или на стари рогозки…

Спряха пред търговеца, който на Трикс се стори по-добродушен от останалите — не първа младост, с гладка, но леко провиснала кожа, сякаш търговецът някога е бил доста по-дебел, с червеникава брада, в дълъг халат и с мъничка тюбетейка, покриваща главата.

— Търсите оръжие ли, славни воини? — с неочаквано мек глас попита търговецът.

Трикс кимна.

— При добрия Вязил има всичко необходимо — гордо декларира търговецът. — Ако бях най-опитният самаршански оръжейник, бих ви посъветвал… — той се замисли за миг. — Копия. Мечът е славно оръжие за воина, но изисква голяма сила. А копието — пъргавина и ловкост!

Покорени от факта, че мнението на търговеца съвпада с тяхното собствено, Трикс и Тиана слязоха на земята.

— Но аз не съм най-опитният самаршански оръжейник — неочаквано каза търговецът, помагайки на момчетата да завържат камилите. — Аз съм най-умният. И затова няма да ви препоръчам копия. Не! Както няма да ви препоръчам нито бойни тояги, нито алебарди, нито дротици. И мечове, разбира се, също няма да ви препоръчам! Не, не, не! На вас не ви трябват оръжията на нашия суров Самаршан. Не ви трябват и оръжията от хитрите витаманти. Не ви трябват и оръжията на арогантните жители на кралството. Не ви трябват и оръжията на свирепите северни варвари!

— И какво оръжие тогава ни трябва? — неволно включвайки се в тона на търговеца, попита Трикс.

— О, имате нужда от оръжие от далечни и мирни страни! — възкликна Вязил. — Онези страни, в които расте чай и яздят слонове, където отглеждат ориз и рисуват красиви рисунки на оризова хартия! Рядко търговци носят оръжия оттам, защото тези страни не са прославени сред нас със своите победи и завоевания!

— Но защо тогава да ни трябва тяхно оръжие? — изненада се Тиана.

— Защото много малко хора могат да се справят с него — ухили се търговецът. — В крайна сметка и метлите на гърбовете ви не са само метли, нали? О, мъдрият Вязил разпознава бойната метла сред хиляди обикновени метли! Ако вие сте същите онези юноши… — при тези думи мъдрият Вязил някак много замислено погледна Тиана и Трикс побърза да я прикрие с рамо… — Да, дори ако сте вие… но това не е моя работа, не. Ако вие сте воините, победили в турнира, биейки се с бойни метли, тогава защо са ви копия или мечове? Всеки знае как да се сражава с такива оръжия — и срещу такива оръжия! А аз ще ви дам нещо, срещу което нашите доблестни воини не знаят как да се сражават!

— А ние ще можем ли да се сражаваме с тези оръжия? — със съмнение попита Трикс.

— Човек, който знае как да се бие с метла, може да вземе в ръка всяко оръжие! — тържествено заяви търговецът. — Ето… препоръчвам ви да обърнете внимание… бойни гребла!

Трикс и Тиана учудено се взряха в греблата, подредени на рогозката. На външен вид изглеждаха като най-обикновени градинарски гребла.

— Да се биеш, разбира се, можеш с всичко — трезво прецени Трикс. — С табуретка. С вилица. С нощно гърне. Но с какво греблата са по-добри от копията или тоягите?

— Как така „с какво“? — възмути се Вязил. — Вижте…

Той хвана едно гребло и енергично го размаха във въздуха, коментирайки действията си:

— Първо, широката напречна част на греблото улеснява улучването на врага. Второ, ударът се нанася не само с тежката дървена част, но и с острите бронзови зъбци, здраво закрепени в рейката.

— В какво? — тихо попита Тиана, слабо запозната със селския бит. Търговецът не обърна внимание на думите й:

— Трето, греблото позволява не само да удряш противника, но и да го закачиш, да го придърпаш към себе си… е, а после, както сами разбирате, хубаво да го обереш — връщайки бойното гребло на мястото му, Вязил добави: — Е, в крайна сметка може пък така да се случи, че да пожелаете да се захванете със скромния труд на фермера… И вече ще имате инструмент!

— Не, греблото не ни подхожда — поклати глава Трикс. — Благодаря ви, разбира се, но Прозрачният бог иска да изглеждаме достойно и застрашително. Така че никакви градински инструменти… оръжията от мирните далечни земи не са за нас.

