Ю Несбьо
Леопардът (78)

Седемдесет и осма глава
Договорката

— След като видях как Аделе и Тони се чукат като животни пред клозета, всичко се завърна; всичко, което бях успял да погреба и което — така ме уверяваха психолозите — бях оставил зад гърба си. Всъщност се оказа точно обратното. Омразата се развилня като звяр, завързан години наред. Бях подхранвал този звяр, бях го оставил да порасне и изведнъж той се откъсна от оковите, по-силен от всякога. Хари се оказа прав: действително имах намерение да накарам Тони Лайке да изпита същото унижение, което ми бе нанесъл.

Сигюр Алтман погледна ръцете си и се усмихна:

— Но теорията на Хари е правилна само дотук. Изобщо не съм искал да убивам Аделе Ветлесен. Целях единствено да подроня авторитета на Тони пред всички, особено пред бъдещите му роднини и най-вече пред дойната крава Галтунг, съгласил се да финансира авантюристичния проект на Тони в Конго. Защо му е на Тони да се жени за невзрачна жена като Лене Галтунг, ако тя няма такъв баща?

— Така е — усмихна се Микаел Белман, за да му покаже одобрение.

— Затова написах на Тони писмо от името на Аделе. В него тя му съобщава, че е забременяла и иска да задържи детето. Ала като бъдеща самотна майка се налага да мисли за финансовата страна на нещата и срещу известна суми няма да разгласява от кого е детето. Поисках му четиристотин хиляди като начало и насрочих среща на паркинга зад магазин „Лефдал“ в град Сандвика в полунощ два дни по-късно. Изрично го предупредих да не се появява без парите. После съчиних от негово име писмо до Аделе. Тони я молеше да се срещнат на мястото, което определих в другото писмо. Познавайки Аделе, написах писмото така, че да й прозвучи съблазнително, надявайки се, разбира се, двамата да не са си разменили нито имена, нито телефони, та да не ме разобличат, преди да постигна целта си. В единайсет часа вечерта отидох на мястото на срещата с колата ми. Заех позиция да снимам. По план трябваше да запечатам срещата, независимо дали приключи със скандал, или със секс, и да изпратя на Андерш Галтунг снимковия материал, придружен с обяснителен разобличаващ текст. И нищо повече. — Сигюр погледна Белман и повтори: — И нищо повече.

Белман кимна, а Алтман продължи:

— Тони подрани. Паркира, слезе от колата си и се огледа. После се скри в сенките под дърветата към реката. Аз се спотаих под волана. После се появи и Аделе. Свалих прозореца, за да ги чувам. Тя постоя, почака, започна да поглежда нетърпеливо към часовника си. Неочаквано Тони застана зад нея — съвсем близо, направо се чудех как не го е забелязала. Видях как извади голям ловджийски нож и го опря в гърлото й. Тя се опитваше да се освободи, докато той я влачеше към колата си. Отвори вратата и тогава забелязах, че седалките са покрити с найлон. Не чувах какво й говори, ала извадих фотоапарата и го настроих да снима с приближение. Видях как той пъхна химикалката в ръката й и я насили да пише под негова диктовка.

— Пощенската картичка от Кигали — веднага включи Белман. — Планирал е всичко предварително. Искал е Аделе Ветлесен да изчезне.

— Започнах да снимам. Не мислех за нищо друго. Внезапно видях как той замахна и заби нож в шията й. Не можех да повярвам на очите си. От раната бликна кръв и опръска предното стъкло.

Двамата събеседници сякаш съвсем забравиха Крун, който дишаше трудно.

— Тони изчака малко, без да вади ножа от шията й. Сякаш искаше да източи всичката й кръв. После я вдигна, изнесе я от колата и я пъхна в багажника. Преди отново да се качи, спря и подуши въздуха. Беше застанал под уличка лампа и видях свирепо облещените му очи и зловещата му усмивка, познати ми до болка от вечерта пред дискотеката, когато той ме повали и вкара нож в устата ми. Тони тръгна от паркинга с трупа на Аделе в багажника, а аз останах още дълго там, вцепенен от ужас, неспособен да помръдна. Знаех, че вече не мога да изпратя компрометиращите снимки нито на Андерш Галтунг, нито на когото и да било. Защото току-що бях станал съучастник в убийство.

Сигюр отпи внимателно малка глътка от чашата с вода пред себе си и потърси с поглед Юхан Крун. Адвокатът му кимна.

