Ю Несбьо
Леопардът (94)

Деветдесет и четвърта глава
Стъклени спагети

— Здрасти, Хуле — Кая вдигна глава с усмивка.

Седеше на бара върху ниска табуретка, подложила ръце под дупето си. Гледаше го страстно. Устните й искряха в яркочервено, а бузите й пламтяха. Досега Хари не я бе виждал гримирана. Осъзна колко е грешал, мислейки си, че козметиката не може да подсили красотата на хубавите жени. Кая беше облечена в семпла черна рокля. Върху ключиците й блестеше къса огърлица с жълто-бели перли. При всяко надигане на гърдите й перлите се раздвижваха и отразяваха меката светлина в помещението.

— Дълго ли ме чака? — попита Хари.

— Не — тя се изправи, привлече го към себе си и облегна глава на рамото му. — Стана ми малко студено.

Кая изобщо не се смути от погледите на хората до бара. Не го пусна от прегръдките си. Пъхна ръце под сакото му и ги плъзна по гърба му, за да ги стопли. Хари чу дискретно покашляне. Застаналият до тях мъж, очевидно оберкелнерът, му кимна любезно.

— Масата ни е готова — усмихна се Кая.

— Маса ли? Мислех, че само ще пийнем по едно.

— Трябва да отпразнуваме подобаващо приключването на случая. Поръчах специално меню.

Настаниха се до прозореца в препълнения ресторант. Сервитьор запали свещи, наля ябълково вино в чашите, остави бутилката в шампаниерата и се отдалечи. Кая вдигна чашата:

— Наздраве!

— За какво?

— За Отдела за борба с насилието. Нека продължаваме в същия дух да залавяме престъпници. Вдигам тост и за нас двамата.

Отпиха. Хари остави чашата върху масата и леко я отмести. Столчето очерта мокра диря.

— Кая…

— Имам нещо за теб, Хари. Кажи ми какво искаш най-много в момента.

— Чуй ме, Кая…

— Какво? — попита тя без дъх и се наведе нетърпеливо напред.

— Предупредих те, че ще замина. Утре тръгвам.

— Утре ли? — засмя се тя, ала усмивката й увехна, докато сервитьорът разгъваше платнените салфетки върху коленете им. — Накъде?

— Надалеч.

Тя заби безмълвно поглед в масата. На Хари му се прииска да докосне ръката й, но се отказа.

— Значи, не се оказах достатъчна причина? — прошепна тя. — Връзката ни не е достатъчна да те задържи тук.

Изчака да улови погледа й.

— Не, не е достатъчна — потвърди той. — Нито за теб, нито за мен.

— Какво разбираш ти от любов! — отрони тя с натежал от сълзи глас.

— Достатъчно.

Задавена от плач, Кая направи опит да овладее гласа си:

— Заради Ракел ли…?

— Да. Заради Ракел.

— Винаги си обичал нея, нали?

— Да.

— Но нали сам каза, че тя не те иска?

— Не ме иска такъв, какъвто съм в момента, затова ще трябва да се поправя. Да залича грозните си страни. Разбираш ли?

— Не, не разбирам. — Две малки сълзи се вкопчиха, треперейки, за ресниците й. — И сега си привлекателен. Тези белези са просто…

— Отлично знаеш, че не говоря за видимите белези.

— Ще те видя ли пак? — попита тя и спря търкулната се сълза с показалец.

Хвана ръката му и я стисна до побеляване. Хари я погледна и тя го пусна.

— Втори път няма да дойда да те спасявам — прошепна тя.

— Знам.

— Няма да се оправиш.

— Може и да си права — усмихна се той. — Но кой се оправя с живота?

Тя наклони глава и се усмихна с малките си остри зъби:

— Аз.

Хари остана на мястото си. Чу мекото щракване от затварянето на автомобилна врата и запалването на дизелов двигател. Заби поглед в покривката. Тъкмо мислеше да става, но в полезрението му попадна супена чиния в ръцете на оберкелнера. Мъжът обяви:

— Специално изпратени от Хонконг по поръчка на дамата: стъклени спагети от ресторанта на Ли Юан.

Хари се вторачи в чинията. Представи си, че Кая още седи на стола си, а ресторантът се превръща в сапунен мехур и започва да се издига. Понася се над града и отлита надалеч. Продуктите в кухнята не се изчерпват и своеобразният балон никога не се приземява.

Стана от масата с намерението да тръгва. Ала се разколеба. Седна и взе клечките за хранене.