— Чакайте, чакайте! — размаха ръце търговецът. — А какво ще кажете за това…

Той показа на момчетата копие с много широк и дълъг връх и някаква ръкохватка на дръжката.

— Забивате… — Вязал се хвърли напред. — След това издърпвате ръкохватката и…

Върхът на копието се раздели на две като огромна ножица. Тиана ахна.

— Противникът ви не само ще бъде намушкан, но и разрязан! — радостно възкликна Вязил. — И ако не е много едър, направо ще бъде разполовен! Единственият недостатък е, че трябва много старателно да чистите механизма след битка…

Тиана намръщено стисна очи.

— Или ето това прекрасно оръжие! — Вязил с пламнали очи вдигна нещо подобно на метален колан. — Стоманен меч, толкова гъвкав…

— Че се навива като колан — кимна Трикс, спомняйки си как коварният Гриз свали баща му от трона. — Знам… ой!

Коланът наистина се разгърна в меч — но се оказа, че е навит не на една, а на четири или пет навивки. Вече изпънат, мечът се оказа дълъг три метра и хищно се поклащаше в ръцете на търговеца.

— Меч-камшик! — радостно възкликна Вязил. — Трудно ще пробие броня, но без проблем ще перне врага като камшик!

— Ох, ще повърна… — тихо каза Тиана.

— Защо в мирни и красиви страни правят такива ужасни и причудливи оръжия? — възкликна Трикс.

— Ще ви кажа! — радостно обясни търговецът. — Ако всичко наоколо е мирно и красиво, ако мъдреците учат хората на послушание и хармония, а художниците са в състояние да гравират бойна сцена върху маково семе или да отгледат горичка от тополи, кленове, липи и череши така, че когато я гледаш от близкия хълм — през пролетта листата им рисуват лика на техния владетел като млад, а през есента — вече като възрастен, то човешката природа копнее за нещо в контраст. Нещо ужасно, безобразно и кръвожадно. Разбира се, ако в онези страни войните са постоянни и масови, както при нас, оръжията им щяха да са по-обикновени. Но селяните и гражданите в тези страни нямат право изобщо да носят оръжие, сражават се само воините… затова и оръжията им са толкова свирепи и удивителни… — Вязил си пое дъх и добави: — А селяните — да, те се бият просто и непретенциозно — със сопите за отделяне на ориза, с косите и вилите си… и с гребла също… и с възглавници…

— Възглавници? — с надежда попита Тиана. — Значи все пак има доброта в сърцата им?

— Ами, как да го кажа… — Вязал сви рамене. — Боят с възглавници е тих, но ужасен. Победителите дишат тежко, притискайки победените с възглавниците, самите победени ритат с пети, опитвайки се да си поемат въздух…

— Няма нужда да продължавате! — прекъсна го Трикс. — Търговецо, на нас ни трябва нещо по-мирно и традиционно!

— Тогава ще препоръчам на вашия приятел ето това копие — разочаровано каза търговецът. — Острият му връх е с право заточване, няма никакви зъбци или шипове… нежно и стабилно оръжие… Е, а за вас… виждам, че имате тояга. Бойна, предполагам? Владеете ли я?

— Ами… да… — отговори Трикс, докосвайки вълшебния си жезъл.

— Тогава бих ви препоръчал ето този накрайник за тоягата. Превръща обикновената тояга в боздуган… — търговецът подаде на Трикс тежка метална тръба, от която стърчаха четири триъгълни издатини. — Слагаш го на тоягата… диаметърът, струва ми се, е подходящ… заклинваш го по-здраво… Ще изглеждате като войнствен млад магьосник!

Трикс отдръпна протегнатата си ръка от наконечника.

— Не, знаете ли, по-добре и на мен дайте копие… — помоли той.

Търговецът въздъхна и сви рамене.