— От правна гледна точка не сте били съучастник и убийството на Аделе Ветлесен — обясни Белман. — В най-лошия случай са щели да ви обвинят в опит за изнудване или измама. Можели сте да спрете дотам и въпреки евентуални негативни последствия да се обърнете към полицията. Освен това сте разполагали и със снимки, доказващи думите ви.

— Пак нямаше да се отърва. От опит би трябвало да знам колко агресивно реагира Тони Лайке, когато някой се опита да го притисне, и въз основа на този епизод от моето минало щяха да ме обвинят, че съвсем умишлено съм предизвикал убийството на Аделе Ветлесен.

— А на вас впрочем не ви ли мина през ум какво би могло да се случи? — попита Белман и игнорира предупредителния поглед, с който Крун го стрелна.

Сигюр Алтман се усмихна:

— Нима не е странно, инспекторе, че често собствените ни размисли се оказват най-неведоми за самите нас и най-бързо отлетяват от паметта ни? Честно казано, не си спомням какво точно очаквах да се случи.

„Защото така ти изнася“ — помисли си Белман, но само кимна и произнесе окуражително „ммм“, уж знак на признателност, задето Алтман му открива нови хоризонти в познанието за човешката психика.

— В продължение на няколко дни обмислях следващия си ход — продължи арестантът. — После се върнах в „Ховасхюта“ и откъснах от книгата за гости страницата с имената и адресите на нощувалите в хижата през онази нощ. Съчиних ново писмо до Тони. Знам какво си направил, написах му. Видях как изчука Аделе Ветлесен в „Ховасхюта“. Знам защо я уби. Поисках му пари, за да мълча, и подписах писмото „Боргни Стем-Мюре“. Пет дни по-късно прочетох във вестника, че носителката на това име е намерена убита в мазе. Всичко трябваше да приключи дотам. Очаквах полицията да се заеме сериозно с разследването и да стигне до Тони. Нали работата ви е да залавяте престъпници.

Сигюр Алтман повиши глас. Белман беше готов да се закълне, че в очите на арестанта зад кръглите очила проблеснаха сълзи.

— Но вие не разполагахте с никакви следи, тънехте в пълно затъмнение. Затова се наложи да продължа да захранвам Тони с нови и нови жертви, да го заплашвам, представяйки се за следващия човек от списъка. Изрязвах снимки на жертвите от вестниците и ги окачвах на стената в стаята в изоставената фабрика „Кадок“ заедно с копия от писмата, които бях писал от тяхно име. След всяко убийство на Тони му изпращах ново писмо, чийто автор претендираше, че е съчинил всички предишни послания и знае колко живота тежат на съвестта му. Всеки следващ „изнудвач“ искаше съответно по-голяма сума, за да мълчи. — Алтман се наведе напред и продължи с дълбоко огорчение: — Направих го, за да ви дам възможност да го заловите. Всеки убиец греши в даден момент, нали? С нарастване броя на жертвите нараства и вероятността да бъде заловен.

— Но същевременно той усъвършенства уменията си — вметна Белман. — Не забравяйте, че Тони Лайке има опит във физическата разправа. Не може да си бил толкова време наемен войник в Африка, без да си изцапаш ръцете с кръв. Впрочем и вашите ръце не са останали чисти.

— Моите ли? — извика възмутено Алтман с внезапна ярост. — Вмъкнах се в дома на Тони, за да се обадя на Елиас Скут и да подхвърля поредната следа на полицията. Не аз, а вие, дето не си вършите работата, си изцапахте ръцете с кръв! Курви като Аделе и Мия, убийци като Тони, ето тези хора са…

— Стига толкова, Сигюр — Юхан Крун се изправи. — Хайде да направим кратка почивка, искаш ли?

Алтман затвори очи, вдигна ръце и поклати глава.

— Добре съм, нищо ми няма. Предпочитам да приключим по-бързо.

Юхан Крун погледна клиента си, после Белман и пак седна.

Алтман си пое пресекливо дъх и продължи:

— След третото убийство Тони трябва да се е досетил, че зад посочените податели в писмата се крие друг. И въпреки това той продължи да ги убива, и то с нарастваща жестокост. Сякаш искаше да ме изплаши, да ме накара да се оттегля, да ми покаже, че е способен да убие когото си поиска и накрая да стигне до мен.

— А може и да е искал да се отърве от потенциални свидетели на среднощната му авантюра с Аделе — предположи Белман. — Лайке е знаел само, че в хижата са присъствали седем души, но не ги е познавал. Вие сте му предоставили информация кои са били.