— Както желаете… Но все пак е жалко, че толкова неохотно приемаме красиви екзотични обичаи…

След като платиха с остатъка от монетите — за щастие разстроеният търговец не се пазари дълго и даде копията почти даром, Трикс и Тиана се отправиха към шатрата, в която подразделението на Шамад се криеше от жегата. Впрочем облаците, призовани от Прозрачния бог, все още не се бяха разпръснали докрай и воините седяха отвън. За изненада на Трикс всички внимателно слушаха Халанбери, който развълнувано крачеше напред-назад:

— И тогава видяхме пустинните гноми! Аха! Те вървяха срещу нас в тунела и пееха бойни песни! И в ръцете им блестяха техните кайлове! Като ни видяха, част от гномите се качиха на раменете на останалите, за да станат по-високи, и се подготвиха за битка. Но аз не се уплаших и излязох насреща им…

— Заклинанието е сработило! — едновременно с възторг и тревога възкликна Трикс.

— Ще му откъсна ушите! — изсъска Тиана и сръга камилата с пети. — Той ще ни издаде!

Но дружно избухналият смях я накара да се успокои.

— Значи всички са се покатерили един върху друг? — попита Шамад.

— Аха, всички! Само водачката им, Гру, остана да стои сама пред тях!

— О! Разкажи ни за гномските жени! — въодушеви се един от войниците. — Вярно ли е, че са високи колкото до кръста и са с бради?

— Наистина! — потвърди Халанбери.

Всички дружно се захилиха.

— А вярно ли е, че имат златни зъби?

— Не, зъбите им са обикновени!

Воините се захилиха още по-силно. Трикс и Тиана слязоха и приближиха по-близо.

— А плешиви ли са?

— Не! — запротестира Халанбери. — Някои са с дълги коси, други — с плитки…

Амал, изтривайки избилите от смеха сълзи, се обърна към Трикс:

— Колко е мъдър Всевишният! — възкликна той. — Когато не даде на някого здраво тяло, радваща очите външност или талант за търговия, непременно ще го дари с някаква приятна дреболия в замяна. Например — способността да лъже толкова сладко и красиво, че да се заслушаш!

Трикс облекчено въздъхна.

— Да, вярно е — каза на глас. — И в моя край е така. Онези разказвачи, които са грозни и самотни, говорят за любов. Тези, които са страхливи и не владеят оръжието, възхваляват битките и сраженията. А тези, които са простовати и забавни по природа, говорят за мъдрост и тайните на Вселената.

— Всичко на света е подредено справедливо! — кимна Амал. — Сам кажи, защо му е на един велик воин да възпява смелостта в битка? А на любимец на жените — да се хвали с любовните си победи? Всевишният дава на всеки или способността да прави нещо, или способността да говори красиво за това!

Трикс се почеса по тила. Някак си обидно се получаваше, независимо какво казва Амал…

— Довечера отиваме да охраняваме Алхазаб — каза Трикс. — Може ли да оставим малкия ни приятел с вас? Нали никой няма да го обиди?

— Какви ги говориш — възмути се Амал. — Дори да не се страхувахме от вас, никой няма да обиди дребосъка. Да слушаш истории край огъня е такава радост! Той ще получи най-доброто парче месо и най-добре изпечения сладкиш!

Замълчаха. После Амал въздъхна и каза:

— Ние всички ви завиждаме! Ще охранявате самия Алхазаб…

— Аха — кимна Трикс, като кой знае защо се почувства някак неловко.

— Може би — каза Амал с треперещ глас, — дори ще имате честта… да го защитите от врагове… и да паднете в битка…

— А ти би ли искал да паднеш в битка за Прозрачния бог? — попита Трикс.

— Разбира се! — Амал въздъхна и сведе глава. — Но едва ли ще бъда удостоен с тази чест. Докато се науча да се сражавам добре, Алхазаб вече ще е завладял целия свят!

Трикс кимна замислено. Разбира се, лоялността на войниците към техния командир е похвално и разбираемо. Лош е този генерал, за когото не е готов да умре поне един войник.

Но воините на Прозрачния бог бяха не само готови да умрат за него, те направо мечтаеха за това! Което, разбира се, също се случва — но само ако пълководецът е направил нещо абсолютно невероятно: спечелил е в битка с превъзхождащи го сили на живи мъртъвци, отвоювал е родната земя от коварни нашественици или искрено се е опитвал да предпази своите войници и не ги е изпращал напразно на смърт.

Но нали досега Алхазаб все още не е спечелил нито една голяма битка. Той лесно е побеждавал неподчинилите му се племена, присъединявал е все повече и повече нови територии, но в това нямаше нищо удивително за един могъщ магьосник. Войниците би трябвало да се страхуват от него, да го уважават, може би — да разчитат на лесни победи и богата плячка… но да обичат предводителя си така, че да мечтаят да умрат за него…

— Амал, кажи ми, защо толкова обичаш Прозрачния бог? — попита Трикс.

Противно на опасенията му Амал не се обиди от въпроса и не стана подозрителен. Той се разплу в усмивка като влюбен младеж, който е бил помолен да разкаже за своята любима, и каза:

— Ах, Три, как можеш да не обичаш Алхазаб? В крайна сметка той е не само най-мъдрият, но и най-добрият човек в света. Той иска всички да живеят щастливо, в мир и удовлетворение, за да няма войни, за да могат всички хора да са добри един към друг и да постъпват с ближните си справедливо! Как да не го обичаш?

— Аха… — чувствайки се не на място, отговори Трикс. — Наистина е така.

 

 

Караулът около огромната, разкошна шатра на Алхазаб беше под командването на Хамас, най-старият и лоялен съратник на Прозрачния бог, прославил се като пълководец дълго преди Алхазаб да открие своята сила. За разлика от болшинството вождове, които не вярваха в могъществото на Алхазаб и се опитаха да се борят с него, Хамас навреме беше разбрал, че вятърът се е променил — и се закле във вярност на Прозрачния бог заедно с цялото си племе. Казваха, че когато армията на Алхазаб (тогава още доста малка) се приближила до армията на Хамас (и мнозина смятали това за недостоен акт, тъй като бащата на Алхазаб бил приятел с Хамас), той излязъл да посрещне врага, забил дръжката на меча си в пясъка, разкъсал дрехите и оголил гърдите си, след което възкликнал: „Слава на Алхазаб, чиито помисли са чисти като вода и прозрачни като кристал! Слава на Алхазаб, стоящ наравно с боговете и дори малко по-високо! Ако Алхазаб заповяда, ще умра с името му на устните си!“ Алхазаб, който се подготвял за дълга и кървава битка (въпреки че бил велик магьосник, опитът му по това време бил малък, а на страната на Хамас имало много умели магьосници), малко се поколебал, но после махнал с ръка и казал: „Заповядвам!“ Всички очаквали, че след тези думи Хамас ще извади меча си и ще се хвърли в битка. Но Хамас наистина скочил върху острието с гърдите си! Само че Алхазаб успял да прошепне нещо и стоманеният меч се превърнал в пръски вода, а Хамас, жив и невредим, се пльоснал в локвата. Съратниците на Алхазаб започнали ехидно да се хилят, смятайки, че Прозрачният бог (всъщност тогава още не го наричали така) е решил да унижи прославения воин. Но Алхазаб скочил от своята камила, приближил до Хамас, помогнал му да се изправи, прегърнал го, целунал го по двете бузи, както е прието при номадите, и като свалил меча си, възкликнал: „Този, чиито мисли са чисти, няма нужда да се страхува от Алхазаб! Станах бог, но душата ми е прозрачна пред вас!“

Така Алхазаб станал Прозрачния бог и намерил верен спътник и предан приятел. Хамас не само водел войските на Алхазаб в битките, но и опитвал всяко приготвено за него ястие, както и лично проверявал охраната в шатрата на Прозрачния бог.

И тази вечер той лично огледа оръжието на всеки пазач (копията на Трикс и Тиана го накараха неодобрително да се намръщи, но явно още под впечатлението от сутрешната битка, той не каза нищо), разпредели ги около шатрата и чак тогава си тръгна.

Дванадесетте стражи замръзнаха — с гръб към шатрата, с лице към лагера, готови да отблъснат всякакви опасности или да умрат, както подобава на добри пазачи.

Първия час Трикс стоеше съвсем спокойно. Беше дори интересно да наблюдава как слънцето залязва, как разпалват огньовете в лагера и как поят камилите, как играят на зарове и се карат за най-добрите парчета месо. От лагера се носеше аромат на тлеещ тор и изгоряло месо, а отзад, от шатрата на Алхазаб, миришеше много по-приятно — на варено агнешко с подправки и ароматни масла. Кикотейки се, увити в дрехи танцьорки влязоха в шатрата, известно време мелодично звучеше дамбра — традиционен самаршански инструмент, изработен от изсушена тиква, в която беше забита пръчка с две струни, звънтяха сребърните висулки на танцьорките. Но те си тръгнаха бързо и бяха заменени от стар разказвач — и от шатрата се чу монотонен речитатив, разказващ за битки, чудовища и приключения под съпровода на същата тази дамбра…