— Само си представете! — засмя се Алтман. — Обзалагам се, че е отишъл в „Ховасхюта“, за да надникне в книгата за гости, ала се е натъкнал на откъснат лист. Колко ли се е пулил!

— А вие защо продължихте да му изпращате писма?

— В какъв смисъл? — попита Алтман и го изгледа нащрек.

— Защо просто не подадохте анонимен сигнал в полицията и не сложихте край на всичко това? Вероятно и вие сте искали свидетелите по случая да бъдат ликвидирани.

Алтман наклони глава и ухото му почти докосна рамото.

— Както вече казах, инспекторе, понякога е трудно да си дадем сметка за подбудите, определящи действията ни. Подсъзнанието се командва от инстинкта за оцеляване и затова често е по-рационално от съзнанието. Не е изключено подсъзнателно да съм си давал сметка, че и за мен е по-безопасно Тони да очисти свидетелите. Единствени те знаеха, че съм бил в хижата през онази нощ, и рискът някой от тях да ме разпознае на улицата изчезваше със смъртта им. Но сега няма как еднозначно да си отговоря на въпроса защо съм постъпил така, нали?

 

 

В печката пращеше силен огън.

— Но защо, по дяволите, му е на Тони Лайке да си отсича пръста? — чудеше се Бьорн Холм.

Той се бе настанил на дивана, докато Хари преглеждаше съдържанието на аптечката, намерена в дъното на едно от кухненските чекмеджета. Откри още няколко бинта и кръвоспиращ мехлем, който ускорява кръвосъсирването. От датата на производството му бяха изминали едва два месеца.

— Алтман го е принудил — отвърна Хари. Вниманието му привлече кафяво шишенце без етикет. — Искал е Лайке да усети вкуса на унижението.

— Май и ти не вярваш на версията си.

— Напротив, вярвам — настоя Хари, отпуши шишенцето и подуши съдържанието му.

— Така ли? Всички отпечатъци, косми и следи от обувки в хижата са на Лайке. Той има гарвановочерна коса и носи четирийсет и пети номер, докато Сигюр Алтман е рус и носи четирийсет и втори.

— Алтман се е погрижил да не оставя следи. Напомни ми да изследваме това — Хари прибра шишенцето в джоба на якето си.

— Погрижил се е да не оставя следи? На място, където дори не е извършено престъпление? Същият този човек не бе отстранил ясните отпечатъци от пръстите си върху писалището в дома на Лайке. Самият ти каза, че Алтман е проявил небрежност и не е разчистил след себе си при убийството на Ютму. Нещо не ми се връзва, Хари. А как то виждам — и на теб.

— Мамка му! — извика Хари, — да му се не види дано!

Опря чело на дланите си и заби поглед в масата.

Бьорн Холм вдигна на светлината едно от металните парченца, намерени в сифона, и остърга жълтия слой е нокът.

— Май се досещам какво е това.

— Така ли? — попита Хари, без да вдига глава.

— Желязо, хром, никел и титан.

— Тоест?

— Като малък носех зъбна шина. Съвременните брекети се коригират според нуждите на пациента посредством огъване и орязване на материала.

Хари вдигна рязко глава и прикова поглед в картата на Африка. Очертанията на държавите върху континента напомняха плочки от пъзел. А Мадагаскар, отдалечен от другите, приличаше на плочка, която не пасва.

— Когато ходех на зъболекар… — подхвана Бьорн.

— Шшт! — спря го с жест Хари.

Усети как една плочка от пъзела в ума му най-неочаквано намери мястото си. В хижата се чуваше само пращенето на печката и учестилото се свистене на вятъра. Две плочки от пъзела, досега напълно раздалечени, се съединиха и образуваха смислена част от цялата картина. Дядо, живеещ до Люсерен. Дядо на майката. И снимката в чекмеджето на изоставената туристическа хижа. Семейната снимка. Не снимката на Тони Лайке, а на Од Ютму. Ревматоиден артрит. Какво му бе казал Тони? Не е заразен, но се унаследява. Момчето с големите оголени зъби. И мъжът със здраво стиснати устни, все едно крие мрачна тайна. Крие прогнилите си зъби и шината в устата си.

Камъчето… Кафяво-черното камъче, което Хари откри върху пода на банята в туристическата хижа. Бръкна в джоба си — то още стоеше там — и го подхвърли към Бьорн.

— Питам се… — подхвана Хари с пресъхнало гърло, — възможно ли е това да е зъб?

Бьорн го вдигна към светлината и го остърга с нокът.

— Възможно е, разбира се.

— Трябва да се връщаме — отсече Хари и усети как косите му се изправят. — Веднага. Не Алтман е убиецът.