Трикс пристъпваше от крак на крак. Стоенето на място се оказа много по-трудно от това да върви до кулата на Лапад или дори от почистването й…

Дамбрата отново звънна. После, хрипливо прочиствайки гърлото си, си тръгна разказвачът. След него си тръгна и музикантът. После и готвачът. Трикс се прозя и погледна съседите си. Уви, те стояха прави и неподвижни, гледайки пред себе си. А трябваше да ги сменят чак след три часа…

Отметнатият балдахин на шатрата се раздвижи. Чуха се стъпки. После тих говор. После отново се чуха стъпки — приближаващи до Трикс.

И Алхазаб, Прозрачният бог, го попита, или по-скоро не попита, а съобщи:

— Ти си същият онзи юноша, който майсторски владее метлата. И се казваш Три.

— Да, Прозрачен бог! — пребледня Трикс.

— Не искам да безпокоя слугите, вече освободих всички. Може ли да изметеш в шатрата?

— Разбира се, Прозрачен бог! — възкликна Трикс.

— Приятелят ти тук ли е?

— Да!

— Ще ви дам две метли — обеща Прозрачният бог.

Трикс и Тиана се спогледаха и последваха Алхазаб. Стражите зад тях безшумно се придвижиха, запълвайки празните им места.

Следвайки Прозрачния бог, те влязоха в шатрата. Разбира се, това походно жилище беше далеч от лукса на султанския дворец, но в сравнение с обикновените шатри изглеждаше като върха на разкоша. Шатрата беше направена от плътен бял филц, просторна, застлана с меки килими, с множество малки маслени лампи, изпълващи я с трептяща мека светлина. Навсякъде имаше разпръснати цветни възглавници, а на ниска масичка — на нея се предполагаше, че трябва да се яде, седнал директно на пода, имаше купи с плодове и сладкиши и кани с напитки.

— Но тук като че ли е чисто… — плахо каза Трикс.

Алхазаб се засмя и махна с ръка:

— Да, не за това ви поканих тук, млади воини. Седнете, яжте и пийте, бъдете мои гости…

Не може да се каже, че Трикс се зарадва от това гостоприемство. Владетелите не викат просто така при себе си обикновените охранители! Но нямаше какво да направят, така че Трикс и Тиана положиха копията си и седнаха, неволно притискайки се един до друг. Алхазаб седна срещу тях и радушно побутна блюдо с халва към тях.

— Яжте, яжте… Младите обичат сладко. Много добре го помня, самият аз не съм чак толкова стар — той се засмя.

Трикс предпазливо взе парче халва.

— Чудите се защо съм ви повикал? — попита Алхазаб.

— Да, Прозрачен бог — призна Тиана.

— Не допускайте безпокойството да се промъкне в сърцата ви, защото аз не замислям нищо лошо или зло — успокои я Алхазаб. — Казахте, че идвате от далечния край на солените езера… никога не съм бил там, но това също са мои земи. Разкажете ми как живее народът на производителите на сол. Само че честно, без да скривате нищо!

Трикс се прокашля. Погледна Тиана.

— Говори ти — предложи тя.

— Добре, Прозрачен бог — кимна Трикс. В главата му се въртяха няколко истории наведнъж, измислени от началото до края. Според една от тях земята на солопроизводителите е спокойно и щастливо място. В друга — бедно и опасно. Трикс не можеше да реши коя история да избере. — Ние, солопроизводителите, живеем край огромни солени блата в самия край на Самаршан…

— Откъде идва солта? — попита Алхазаб.

— Солта? — замисли се Трикс. — От блатата.

— Това е ясно, глупчо — беззлобно отговори Алхазаб. — А откъде се взема в блатата?

— Има различни мнения — каза Трикс, осъзнавайки, че изобщо не е наясно с произхода на солта. — Някои хора казват, че вълните от соления океан по време на буря се стичат в низините, което прави водата в блатата солена. Други смятат, че самата земя под блатата е изпълнена със сол — огромни скали от сол, които се разтварят в блатната вода.

— И двете версии са доста вероятни — разсъди на глас Алхазаб след известно замисляне. — А как добивате солта?

— С различни способи, о, владетелю на света! Старите мъже и жени обикновено бродят из блатата и търсят солни кристали, полепнали по блатните растения или камъните. Откъртват тези кристали и ги носят в селото. Трудът на възрастните хора е тежък, много от тях се давят в тресавището, понякога ги нападат блатни крокодили, а през есента и пролетта ги хапят блатни комари. Солта, която произвеждат, е мръсна и не много вкусна, затова е евтина и я наричат старческа сол. Знаещите хора я използват само да хранят добитъка…

Алхазаб се намръщи.

— Пфу, каква гадост…

— Възрастните добиват сол по друг начин — вече по-уверено продължи Трикс. — Те вземат вода от блатото, прецеждат я през тънка марля и я кипват в котли. Когато цялата вода се изпари, на дъното на котела остава слой сол. Тази сол се цени повече и се нарича огнена сол, или възрастна. Обикновено нея ползват за готвене. Но добиването на сол по този начин е само за силни и здрави хора, защото изпаренията на врящата солена вода са отровни, карат хората да кашлят, а и дървата за огъня трябва да се носят отдалеч, защото наблизо вече сме изгорили всички дървета…

— Аха… — обади се Алхазаб.

— А най-рядката и най-скъпа сол е детската — въодушевено продължи Трикс. — Всички момичета и момчета на племето отиват в уединени райони на блатото — момчетата наляво от селото, момичетата — надясно. След това се събличат голи и се потапят в бъчви с тъмна, студена и солена вода, след което изсъхват на слънце. Солта, полепнала по тялото им, се изстъргва с помощта на стъргалка и се счита за най-чистата и най-вкусната. Мнозина вярват, че тя подмладява и плащат за нея в злато!

— Фу! — възкликна Алхазаб, като направи гримаса. — Каква гадост! И въобще, има нещо крайно непристойно в това!

— О, да! А само да знаеш, Прозрачен бог, как щипе кожата тази сол! — въздъхна Трикс. — Освен това я изсветлява и ставаме бледи, като северняци. Но в нашия край живеем бедно и дори на децата се налага да добиват сол…

— Така е навсякъде! — гневно размаха ръка Алхазаб. — Така е навсякъде и повсеместно, младежо! Децата на номадите събират тор и пасат овце, а старите хора от сутрин до вечер бият кумис и стрижат добитък. В градовете от ранно детство работят в гилдии и магазини. В планините се катерят по скалите за птичи яйца и берат скъпоценно мумийо от тайни пукнатини. На островите ловят риба и се гмуркат за перли. И това, което е в Самаршан, е и в кралството, на юг и на север, на запад и на изток — навсякъде, навсякъде хората правят само това — борят се в хватката на нуждата и лишенията!

— Аха… — потвърди Трикс. — Така е.

— А знаеш ли защо е така? — попита Алхазаб.

— Защо?

— Защото хората са подозрителни един към друг и не искат да живеят мирно! Всеки владетел граби поданиците си, защото трябва да храни стражници и войници, дознатели и съдии. Ето в какво е коренът на всички нещастия! Желязото, от което могат да се правят плугове и чукове, отива за мечове и копия. Силните хора не стават занаятчии, а се учат да се убиват един друг! Това е коренът на всяко зло! Войната е човешкото проклятие!

Трикс и Тиана се спогледаха.

— Ами… да… — призна Тиана.

— Ето защо реших да завладя целия свят — вече по-спокойно продължи Алхазаб. — Само ако целият свят стане едно цяло, ако всички се управляват от един владетел, тогава хората ще забравят за войните и ще могат да живеят спокойно и богато. Когато станах най-великият магьосник в света, не веднага реших да стана владетел на целия свят. Три дни и три нощи седях в пустинята и си мислех: струва ли си утрешното щастие кръвта, която ще се пролее днес? В крайна сметка нито един владетел, независимо дали управлява малко село или огромно царство, няма да ми даде властта си доброволно. Отново и отново се питах, заслужава ли си мирното бъдеще да бъде платено с настоящата война? И знаете ли какво реших?

— Какво? — очаровано попита Трикс.