— А кой е?

— Тони Лайке.

 

 

— Вие, естествено, сте прочели във вестниците, че Тони Лайке е освободен от ареста, защото е представил алиби — каза Белман. — По времето, когато Боргни и Шарлоте умират, Лайке се е намирал на друго място и има свидетели, готови да го потвърдят.

— Не знам нищо за алибито на Тони — възрази Сигюр Алтман и скръсти ръце. — Знам едно: видях го как забива нож в шията на Аделе, а всички мними податели на писмата, които му изпратих, загинаха непосредствено след като Тони ги прочете.

— Осъзнавате ли, че това ви прави съучастник в убийство?

Юхан Крун се прокашля:

— А ти осъзнаваш ли, че сключи сделка, която ти осигурява — на теб и на КРИПОС — залавянето на истинския убиец и слага край на всичките ти служебни неволи? Ще обереш всички лаври, а Сигюр ще свидетелства в съдебната зала, че е видял как Тони Лайке убива Аделе Ветлесен. Всичко останало не бива да напуска пределите на тази стая.

— И твоят клиент остава на свобода?

— Такава е уговорката ни.

— Ами ако Лайке е запазил писмата и реши да ги покаже в съда? Ще възникне сериозен проблем.

— Точно затова имам чувството, че писмата няма да се появят в съдебната зала — усмихна се Крун. — Нали, господин главен инспектор?

— А снимките на Аделе и Тони? — обърна се Белман към Алтман.

— Изгоряха в пожара в „Кадок“ — отвърна арестантът. — Заради онзи проклетник Хуле.

Микаел Белман кимна. Вдигна писалката „С. Т. Дюпон“. Олово и стомана. Сериозна тежест. Ала след като допря писеца до листа, подписът му сякаш сам се изписа върху хартията.

 

 

— Благодаря — каза Хари. — Край.

В отговор чу пращене. После в ушите му се разнесе единствено равномерното бучене на хеликоптера, леко заглушавано от слушалките. Хари отдалечи микрофона от устата си и погледна навън.

Закъсняха.

Току-що разговаря по радиостанцията с кулата на летище „Гардермуен“. От съображения за сигурност служителите в кулата разполагаха с достъп до повечето информация от летището, включително списъците с пътници, и потвърдиха, че Од Ютму е излетял вчера с предварително резервирания си билет за Копенхаген.

Земята бавно се движеше под краката на Хари.

Представи си как Лайке застава пред гишето за летищен контрол с паспорта на мъжа, когото е подложил на изтезания и убил. Служителят зад гишето вероятно е проверил само дали името в паспорта съвпада с регистрираното в системата име на пътника и — ако изобщо е погледнал снимката в паспорта, — му е направила впечатление шината върху зъбите на възрастния човек. После служителят е погледнал да провери дали и титулярят на билета носи такава шина. И наистина, върху изкуствено боядисаните в кафяво зъби на Тони Лайке е стояла същата шина, вероятно огъната и орязана така, че да прилегне към безупречната му челюст.

Хеликоптерът навлезе в дъждовен облак, който избухна при удара с плексигласовата кабина, и по стъклото на илюминаторите потекоха вади. Само след секунди облакът изчезна, все едно никога не е съществувал.

Пръстът.

Тони Лайке сам бе отрязал пръста си и го бе изпратил на Хари в последен опит да отклони вниманието от себе си, като го подведе, че е мъртъв. Така несъмнено бе целил разследващите да го забравят, да го зачеркнат от заподозрените и той да потъне в прашните архиви. Дали случайно бе избрал да се раздели с онзи пръст, който бе изгубил и Хари, или съвсем съзнателно искаше да заприлича на него?

Но как бе умъртвил Боргни и Шарлоте, щом имаше желязно алиби за часовете на техните убийства?

Още преди известно време у Хари се загнезди смътно подозрение, ала той го отхвърли, защото хладнокръвните убийци — хора със сериозни психически отклонения, в същинския смисъл на думата окаляни в поквара, представляват рядкост. Дали все пак в убийствата не е замесен още един човек? Дали обяснението за алибито на Лайке не е съвсем просто: имал е съучастник?

— Мамка му! — изруга високо Хари и микрофонът, прикрепен към слушалките му, изпрати последната сричка до трите други комплекта в хеликоптера.

Йенс Рат го изгледа изпод вежди. Навярно Рат имаше право: в момента Тони Лайке отпива от питието си, докато в скута му седи екзотична мадама, и се усмихва самодоволно, задето е измислил изход.