— Заслужава си, разбира се! — възкликна Алхазаб. — Само глупак няма да жертва малкото, за да спечели голямото! Представете си един щастлив нов свят, в който ще се установят прекрасни нови порядки! Всички ще започнат да говорят един и същ език, всички ще се подчиняват на едни и същи закони, всеки ще се моли на един и същ бог… — тук Алхазаб малко се смути и каза: — Но по принцип аз дори няма да настоявам за това. Няма нужда да се молят, просто да ме уважават… Знаете ли какво нарекох това светло бъдеще?

— Как? — Трикс разбра, че му е предопределено да разговаря с приказливия Алхазаб основно с въпроси.

— Глобулизация! Това е от думата „глобус“. Означава, че всички хора ще се държат на едно, заедно… — Алхазаб въздъхна. — Но знаете ли, младежи, все още имам и съмнения. Ето например днес… мислех за предстоящата битка с войските на султана, за това, че хиляди хора и дракони ще загинат, прекрасният Дахриан ще се превърне в руини, а плодородните напоени земи ще се покрият с пясък и пепел… Отново си зададох въпроса: струва ли си да продължа по този път? Или, може би, да се откажа от войната, да създам щастливо и проспериращо общество на териториите, които вече са ми подвластни, и постепенно, с личен пример, да убедя съседните държави да се присъединят? И тогава реших — ще попитам някого за това как живеят в далечните страни, има ли някъде по света поне малко справедливост и покой. Погледът ми падна върху теб, Три, и аз се зарадвах. Ето един смел, добър юноша от земите на солопроизводителите — той храбро се сражава в турнира, верен е в приятелството си, има честни очи. Ще го попитам за живота в далечните блата и ако там е добре, ще спра да воювам!

Трикс почувства как ушите му пламват от срам.

— Но когато чух твоя разказ… — Алхазаб се изправи и плесна с ръце. — Нещастни старци, които се давят в блатото заради няколко кристала сол! Мъже и жени, добиващи сол с огньове. Деца, които заради капризите на глупци се къпят в щипеща солена вода! Сърцето ми се преизпълни с болка и състрадание, Три! Минутната слабост си отиде и вече никога няма да се върне!

Гласът на Алхазаб укрепна.

— Ще донеса щастие на този свят, независимо от цената! И ако трябва първо да потопя целия свят с кръв — какво пък, така да бъде! Войната винаги е била цената на мира!

— Какво направих… — беззвучно прошепна Трикс.

— Благодаря, момчета! — очите на Алхазаб сияеха. Той ласкаво потупа Трикс и Тиана по раменете. — Връщайте се към своята служба. И благодаря, че помогнахте на вашия повелител да се справи с моментната си слабост!

Трикс и Тиана се спогледаха и излязоха от шатрата. Бузите на Трикс горяха. Получи се така, че той с безотговорната си бъбривост беше убедил Прозрачния бог да продължи своя поход! Какво му костваше да разкаже другата история! Нали дори я беше измислил — за тихите, мирни простори на солените блата, по които цъфтят орхидеи и живеят весели дружелюбни кучета; за празника на събирането на първата сол; за солените рози, които влюбените взаимно си подаряват; за невероятно вкусните ястия, които готвят в колибите на солопроизводителите; за червената сол — която се добива на границата между блатата и пустините, за зелената сол — която се събира през пролетта; за черната сол — която уж трябва да се яде в дните на тъга и траур… Беше добра история, красива и спокойна. Но на Трикс му се стори, че в нея има малко действие и той започна да разказва за старите хора, давещи се в блатото, и за децата, къпещи се в разяждаща саламура… Как се получи така? Това дори не беше магия! Просто думи, без никаква магическа сила! Просто лъжи! И изведнъж тези лъжи накараха могъщия магьосник да се реши на война!…

Стиснал здраво копието си, Трикс стоеше на поста си и размишляваше. Рано или късно някои магьосници осъзнават, че думите, дори да не са непременно вложени в заклинание, имат немалка сила. И след това стават много по-внимателни с думите… или — точно обратното. И едните, и другите стават велики магьосници, само че първите ги наричат добри, а вторите — зли.

Но Трикс, разбира се, не знаеше това.

Затова просто стоеше, очаквайки смяната на караула и умуваше как да победи Прозрачния бог. Беше малко уплашен, за което на много малко хора би признал. Но също така му беше и жал за Алхазаб — и за това не би признал на никого.

Да говориш за доброто е винаги по-трудно, отколкото да говориш за злото.